Р Е Ш
Е Н И Е
№…………………/21.09.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на четиринадесети май през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
МАРИЯ
ИЛИЕВА
секретар Вяра Баева,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 5975 по
описа за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 308337 от 21.12.2019 г., постановено по
гр.д. № 38352/2018 г.
на СРС, 145 състав, са отхвърлени предявените от „М.Б.“ ЕООД срещу „И.Б.2.“
ЕООД, искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 24 000 лв., претенция за
неоснователно обогатяване, представляваща сбор от авансово платени суми по
договор от 20.07.2017 г. и анекси към него, прекратен от ищеца поради виновно
неизпълнение на ответника, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба до окончателното плащане, както и сумата 133.60 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 22.05.2018
г. до 10.06.2018г. Отхвърлен е и предявения от „И.Б.2.“ ЕООД срещу „М.Б.“ ЕООД,
насрещен иск иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 5057.72
лв., представляваща незаплатена от ответника по насрещния иск стойност на
извършени от „И.Б.2.“ ЕООД допълнителни строително-монтажни работи за обект:
„Жилищна сграда в ПИ 541, кв. 60А, м. „Бул. България - II ч.“, ведно със
законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане. С решението съдът се е произнесъл и относно разноските, дължими между
страните, като с последващо определение по чл.248 от ГПК с № 80264 от
02.05.2020 г. е изменил решението в частта за разноските, като е осъдил „М.Б.“
ЕООД да заплати на „И.Б.2.“ ЕООД, още 950,75 лв. разноски, като не е уважил
искането за по-голям размер на разноските.
Решението
и определението по чл.248 от ГПК са обжалвани частично в сроковете по чл.259 от ГПК и чл.248 от ГПК от ищцовото дружество „М.Б.“ ЕООД чрез пълномощник адв.Д.С..
С
въззивната жалба срещу решението по чл.235 от ГПК на ищцовото дружество, същото
се обжалва в частите, в които са били отхвърлени изцяло предявените от това
дружество главни искове за връщане на главница- сумата от 24 000 лв. задържана
без основание от ответника и за сумата 133,60 лв. лихва за забава върху нея за
посочения в исковата молба период, респ. обусловената от това отговорност за
разноските, с оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон и
необоснованост. Оспорва се извода на съда, че не било доказано по делото ищецът
да упражнил надлежно правото да развали договора за изработка между страните от
20.07. 2017 г. поради виновно неизпълнение от страна на отвенника-изпълнител.
Възразява, че е доказано да са били налице предпоставките по чл.12, ал.3, т.1 и
т.2 от договора за неговото едностранно прекратяване, поради забава на
ответника да изпълни договора в уговорените срокове и спиране на работата по
обекта за повече от 10 дни, като тази
забава на ответника представлява пълно неизпълнение и затова възложителят/ т.е.
ищеца/ има право да развали договора, доколкото неспазването на срока за
изпълнение е прието от страните като съществено с оглед интереса на кредитора. Оспорва да са доказани по делото сочените от
ответника уважителни причини за забавянето- нито лоши метеорологични условия
-доколкото събраните доказателства за такива били по време след крайния срок на
договора, т.е. след 01.12.2017 г., нито поставяне на допълнителни работи от
възложителя и промени в първоначалните планове- доколкото ако има забавяне, то
е поради некачествено изпълнение на възложеното и отстраняването им след
забележки от възложителя. Оспорва извода на съда за приложението на чл.87, ал.4
от ЗЗД2, доколкото събраните по делото доказателства счита да установяват, че
неизпълненото надвишавало с повече от 1/5 стойността на възложените СМР по договора при което се счита/според цитирана съдебна
практика вкл. и на ВКС/ че е засегнат съществено интереса на кредитора и не
следва да се прилага правилото на чл.87, ал.4 от ЗЗД като се приеме, че не е
налице интерес от развалянето на договора. Оспорва извода на съда, че било
доказано, че ответникът е изпълнил по-голямата част от възложените СМР – а
именно на стойност 128 159,34 лв. /колкото реално му е заплатил ищеца/ поради
което не може да развали договора , доколкото в тази сума от 128 159,34
лв. се включвали именно спорните 24 000 лв., предмет на иска, срещу които 24 000 лв. платени авансово на
ответника, ищецът твърди да няма реално
изпълнени от ответника СМР към момента на прекратяване на договора за изработка
от 20.07.2017 г., нито за тях да се отнасят изпълнени, приети и вече платени
СМР. Оспорва и извода на съда, че не било доказано ищецът да не е възразил
своевременно срещу недостатъци по изпълнените СМР, поради непълно възприемане
показанията на свидетелите П.и В.. Не оспорва ищецът да е налице изпълнение на
част от възложените СМР, но твърди те да са били приети и платени на ответника
изцяло, като само срещу авансово платените суми от общо 24 000 лв. / като
част от уговореното възнаграждение/ нямало изпълнени съответни СМР, за които
тази сума да се дължи, при което тя подлежи на връщане след като договорът
между страните е прекратен и ответника няма основание да я задържа, т.е.
