Р Е Ш Е Н И Е
№ ...............
гр. София, 24.02.2021г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, IІ-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на
четвърти февруари през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Мариана Георгиева
въззивно гражданско дело № 7244 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
С
решение от 14.02.2020г. по гр. д. № 42200/2019г. Софийски районен съд, ГО, 33
състав, е отхвърлен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от П.Т.З.
срещу Народно събрание на Република България иск с правно основание чл. 55, ал.
1 от ЗЗД за връщане на сумата от 20 лева, представляваща внесена от ищеца, но
неизползвана такса за публикация в Държавен вестник на жалба срещу Наредба за
обществения ред на Общински съвет – гр. Варна, за която сума е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 24427/2019г.
по описа на СРС, ГО, 33 състав.
Срещу
решението е подадена въззивна жалба от ищеца П.Т.З., в която са изложени
оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи,
както и за нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че съдът не
изпълнил служебните си задължения по чл. 146 от ГПК и не указал на ищеца, че не
сочи доказателства, че процесната сума е внесена именно във връзка с
образуваното адм. дело № 3422/2018г. по описа на Административен съд – Варна.
От друга страна обръща внимание на обстоятелството, че разписката за плащане на
таксата е от 06.12.2018г., а соченото административно дело е образувано през
2019г., поради което е било невъзможност в разписката да бъде посочен номера на
административното дело. Развити са
съображения, че в процесния случай е налице хипотеза на неоснователно
обогатяване от ответника за сметка на ищеца. Счита за ирелевантно дали в
разписката за плащане е посочен номер на административно дело, дали същото е
прекратено или висящо, дали ще се извършва обявление по него или не. Във всеки
момент по време на административното производство, жалбоподателят би могъл да
оттегли жалбата си, може да не внесе таксата, или да поиска връщането й
независимо от развоя по делото. Освен това сочи, че е възможно да бъде внесена
такса без да се образува дело, и тогава се поставя въпросът по какъв ред ще се
върне същата. Счита за абсурден изводът на СРС, че разписката е косвено
доказателства, напротив, счита, че тя е пряко доказателство, че патримониумът
на ответника е увеличен неоснователно за сметка на обедняването на ищеца.
Изложени са и възражения относно процесуалното представителство на ответника,
като се твърди, че не е налице валидно учредена представителна власт по
отношение на юрисконсулта, представлявал Народното събрание. По тези
съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване
на друго, с което предявеният иск да се уважи.
Насрещната
страна – Народно събрание на Република България оспорва въззивната жалба като
неоснователна. Счита първоинстанционното решение за правилно и обосновано.
Поддържа, че връщането на таксата за обнародване без знанието на съда,
респективно – без да има надлежно разпореждане на съда, би се отразило пряко
върху допустимостта на производството по АПК. Тези съображения основава на
обстоятелството, че внасянето на таксата за обнародване по чл. 181, ал. 1 от АПК е абсолютна предпоставка за редовността на процеса, за който съдът следи
служебно. Освен това се поддържа, че липсват доказателства, че процесната сума
е внесена във връзка с прекратеното адм.дело № 3422/2018г. по описа на
Административен съд Варна. С оглед изложеното е направено искане за
потвърждаване на обжалваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено
следното:
Жалбата
е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по
същество е основателна.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Предявен
е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД.
Ищецът
твърди, че през 2018г. подал жалба срещу Наредба за обществения ред на
Общинския съвет – Варна, към която съгласно чл. 151, т. 3 от АПК приложил
разписка от 06.12.2018г. за внесена държавна такса от 20 лева по сметка на
Държавен вестник за обнародване на оспорването по реда на чл. 188, вр. чл. 181
от АПК. Във връзка с подадената от него жалба било образувано адм. дело №
3422/2018г. по описа на Административен съд Варна. С определение от
08.01.2019г. посоченото дело било прекратено без да се извърши обявление на
оспорването по реда на чл. 188 от АПК. Поради това ищецът подал молба до
Държавен вестник за връщане на платената на отпаднало основание основание такса
от 20 лева, но по това искане бил постановен отказ. По тези съображения било
образувано заповедно производство – ч.гр.д. № 24427/2019г. по описа на СРС, ГО,
33 състав, по което било разпоредено издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК в полза на П.З. срещу Народно събрание на
Република България за връщане на сумата от 20 лева, представляваща внесена от
заявителя, но неизползвана такса за публикация в Държавен вестник на жалба
срещу Наредба за обществения ред на Общински съвет – гр. Варна. В срока по чл.
