Р Е Ш
Е Н И Е-333
Гр.В.
16.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Видинският
окръжен съд гражданско отделение в открито заседание на единадесети
ноември две хиляди и двадесета година в състав:
Председател : С. С.
Членове :1. Г. Й.
2.Д. В.
при секретаря В.
У. .........................................и с участието на прокурора.....................................................................
изслуша
докладваното от съдията Й. гр.д. № 464
по описа за 2020 година и за да
се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на Дял
втори ,Глава двадесета ГПК /въззивно обжалване/.
С Решение №186 /13.03.2020 г. на Районен съд-В. по гр.д.№2405/2019 г. по описа на съда е осъдена
Главна дирекция П. б. и з. на н. –М. на в. р. гр.С., с адрес гр.С., със законен
представител Гл.комисар Н. Н. и съдебен адрес ***, да заплати на К.П.К. , ЕГН: **********
с адрес *** със съдебен адрес:*** сумата от 1633.94 лева, представляваща
дължимо допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд за
периода 22.08.2016 г. - 22.08.2019г., получен след преобразуване на положени
часове нощен труд в дневен, ведно със законната лихва върху тази сума, считано
от предявяване на иска в съда - 23.08.2019г. до окончателното плащане, както и
сумата от 210.53 лева, представляваща лихва за забава върху главницата по
периоди на възникване до предявяване на иска в съда.
Осъдена е Главна дирекция П. б. и з. на н. –М. на в. р.
гр.С., с адрес гр.С., със законен представител Гл.комисар Н. Н. и съдебен адрес
*** , да заплати на К.П.К. , ЕГН: ******
, със съдебен адрес:*** разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
644.38 лева. Осъдена е Главна дирекция П. б. и з. на н. –М. на в. р.
гр.С. с адрес гр.С. със законен представител Гл.комисар Н. Н. и съдебен адрес ***
да заплати на бюджета на съдебната власт по сметка на РС – В. сумата от 115.36
лева - държавна такса, както и сумата от 90.00 лева - възнаграждение на вещо лице.
Така постановеното от
първоинстанционния съд решение е
обжалвано
от
Главна дирекция „П. б. и з. на н." - МВР,
представлявана
от главен комисар Н. С. Н. - директор,чрез процесуален представител
гл.юрисконсулт Н. Я.,адрес на призоваване: гр.С. .Поддържа се ,че обжалваното решение е неправилно и
необосновано и се иска отмяната му и
постановяване на друго, с което исковете да бъдат изцяло отхвърлени.
Поддържа се ,че решението било постановено при неправилно тълкуване и
прилагане на нормативната уредба , която урежда полагането, отчитането и
заплащането на нощен труд от държавни служители, чиито служебни правоотношения
са уредени от Закона за министерството на вътрешните работи (обн. ДВ. бр. 53 от
27.06.2014 г.) (ЗМВР). При решаването на спора съдът неправилно бил приложил материалното право, като бил допуснал
субсидиарно прилагане на Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, приета с ПМС № 4 на МС от 17.01.2007 г. (Обн. ДВ, бр. 9 от 2007 г.;
доп., бр. 56 от 2007 г.; изм. и доп., бр. 83 от 2007 г.; изм. и доп.. бр.11 от
05.02.2008 г.; изм. и доп., бр. 10 от 06.02.2009 г.; изм. и доп., бр. 67 от
2009 г.; доп., бр. 95 от 2011 г.; изм. бр. 21 от 2012 г.; доп., бр. 49 от 2012
г.) (НСОРЗ).
Мотивите
за неприложимост на общата уредба на трудовите правоотношения към предмета на
спора подробно били изложени отговора на
исковата молба и се поддържат и към настоящия момент.
Ищецът имал качеството държавен служител в системата
на МВР по смисъла на чл. 142 ал. 1 т. 1 ЗМВР, като нормата разграничавала
държавните служители в т. 1 и т. 2: по т.1 са държавните служители - полицейски
органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението, чийто статут по
силата на чл. 142 ал. 2 ЗМВР се урежда от ЗМВР, а по т. 2 са останалите
държавни служители в МВР, чийто статут съгласно чл. 142 ал. 4 ЗМВР се урежда от
Закона за държавния служител (Обн., ДВ, бр. 67 от 27.07.1999 г., (ЗДСл). В
системата на МВР работели и лица по трудово правоотношение - чл. 142 ал. 1 т. 3 ЗМВР и статутът им съгласно чл. 142 ал. 5 ЗМВР се уреждал от Кодекса на труда
(обн., ДВ, бр. 26 от 01.04.1986 г., (КТ), и ЗМВР. Видно било че една и съща
правна материя: тази относно възникването, изменението и прекратяването на
правоотношенията по повод полагането на труд, статута, правата, задълженията,
работното време, почивките и отпуските, възнаграждението, дисциплинарната и
имуществената отговорност, закрилата, синдикалното сдружаване и др., за трите
групи служители в МВР била регламентирана в три различни нормативни акта -
ЗМВР, ЗДСл и КТ, т.е. ЗМВР съдържал специални правни норми, които били относими
само към конкретните правни субекти и правоотношенията с тях и изключвали по
отношение на последните приложението на общите норми, съдържащи се в КТ. КТ не
намирал субсидиарно приложение по отношение на държавните служители като цяло и
на тези от тях, работещи в МВР. Освен това нито в ЗДСл.,нито в ЗМВР имало
непряко препращане към нормите на КТ - че за неуредените в тези закони случаи
КТ се прилага „съответно“, а точно обратното - във всички случаи, в които
законодателят бил счел, че материята следва да се уреди от КТ, препращането
било пряко чрез посочване на конкретните правни норми. Така например чл. 38а
ал. 3 ЗДСл повелявал, че работещите при специфични условия и рискове за живота
и здравето държавни служители ползват правата по чл. 137 и 285 КТ; съгласно чл.
