Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 899
Гр. Пловдив, 15.03.2018 г.,
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, XXII граждански състав, в публично заседание
на петнадесети февруари през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Районен съдия: Кирил Петров
при
участието на секретаря Лиляна Шаламанова,
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 17765 по описа на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на Част втора, Дял първи ГПК.
Производството по делото е образувано
по искова молба на Н.Н.Х., ЕГН **********, против “Водоснабдяване и
Канализация“ ЕООД, ЕИК *********, с която е предявен иск за установяване
несъществуването на вземане в размер на: сумата от 2 404.61 лв. – главница
представляваща незаплатена сума по предоставени услуги за периода 14.02.2002 г.
до 12.09.2011 г., ведно със законната лихва от 06.10.2011 г. до окончателното
изплащане на задължението; сумата от 510.12 лв. – мораторна лихва; сумата от
300 лв. юрисконсултско възнаграждение и сумата от 58.29 лв. разноски, за което
вземане е издаден изп. лист по ч. гр. д. № ***г. на ПРС, и е образувано
изпълнително дело № ***г. по описа на СИС към РС П..
Твърди се, че по издаден изп. лист по ч.
гр. д. № ***г. на ПРС ищецът е осъден да заплати на „Водоснабдяване и
Канализация“ ЕООД посочените по-горе суми. Било образувано изпълнително дело № ***г.
по описа на СИС към РС П.. С молбата за образуване ответното
дружество било поискало от съдебния изпълнител изпълнението да бъде насочено
върху движимите вещи, находящи се в жилището на ищеца, както и срещу недвижими
имоти и трудово възнаграждение. Излага се, че ищецът не дължи изпълнение по
претендираните суми, тъй като същите били погасени по давност. Смята, че
давността е изтекла в периода 12.09.2011 г. – 12.09.2014 г. Цитира ТР № 3/2011
г. от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС, като твърди, че в случая се касае до
периодични платежи и ТР № 2 от 25.06.2015 г. по т. д. 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, като счита, че липсват действия по изпълнителното дело, които да са довели
до спиране или прекъсване на давността. Посочва, че единственото изпълнително
действие, което би могло да прекъсне погасителната давност е насрочването на
опис на движими вещи на длъжника на 23.08.2017 г. и, то само, ако същият е бил
извършен. Моли предявеният отрицателен установителен иск да бъде уважен.
Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът е
подал отговор на исковата молба, с който твърди, че искът е изцяло
неоснователен. Излага, че изпълнителното дело не е прекратено по силата на
разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Твърди, че в периода 05.03.2014 г. –
24.07.2017 г. по изпълнителното дело са извършени редица действия, подробно
описани в отговора на исковата молба. Вземането не било погасено по давност. На
11.06.2014 г. бил наложен запор по изпълнителното дело върху банкова сметка ***.
Самото искане за опис на движими вещи също прекъсвало давността. Навява, че
неподаването на възражение по чл. 414 ГПК в срок означава съгласие с подробно
описаните в заповедта за изпълнение суми, като твърди, че давността се прекъсва
не с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а с влизане
в сила на заповедта за изпълнение на парично задължение. Намира, че давността
текла в периода от 14.02.2002 г. до датата на влизане в сила на заповедта за
изпълнение на парично задължение не следва да е предмет на настоящия спор,
доколкото не е подадено възражение от длъжника. Твърди ищецът да е извършвал
плащания по изпълнителното дело, както и, че на 21.09.2010 г. за част от сумите
предмет на производството било сключено споразумение, което обаче останало
неспазено от ищеца. Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата
молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
В случая, доколкото се касае за
отрицателен установителен иск, в тежест на ответната страна е да установи
съществуването на задължението по процесния изпълнителен лист, като в тежест на
ищцовата страна е да установи твърдението си за изтекла погасителна давност.
Институтът
на давността не се прилага служебно, но доколкото в тази връзка са наведени
твърдения в исковата молба за недължимост на сумите по изпълнителния лист, то
съдът е длъжен да се произнесе по въпроса.