връщането на тези спорни 24 000 лв. е поради отпаднало основание-предсрочно
прекратяване на договора. Моли решението да се отмени и предявените искове да
се уважат изцяло, претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК..
Въззиваемата
страна-ответник „И.Б.2.“ ЕООД не е подала отговор на жалбата в срока по чл.263,
ал.1 от ГПК. Оспорва същата устно чрез пълномощник адв. Я.А. в
открито то съдебно заседание пред въззивния съд. Претендира разноски по списък
по чл.80 от ГПК.
Определението на СРС по чл.248 от ГПК се обжалва от ищеца с оплакване, че не дължи плащането
на допълнителната сума за разноски за вещи лица, доколкото счита разноските да се разпределят
не според резултата и цената на уважен/отхвърлен иск, а според относимостта на задачите на допуснатите
експертизи към предмета на доказване по съответния иск на страната, която иска
тези разноски. Моли дасе отмени определедието в частта, в която е увеличен с
още 950,75 лв. размерът на дължимите от него на ответника разноски.
Ответната страна оспорва тази жалба с писмен
отговор чрез законния представител на дружеството З.Б..
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
По решението по
същество на спора :
Първоинстанционното
решение е валидно, а в обжалваните части и допустимо тъй като има съдържанието
по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно предявените с исковата молба
претенции по реда на чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД .
В останалата част, в
която е отхвърлен насрещния иск, решението не е обжлавано и е влязло в сила,
поради което не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.
При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен от релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче следва и да провери правилното прилагане на релевантни
към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на
делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото
доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и
своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Оплакванията по
въззивната жалба на ищеца се свеждат до преценка дали събраните по делото
доказателства установяват надлежно упражнено право на ищеца да прекрати
договора за СМР от 20.07.2017 г. на основание чл.12, ал.3, т.1 и т.2 от него, и
дали платената авансово сума от 24 000 лв. – като част от уговореното
възнаграждение по договора за СМР, се явява платена на отпаднало основание
поради предсрочно прекратяване на договора и поради факта, че за тази сума не
са налице изпълнени от ответника по иска СМР до прекратяването на договора, при
което задържането й от ответника се явява на отпаднало основание.
Ищецът твръди, че на 20.07.2017 г. с ответника са
сключили договор, по силата на който „М.Б.“ ЕООД, в качеството на възложител, е
възложил на „И.б.2.“ ЕООД, в качеството на изпълнител, извършването на
строително-монтажни работи /СМР/ за обект: „Основен ремонт и преустройство на
жилищна сграда в ПИ 541, кв. 60А, м. „Бул. България - II ч.“ съгласно
строителната документация и количествено- стойностна сметка /КСС/, срещу което
възложителят се задължил да заплати уговореното в договора възнаграждение.
Сочи, че на 25.07.2017 г. страните са подписали Анекс № 1, съгласно който
възложителят следвало да извърши авансово плащане в размер на 12 000 лв. с ДДС
в срок от 5 дни, считано от подписване на анекса и издаване на фактура от
изпълнителя за стойността на авансовото плащане. Такава фактура била издадена
(Фактура-проформа № 8 от 03.08.2017 г.) и възложителят заплатил на изпълнителя
авансово уговорената сума на 04.08.2017 г. На 20.10.2017 г. страните подписали
и Анекс № 3, съгласно който възложителят следвало да заплати втори аванс в
размер на 12 000 лв. с ДДС. За това била издадена фактура (фактура № 17 от 20.10.2017 г.) и възложителят заплатил на
изпълнителя посочената сума на 20.10.2017 г. Твърди още, че на 05.02.2018 г. е
уведомил ответника, че прекратява едностранно процесния договор на основание
чл. 12, ал. 3, т. 1 и т. 2 от същия, считано от 05.02.2018 г., като с нотариална
покана, получена от ответника на 16.05.2018 г. е поканил ответника в 3-дневен срок от получаването да върне на
ищеца авансово платените суми от 24 000 лв. с ДДС, задържани от него след
разваляне на договорните им правоотношения въпреки липсата на основание за
това. Въпреки това твърди, че до подаване на исковата молба ответникът не
изпълнил задължението си да върне тези 24 000 лв., поради което ищецът
предявява настоящия иск, като наред с това твърди, че „И.б.2.“ ЕООД е в забава
за периода 22.05.2018 г. -
10.06.2018 г. и дължи обезщетение за забава в размер на 133.60 лв. Моли да се
осъди ответника да му заплати горепосочените суми, главницата със законната
лихва от исковата молба до плащането, като и с разноските по делото.