50а ал. 2 ЗДС относно допустимостта, продължителността, отчитането и
заплащането на извънредния труд се прилагали съответните разпоредби на КТ, т.е.
Глава седма, раздел II КТ; чл. 63 ЗДСл постановявал, че ползването на отпуски
от държавните служители става при условията, по реда и в размерите, предвидени
в чл. 162 - 167а КТ; чл. 180 ал. 1 - ал.4 ЗМВР също препращали относно
отпуските и специалната закрила на някои категории държавни служители в МВР към
КТ; чл. 88 ал. 2 ЗМВР сочел, че държавните служители, които полагат труд за
времето между 22.00 и 6.00 ч., се ползват със специалната закрила по КТ, т.е.
със закрилата по чл. 140 ал. 3 и ал. 4 КТ и др.
По законова делегация на съответните нормативни актове
били приети подзаконови такива - наредби, които съгласно чл. 7 ал. 2 ЗНА, се
отнасяли до нормативния акт от по-висока степен, чиито разпоредби детайлизират.
На основание чл. 139 ал. 5, чл. 155 ал. 5, чл. ал. 16, чл. 1646, ал. 12 и чл.
167а ал. 9 КТ била приета Наредбата за работното време, почивките и отпуските
(НРВПО). На основание чл. 244 т. 2 и чл. 261 КТ била приета НСОРЗ. На основание
чл. 67 ал. 3 ЗДСл и чл. 107а, ал. 9 КТ била приета Наредба за заплатите на
служителите в държавната администрация (приета с ПМС № 129/26.06.2012 г., в
сила от 01.07.2012 г., (НЗСДА). На основание чл. 179 ал. 2 ЗМВР и чл. 187 ал. 9 ЗМВР в процесния период действала
издадената от министъра на вътрешните работи Наредба № 81213-776/29.07.2016 г. Видно
от нейния предмет, който бил ясно дефиниран в чл. 1, посочената наредба.
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, Наредба за
заплатите на служителите в държавната администрация имали еднакъв предмет на
регламентация.
От изложената нормативна уредба ставало явно, че
предвид качеството на ищеца на държавен служител по чл. 142 ал. 1 т. 1 ЗМВР,
съдържанието на неговото правоотношение с ответника се определя от нормите на
ЗМВР и на издадените въз основа на него наредби, които са специални както
спрямо ЗДСл, така и спрямо КТ. За разлика от КТ, който ограничавал нощния труд
до 7 часа дневно, такова ограничение не било предвидено в ЗМВР и при него
нормалната продължителност на работното време през деня съвпадала с нормалната продължителност
на работното време през нощта и тя е 8 часа. Различието на двете уредби било
обяснимо със спецификата на функционалните задължения на служителите по чл. 142
ал. 1 т. 1 ЗМВР, пряко обусловена от значимостта на обществените отношения, с
които било свързано изпълнението на техните функции. Тази специфика обуславяла
и редица други различия по отношение
обема на полагания труд. За разлика от работниците по трудови правоотношения,
спрямо които съгласно чл. 143 ал. 2 КТ извънредният труд бил изрично забранен и
не можел да надвишава 150 ч. годишно в хипотезите на чл. 144 КТ, когато бил
допустим, при държавните служители в МВР съгласно чл. 187 ал. 7 ЗМВР
извънредният труд не можел да надвишава 70 часа на тримесечен период и 280 часа
годишно, като при бедствия и други извънредни ситуации се допускало
извънредният труд да надвиши тези норми до 25 часа на тримесечен период и до
100 часа годишно.
Първоинстанционното решение било постановено в грубо
нарушение на практиката на ВКС. В Решение № 197/07.10.2019 г. по дело №
786/2019 г. на ВКС, ГК, IVг.о. ,което се прилага, ВКС ясно се бил произнесъл, че „не следва да се
извършва претендиралото увеличаване на дадените часове дежурства през нощта и
приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличаване с
коефициент 1,143”. В същото решение ВКС се произнасял, че „разпоредбите на ЗДСл
и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск
по ЗМВР, тъй като отношенията, уредени с посочените закони, не са сходни, а са
различни”.
Полагането на труд през нощта и от държавните служители
по чл. 142 ал. 1 т. 1 ЗМВР и от тези по т. 2 на същата норма, и от работещите
по трудови правоотношения, било свързано със задължение на работодателя за
възмездяването му, като разпоредбите на трите закона и на свързаните с тях
наредби относно дължимостта на допълнително възнаграждение за нощен труд за
всеки отработен нощен час или за част от него и минималния размер на същото -
0,25 лв., били идентични: чл. 261 КТ и чл. 8 НСОРЗ; чл. 67 ал. 7 т. 1 ЗДСл и
чл. 20 НЗСДА и чл. 179 ал. 1 и 2 ЗМВР.