Претенцията
е допустима. Ако длъжникът не възрази в срок, заповедта влиза в сила, а единствената
възможност за оспорване на самото вземане са основанията по иска с правно
основание чл. 424 ГПК. Извън тях и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК длъжникът
не може да се ползва от друга форма на искова защита, с която да оспорва самото
вземане. Когато длъжникът е бил лишен от възможност да оспори вземането, може
да поиска от въззивния съд отмяна на заповедта за изпълнение на основанията по
чл. 423 ГПК. В този смисъл, когато е предявен отрицателен установителен иск, в
който ищецът се основава само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането
на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011 г. на ВКС по
ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС
по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./. Не са въвеждани твърдения в исковата
молба за оспорване на възникването на задълженията, качеството на потребител на
ищеца, размера на потребеното количество вода, които възражения дори да бяха
направени, не би следвало да се разглеждат, тъй като заобикалят реда по чл. 424 ГПК. Ищецът се позовава единствено на погасителна давност.
Ищецът се позовава на погасителна
давност, настъпила за периода 14.02.2002 г. – 12.09.2011 г. и след това за
периода 12.09.2011 г. – 17.11.2017 г. - виж исковата молба и протокол от
съдебно заседание от 25.01.2018 г. /л. 154гръб/. Видно от ч. гр. д. № ***г.
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено на 06.10.2011
г., заповедта е влязла в сила на 15.11.2011 г., а изпълнителният лист е издаден
на 08.12.2011 г. Към настоящия момент, с предявяването на иска по чл. 439 ГПК,
страната се позовава на новонастъпил факт - период от време изминал след датата
на влизане в сила на заповедта за изпълнение. Настъпилите след датата на
влизане в сила на заповедта за изпълнение факти не се преклудират от влязлата в
сила заповед и възможността длъжникът да възрази. Когато времето е част от
правопораждащия юридически състав /да
включва предходен период, но да се добави дори и само един ден/, то може да
обуслови разлика в предмета на спора /виж определение №
273/26.05.2010 г., гр. д. №
278/2010г.. III г. о. на ВКС/. Т. е. следва да се разгледа възражението за давност
за целия период 14.02.2002 г. – 17.11.2017 г., доколко е прибавен период към
този, който е изтекъл до влизане в сила на заповедта – предметът на настоящото
дело се различава качествено и не съвпада с обстоятелствата настъпили до
изтичането на срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Ето защо и ищецът позовавайки се на
новонастъпил факт - на периода от време настъпил след влизане в сила на
заповедта за изпълнение, не заобикаля реда за оспорване на вземането в чл. 424 ГПК. В тази връзка настоящият съдебен
състав не споделя становището застъпено в „удебеленото“ в писмената защита на
ответника решение на ПОС по в. гр. д. № *** г. Наслагването на период от време
върху изтекъл период от време променя обстоятелствата настъпили до влизането в
сила на заповедта за изпълнение. Освен това давността тече отделно за всяко
вземане за консумирана вода, няма как
при липса на законова предпоставка за спирането или прекъсването на давността
от определена дата /влизането в сила на заповедта/ да започне да тече обща
давност върху всички вземания по изпълнителния лист.
За
яснота на изложението разглеждането на твърденията за настъпила погасителна
давност ще се сведе до два отделни периода от 14.02.2002 г. до 05.03.2014 г.,
когато е подадена молба за образуване на изп. д. № *** г. на ДСИ
при СИС РС Пловдив и за периода от 05.03.2014 г. – до датата на исковата молба 07.11.2017
г.
В случая
се касае за периодични вземания, които се погасяват с кратката тригодишна
давност, според нормата на чл. 111 ЗЗД, като извършените действия след изтичане
на давността, не могат да породят своите правни последици. Вземанията за консумирана
питейна и отдадена канална вода покриват признаците на понятието „периодични
плащания”, което налага извода, че приложима по отношение на тях е кратката
тригодишна погасителна давност,
установена в чл.111,, б.”в” ЗЗД /виж решение
№ 134 от 01.07.2013 г. на ВКС по т. д. № 135/2011 г., II т. о., решение №
397/14.12.2012г., по гр.д. № 520/2012г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./ .
Влязлата
в сила заповед за изпълнение не прави давността петгодишна. Разпоредбата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД е неприложима при заповедното производство, приключило без да се
стигне до иска за признаване на изпълнението. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият изпълнителен лист нямат последиците на съдебно решение за
установяване на съществуването на вземането по кредитора по смисъла на чл. 117,
ал. 2 ЗЗД. Това е така, защото изпълнителният лист, издаден по реда на тези
производства се издава без да се провежда исково производство, в което със сила
на пресъдено нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора.