414 от ГПК длъжникът подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, с
което се обосновава правния интерес от предявяване на установителен иск по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК.
При
изложените в исковата молба твърдения, предявеният по делото осъдителен иск
следва да се квалифицира като такъв с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
2-ро от ЗЗД – връщане на получено при неосъществено основание. В исковата молба
ищецът ясно е посочил, че претендира връщане на процесната сума, която е дадена
с оглед образуване на административно дело по жалба на ищеца срещу акт на
Общински съвет, както и предвид изискването на чл. 188, вр. чл. 181, ал. 1 от АПК за съобщаване на оспорването чрез обявление в "Държавен вестник".
Посочено е, че образуваното дело било прекратено поради липса на правен интерес
от подаване на жалбата, както и че поради изложеното административният съд не е
разпореждал предприемане на действия по съобщаване на оспорването чрез
обявление в Държавен вестник. Ето защо счита, че внесената от него
предварително /преди образуване на административното дело/ такса подлежи на
връщане, тъй като не е била ползвана с оглед нейното предназначение. Твърди се
несбъдване на очакваното основание за разместване на имуществените престации
/прекратяване на делото на етап, предхождащ действията на съда по чл. 188, вр.
чл. 181, ал. 1 от АПК/, поради което счита, че даденото се явява лишено от
основание /конкретно – даденото е с оглед неосъществено основание/.
За
да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че по делото
не е установено при условията на пълно и главно доказване ищецът да е заплатил
процесната сума от 20 лева по прекратеното производство по адм. дело №
3422/2018г., за да претендира нейното възстановяване. Приложената разписка от
06.12.2018г. е приета за косвено доказателство, тъй като в нея не било посочено
конкретното дело, за което е внесена таксата. Предвид факта, че ищецът е
обжалвал и други Наредби, съдът не можел да приеме с категоричност, че
коментираната разписка удостоверява плащане по процесното административно дело
№ 3244/2018г. По тези съображения предявеният иск е отхвърлен като
неоснователен.
На
първо място съдът следва да посочи, че релевираните от жалбоподателя доводи за
нередовности във връзка с представителната власт на лицето, осъществило
процесуално представителство по отношение на Народно събрание на Република
България, са неоснователни. По делото е представено пълномощно, с което на
основание чл. 7, ал. 1, т. 17 от Правилника за работа на администрацията на
Народното събрание, юрк. Григорова е упълномощена от главния секретар на
Народното събрание на Република България да осъществява процесуално
представителство на Народното събрание на Република България пред съдилищата на
Република България. Във въззивното производство е представен в цялост Правилник
за работата на администрацията на Народното събрание, утвърден от председателя
на Народното събране с вх. № от 02.05.2018г., както и 6 броя заповеди на
председателя на Народното събрание за изменение и допълнение на Правилника.
Правомощието на главния секретар на Народното събрание да упълномощава
служители в администрацията с юридическо образование да осъществяват
процесуално представителство е изрично уредено в нормата на чл. 7, ал. 1, т. 17
от Правилника. Ето защо доводите на жалбоподателя за ненадлежно учредена
представителна власт по отношение на процесуалния представител на насрещната
страна са неоснователни.
Както
е прието и в практиката на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав,
искът по чл. 55 от ЗЗД е един, с него ищецът претендира връщането на нещо,
което е дал на ответника и в негова тежест е да докаже единствено даването. В
тежест на ответника е да докаже, на какво основание е получил даденото.
Презумпцията по чл. 26, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЗД определя тежестта на
претендиращия нищожност на сключена сделка да докаже липсата на основание
(причина, кауза). Първата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД е налице, както когато
ищецът докаже даването, а ответникът не докаже претендираното от него
основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което получил
даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание е нищожно. И в
двата случая даденото е без основание. Втората и третата хипотеза на чл. 55 от ЗЗД са налице, когато ищецът докаже даването, ответникът докаже основанието, на
което е получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че това основание не
се е осъществило или е отпаднало. Ако основанието съществува (осъществили са се
фактите, които го пораждат и правните им последици не са опорочени от нищожност
нито са отпаднали поради унищожаване, разваляне, отменяване или прекратяване по
друга причина на сделката), искът е неоснователен.