Предвиденото в чл. 9 ал. 2 НСОРЗ, за която наредба
изрично било посочено в чл. 2 ал. 3,че не се прилага за служителите по трудово
правоотношение в държавната администрация, за които се прилага чл. 107а КТ, и в
този смисъл още по-малко тази наредба била приложима за държавните служители по
ЗДСл и ЗМВР, превръщането на нощния труд в дневен целял да установи дали в
рамките на съответния отчетен период има положен извънреден труд. Тъй като в КТ
била предвидена различна продължителност на допустимия нощен труд в сравнение с
дневения такъв, законодателят бил използвал математически алгоритъм, чрез който
нощният труд се приравнява на дневен, за да стане възможно събирането му с
отработените дневни часове, съпоставянето му с нормалната продължителност и
съответно констатиране налице ли е положен извънреден труд. Превръщането ставало
чрез умножаване на отработените нощни часове с коефициент, равен на отношението
между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време,
установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно
място, т.е. 8 : 7 = 1,143. Разпоредба, идентична на тази на чл. 9 ал. 2 НСОРЗ, с
основание не била предвидена в наредбите по чл. 187 ал. 9 ЗМВР, защото за
държавните служители нормална продължителност на дневния и нощния труд съвпадала
и коефициентът, изчислен по горепосочения начин, би бил 1.
С тези мотиви идентични искове на държавни служители
по ЗМВР били окончателно отхвърлени от въззивна инстанция,като се сочат Решение № 34 от 21.01.2020 г. по в.гр.д.№
1109/2019 г., Решение № 35 от 21.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1110/2019 г., Решение №
41 от 23.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1111/2019 г., Решение № 52 от 27.01.2020 г. по
в.гр.д.№ 1121/2019 г., Решение № 62 от 30.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1073/2019 г., Решение № 73 от 04.02.2020 г.
по в.гр.д.№ 1108/2019 г., Решение № 78 от 06.02.2020 г. по в.гр.д.№ 0007/2020
г., Решение № 89 от 11.02.2020 г. по в.гр.д.№ 1118/2019 г., Решение № 90 от 11.02.2020
г. по в.гр.д.№ 1112/2019 г., Решение № 91 от 11.02.2020 г. по в.гр.д.№ 1120/2019 г., всички на Окръжен съд – В. Т.,
както и следните решения на Окръжен съд – Р. - Решение № 405 от 04.11.2019 г.
по в.гр.д. № 548/2019 г. Решение № 456 от 27.11.2019 г. по в.гр.д. № 709/2019
г., Решение № 49 от 30.01.2020 г.
по в.гр.д. № 841/2019 г.
Изводи за неприложимост на гражданското
законодателство и на НСОРЗ по отношение на служителите на МВР се съдържали и в
трайната съдебна практика на Районен съд - Л.
и на Окръжен съд – Л. а именно: Решение № 342/2015 г. по гр.д. № 23/2015 на РС - Л., потвърдено с Решение № 1 /04.01.2016
г. по в.гр.д. № 447/2015 на Окръжен съд – Л.; Решение № 401/2015 г. по гр.д. №
841/2015 г. на Районен съд – Л. потвърдено с Решение № 11 по в.гр.д. № 559/2015
г. на Окръжен съд – Л.; Решение № 234/08.06.2015 г. по гр.д. № 122/2015 г. на
Районен съд – Л. потвърдено с Решение № 288/29.10.2015 г. на Окръжен съд – Л.
Решение № 300/09.11.2015 г. по в.гр.д. № 390/2015 г. на Окръжен съд – Л.
Решение № 369/10.09.2015 г. по гр.д. № 26/2015 г. на Районен съд – Л.
потвърдено с Решение № 327 /08.12.2015 г. по в.гр.д. № 483/2015 г. на Окръжен
съд – Л., както и Решение № 55/07.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5169/2014 г. III
Г.О., ГК на ВКС.
Важно било също да бъде отбелязано, че преценката на
органа, комуто е делегирана компетентност по издаване на наредбите по чл. 187
ал. 9 ЗМВР - министъра на вътрешните работи - както за въвеждането на
коефициент на превръщане на нощния труд в дневен, така и за отпадането на този
коефициент, бил по целесъобразност и не подлежал на съдебен контрол. Факт бил,
че подобна разпоредба за превръщане на часовете нощен труд към дневни с
коефициент 1,143 не съществувала в наредбата, относима към исковия период, и
отсъствието й в подзаконовия нормативен акт било в синхрон с разпоредбите на
чл. 187 ал. 1 и ал. 3 ЗМВР.
Изводът бил, че полагането, отчитането и заплащането
на нощен труд от държавни служители по ЗМВР, какъвто бил ищецът, били уредени в
ЗВМР и издадените на въз основа на него подзаконови нормативни актове и не била
налице празнота. В ЗМВР нямало препращаща норма, която да дава основание за
прилагане на КТ и НСОРЗ по аналогия, които да дерогират действието на
специалната нормативна уредба.
В заключение на контрааргументите относно допуснатото
от първоинстанционния съд субсидиарно прилагане на НСОРЗ към предмета на спора се
поддържа,че не е налице твърдяната от съда празнота в правото, която да подлежи
на запълване, защото уредбата на материята в ЗМВР не е непълна, а изчерпателна,
законът съдържа същата пълна уредба на правоотношенията по повод полагането на
труд в МВР, каквато се съдържала и в КТ относно трудовите правоотношения, и в
ЗДСл за служебните правоотношения в държавната администрация, а подзаконовият
нормативен акт - наредбата по чл. 187 ал. 9 ЗМВР, нямало основание да предвиди
превръщане на нощния труд в дневен, защото разпоредбите му били обусловени от
предвидената в чл.187 ал.1 и ал.З ЗМВР еднаквата нормална продължителност на
работното време през деня и през нощта. При паралелното действие на норми,
уреждащи една и съща материя, приложение намирали специалните норми, които
изключвали действието на общите.