Ответникът оспорва исковете с отговор в срока по
чл. 131, ал. 1 ГПК с възраженията, че
неспазването на срока по договора не е по негова вина, а по вина на ищеца- възлагане
на допълнителни дейности и промяна на видовете възложени СМР, и поради влошени
метеорологични условия, и че е извършил СМР по обекта в размер на
133 217,06 лв., от които ищецът му бил заплатил общо 128 159,34 лв. и
остава да му дължи още 5057,72 лв., при което не е налице задържане без
основание на авансово платените общо 24 000 лв., които били приспаднати за
извършени СМР по обекта. ърди цялостно изпълнение по договора между страните от
ответника и липса на основание за връщане на полученото от него в изпълнение на
договора. Моли за отхвърляне на предявените искове, претендира разноски.
За да отхвърли исковете, първоинстанционният съд е
изложил фактически и правни изводи, въз основа на които е приел, че по делото
не се установява по безспорен начин ищецът да е упражнил надлежно правото си да
развали едностранно сключения между страните договор, тъй като по-голямата си
част СМР-тата са били изпълнени и е останала малка част, която не е била
изпълнена, при което съгласно чл. 87, ал. 4 ЗЗД разваляне на договора не се
допуска, евентуално че сумата от 24 000 лв. е заплатена от ищеца на ответника
авансово с оглед очакваното
изпълнение, което изпълнение е настъпило, евентуално дори и да се приеме
разваляне на договора съгласно чл.12, ал.3 от същия, то изпълнителят има право на възнаграждение щом възложителят е
приел една част от изработеното и тази част отговаря на условието да му бъде
полезна и в случая ищецът не е доказал да е възразил срещу приетата работа, за
която е платил 128 159,34 лв. при което не е налице и хипотезата на чл.
265 ЗЗД . Така е формирал краен извод, че за ответника е налице правно
основание да задържи сумата от 24 000 лв., поради което предявеният главен иск
следва да се отхвърли като неоснователен, респективо и обусловеният от
него акцесорен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Въззивният съд споделя част от тези мотиви- тези,
отнасящите се до вида на договорните отношения между страните съгласно договора
за СМР от 20.07.20176 г. и двата анекса към него № 1 и № 3, приетите за установени като безспорни факти : че
изпълнителят не е изпълнил в срок до 01.12.2017 г. изцяло уговорените СМР, че към датата, на
която се твърди да е прекратен договорът - 05.02.2018 г., „И.б.2.“ ЕООД е бил
изпълнил част от уговорените СМР, и че е получил ответника от ищеца общо сумата
128 159.34 лв. в която се включва и сумата от 2х12 000 лв. платени аванси.
Не се споделят обаче изводите, че събраните по делото доказателства не
доказвали надлежно упражнено право на ищеца да прекрати договора по чл.12, ал.3
от него, и се доказвало изпълнение от страна на ищеца на възложени СМР по
договора на стойност 128 159,34 лв. или повече.
Правното основание на предявения главен иск е чл. 55,
ал.1, предл. трето от ЗЗД, а този на
акцесорната претенция за законна лихва- чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 1, ал. 1 от Анекс № 1 към договора от
20.07.2017 г. страните се уговарят, че стойността на договора по чл. 2 от същия
ще бъде в размер на 130 600 лв. с ДДС съгласно КСС, неразделна част от анекса.
Съгласно ал. 2 страните се споразумяват, че са допустими замени на видовете
работи и на материалите, които ще бъдат възложени от изпълнителя. Съгласно чл.