В конкретния случай по делото не е
спорно обстоятелството, че с разписка № 02000825873522 от 06.12.2018г. ищецът е
внесъл по сметка на Държавен вестник сума в размер на 20 лева, с основание за
плащане – “дт обява против Наредба ОбС Варна за обществения ред”. Твърди, че
разписката е представена като приложение към подадената от него жалба пред
Административен съд Варна, по която било образувано адм. дело № 3422/2018г.,
което впоследствие било прекратено, тъй като съдът е приел, че оспорването не е
редовно, конкретно, че за жалбоподателя не е налице правен интерес от
оспорването. Тези твърдения се установяват от приетите по делото писмени
доказателства, а именно – определение № 41 от 08.01.2019г., постановено по адм.
дело № 3422/2018г. по описа на Административен съд Варна, влязло в законна сила
на 23.01.2019г., с което производството по делото е прекратено, и удостоверение
от 21.02.2020г., издадено по същото административно дело, от което се
установява, че по делото не е извършено и няма да бъде извършено обнародване в
Държавен вестник.
По
иска за връщане на даденото в тежест на ищеца е да докаже единствено даването,
а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото.
Хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД е налице, когато ищецът докаже
даването, ответникът докаже основанието, на което е получил даденото, но ищецът
докаже, че това основание не се е осъществило. При втория фактически състав на
чл. 55, ал. 1 от ЗЗД престацията се извършва с оглед осъществяването на едно
бъдещо основание – напр. при двустранните договори ако задължението на едната
страна се погаси поради невъможност за изпълнение, при сделки под отлагателно
условие, когато то не се сбъдне /ППВС № 1/1979г./. В хипотезата на чл. 55, ал.
1, предл. 2-ро от ЗЗД при получаване на дадено благо не съществува валидно
правно основание, което да оправдае даването и получаването, но страните
разумно очакват такова да възникне, и с оглед на това очакване предприемат
действия, водещи до имуществено разместване. Тази хипотеза обхваща всички
случаи, при които не се сбъдва очакваното основание за разместване на
имуществените блага.
В
конкретния случай се установи, че ищецът е заплатил такса за публикуване /за
съобщаване на оспорването на подзаконов нормативен акт/ в Държавен вестник в размер
на 20 лева. Предаването на сумата, съответно нейното получаване от ответника,
не е спорно по делото обстоятелство. Ответникът нито твърди, нито установява да
е извършено обявление в ДВ на оспорването на подзаконовия нормативен акт –
жалба срещу Наредба на ОбС Варна за обществения ред /посочено като основание за
плащане в процесната разписка/, т.е. да е извършил действието, за
осъществяването на което е заплатена процесната сума. Напротив, в хода на
висящото производство пред въззивния съд е представено доказателство, че
ответникът е върнал на ищеца сумата от 20 лева, с което действие се признава
основателността на заявената претенция. Противно на възраженията на ответника в
платежното нареждане от 19.05.2020г. е изрично посочено основанието на
извършения превод в полза на П.З. – върната такса по ад 3422/2018 на АС-Варна,
което съответства изцяло на твърдението на ищеца, че процесната сума е била
заплатена именно по посоченото дело на Административен съд – Варна. Ето защо се
налага извод, че исковата сума е върната на ищеца в хода на висящото исково
производство, като следва да се има предвид, че П.З. признава получаването на
същата сума в молба от 19.08.2020г., за което е приложил и извлечение от
банковата си сметка за постъпване на процесната сума на 20.05.2020г.
С
оглед изложеното изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявения иск са неправилни. Обжалваното решение следва да се отмени и вместо
него да се постанови друго, с което предявеният иск да се отхвърли поради
плащане в хода на производството.
Съгласно
чл. 78, ал. 1 и ал. 2 ГПК, заплатените от ищеца такси и разноски по
производството се заплащат от ответника, съразмерно на уважената част от иска,
а ако ответникът не е дал с поведението си повод за завеждане на делото и
признае иска, разноските се възлагат на ищеца. Предпоставките
на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК са кумулативни и следва да се
преценяват във връзка с предмета на конкретното дело. Смисълът на разпоредбата
е, че ответникът не трябва да се натоварва с разноски когато неговото поведение
нито е обусловило предявяването на иска, нито в хода на производството са
оспорени правата на ищеца.
Реализирането
на отговорността за разноски при отхвърляне на иска /частично или изцяло/,
поради плащане в хода на процеса, не се решава само и единствено въз основа на
това обстоятелство, а и след преценка на кумулативно дадените предпоставки:
конкретно поведение на ответника, което да е довело или не до завеждане на иска
и направено от него признание след предявяване на иска. Ако искът е отхвърлен
поради извършено след предявяването му плащане на търсената от ищеца сума, без
да са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът не се освобождава
от отговорност за разноски, доколкото завеждането на делото и извършването на
разноски от ищеца се дължи изцяло на неговото поведение, свързано с отричане на
претендираното вземане или с отказ същото да бъде изпълнено доброволно. В
посочената хипотеза отхвърлената част от иска се съобразява при изчисляване на
полагащите се на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, а не на разноските по чл.