Общият закон можел да се приложи само в случай, че
специалния препраща към него или ако в специалния закон изобщо липсват
разпоредби, уреждащи подобен вид правоотношения. В случая специалният регламент
е бил чл.187, ал. 1 и 3 ЗМВР. Нормата,регламентираща 8-часова продължителност
на работното време ,била е установена в закон (Чл.187 ал. 1 и 3 ЗМВР) и се ползвала с преумпцията за
конституционнаст и задължителност за прилагането й докато не бъде оспорена пред
Конституционния съд от органите по чл. 150 от Конституцията на Репулика Б.
(КРБ) и не бъде призната за противоконституционна съгласно чл. 151, ал. 2 КРБ.
Следователно нормата на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР била действаща правна норма и
нейното действие не можело да бъде дерогирано или суспендирано, още по-малко от
подзаконов нормативен акт като НСОРЗ.
Първоинстанционният съд неправилно бил приел, че „през
процесния период са действали Наредба № 8121з-407 от 11.08.2014 г., Наредба №
8121з-592 от 25.05.2015 г. и Наредба № 8121з-776 от 29.07.2016 г.”, тъй като
исковият период започвал от 22.08.2016 г.
Съдът не бил обсъдил приложените от ответника
доказателства в потвърждение на твърдението , че исканото от ищеца
преизчисляване се основава на различна продължителност на дневния и нощния
труд, която по ЗМВР е еднаква и в размер на 8 часа.
Нормата на чл. 187, ал. 3, изречение последно ЗМВР
определяла 8-часова продължителност на нощния труд по ЗМВР, а не седем часа,
както било за работещите по трудово правоотношение. Това била идеята на
законодателя и смисълът на тази норма. Иначе тя би била напълно излишна, защото
нощен бил трудът ( и по КТ, и по ЗДСл и по ЗМВР и други специални закони) ,полаган
между 22 часа и 6 часа. След като този отрязък от денонощието бил от осем часа,
то не било необходимо със законова норма да се регламентира, че това са 8 часа.
Те не можели да са девет или десет часа, за да е необходимо със закон да се
регламентира, че максималната продължителност на нощния труд за служителите по
ЗМВР е осем часа.
Друг съществен порок на обжалваното решение се състоял
в това, че съдът не мотивирал по никакъв начин извода си, на който се основава
решението, че при преизчисляване на положените от държавните служителите в МВР
часове нощен труд в дневен с коефициент равен на съотношението между нормалната
продължителност на дневния и нощния труд за работещите по трудово правоотношение,
на ищеца се дължи заплащане като за извънреден труд,с увеличена с 50% ставка за
извънреден труд .След като бил установил, че е положен нощен труд, съдът
постановявал решение, че на ищеца се дължи заплащане за извънреден труд. Този
извод на съда не бил подкрепен от доказани в хода на делото факти, че ищецът е
полагал труд извън редовното работно време. Точно обратното -ищецът ясно
посочвал в исковата си молба, че претендира заплащане на извънреден труд за
време, попадащо в рамките на 24- часовите му дежурства положени по график. В
мотивите на самото съдебно решение първоинстанвционния съд сам посочил, че „извънреден,
по смисъла на всяко трудово или служебно правоотношение, е трудът, полаган от
служителя, извън установеното за него работно време...'' Следователно
обжалваното решение било абсолютно неправилно и в тази му част, където съдът,
след като е установил, че е положен нощен труд в рамките на утвърдените графици
за дежурство, постановявал решение, че на ищеца се дължи заплащане за
извънреден труд. Нормативно основание за заплащане на нощния труд като
извънреден, освен в случаите, когато той бил положен извън рамките на
установеното работно време, нямало нито в ЗМВР, нито в КТ.
В мотивите си съдът не бил обсъдил писмо, изх. №
94-4103 от 22.07.2014 г. на МТСП, публикувано във в-к „Главен счетоводител”, бр.21
от 1-15.11.2014 г. относно отчитане на извънредния труд пред Инспекцията по
труда, приложено като доказателство по делото.Писмото било подписано от
министъра на труда и социалната политика и имало характер на автентично тълкуване
по прилагане на НСОРЗ.
От посоченото писмо ставало ясно, че целта на този
коефициент е да определи така възнаграждението на служителя, че когато той
работи 7 часа през нощта, да получава трудово възнаграждение като за 8 часа
през деня. Следователно в тези случаи служителят не работел извънредно по
смисъла на чл.143, ал.1 КТ, съответно чл. 178, ал.1 т.З от ЗМВР.
Следователно превръщането на нощните часове в дневни,
съгласно НСОРЗ било установено с цел увеличено заплащане на нощния труд, а не
за заплащане на извънреден труд, какъвто бил и основния извод от писмото.
Дори и при прилагането на общите трудови норми, на
чието съдържание ищецът се позовавал, за да обоснове претенцията си, възприето
и от съда, било недопустимо преизчисляването на часовете нощен труд с
коефициент 1,143 да служи за генериране на извънреден труд. В този смисъл било
Решение № 197/07.10.2019 г. по дело № 786/2019 г. на ВКС.
Съдът не правел разлика между извънреден труд и
заплащането му въобще и нощен труд и заплащането му като допълнително
възнаграждение, който се изчислява съгласно съгласно подзаконовите актове,
издадени на основание ЗМВР. Трудът, получен чрез преобразуване с коефициент, не
бил извънреден труд по смисъла на чл.178, ал.1, т.З ЗМВР.
В мотивите на обжалваното решение съдът не бил
обсъдено приложното поле на НСОРЗ, ясно императивно дефинирано в чл. чл.2, ал.2
и ал.3 от нея. В случай, че съдът не вземал под внимание приложното поле на
един нормативен акт, то се нарушавали основни принципи на правото и напълно се
обезмисляло императивно дефинираното приложно поле в нормативните и
поднормативните актове.