2 , ал. 1, т. 1 от анекса възложителят извършва авансово плащане към изпълнителя
в размер на 10 000 лв. без ДДС в срок до 5 дни, считано от подписване на анекса
и издаване на фактура от изпълнителя за стойността на авансовото плащане.
Междинни плащания в общ размер до 90% от стойността, посочена в анекса, се
извършва на база реално изпълнени и приети СМР за конкретно свършена работа,
установена с приемо-предавателен протокол (акт 19), платима в срок до 5 дни от
подписване на протокола и представяне на фактура от изпълнителя, като обемът на
текущо извършените СМР се удостоверява чрез подписване на протокол - чл. 2, ал.
1, т. 2. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 от анекса възложителят извършва
окончателно плащане, платимо в 5-дневен срок след приемане на изпълнението на
договора с подписването на окончателен протокол след надлежно издадена фактура
от изпълнителя, като размерът на окончателното плащане се изчислява, като от
стойността на същото се приспаднат междинните плащания и платения аванс.
С Анекс № 3 към договора страните уговарят
стойността на допълнителните видове СМР, възникнали по искане на възложителя,
да бъдат в размер на 3 388.91 лв. с ДДС съгласно КСС, неразделна част от
анекса. Уговорено е заплащане на втори аванс в размер на 12 000 лв. с ДДС,
който заедно с първия аванс ще бъде върнат от общата сума за изпълнение на всички
видове СМР. Посочено е, че общата стойност на Анекс № 3 възлиза на 15 338.91
лв. с ДДС и е уговорено, че срокът за изпълнение на всички видове СМР и
предаване на обекта на възложителя се удължава до 01.12.2017 г. Съгласно чл. 2,
ал. 1 от анекса плащането на сумата по анекса в размер на 3 388.91 лв. ще се
извършва на база реално изпълнени и приети СМР за конкретно свършена работа,
установени с приемо-предавателни протоколи (акт обр.19), платими в срок до 5
дни от подписване на протокола и представяне на фактура от изпълнителя, като
обемът на текущо извършените СМР се удостоверява чрез подписване на протокол.
От представените по делото платежни нареждания от
04.08.2017 г. и от 20.10.2017 г., както и от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза /ССчЕ/ се установява по безспорен начин, че
ищецът е платил на ответника общо сумата 24 000 лв. с ДДС по проформа-фактура №
8/03.08.2017 г. и Фактура № 17/20.10.2017 г.
Не се спори още, че ищецът е заплатил на ответника
по договора сума в общ размер 128 159,34 лв., в която се включват и двата
аванса общо от 24 000 лв., като разликата от 104 159,34 лв. е сбор от
заплатени извършени СМР по 9 бр. фактури, издадени от ответника, за което сочат
събраните писмени доказателства на л.47-57/ без л. 51/ и на л. 140-147 вкл. Доколкото
ищецът не е предявил иск за намаляване на така заплатеното от него в общ размер
от 104 159,34 лв. по 9 бр. фактури, макар за част от които има протоколи
за приемане на работата, поради некачествено ицпълнение или поради
неизпълнение, то въззивният съд намира, че не следва да обсъжда всички наведени
от страните доводи и възражения , респ. събрани доказателства за това, дали
тези работи, за които има плащане , са били реално и качествено извършени. Този
извод следва от очертаните от ищеца по иска по чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД
факти с правно значение, а именно дали работата е извършена в уговорения срок,
и дали надлежно ищецът е прекратил договора по чл.12, ал.3, т.1 и т.3 от
договора, имащи отношение само към спазване на срока за изпълнение. Ищецът не е
навел нито с исковата молба, нито със становището си по отговора на исковата
молба- това от 02.11.2018 г., спор за некачествено изпълнение и искане за
намаляване на уговореното с договора възнаграждение поради това, при което
съдът няма задължение да изследва доводите
на страните дали неизпълнените СМР са значителни или не с оглед интереса на
кредитора, и дали изпълненото е годно или негодно за употреба според
предназначението му, които биха имали отношение към хипотезата на чл.26 5 или
чл.267 от ЗЗД, но иск основан на тези две норми не е предявен.
