Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, …..12.2023г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IІ А въззивен състав, в
открито съдебно заседание на седми октомври през двехиляди двадесет и първа година,
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ДИМИТЪР
КОВАЧЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното
от съдия Йовчева въззивно гражданско
дело № 11605 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 - чл. 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба срещу решение по гр.д.
№ 8454/2019г. на СРС, I ГО, 127 състав
в частта, с която е уважен предявения от Т.В.Т. срещу „А.К.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 439 ГПК, като е признато за установено, че ищецът не дължи на
ответника сумата 1103. 85 евро, представляваща главница по договор за кредит от
08.04.2011г., присъдена с изпълнителен лист от 05.06.2013г. в производството по
ч.гр.д. № 13871/2013г. по описа на СРС, 65 с-в, въз основа на който е било
образувано изп.дело № 20198380400269 по описа на ЧСИ Б..
Въззивникът – ответник обжалва решението като
неправилно и необосновано, поради противоречие с материалния закон. Поддържа,
че СРС неправилно е тълкувал представената по делото спогодба, като не е
съобразил, че уговорената отстъпка /отказ от част от сумата/ е поставена под
условието за пълно и срочно плащане на намаления размер на дълга. Сочи, че е
налице признание от длъжника на целия дълг, което следва да се цени като
признание, прекъсващо давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Предвид
изложеното, моли съда да отмени решението и постанови ново, с което да отхвърли
предявения иск. Претендира разноски.
Въззиваемият – ищец Т.В.Т. оспорва въззивната жалба и
моли съда да потвърди обжалваното решение. Поддържа, че признание на дълг с
частично плащане не означава, че се признава цялото вземане. Моли съда да
потвърди решението в обжалваната част, с присъждане на разноски.
Решението в частта за частично прекратяване на
производството досежно сумата 408. 27 лв. и в частта за отхвърляне на исковете,
е влязло в сила, като необжалвано.
Софийски
градски съд, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и
доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното:
При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1
от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част.
При преценка правилността на първоинстанционното
решение, съгласно разпоредбата на чл. 269, изреч. 2 от ГПК, въззивният съд
намира следното:
Жалбата е неоснователна.
Производството пред СРС е образувано по предявен иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено спрямо
ответника „А.К.“ ЕАД, че ищецът не дължи сумата 2155. 21 евро – главница по
договор за кредит от 08.04.2011г., сумата 38. 49 евро – лихва за забава за
периода 10.01.2013г. – 21.01.2013г., както и сумата 408. 27 лв. – разноски по
изпълнението, които суми са предмет на принудително изпълнение по изп.д. № 20198380400269
по описа на ЧСИ М.Б., поради погасяване на вземанията по давност.
За да постанови решението си,
първоинстанционният съд е приел, че вземането за процесната във въззивното
производство сума от 1103. 85 евро, представляваща разликата над 1051. 36 евро
до пълния размер на главницата от 2155. 21 евро по издадения изпълнителен лист,
е погасено по давност /5 годишна/, започнала да тече на 04.06.2013г. с влизане
в сила на заповедта за изпълнение и изтекла към момента на образуване на
изпълнителното производство на 22.01.2019г.
По делото е безспорно установено, че
изп.д. № 20198380400269 по описа на ЧСИ М.Б. е образувано по молба на „А.К.“
ЕАД на 22.01.2019г. въз основа на приложен към молбата изпълнителен лист от
05.06.2013г., издаден по гр.д. № 13871/2013г. на СРС, 65 с-в за сумата 2155. 21
евро – главница по договор за кредит от 08.04.2011г., ведно със законната лихва
от 29.03.2013г. до изплащане на вземането, сумата 38. 49 евро – лихва за забава
за периода 10.01.2013г. – 21.01.2013г., както и сумата 408. 27 лв. – разноски
по делото.
В молбата за образуване на
изпълнително производство взискателят е заявил, че длъжникът Т.В.Т. е погасил
общо сумата 985. 76 евро на основание сключено извънсъдебно споразумение, чрез
доброволни плащания, извършени в периода 22.04.2013г. -19.10.2016г. В молбата обаче не е заявено от взискателя за каква
сума /остатък/ се иска принудително изпълнение, а е направена молба съдебният
изпълнител да зачете извършеното доброволно плащане.
Съгласно изпратената и връчена
призовка за доброволно изпълнение до длъжника, предмет на принудително
изпълнение са целите суми, предмет на издадения изпълнителен лист, приложен към
молбата по чл. 426 ГПК.
Предвид изложеното, предявеният иск е
допустим, независимо, че молбата за образуване на изпълнителното производство е
нередовна, поради липса на посочена от взискателя точна сума, предмет на
принудително изпълнение. При твърдения на самия взискател за извършено частично
доброволно плащане на дължимите суми по изпълнителния лист от страна на
длъжника, съдебният изпълнител няма правомощия да прави преценка на реда на
погасяване на лихвоносни вземания, респ. чл. 76 ЗЗД, поради което и в случая
предмет на принудително изпълнение са сумите съгласно приложения изпълнителен
лист, а не посочен от взискателя остатък, след зачетено от него доброволно
плащане.