Съществен порок на обжалваното решение бил, че съдът
не бил съобразил, че за служители на МВР не е възможен начина на прилагане на
чл.9, ал. 1 и ал.2 от НСОРЗ, тъй като се делят 7 часа към 8 часа, за да се
получи коефициент 11 143, както било по КТ, тъй като се полагал нощен труд на 8
часа. Ако се използвал алгоритъма по реда на чл.9, ал.2 НСОРЗ, при сумарно
изчисляване на работното време, нощните часове се превръщали в дневни с
коефициент, равен на съотношението между часовете, получени след превръщането
на нощните часове в дневни и действително отработените часове през месеца, би
се стигнало до нормалната
продължителност по ЗМВР на нощен труд 8 часа за всеки 24-часов период или 8:8=1
(коефициент 1), а не както е по КТ 7 часа (позволените по КТ нощни часове)
7:8=1,143. Видно от посоченото коефициент 1,143 бил неприложим за служители в
МВР.
В подкрепа на горното бил и чл.40 КТ - нощен е трудът,
който се полага от 22:00 до 06:00 часа. Нормалната продължителност на
седмичното работно време пред нощта при 5-дневна работна седмица е до 35 часа.
Нормалната продължителност на работното време през нощта при 5-дневна работна
седмица е до 7 часа. Съвсем друга е продължителността по ЗМВР, уредена в
чл.187, ал.1 и ал.З ЗМВР.
Съгласно чл.261 КТ положеният нощен труд се заплащал с
увеличение. Увеличеното заплащане на нощния труд било регламентирано и се
изчислявало по реда на чл.9 НСОРЗ, съгласно който при подневно отчитане на
работното време и при работа на смени, чиято нощна продължителност на работното
време била по-малка от тази на дневното, трудовото възнаграждение, заработено
по трудо норми, се увеличавало с коефициент, равен на съотношението между
нормалната продължителност на дневното и нощното работно време.
При сумирано изчисляване на работното време, както
вещото лице било посочило, отчитано месечно / тримесечно, нощните часове се
превръщали в дневни с коефициент, равен на съотношението межуд нормалната
продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно
отчитане на работното време за съответното работно място. При сумирано
изчисляване на работното време трудовото възнаграждение, заработено по трудови
норми, се увеличавало с коефициент, равен на съотношението между часовете,
получени след превръщането но нащните часове в дневни и действително
отработените часове през месеца или установения друг период на отчитане.
От разпоредбата на чл.9 НСОРЗ следвало, че прилагането
на коефициент води до увеличаване заплащането на труда, положен в посочените
времеви граници, т.е. работникът, освен обичайното договорено в трудовия му
договор основно възнаграждение, получавал и увеличено заплащане. Необходимо
било да се посочи, че чл.261 КТ нямал приложение, когато трудовото
възнаграждение е определено само за работа през нощта, например нощен пазач и
т.н., тъй като то е определено за 7-часов работен ден.
Именно поради различната нормална продължитеност на
дневното и нощното работно време, установени в закон (по КТ), за 7 часа през
нощта следвало да се заплаща трудово възнаграждение колкото за 8 часа през
деня. Ето защо по КТ, когато нормалната продължителност на дневното работно
време е 8 часа и нормалната продължителност на нощното време е 7 часа,
съотношението е 8:7 часа, т.е. коефициент за превръщане е равен на 1, 143.Този
механизъм на превръщане не можел да намери приложение в системата на МВР,
защото изчислено по посочения по-горе начин, следвало да е в съотношение 8:8
(=1) - коефициент, равен на съотношението между нормалната продължителност на
дневното и нощното работно време.
Като бил приел по аналогия приложението на НСОРЗ,
съдът не бил съобразил и обсъдил в мотивите на решението си въпроса какво ще
предствалява и как ще се отчита остатъка от положения един час нощен труд, като
се има предвид, че той е съобразен с графиците за постигане на 40 часа седмично
и как ще се отчита продължителността на нощния труд при сумарно изчисляване на
работното време по ЗМВР в хипотезата на извънреден труд, в този смисъла били и
чл.140 КТ, чл.141 и сл. КТ, чл.146 КТ и за недопустимостта на извънредния труд
по КТ и чл.187, ал.7 ЗМВР.
С оглед на горното се поддържа ,че да се извърши преизчисляване на часовете нощен
труд към дневни такива с коефициента, посочен от ищеца и получен от
съотношението на продължителността на дневния труд и продължителността на
нощния труд, регламентирана в КТ и приложима за лица, работещи по трудово
правоотношение, би означавало с неприложим към материята подзаконов акт да бъде
дерогирано действието на законовата норма, в случая чл. 187, ал. 3 ЗМВР, която
регламентира специалната 8-часова продължителност на нощния труд за лицата,
назначени по ЗМВР и работещи на смени, което било недопустимо и противоречало с
принципа на йерархия на нормативните актове.
По изложените съображения се поддържа ,че исковата
претенция на ищеца е напълно неоснователна, а решението на първоинстанционният
съд е неправилно и незаконосъобразно и че следва да бъде отменено напълно.
Иска се да бъде постановено решение,с което да бъде отменено изцяло като неправилно
Решение № 186 от 13.03.2020 год. на Районен съд – В., постановено по гр.дело №
2402/2019 г. по описа на Районен съд – В.