Срокът на новата давност по чл. 117, ал.1 ЗЗД съвпада с давностния срок за
погасяване на вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл.
117, ал.2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай вземанията на ответника са
установени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК,
срещу която няма данни да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно да е
проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава сила,
аналогична на силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат на
спорно и състезателно исково производство.
Съгласно мотивите на ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС започването
на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие е подаването на
заявление по чл. 410 от ГПК), не може да прекъсне давността, а разпоредбата на
чл. 116, б. "б" е изключителна и не може да бъде тълкувана
посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление за
издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала да
тече за съответното вземане съобразно общите правила. Нито с влизането в сила
на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист, поради
неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това
разрешение се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които
основания за спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на
заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на
заповед за изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците
на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за
изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без
вземанията да са установени с влязло в сила решение. Относно обстоятелството, че
подаването на заявлението и влизането в сила на заповедта не са обстоятелства
прекъсващи давността виж и решение № 42
от 26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. на IV г. о.
С определение от 22.12.2017 г. е
указано на ответника, че е в негова тежест да установи спирането или
прекъсването на предвидения давностен срок. Представено е споразумение № ***г.
за разсрочване на задължения между „Водоснабдяване и канализация“ ЕООД и Н. Х. за задължения на Н. Х. по фактури за
периода 31.03.2000 г. до 20.09.2010 г. Ответникът
твърди, че вземанията по споразумението частично се припокриват с процесните. С
решение № 100/20.06.2011 г. по търг. дело
№ 194/2010 г. на ІІ-ро т. о. е прието, че признание по смисъла на закона е
налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на
признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът
пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице
признаване на вземането по смисъла на чл. 116, б. „а” от ЗЗД, същото трябва да
е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов
представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само
до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването
на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този
фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да
бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния
дълг към кредитора. Достатъчно е волеизявлението на длъжника за това да е
еднозначно, като то може да е направено изрично – писмено или устно /виж решение № 131/ 23.06.2016 г. по гр. дело №
5140/2015 г. на IV г. о. на ВКС и др./. Волеизявление за погасяване дълга
по изпълнителното дело без пряко и недвусмислено заявление, че длъжникът е
задължен към кредитора, без припознаване дълга като свой и без
индивидуализирането на дълга, няма последиците на чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Приоритет се дава на изричното признаване на дълга съобразно неговата обективна
и субективна страна, особено при принудително изпълнение /в този смисъл Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на
ОСГТК на ВКС/.
При всички положение, за да е налице признание на определено задължение същото следва да бъде индивидуализрано надлежно, а когато се касае до периодични вземания следва същите да бъдат посочени, както по размер и основание, така и по период. От представеното споразумение не става ясно, за какви услуги и за кой обект е сключено споразумението. Още повече самият ответник не оспорва, че задълженията по споразумението са частично погасени. Дори да се приеме, че част от задълженията по процесното споразумение са били включени в споразумението, то не се установява при условията на пълно и главно доказване кои са тези задължения и, че същите не са заплатени. Освен всичко изложено размерите на претенциите и датите по споразумението не съвпадат с оспорените като недължими вземания предмет на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № ***г. на ПРС. Не са платени по споразумението 5 вноски /8-12 вноска/, които са в размери - по 200 лв. от 8-11 вноска вкл. и 204.61 лв. за 12 вноска. Липсва индивидуализация на вноските, за кои периоди, какви услуги и за кой период са, а в процесните вземания описани подробно в опис на фактури на ответника – л. 22-25 от производство, вземания с подобни размери и с подобни падежи липсват. Доколко доказването на признанието на периодичните вземания или признанието на вземанията за част от периодите е в тежест на ответника, съдът намира, че същият не е провел пълно и главно доказване на този факт. Представено споразумение няма ефекта на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, доколкото ответника не установява пълна или частична идентичност между вземанията, за които е сключено споразумението и процесните вземания. За периода до образуването на изпълнителното производство други доказателства за спиране и/или прекъсване на давността не са ангажирани. Следователно ответникът трябва да понесе и неблагоприятните последици от непроведеното доказване.
