РЕШЕНИЕ
№ 210
гр. Първомай, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЪРВОМАЙ, ПЪРВИ СЪДЕБЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Радина В. Хаджикирева
при участието на секретаря Венета Ж. Хубенова
като разгледа докладваното от Радина В. Хаджикирева Гражданско дело №
20255340100455 по описа за 2025 година
Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД от Я. Й. А. срещу
„Сити Кеш“ ООД за заплащане на сумата от 881,44 лв., представляваща платена без
правно основание неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за
потребителски кредит № ********************* от 09.10.2023 г.
Ищцата Я. Й. А. твърди, че на 09.10.2023 г. сключила с ответното дружество
„Сити Кеш“ ООД Договор за потребителски кредит № *********************, по
силата на който й били предоставени в заем средства в размер на 1100 лв., при
фиксиран лихвен процент от 44,50 %, и годишен процент на разходите – 54,35 %.
Съгласно договора заемът следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните
обезпечения: банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени от
заемодателя условия. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя в
тридневен срок на горепосочените условия, съгласно чл. 11, ал. 1 той дължал
неустойка на кредитора в размер на 956,28 лв., която следвало да престира разсрочено
заедно с погасителните вноски. Твърди, че изплатила изцяло задълженията си по
договора за кредит в общ размер на 2229,16 лв., в това число и сумата от 881,44 лв. за
неустойка. Счита, че не дължи плащане за същата, тъй като клаузата за заплащане на
неустойка била нищожна. Изразява становище, че неустойката за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение била загубила присъщата си
обезщетителна функция, защото чрез нея не се обезщетявали вреди от самостоятелни
и сигурни неблагоприятни последици за кредитора, като щети за кредитора биха
настъпили единствено при неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество. Също така предвидената неустойка в размер на 956,28 лв. се доближавала
до размер до заетата сума, като не зависела от вредите от неизпълнението на
1
договорното задължение. Тази неустойка било предвидено да се кумулира към
погасителните вноски, като това водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя,
което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за
спазване на добрите нрави. Посочено е още, че недобросъвестно и в ущърб на
потребителя заемодателят бил поставил неизпълними изисквания към поръчителя, за
да получи допълнителна печалба в нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В случая било нормално както разходите на търговеца, така и печалбата му да бъдат
включени в посочения в договора фиксиран лихвен процент, чиито стойности в
конкретния казус не отговаряли на действителните параметри по договора. По този
начин се заобикаляло ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне на ГПР. По
тези съображения приема, че кредиторът се е обогатил неоснователно със сумата в
размер на 881,44 лв., като предявява осъдителен иск за връщането й.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Сити Кеш“ ООД, с който изразява становище за неоснователност на
предявените искове. Поддържа се, че били изпълнени всички изисквания по
отношение на формирането на годишния процент на разходите (ГПР), закрепени в чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти
размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не следвало да бъде включвана в ГПР.
Последната била индивидуално договорена между страните, като клаузата била
напълно ясна и разбираема – такава би била дължима след сключване на договора и
само в случай че заемополучателят не предложи обезпечение на задължението си. Т. е.
към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали ще възникне основание
за плащане на неустоечната сума. Излага съображения, че от съдържанието на
договора ставало ясно, че още към момента на сключването му потребителят бил
уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора
при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Счита, че оспорената
неустойка е действителна, тъй като била уговорена като санкция за неизпълнение, в
случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора
ангажимент да предостави на кредитора поне едно от следните обезпечения – банкова
гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Поддържа, че
не било налице и твърдяното противоречие с добрите нрави. По тези съображения
моли да бъдат отхвърлен предявеният иск.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателства се изяснява, че между ищцата Я. Й.
А. и ответника „Сити Кеш“ ООД е сключен Договор за потребителски кредит №
********************* от 09.10.2023 г., по силата на който ответникът се е задължил
да предостави на ищцата сумата от 1100 лв. Уговорен е фиксиран лихвен % в размер
на 44,50 % и годишен процент на разходите в размер на 54,35 %.