В случай, че съдът не възприеме изцяло мотивите на
тази жалба и не отхвърли иска изцяло, то се иска при постановяване на решение да бъде взето
предвид, че пред периода 01.01.2018 г. - 17.07.2018 г. трудът на работещите по
КТ при сумирано изчисляване на работното време е отчитан без превръщане на
нощните часове в дневни съгласно редакцията нормата на чл. 9г през този период
от Наредбата за работното време, почивките и отпуските (обн., ДВ бр. 41/2017).
В случай, че ищецът докаже, че се ползва от правна
помощ в съдебно заседание и размерът на адвокатското възнаграждение е по-висок
от този, определен в Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК се прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищеца и се иска то да се намали до еднократния размер,
предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. Доводите за това искане
се състоят в това, че не е налице фактическа и правна сложност на делото и че същото
може да приключи в едно съдебно заседание.
Иска се присъждане на направените по делото разноски и
юрисконсултско възнаграждение в размер, определен от съда.
Въззиваемата страна е депозирала отговор на исковата молба ,в който изразява
доводи относно неоснователността на въззивната жалба.
От
ангажираните по делото доказателства, Съдът приема за установено от фактическа
страна следното:
Делото е образувано по искова молба от К.П.К. от гр. В.,
против Главна дирекция П. б. и з. на н. –М. на в. р. гр.С., с която са
предявени искове с правна квалификация чл. 179 вр. чл. 187, ал. 5, т. 2 от ЗМВР
и чл. 86 от ЗЗД.
Претенциите на ищеца произтичат от възникнало служебно
правоотношение с ответника. Посочва се, че през последните три години работи
като мл.инспектор -Началник ДС към РД ПБЗН В.-МВР. Посочва също, че през цялото
време е работил на сменен режим на работа като смените са били по 12ч. или 24
ч., поради което е полагал труд повече от 40 часа седмично . За времевия период
от 22.00ч. на текущия ден до 06.00 ч. на следващия ден ищецът твърди, че е
полагал нощен труд, който не му е заплатен. Иска да бъде постановено решение, с
което ответникът да бъде осъден да му заплати сумата, след допуснато увеличение
на размерите на претенциите от 1633.94 лева, представляваща дължимо
допълнително възнаграждение за положен извънреден труд за периода от
22.08.2016г. до 22.08.2019г., както и сумата от 210.53 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане на главницата по тримесечия, считано от
последния ден от месеца, следващ този за тримесечието, за което се отнася, до
подаване на исковата молба в съда. Претендират се разноските по делото.
Ответникът в срока за отговор е оспорил иска като неоснователен
и недоказан по размер. Не е оспорил, че ищецът се намира в служебно
правоотношение с ответника Оспорил е, че на ищеца се дължи възнаграждение за
нощен труд за процесния период, преизчислен като извънреден труд, като излага,
че не е налице празнота в специалната уредба на правоотношенията, респективно
оспорва прилагането на общата Наредба за структурата и организацията на
работната заплата. Посочва се, че на ищеца е изплатено възнаграждение за
всичкия положен от него извънреден и нощен труд , като ЗМВР прави разграничение
между двата вида труд, като възнагражденията за извънреден труд са
регламентирани в ЗМВР, а тези за нощен труд в Заповед на министъра на
вътрешните работи , и за конкретния период - Заповед №8121з-791/28.10.2014г.
Оспорва се приложимостта на разпоредбите на КТ и НСОРЗ по отношение на
служителите на МВР, като са развити доводи, че статутът им се урежда единствено
в ЗМВР.
С оглед данните по делото въззивната инстанция намира
,че от фактическа страна не се спори ,че страните се намират в служебно
правоотношение на посоченото основание, както и не е се оспорва, че за исковия
период ищецът е работил на посочената длъжност на сменен режим по график при
сумарно отчитане на отработеното време между 22.00 ч. и 06. 00 ч.
От заключението на вещото лице по назначената и приета
по делото съдебно-икономическа експертиза, изготвена въз основа на
представените разплащателни ведомости за начисленото трудово възнаграждение на
ищеца, както и графиците за отработени смени, се установява че през исковия период
ищецът е отработил 1656 часа нощен труд. Приравненият с коефициент 1, 143 нощен
труд в дневен възлиза на 1893 часа положен извънреден труд, или действително
положения извънреден от нощен труд е 237 часа , възнаграждението за който се
равнява на 1633.94 лева. Според заключението на вещото лице, обезщетението за
забава на плащането на главниците за заявения три годишен период по периоди на
възникване до 23.08.2019г. е в размер на 210.53 лева.
При така
установената фактическа обстановка Окръжен съд-В. приема за установено от
правна страна следното :
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, докладвано от съдиите К. В. и Е. В. по отношение на съдебното решение може да са
налице три вида пороци - нищожност, недопустимост и неправилност. Процесуалният
закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на
нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение /чл. 269, изр. 1 ГПК/,
но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол по
принцип следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
Второинстанционното производство е
ограничено въззивно обжалване. Непосредствена цел на въззивното
производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което
дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване
истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на
доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата
материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като
съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди
или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното
производство като ограничено /непълно/ въззивно обжалване, и произтичащото от
това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с
нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като
въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното
решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно
правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази
дейност.
Обжалваното решение, предмет на настоящата проверка, е
валидно и допустимо – постановено е от компетентен съд, съобразно правилата на
родовата и местната подсъдност, от надлежен състав и в рамките на правораздавателната
власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано. Депозираната срещу
него въззивна жалба е подадена в преклузивния срок, от надлежна страни и при
наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по
същество, въззивната жалба се явява неоснователна поради следните съображения:
Районният съд правилно е дал правна квалификация на
правата на ищеца- чл.150 във вр. с Чл.140 КТ е във връзка с чл. 178, ал. 1, т.