С оглед горното, предявеният иск е
допустим.
По делото е безспорно установено, че след
подадено възражение от длъжника Т.В.Т. по чл. 414 ГПК срещу издадената срещу
него заповед по чл. 410 ГПК, между страните е било сключена спогодба от
03.06.2013г., по силата на която ответникът е оттеглил подаденото възражение и
заповедта по чл. 410 ГПК е влязла в сила на 04.06.2013г., при следните
договорени между страните условия: кредиторът се съгласява, че се отказва от
претенцията си за неустойка в размер на 1103. 85 евро, която се приспада от
главницата, присъдена със заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК в размер на 2 155.
21 евро, като приема, че при пълно
заплащане в сроковете, посочени в спогодбата, длъжникът дължи следните суми:
главница в размер на 1051. 36 евро, ведно със законната лихва от 29.03.2013г. и
лихва в размер на 49 евро, както и разноски
за заповедното производство в размер на 735. 35 лв. Страните са уговорили
разсрочено изпълнение на вноски на дължимите суми, при първа дължима вноска
през м. юни 2013г., като в случай на закъснение на изплащане на някоя от
вноските с повече от 30 дни, считано от настъпване на крайния срок за плащане
на съответната вноски, кредиторът ще предприеме действия за принудително
изпълнение на вземането си – чл. 4 от спогодбата. Съгласно същата разпоредба, в този случай
длъжникът няма да може да се ползва от намалението по т. 2 и главницата на
вземането ще бъде такава, каквато е в чл. 1 от споразумението.
Безспорно е установено също по делото,
че по сключената спогодба са заплатени общо 29 вноски на обща стойност 2 102
лв. за периода 26.06.2013г. -19.10.2016г. – така неоспорено заключение на
приетата ССчЕ.
С оглед изложеното, досежно процесната
в настоящото въззивно производство сума от 1 103. 85 евро, представляваща
съгласно спогодбата неустойка, включена в главницата от 2155. 21 евро по
изпълнителния лист, с извършените частични плащания не е налице признание на
иска, прекъсващо давността, както е приел СРС. Именно поради оспорване от
длъжника на процесната сума като част от главницата е сключена извънсъдебната спогодба
от 03.06.2013г., съгласно която длъжникът е поел задължение за разсрочено
плащане на вноски на остатъка от главницата в размер на 1051. 36 лв., а не на
процесната неустойка.
Не се налага различен извод от
съдържанието на чл. 1 от спогодбата, противно на оплакванията в жалбата. При
тълкуване волята на страните е видно, че длъжникът е признал наличието на
съдебно признати вземания с издадената заповед по чл. 410 ГПК, но в чл. 3 от
спогодбата размерът на главницата е предоговорен именно поради „несъгласие“ на
длъжника с присъдената главница, за което е било подадено възражение по чл. 414 ГПК. Поради това извършените доброволни плащания на вноски за периода
26.06.2013г. - 19.10.2016г. не могат
да се ценят като признание на вземането за неустойка в размер на 1103. 85 евро
по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, прекъсващо давността.
Предвид
изложеното и липсата на твърдения и доказателства за извършени други действия,
прекъсващи давността за 5 - годишния период, считано от влизане в сила на
заповедта, във всички случаи към момента на образуване на изпълнителното
производство през 2019г. е бил изтекъл предвидения в закона 5 - годишен
давностен срок за процесното вземане.
По
изложените съображения, предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК за
сумата 1 103. 85 евро е основателен.
Предвид съвпадението на изводите на
двете инстанции, жалбата е неоснователна и решението следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, на въззиваемия – ищец следва да се присъдят претендираните и
доказани разноски за настоящата инстанция. Претендират се разноски в размер на сумата
680 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение, като от въззивника е
направено своевременно възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Минималният размер на адвокатско възнаграждение по чл. 7, ал.2, т. 2 НМРАВ в
приложимата редакция е в размер на 381. 12 лв., поради което, с оглед
фактическата и правна сложност на делото, възнаграждението следва да бъде
намалено до размера на сумата 400 лв.
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение по
гр.д. № 8454/2019г. на СРС, I ГО, 127 състав
в обжалваната част, с която на основание чл. 439 ГПК е признато за установено,
че ищецът Т.В.Т. не дължи на ответника „А.К.“ ЕАД сумата 1103. 85 евро,
представляваща главница по договор за кредит от 08.04.2011г., присъдена с
изпълнителен лист от 05.06.2013г. в производството по ч.гр.д. № 13871/2013г. по
описа на СРС, 65 с-в /разликата над сумата 1051. 36 евро до пълния размер на
главницата от 2155. 21 евро по издадения изпълнителен лист/.
ОСЪЖДА „А.К.“ ЕАД, ЕИК *****да заплати на Т.В.Т., ЕГН **********,
на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 400 лв. – разноски за въззивната
инстанция.
Решението на СРС в останалата част е влязло в сила, като
необжалвано.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на
основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.