Съобразно чл. 5, ал. 1 от договора за потребителски кредит страните се
споразумели договорът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения:
безусловна банкова гаранция или поръчителство на едно или две физически лица,
които отговарят на определени от заемодателя условия. Клаузата на чл. 11, ал. 1 от
същия този договор предвиждала, че ако заемателят не предостави договореното
обезпечение в тридневен срок от сключването на договора, дължал на заемодателя
2
неустойка в размер на 956,28 лв., която според ал. 2 на чл. 11 се заплащала разсрочено
съгласно погасителния план.
Не е налице спор и че заемната сума е получена от ищцата, която е извършила
плащания за неустойка в размер на 881,44 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна
следното:
В настоящия случай не е налице спор, че между „Сити Кеш“ ООД като
заемодател и Я. Й. А. като заемател е възникнало облигационно правоотношение по
повод предоставянето на паричен заем в размер на сумата от 1100 лв. В разглежданата
хипотеза безспорно заемателят притежава качеството на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143, ал. 1 ЗЗП дава легално определение на
понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Предпоставките за определяне на една клауза като
неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално определена, а да е
предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма възможност да влияе
върху съдържанието й; същата да не отговаря на изискванията за добросъвестност –
честно, почтено поведение на всеки участник в гражданския оборот при сключване и
изпълнение на сделки за потребление; уговорката да води до значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя –
съществено несъответствие в насрещните престации на страните по договора, водеща
до тяхната нееквивалентност. В случая процесният договор е сключен при
предварително определени условия от едната страна по правоотношението –
заемодателят. Видно е, че представеният договор за заем е бланков, поради което не е
бил предмет на предварително договаряне между страните, респ. ищецът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието му, като не се установява клаузата за
неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такива твърдения и
ангажирани доказателства от ответната страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на попълване на
договора и обстоятелството, че полетата се попълват от представител на заемодателя,
се налага изводът, че ищецът не е имал възможност да изрази воля и съгласие по
отношение на клаузата за неустойка.
Отделно от това, съдът намира, че клаузата за заплащане на неустойка не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. В тази връзка съдът съобрази, че
неустойката е предвидена за неизпълнение на задължението на заемополучателя да
осигури обезпечение на отговорността си към кредитора за заплащане на главното
задължение по установения от заемодателя начин. Същевременно е необходимо да се
изясни, че задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Непредставянето на обезпечение няма за
последица претърпяването на вреди от страна на кредитора, който съгласно
разпоредбата на чл. 16 ЗПК, следва да извърши оценка на кредитоспособността на
3
потребителя преди сключване на договора за кредит и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение. Поради това съдът намира, че уговорената
неустойка води до едно фактическо оскъпяване на предоставения заем, тъй като
позволява на заемодателя да получи сигурно завишено плащане и то в размер,
съставляващ около 90 % от стойността на кредита. Същата съставлява сигурна печалба
за заемодателя, която би увеличила стойността на договора, без да е налице насрещна
престация от последния. По тези съображения съдът счита, че клаузата за заплащане
на неустойка е неравноправна, тъй като в случая очевидно потребителят е приел
клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди сключването на договора
(чл. 143, ал. 2, т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени
икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно
основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Ето защо,
доколкото така уговорената сума не изпълнява присъщите на неустойката функции за
обезпечаване изпълнението на задължението и обезщетяване на вредите от
неизпълнение на последното, тя се явява скрита печалба за кредитора, с оглед
въведените изисквания и срок за изпълнението й. От това следва, че по своето
естество неустойката представлява скрито възнаграждение за кредитора.
Изискванията, които клаузата на чл. 5 от договора възвежда за потребителя, са на
практика неизпълними за него, особено като се има предвид, че той търси бързо
кредитно финансиране. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в
двукратния размер на вземането по договора (за което съответната банкова институция
ще изисква също заплащане) или поръчители, които да отговарят на определените от
заемодателя изисквания. От това следва, че основната цел на тази уговорка е да доведе
до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Поради
това и предвид създаденото значително неравновесие между правата на потребителя и
поетите задължения, съдът приема, че тази клауза се явява неравноправна, поради
което следва да бъде прието, че е нищожна на основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143, ал.