Ето защо съдът намира, че от момента
на възникване на задълженията за заплащане на консумирана питейна и отдадена
канална вода до образуването на изпълнителното производство – 05.03.2014 г., не
е спирана или погасявана давността на процесното вземане. Доколкото погасителната
давност за главницата и обезщетението за забава е три години всички дължими
вземания станали изискуеми до 05.03.2011
г. са погасени по давност /т. е. за период повече от три години от датата
на подаване на молбата за образуване на изп. д. № г. на ДСИ при СИС РС П./.
Относно спирането и прекъсването на
давността в изпълнителното производство, съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и
разясненията, дадени в мотивите по т.10
от ТР№2/2013г. на ОСГТК на ВКС, давността
се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ. В цитираното тълкувателно решение примерно и
неизчерпателно са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността –
налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане и т. н., както и действията, с които
давността не се прекъсва – образуването на изпълнителното дело, когато в
молбата не е посочен изпълнителен способ, изпращане на призовка за
доброволно изпълнение, извършване на справки, изискване на удостоверение за
данъчна оценка, проучване на имущественото състояние на длъжника и др.
Възлагането за изпълнение по смисъла
на чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ е действие водещо до прекъсване на давността. В този
смисъл освен мотивите на цитираното тълкувателно решение, изрично и практиката
стъпваща и доразвиваща възприетите от същото разрешения - решение
№ 451/29.03.2016 г., по гр. дело № 2306/2015 г. на IV г. о. на ВКС
и решение № 28.02.2016 г., гр. д. № 4899/2014 г. на IV г. о. на ВКС. Прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ - независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ.
Настоящият съдебен състав намира, че
в рамките на изпълнително производство взискателят е бил достатъчно активен,
поради което не е настъпило, нито прекратяването на изпълнителното производство
по реда на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нито погасяването по давност на
задълженията за консумирана питейна и отдадена канална вода станали изискуеми
след 05.03.2011 г.
По силата на закона, на основание
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, изпълнението се счита за прекратено, когато в
продължение на две години взискателят не поиска извършване на изпълнителни
действия, без за това да е необходимо изрично постановление на съдебния
изпълнител. Прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар.
„перемпция” настъпва по силата на закона чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а съдебният
изпълнител може само да прогласи в постановлението си вече настъпилото
прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни
факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за
прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това, тъй като този
акт има само декларативен, а не конститутивен ефект. Прекратяването на
изпълнителното производство става по право, като новата давност започва да тече
от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
Изпълнителните действия довели до
прекъсване на давността и препятствали перемирането на изпълнителното
производство № ***г. по описа на СИС РС Пловдив и погасяването по давност на
задължението за консумирана питейна и отдадена канална вода, са следните:
- молба от Водоснабдяване и
Канализация“ ЕООД за образуване на изпълнително производство с вх. № *** г. до ДСИ при СИС на РС П. – съдържаща нарочно възлагане по
чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ за пристъпване към изпълнение – запор на трудово
възнаграждение и опис на движими вещи;
- на 29.05.2014 г. на основание чл. 458 ГПК държавата е конституирана
като присъединен взискател по изпълнителното дело, което присъединяване
прекъсва давността /виж ТР №2/2013г. на
ОСГТК на ВКС/;
- молба от
Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД от 10.06.2014 г. за налагане на запор върху банковите
сметки на длъжника, запорът е наложен от ДСИ върху банковите сметки на длъжника
в „Първа инвестиционна банка“ АД на 11.06.2014
г., за което е изпратено запорно съобщение получено от „Първа инвестиционна
банка“ АД на 19.06.2014 г.;
- молба от Водоснабдяване и
Канализация“ ЕООД от 18.01.2016 г.
за насрочване на опис на движими вещи в жилището на длъжника длъжника;
- разпореждане за насрочване на опис
на движими вещи на длъжника на ДСИ от 21.07.2017
г.;
Следователно от момента на
образуване на изпълнителното производство до подаването на исковата молба /05.03.2014
г. – 07.11.2017 г./ се извършени редица изпълнителни действия, които по арг. от
чл. 116, б. „в“ ЗЗД и ТР№2/2013г. на
ОСГТК на ВКС, са довели до множество прекъсвания на погасителната давност,
като всяко последващо действия е било за период по-малък от 2 години. Ето защо
за този период не е налице прекратяване на изпълнителното производство /чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК/ или погасяване на вземанията по давност.