3 вр. чл. 187, ал. 5, т.2 от ЗМВР.За да бъде уважена такава искова претенция в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване,
следните правнорелевантни факти: фактът на възникване на служебно
правоотношение с ОДМВР- Видин, че е полагал нощен труд за исковия период ,
който не е преобразуван, чрез преизчисление с коефициент 1.143, както и размера
на претендираното възнаграждение за положения нощен труд след преобразуването
му със съответния коефициент .Искът се явява доказан изцяло поради следното :
Съгласно разпоредбата на чл. 176 от ЗМВР - брутното
месечно възнаграждение на държавните служители на МВР се състои от основно
месечно възнаграждение и допълнителни такива. Сред предвидените в същия закон
допълнителни възнаграждения е и допълнително месечно възнаграждение за
извънреден труд - чл. 178, ал.1, т.З ЗМВР. Според нормата на чл. 187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното
работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните
служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.В исторически
план са действали последователно Наредба
№ 8121 з-407/11.08.2014 г., Наредба № 8121з-592 от 25.05.2015 г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г., издавани от министъра на вътрешните работи, уреждащи
реда за организацията и разпределянето на работното време, за неговото
отчитане, за компенсирането на работата извън редовното работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в
Министерството на вътрешните работи. Текстовете на чл. 3, ал.З и в трите
наредби са идентични и са в смисъл,че при работа на смени е възможно полагането
на труд и през нощта между 22:00 и 6:00 ч., като работните часове не следва да
надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период.
В Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. изрично е
предвидено, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове
положен труд между 22:00 и 6:00 ч. за отчетния период се умножава по 0.143 (чл.
31, ал.2 от Наредбата) и че полученото число се сумира с общия брой отработени
часове за отчетния период.Същата е отменена с приемане на Наредба №
8121з-592/25.05.2015 г. на министъра на вътрешните работи, но тя от своя страна
е отменена с Решение № 8585 от 11.07.2016 г. на ВАС по адм.д. № 5450/2016 г.
Едва на 02.08.2016 г. е обнародвана Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г., поради
което следва да се приеме, че до този момент действаща е Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г.
В Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и Наредба №
8121з-776/29.07.2016 г. липсва изрична разпоредба, съответстваща на
разпоредбата на чл. 31, ал.2 от Наредба № 8121з-407 за преобразуване на
часовете положен нощен труд с коефициент 0.143. Районният съд законосъобразно е
приел ,че липсата на такава норма не да следва да се възприема не като законово
въведена забрана за преизчисляване на положените от служителите в МВР часове
нощен труд в дневен, а представлява празнота в уредбата на реда за
организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за
компенсирането на работата извън редовното работно време, режима на дежурство,
времето за отдих и почивките на държавните служители в Министерството на
вътрешните работи.Правилен е и изводът ,че в случая при наличие на такава
непълнота в специалната уредба, касаеща служителите в МВР, следва субсидиарно
да се приложи Наредбата за структурата и организацията на работната заплата
(обн. ДВ от 26.01.2007 г.), в която в чл. 9, ал.2 е предвидено при сумирано
изчисляване на работното време нощните часове да се превръщат в дневни с
коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и
нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за
съответното работно място.
За пълнота на изложението въззивната инстанция намира
за необходимо да отбележи ,че този коефициент е 1,143 и че се получава като
нормалната продължителност на работното време през деня -8 часа (установена в чл.136 ал.3 КТ ) се
раздели на нормалната продължителност на работното време през нощта -7 часа (установена в чл.140 КТ). В Наредба №
8121з-407/11.08.2014 г. също се възприема този коефициент -1,143 ,но формулиран
по друг математически начин ,който води до същия резултат - при сумирано
отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22:00 и
6:00 ч. за отчетния период се умножава по 0.143 и полученото число да се сумира с общия брой
отработени часове за отчетния период.Може да се обобщи ,че в горната наредба
законодателят е възприел подхода ,установен в Кодекса на труда и в Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата .Разпоредбите на Наредбата за
структурата и организацията на работната заплата са приложими по аналогия и по отношение на лица със служебно
правоотношение в МВР ,тъй като Конституцията на РБ. утвърждава като основно
достижение на социалната държава правото
на труд и изрично прогласява гаранции за
пълноценната му реализация.Основният закон гарантира равенство на правата на
лицата,предоставящи наемен труд без оглед на спецификите на правоотношението,в
рамките на което реализират правото си на труд,поради което следва да бъдат
поставени при еднакви условия всички служители ,полагащи труд .Поради това
включеният в рамките на дежурството нощен труд на ищеца следва да бъде приравнен
на дневно работно време ,на която основа и следва да бъде определен реално
положеният от него труд за исковия период.
С оглед на гореизложеното се явява правилен изводът на
първоинстанционния съд ,че исковата претенция за заплащане на неизплатено
възнаграждение
за положения от ищеца нощен труд, при сумирано изчисляване на работното време,
при превръщане на нощните часове в дневни с коефициент, равен на отношението
между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време,
установено за подневно отчитане на работното време в процесния период, получен
след преобразуване на положените часове нощен труд в дневен, е доказана по
своето основание.
За доказване размера на исковата претенция е извършена съдебно-счетоводна експертиза зата.За периода от 15.08.2016 г. до 15.08.2019 г.ищецът е отработил нощен труд в размер на 258,54 часа общо, което е видно от заключението на
вещото лице.