Съгласно чл. 5 от договора, ответникът като изпълнител се е задължил да изпълни договорените СМР на обекта в срок
до 90 календарни дни от датата на сключване на договора, като този срок е бил
удължен със сключения между страните Анекс № 3
до 01.12.2017 г. Съгласно чл. 12, ал. 3 от договора същият може да бъде
прекратен едностранно от възложителя при пресрочване срока на изпълнението на
СМР по чл. 5 от изпълнителя с повече от 10 дни (т. 1) и при спиране на СМР от
изпълнителя за повече от 10 дни (т. 2). Видно от представеното по делото
уведомително писмо от „М.Б.“ ЕООД, получено от „И.Б.2.“ ЕООД на 05.02.2018 г.
по e-mail, възложителят е уведомил изпълнителят, че разваля едностранно договора
на основание чл. 12, ал. 3 от договора.
Не е спорно между страните, че изпълнителят не е
изпълнил в срок до 01.12.2017 г. изцяло уговорените СМР, при което за
ищеца-възложител, е на лице основание по чл.12, ал.3, т.1 от договора да го
прекрати едностранно, което той е сторил с писмено изявление за прекратяване,
получено от ответника на 05.02.2018 г. и считано от 05.02.2018 г. договорът се
счита прекратен занапред. Установява се от събраните писмени доказателства,
посочени по-горе, че до 05.02.2018 г. когато договорът е бил прекратен, че са
били изпълнени от ответника част от СМР по договора, за които ищецът е заплатил
възнаграждение в размер на 104 159,34 лв. по издадени 9 бр. фактури от
ответника за тях, макар и за всички тези платени СМР да няма двустранно
подписани протоколи за приемане на работата съгласно договора. Неоснователно е възражението на ответника, че
не са били налице предпоставки за прекратяване на договора по чл.12, ал.3 от
същия, доколкото по делото не се установи да е налице извинително бездействие
на ответника за това- не се доказа възражението за лоши метеорологични условия
до 01.12.2017 г. / такова доказателство има, но за време след тази дата / на
л.6-61 от делото на СРС/, не се доказа забава на кредитора поради възлагане от
ищеца на допълнителни работи и др. промени по вече възложени работи. Спазването
на уговорения с договора и анекса към него краен срок за изпълнение на
възложените СМР следва да се счита за съществено с оглед интереса на
възложителя поради факта, че неспазването на срока с повече от 10 дни е изрично
уговорено между страните да се счита като абсолютно основание за едностранното
му прекратяване от възложителя. Това прекратяване е занапред и постига същия
ефект като разваляне на двустранен договор с
продължително изпълнение за напред по вина на изпълнителя и поради пълно
неизпълнение с оглед спазване на уговорения срок/ по чл.88, ал.1 от ЗЗД/.
Осъщественото в съответствие с договора негово
прекратяване занапред, аналогично и на разваляне на договора занапред при договор
с продължително изпълнение/ какъвто е
настоящия случай/, обуславя правото на изпълнителя да получи възнаграждение за
изработеното до неговото прекратяване/ или разваляне, ако то е прието то
възложителя, полезно е за него и е годно
за употреба, т.е при частично изпълнение. Съобразно изложеното по-горе, е
доказано, че ищецът е заплатил изпълнени СМР по договора в размер на общо
104 159,34 лв., като за тези заплатени СМР по настоящето дело няма
предявен иск за връщане поради плащането им без основание поради неизвършването
на част от тях или лошо изпълнение или негодност, при което съдът има
задължение за установи само дали за разликата от 24 000 лв.-платените два
аванса, с които общо заплатената от ищеца на ответника по договора сума става
129 159,34 лв., е налице основание да бъде заплатена като възнаграждение
за извършени СМР по договора до неговото прекратяване на 05.02.2018 г. Съгласно
договора, и анексите към него, двата аванса от по 12 000 лв. с ДДС са част
от общия размер на уговореното възнаграждение по договора от общо
133 988,91 лв. По делото, предвид доказателствата за платени по фактури
общо 104 159,34 лв. за извършени СМР и липсата на иск за установяване на
тяхната недължимост изцяло или частично, съдът приема, че са били изпълнени и
приети от ищеца СМР-та на тази стойност 104 159,34 лв., при което за
разликата от 24 000 лв.- съответни на двата аванса от по 12 000 лв.
не се установява ответникът да е изпълнил други СМР по договора до 05.02.2018
г., за които да му се дължи възнаграждение, при което и с оглед прекратяването
на договора тази сума, авансово получена от него, се явява получена на
отпаднало основание и подлежи на връщане на ищеца /в този смисъл напр. решение
№ 13 от 07.03.2012 г. по т. д. № 15/2010 г., Т. К., ІІ т. о. на ВКС/. Искът по чл.55, ал.1, предл. трето от ЗЗД за
връщане на сумата 24 000 лв. е основателен и доказан и подлежи на
уважаване.