Относно твърденията за извършени
частични плащания:
Частичното плащане, макар да
потвърждава задължението, по начало не покрива характеристиките на признанието,
особено по отношение на непогасената част от дълга. Частичното плащане съдържа
волеизявление, отнасящо се само до погасената част, но не изразява воля по
отношение на неплатената част, поради което не може да прекъсне давността за
същата /виж решение № 98 от 26.07.2013 г.
на ВКС по т. д. № 851/2012 г., I т. о., решение № 161 от 03.02.2016 г. по т. д.
№ 1934/2014 г., I т. о. и др./. Следва да се отбележи, че по делото и във
връзка приетата и кредитирана от съда съдебно-счетоводна експертиза се
установи, че по изп. д. № ***г. по описа на ДСИ при ПРС няма постъпили суми за
погасяване на задълженията на ищеца, както и няма и извършени плащания по
задължението отразени в счетоводството на ответника. Заплатените такси за дела
/справка – л. 26/ са извън процесното вземане, а и принципно няма как да доведат
до прекъсване на давността на вземанията, тъй като нямат характер на признание
на вземането. Оттук липсва прекъсване на погасителната давност по вземанията
предмет на изпълнителното дело за периода след 05.03.2011 г.
Относно претенцията за главницата:
За да определи точния размер на
погасената по давност сума, съдът взе предвид представения по делото от
ответника опис на фактури, който не е оспорен /л. 22-25/.
Според чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Чл. 31, ал. 2
от ОУ на ответното дружество действали
към 2011 г. - потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните
от тях ВиК услуги в 30-дневен срок след датата на фактуриране. Т. е. вземанията
са ставали изискуеми в 30-дневен срок от издаването на фактурите. Така съдът
намира, че погасителна давност не е изтекла за следните периодични вземания по
приложената справка:
- фактура № *** г. за сума
в размер на 26.90 лв. за периода 17.01.2011 г. – 01.02.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 12.03.2011
г.;
- фактура № *** г. за сума
в размер на 20.50 лв. за периода 01.02.2011 г. – 10.02.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от
12.03.2011 г.;
- фактура № *** г. за сума
в размер на 52.70 лв. за периода 10.02.2011 г. – 10.03.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 19.04.2011
г. /съгласно чл. 72, ал. 2 ЗЗД – 16.04.2011 г. в неприсъствен ден събота, т. е.
срокът изтича на 18.04.2011 г. – понеделник/;
- фактура № *** г. за сума в размер на 52.70 лв.
за периода 10.03.2011 г. – 07.04.2011 г.
изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 12.05.2011 г.;
- фактура № ** г. за сума в размер на 52.70 лв.
за периода 07.04.2011 г. – 12.05.2011 г.
изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 14.06.2011 г.;
- фактура № *** г. за сума
в размер на 57.10 лв. за периода 12.05.2011 г. – 13.06.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 15.07.2011
г.;
- фактура № **** г. за сума
в размер на 57.10 лв. за периода 13.06.2011 г. – 11.07.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 16.08.2011
г. /съгласно чл. 72, ал. 2 ЗЗД – 13.08.2011 г. в
неприсъствен ден събота, т. е. срокът изтича на 15.08.2011 г. – понеделник/;
- фактура № *** г. за сума
в размер на 57.10 лв. за периода 11.07.2011 г. – 10.08.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 13.09.2011
г. /съгласно чл. 72, ал. 2 ЗЗД – 10.08.2011 г. в неприсъствен ден събота, т. е.
срокът изтича на 12.08.2011 г. – понеделник/;
- фактура № **** г. за сума
в размер на 57.10 лв. за периода 10.08.2011 г. – 09.09.2011 г. изискуема според чл. 31, ал. 2 от ОУ от 13.10.2011
г.;
Или общо изискуемите задължения за
главница след датата 05.03.2011 г. са в размер на 433.90 лв. за ползвани ВиК
услуги за периода 17.01.2011 г. - 09.09.2011 г. Оттук искът за недължимост на главница
за консумирана питейна и отдадена канална вода, ведно с присъдената върху
главницата законна лихва от 06.10.2011 г., следва да се уважи за разликата
между общо претендирания размер и вземанията, които не са погасени по давност
/2404.61 лв. – 433.90/ или за сумата от 1970.71
лв., които вземания са начислени за периода от 14.02.2002 г. до 16.01.2011
г., а за разликата до пълния предявен размер и за вземанията станали изискуем
след 05.03.2011 г. да се отхвърли, като неоснователен.