Въззивният съд не приема за основателни развитите от
въззивника доводи относно това,че районният съд неправилно бил проследил и анализирал
действието на подзаконовите нормативни актове по прилагането на ЗМВР, които са
регламентирали през процесния период за реда за организацията и разпределянето
на работното време, за неговото отчитане,
за компенсирането на
работата извън редовното
работно време, режима
на дежурство, времето за отдих и почивките на държавните служители в МВР,
че съществен порок на оспорваното
решение бил фактът , че то е постановено в резултат на неправилно тълкуване и
прилагане на закона и че Съдът погрешно допускал субсидиарно прилагане на
Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4
на МС от 17.01.2007 г. (Обн. ДВ, бр. 9 от 2007 г.; доп., бр. 56 от 2007 г.;
изм. и доп., бр. 83 от 2007 г.; изм. и дол., бр. 11 от 05.02.2008 г.; изм. и
доп., бр. 10 от 06.02.2009 г.; изм. и доп., бр. 67 от 2009 г.; доп., бр. 95 от
2011 г.: изм. бр. 21 от 2012 г.; доп., бр. 49 от 2012 г.) (НСОРЗ). Въззивният
съд не приема доводите на въззивника поради
изложените по-горе в решението доводи .
По спорния въпрос има формирана задължителна съдебна
практика на ВКС ,обективирана в Решение №311 /08 януари 2019 г.на ВКС ,
Четвърто гражданско отделение по гр.
дело № 1144 по описа за 2018 г . в производство по чл. 290 от ГПК.С определение
№ 588/27.06.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание
чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по материалноправния въпрос - намират ли
субсидиарно приложение разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3 от ЗДСл за
заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през
официалните празници на държавните служители в системата на МВР при действието
на ЗМВР от 2006 г. (отм.).Съдебният състав е приел, че отговорът на този
материалноправен въпрос е положителен със следните мотиви :“През периода
09.08.2008 г. - 31.12.2010 г. субсидиарното приложение на ЗДСл (респ. - на
разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3 от него) по отношение на държавните
служители в системата на МВР е изрично уредено с § 1а (нов - ДВ, бр. 69/2008
г., отм. - ДВ, бр. 88/2010 г.) от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Съгласно
принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 23 от тълкувателно решение №
6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид които е прието, че разпоредбата на чл.
126 от ЗДСл за освобождаване от държавни такси продължава да намира субсидиарно
приложение по отношение на държавните служители в системата на МВР и след
отмяната на § 1а от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че след
тази отмяна и независимо от нея, и разпоредбите на чл. 67, ал. 7, т. 1 и т. 3
от ЗДСл за заплащане на нощния труд и на работата през официалните празници,
продължават да се прилагат субсидиарно по отношение на държавните служители в
системата на МВР - до отмяната на 01.07.2014 г. на ЗМВР от 2006 г. и влизането
в сила на действащия ЗМВР, с разпоредбата на чл. 179, ал. 1 от който, отново
изрично е предвидено да им се заплащат допълнителните възнаграждения за труд
през нощта и на официалните празници. Възприемането на обратното разрешение на
поставения материалноправен въпрос би довело до лишаване на държавните
служители в системата на МВР от тези допълнителни възнаграждения за нощен труд
и за труд на официалните празници в течение на един продължителен период от
време (01.01.2011 г. - 30.06.2014 г), като по този начин би ги поставило в
неравностойно положение както спрямо останалите държавни служители, така и
спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, които получават
такива допълнителни възнаграждения съгласно разпоредбите на чл. 261 и чл. 264 от КТ. Горното тълкуване е в съответствие и с основния правен принцип за равенство
и недопускане на дискриминация, закрепен и в чл. 6 от КРБичл. 14 от ЕКЗПЧОС.“
По въпроса за субсидиарното приложение на общия ЗДСл
при липса на подробно правна уредба в специалния ЗМВР, се е произнесъл и ВКС,
който в мотивите към т. 23 от ТР 6/12 г. по тълк. дело № 6/12 г. на ОСГТК е възприел за меродавна правната логика, че
общият закон намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в
ЗМВР следва да се прилага ЗДСл. Обратното разбиране би поставило в
неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни
служители, а също и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношение
.
Съдът намира ,че посоченото от въззивника Решение № 197/07.10.2019 г. по дело № 786/2019
г. на ВКС, ГК, IVг.о. не е относимо към конкретния случай,тъй като то касае
правото на допълнителен отпуск и наличието на срокове за упражняването му,както
и възможно ли е погасяването му по давност поради неупражняване при действието
на отменения ЗМВР .
ПО ОТНОШЕНИЕ НА РАЗНОСКИТЕ ПРЕД ВЪЗЗИВНАТА ИНСТАНЦИЯ
Въззиваемата страна
претендира разноски в размер на 700 лв.На основание Чл .9 във връзка с
Чл.7 ал.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се присъдят разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300 лв.,който размер Съдът намира за справедлив и обоснован по смисъла на Чл.36
ал.2 Закона за адвокатурата.Следва да се отчете и обстоятелството ,че съгласно
задължителната практика на ВКС при обективно съединяване на искове размерът на
адвокатското възнаграждение се формира върху сбора на отделните искове
.Недопустимо е също така размерът на адвокатското възнаграждение да надхвърля
значително цената на иска .
Водим от горното и на основание Чл. 272 ГПК Съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА №186 /13.03.2020 г. на Районен съд-В. по гр.д.№2405/2019 г.
ОСЪЖДА Главна
дирекция „П. б. и з. на н." гр. С., ЕИК. да заплати на К.П.К. , ЕГН: **********
с адрес *** със съдебен адрес:*** направените по делото разноски пред
въззивната инстанция в размер на 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решението е окончателно .
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1/
2/