Връщането на сумата е поискано с нотариална покана,
връчена на 1.05.2018 г. на ответното дружество, като е даден 3-дневен срок от
връчването за връщането й, изтичащ на 21.05.2018 г.. Или от считано от 22.05.2018
г. ответникът изпада в забава и дължи и законната лихва върху сумата, която
лихва по реда на чл.162 от ГПК въззивният съд определя на 140 лв. с помощта на
лихвен калкулатор, но според чл.6 от ГПК следва да присъди само в поискания
по-малък размер от 133, 60 лв.
Поради разминаване изводите на двете съдебни
инстанции, решението в обжалваните части следва да се отмени изцяло, да се постанови ново от въззивния съд, с
което исковете да се уважат. Съответно следва да се отмени решението и в частта
за разноските в полза на ответника, както и определението по чл.248 от ГПК в
обжалваната част, тъй като при този
изход на спора по главните искове / предвид и отхвърляне на насрещния иск/ ответникът
няма право на разноски.
Въззивният съд следва да определи наново и
разноските по делото, които ответникът дължи на ищеца съгласно чл.78, ал.1 от ГПК. Ищецът е направил разноски за първата
инстанция, за които има доказателства за извършването им, в размер на 1010 лв.
за държ. такса само, съгласно и списъка по чл.80 от ГПК. Няма книжа в
първоинстанционното дело за платени 250
лв. за ССчЕ, за проведено производство
по обезпечение на бъдещ иск, и изп. дело по налагане на обезп. мярка, и липсва
т.нар. анекс към договор № 1339/2.03.2018 г. за да се провери относимостта на
плащането от 750 лв.
За въззивната инстанция ищецът –въззивник има право
на разноски общо 2247,67 лв. по списъка по чл.80 от ГПК, които са доказани да
са направени. Възражението за прекомерност на адв. възнаграждение от 1750 лв. е
неоснователно с оглед обжалваемия интерес,
чл.7, ал.2, т.4 от НМВАВ-Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС и множеството оплаквания с въззивната
жалба и фактическата и правна сложност на спора, което обосновава и възнаграждение
над минималното такова от 1254 лв., при което платеното от 1750 лв. не се явява
прекомерно.
Решението по иска за главница с цена над
20 000 лв. подлежи на касационно
обжалалване, което влече касационно обжалване и на обусловения от него иск за
лихва за забава въпреки че цената на последния е под 20 000 лв.
Воден от горните мотиви, СГС
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 308337
от 21.12.2019 г., постановено по гр.д. № 38352/2018 г. на СРС, 145 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, В КОИТО са отхвърлени предявените от „М.Б.“ ЕООД срещу „И.Б.2.“ ЕООД, искове с
правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищеца сумата 24 000 лв., както и сумата 133.60 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 22.05.2018
г. до 10.06.2018г., И Е осъдено „М.Б.“ ЕООД
да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ТПК на „И.Б.2.“ ЕООД, сумата 1033.42 лв.,
разноски по делото, както и ОТМЕНЯ определение
по чл.248 от ГПК с № 80264 от 02.05.2020 г. по същото гр.д. № 38352/2018 г. на
СРС, 145 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, В КОЯТО
е изменено горното решение в частта за разноските като е осъдено „М.Б.“
ЕООД да заплати на „И.Б.2.“ ЕООД, още 950,75 лв. разноски, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„И.Б.2.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, да
заплати /върне обратно/ на „М.Б.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление ***, на основание чл. 55, ал.
1, предл. трето ЗЗД сумата 24 000 лв. получена на отпаднало основание и представляваща сбор от авансово платени суми
по договор от 20.07.2017 г. и анекси към него, ведно със законната лихва върху
сумата от 11.06.2018 г. до окончателното плащане, както и да заплати на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД и сумата 133.60 лв., представляваща обезщетение за
забава върху главницата от 24 000лв. за периода от 22.05.2018 г. до 10.06.2018
г.
ОСЪЖДА „И.Б.2.“ ЕООД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление ***, да заплати /върне обратно/ на „М.Б.“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.1 от ГПК 1010 лв. разноски за
първата инстанция и 2247,67 лв. разноски за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.