78, ал. 3 ГПК.
Когато
ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на
висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ
или е оттеглил предявения иск, или исковете са били отхвърлени поради плащане в
хода на висящото производство. Доброволното изпълнение от ответника е
равнозначно на извънсъдебно признание на задължението. В случая обаче съдът
приема, че ответникът не е дал повод за завеждане на делото, поради което
направените от ищеца разноски следва да останат в негова тежест. И това е така,
тъй като молбата на ищеца от 26.02.2019г. за връщане на сумата от общо 80 лева
/част от която е процесната такава/ не е било конкретизирана в необходимата
степен, с оглед необходимостта от преценка на неговата основателност. Към същата
не е бил приложен препис от определението за прекратяване на производството по
адм.дело № 3422/2018г. по описа на Административен съд – Варна с отбелязване за
влизането му в сила. Това обстоятелство е станало известно на ответника на
15.05.2020г. /след постановяване на първоинстанционното решение и след подаване
на въззивната жалба от ищеца/, на която дата е получил покана от ищеца за
връщане на сумата с приложено удостоверение по адм.дело № 3422/2018г. по описа
на Административен съд Варна. Влизането в сила на съдебен акт за прекратяване
на производството по делото поради недопустимост на жалбата води до еднозначен
извод, че основанието за плащане на таксата за обявление по чл. 188, вр. чл.
181, ал. 1 от АПК не се е осъществило. Процесната сума е била върната на ищеца
с преводно нареждане от 19.05.2020г.
По
тези съображения ищецът и въззивник в настоящото производство няма право на
съдебни разноски. Такива следва да се присъдят в полза на въззиваемата страна,
доколкото са налице кумулативните предпоставки на нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК – ответникът не е дал повод за завеждане на делото по изложените по-горе
съображения и е признал иска с извършеното в хода на висящото производство
плащане на процесната сума. Направените от ответника в първоинстанционното и
във въззивното производство разноски са такива за юрисконсултско
възнаграждение, дължимо на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК. Настоящият съдебен
състав счита, че следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер
на 100 лева за първоинстанционното производство и в размер на 50 лева за
въззивното производство при съобразяване на действителната фактическа и правна
сложност на делото. Чл. 78, ал. 8, изр. 2-ро от ГПК не допуска размерът на
присъденото юрисконсултско възнаграждение да надхвърля максималния размер за
съответното дело, определен по реда на чл. 37, ал. 2 от ЗПП. По аргумент от
обратното, законът допуска размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение
да е под минималния размер за съответното дело, когато сложността му е ниска,
както е в разглеждания случай /така определение № 518 от 03.12.2019г. на ВКС по
ч.гр.д. № 4461/2019г., Четвърто ГО/.
С
оглед цената на предявения иск и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение е окончателно и не подлежи на обжалване.
Така
мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 40859 от 14.02.2020г., постановено по гр.д. № 42200/2019г. по
описа на СРС, ГО, 33 състав и ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като погасен
поради плащане в хода на производството предявеният по реда
на чл. 422, ал. 1 от ГПК от П.Т.З., ЕГН **********,*** срещу Народно събрание
на Република България, гр. София, пл. „Народно събрание“ № 2 иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 2-ро от ЗЗД за осъждане на ответника да върне
сумата от 20 /двадесет/ лева, платена с разписка от 06.12.2018г. на
неосъществено основание – неизползвана такса по адм.дело № 3422/2018г. по описа
на Административен съд – Варна за обявление в Държавен вестник по чл. 188, вр.
чл. 181, ал. 1 от АПК за оспорване на подзаконов нормативен акт, за която сума
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д.
№ 24427/2019г. по описа на СРС, ГО, 33 състав.
ОСЪЖДА П.Т.З., ЕГН **********,*** да
заплати на Народно събрание на Република България, гр. София, пл. „Народно
събрание“ № 2, на основание чл. 78, ал. 2 и ал. 8 от ГПК сумата от 100 /сто/
лева – съдебни разноски в първоистанционното производство, както и да заплати
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 2 и ал. 8 от ГПК сумата от 50 /петдесет/
лева – съдебни разноски във първоистанционното производство,
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.