1 ЗЗП.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и разпоредбите на ЗЗП
е налице още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1,
вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.
11, ал. 1 от договора.
За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да
са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е
платил процесната сума на ответното дружество въз основа на договорна клауза, която
е нищожна. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а
ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно
основание, т. е., че съответната клауза от договора за заем е действителна.
Предвид установената по делото нищожност на клаузата на чл. 11, ал. 1 от
договора, предвиждаща заплащане на неустойка за неосигуряване на обезпечение,
следва, че потребителят не дължи заплащането й. Следователно за ответника е
възникнало задължението да върне на ищеца заплатената неустойка, която се явява
платена при начална липса на основание. Тъй като страните не спорят, че ищецът е
извършил плащания за неустойка в размер на 881,44 лв., тази сума се явява получена
без основание от ответника. По тези съображения искът с правно основание чл. 55, ал.
4
1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното следва да се уважи до пълния
предявен размер от 881,44 лв., която сума представлява платена без правно основание
неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за потребителски кредит №
********************* от 09.10.2023 г.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца
следва да се присъдят направените по делото разноски в размер на 50 лв. за държавна
такса. Според разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в случаите, когато адвокат е оказал
безплатна правна помощ съгласно ал. 1 на същата разпоредба, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък
от предвидения в наредбата по чл. 36, ал. 2 ЗАдв и осъжда другата страна да го
заплати. В процесния случай обаче следва да бъде съобразено Решение на СЕС от
25.01.2024 г. по дело № С-438/22, според което чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една
страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер
по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висш адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да
присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се
счита за ограничение на конкуренцията „с оглед целта“ по смисъла на тази разпоредба.
В тази хипотеза националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Следователно с оглед
даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е обвързан от размерите на
адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения (с настоящо наименование
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа), и при възлагане
на разноските следва да определи възнаграждението при съобразяване на правната и
фактическа сложност на делото. Ето защо, като взе предвид цената на иска, факта, че
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се касае за
спор, по който вече има установена съдебна практика, както и че същото е приключило
в едно съдебно заседание, на което адв. Н. не е присъствал и в хода на което са приети
единствено представените писмени доказателства, съдът намира, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на ищеца
възлиза на сумата от 300 лв. В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че
счита за неоснователно възражението на ответника, че следвало да заплати само едно
адвокатско възнаграждение по настоящото производство и други две граждански дела
между същите страни, имащи за предмет клаузи от различни договори за кредит,
доколкото те не касаят отделни клаузи от един и същ договор за кредит. Ето защо не
може да се приеме, че предявяването на искове, основани на всеки един от договорите
за кредит в различни производства, представлява злоупотреба с права от страна на
ищеца. Поради това и доколкото по всеки един от сключените договори за кредит
ответникът е предвиждал заплащането на неустойка, за която е знаел, че не му се
следва, той не би могъл да черпи права от собственото си неправомерно поведение,
като изобщо не заплати адвокатско възнаграждение или заплати едно по всички
искове. По тези съображения ответникът следва да бъде осъден да заплати на адв. Н.
сумата от 300 лв. за адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, РС Първомай
5
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********************, със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати на Я. Й. А., ЕГН:
**********, адрес: *********************, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 ЗЗД сумата от 881,44 лв., представляваща платена без правно основание
неустойка за неосигуряване на обезпечение по Договор за потребителски кредит №
********************* от 09.10.2023 г., както и сумата от 50 лв., представляваща
сторени разноски за държавна такса.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, ЕИК: *********************, със седалище и
адрес на управление: *********************, да заплати на адв. С. К. Н. от АК
Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв сумата от 300 лв. за адвокатско
възнаграждение.
Присъдените разноски могат да бъдат заплатени по следната банкова сметка:
IBAN: *****************************, с титуляр адв. С. К. Н..
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Пловдив в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Първомай: _________п______________
РХ/ЕД
6