Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.12.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на трети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №4216 по
описа за 2020
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 25.11.2019
год., постановено по гр.дело №13804/2017 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, В.Ц.С.
е осъдена да заплати на „Т.С.“ ЕАД по иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ сумата от 64.31 лв., представляваща 5/6 части от главница в общ размер на
77.18 лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2013 год.
до 30.11.2013 год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*********отразена
в обща фактура №********** от 31.07.2014 год., ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.03.2017 год. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 525.02 лв.; отхвърлен е предявения от „Т.С.“ ЕАД
срещу М.Е.М. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал.
1 ЗЕ за сумата от 12.86 лв., представляваща 1/6
част от главница в общ размер на 77.18 лв. – стойност на доставена топлинна
енергия за периода от 01.05.2013 год. до 30.11.2013 год. в топлоснабден имот,
находящ се в гр.София, ж.к.“*********отразена в обща фактура №********** от
31.07.2014 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата
на подаване на исковата молба – 07.03.2017 год. до окончателното й изплащане.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“
ООД.
Срещу решението в
частта му, в която е отхвърлен предявения иск срещу М.Е.М., е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че в раздел VІІ от Общите условия –
„Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1, бил определен реда и срока, по
който купувачите на топлинна енергия /в т.ч. ответникът/ са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия, а именно 30-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. В този смисъл задължението за
заплащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните
фактури, бил най-късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката
на топлинна енергия. Първоинстанционният съд не бил съобразил обстоятелството,
че сумите по фактурата от м.август 2013 год. ставали изискуеми едва през
м.август 2014 год., поради което и не били погасени по давност. Съгласно чл.
150, ал. 1 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за битови нужди от
топлопреносното предприятие се осъществявала при публично известни Общи
условия, които били влезли в сила спрямо ответника /който не бил упражнил
правата по чл. 150, ал. 3 ЗЕ/. В случая СРС бил определил размера на
задължението на основание чл. 162 ГПК, доколкото всички останали обстоятелства
по делото не били спорни. Допусната била съдебно-счетоводна експертиза, като
заключението на вещото лице било изготвено компетентно и било прието от съда и
неоспорено от страните. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът по
жалбата М.Е.М. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявен е за разглеждане
иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че процесният имот е бил
топлофициран и че сградата – етажна собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена
към топлопреносната мрежа, че през исковия период ответникът е
притежавал 1/6 ид.ч. от процесния апартамент №111, находящ се гр.София, ж.к.“*********,
абонатен №***** и има качеството на потребител на топлинна енергия за битови
нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. на битов клиент съгласно § 1,
т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, че между страните по делото са били налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него
права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия за продажба на
топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, както и че стойността на
доставената през периода от м.май 2013 год. до м.ноември 2013 год. топлинна
енергия възлиза на 77.18 лв.
Спорният между страните
въпрос по същество във въззивното производство е свързан с това дали процесното
вземане е погасено по давност.
Според разясненията, дадени с
Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК,
понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или
други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са
изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни
и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени
признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че задълженията
за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия за периода от м.май
2013 год. до м.ноември 2013 год. са възникнали като срочни – в 30-дневен срок
след изтичане на месеца, за който се отнасят, съгласно клаузата на чл. 33, ал.
1 от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./. Следователно
за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници, касаещи
горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в който
изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото исковата молба е
била депозирана на 07.03.2017 год., то законосъобразно първоинстанционният съд
е приел, че претендираните вземания в общ размер на 12.86 лв. са погасени по
давност.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия, които са в сила от
12.03.2014 год., не променя момента на изискуемостта на месечните вноски –
равни или прогнозни, дължими за периода от м.май 2011 год. до м.ноември 2013
год. /в случая ищецът не претендира заплащането на изравнителна вноска за
отоплителния сезон 2013 – 2014 год., а и част от последния не е надлежно
включен в предмета на спора/. Определянето на срок за изпълнение на
задълженията в процесната фактура /отнасящи се за процесния период/, с който
жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната
давност, няма действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваната му част,
като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят
няма право на разноски.
Назначеният на ответника по жалбата М.Е.М.
особен представител – адв. Е.Д., е направила искане да й бъде определено и
изплатено възнаграждение за въззивното производство.
В хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК на
особения представител се дължи възнаграждение за всяка от инстанциите,
независимо от постигнатия правен резултат, което възнаграждение е винаги за
сметка на ищеца и се внася предварително – преди приключване на делото в
съответната инстанция – виж т. 6 от Тълкувателно решение № 6/2012 год. на ВКС
по тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК. Адвокатът не следва да се поставя в условие
на кредитор на страната по делото – сам, чрез изпълнителен лист, да търси
плащане на определения му от съда хонорар. Заплатените от ищеца възнаграждение
за назначения по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител за всяка от
инстанциите представляват разноски по водене на делото, за извършването на
които ищецът би могъл да поиска да бъде възмезден от ответника по правилата на
чл. 78 ГПК, според изхода от делото. Съдът е длъжен служебно, и без отправено
искане от особения представител, да определи възнаграждението му за съответната
инстанция и да определи срок на ищеца за внасянето му, като указанията в тази
насока следва да бъдат дадени по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК, независимо, че
внасянето от страна на ищеца на възнаграждение за назначен на негови разноски
особен представител на ответника не е след изискванията за редовност на
исковата молба, съдържащи се в чл. 127 и 128 ГПК, съответно неучастието му
представлява процесуална пречка за извършване на съдопроизводствени действия.
Незаплащането на определеното от съда възнаграждение за назначения по реда на
чл. 47, ал. 6 ГПК представител на ответника е основание за прилагане на чл.
129, ал. 3 ГПК. Ако производството в съответната инстанция е приключило без
съдът да изпълни посочените задължения няма пречка този пропуск да се отстрани
по реда на чл. 77 ГПК – адвокатският хонорар да бъде изплатен на особения
представител от бюджета на съда, а загубилата страна да се осъди да възстанови
тази сума в полза на съдебната власт.
Съгласно приложимата в частност редакция на
разпоредба на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК /Доп., ДВ, бр. 86/2017 год. – действала
както към момента на образуване на въззивното производство, така и към момента на
постановяване на горепосоченото определение/, възнаграждението на особения
представител се определя от съда съобразно фактическата и правната сложност на
делото, като размерът на възнаграждението може да бъде и под минималния за
съответния вид работа съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не
по-малко от една втора от него. Материалният интерес по делото възлиза на 12.86
лв., поради което и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004
год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид ниската
фактическа и правна сложност на делото /което се е развило в едно съдебно
заседание, като не са събирани доказателства/ и обстоятелството, че особеният
представител на ответника не е подал писмен отговор на въззивната жалба, но е депозирал
становище по съществото на спора, настоящият съдебен състав приема, че на адв. Е.
Д. следва да бъде определено възнаграждение в размер на 150 лв. /1/2 от
предвиденото в горепосочената наредба минимално възнаграждение от 300 лв./.
Ето защо възнаграждението в размер на 150
лв. трябва да бъде изплатено на особения представител от бюджета на СГС, а
загубилата страна – в случая жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да
възстанови посочената сума в полза на съда.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 25.11.2019 год., постановено по гр.дело
№13804/2017 год. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, в обжалваната му част.
Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.“ ЕООД.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв. Е.Д. за осъществена защита
като особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника М.Е.М. във
въззивното производство в размер на 150 лв., което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на Софийски градски
съд на основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК сумата от 150 лв.,
поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на
особения представител на ответника във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/