Относно обезщетението за забава;:
Съгласно ОУ на ответника /чл. 42 на
ОУ действащи към 2011 г./ при неизпълнение в срок /30-дневен срок след датата
на фактуриране/ на задълженията за заплащане на ползваните услуги потребителят
дължи на ВиК обезщетение в размер на законна лихва – от първия ден след
настъпване на падежа до деня на постъпване на дължимата сума по сметка на ВиК
оператора. Установи се кои задължения са станали изискуеми след 05.03.2011 г.
/за които е налице прекъсване и неизтичане на погасителната давност/ посочиха
се по-горе и падежите на всяка една от деветте фактури, вземанията по които са
станали изискуеми след 05.03.2011 г. Предмет на производството е недължимост на
обезщетение за забава по изпълнителен лист издаден по ч. гр. д. № ***г. на ПРС,
т. е. мораторна лихва в размер на 510.12 лв. за периода 14.02.2002 г. –
12.09.2011 г. След използване на електронен калкулатор http://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html
и по реда на чл. 162 ГПК, съдът определи мораторната лихва по фактурите,
вземанията по които са изискуеми след 05.03.2011 г., като начална дата е
посочена дата на изискуемостта, съгласно ОУ на ответника, а крайната дата е
съобразно предмета на делото и с оглед издадения изпълнителен лист – 12.09.2011
г.
- фактура № *** г. в размер
на 26.90 лв. за периода 12.03.2011 г.
- 12.09.2011 г.
обезщетението за забава е в размер на 1.42 лева;
- фактура № *** г. в размер
на 20.50 лв. за периода 12.03.2011 г. – 12.09.2011 г. обезщетението за забава е в размер на 1.07
лева;
- фактура *** г. в размер
на 52.70 лв. за периода 19.04.2011 г. – 12.09.2011 г. обезщетението за забава е в размер на 2.19
лева;
- фактура № *** г. в размер на 52.70 лв. за периода
12.05.2011 г. – 12.09.2011 г. обезщетението
за забава е в размер на 1.85 лева ;
- фактура № **** г. в размер на 52.70 лв. за периода
14.06.2011 г. – 12.09.2011 г. обезщетението
за забава е в размер на 1.35 лева;
- фактура № *** г. в размер
на 57.10 лв. за периода 15.07.2011 г.
- 12.09.2011 г.
обезщетението за забава е в размер на 0.96 лева;
- фактура № *** г. в размер
на 57.10 лв. за периода 16.08.2011 г.
- 12.09.2011
г. обезщетението за забава е в размер на
0.45 лева;
- по фактура № ** г. в размер на 57.10 лв. не се
дължи обезщетение за забава, претенцията е станала изискуема на 13.09.2011 г., след
крайната дата, на която ответникът е начислявал претенцията за обезщетение за
забава, а именно до 12.09.2011 г.;
- по фактура № **** г. в размер
на 57.10 лв. не се дължи обезщетение за забава за процесния период, претенцията
е станала изискуема на 13.10.2011 г., след крайната дата, на която ответникът е
начислявал претенцията за обезщетение за забава, а именно до 12.09.2011 г.;
Или общо изискуемите задължения за обезщетения
за забава след 05.03.2011 г. по посочените по-горе фактури са в размер на 9.29 лв.
за периода 12.03.2011 г. - 12.09.2011 г. /или от падежа на всяко едно от
периодичните задължения според Общите условия на комуналното дружеството до
крайната дата – 12.09.2011 г./. Относно останалите фактури, вземанията по които
са изискуеми преди датата 05.03.2011 г. всички начислени мораторни лихви са
погасени по давност на основание чл. 119 ЗЗД. С погасяването на главното
задължение се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания макар и
давността спрямо тях да не е изтекла. Обезщетението за забава представлява
именно такова акцесорно, допълнително вземане и същото следва съдбата на
главното погасено по давност вземане. Оттук искът за недължимост на обезщетение
за забава по процесния изпълнителен лист следва да се уважи за разликата между
общо претендирания размер и размера на вземанията, за обезщетения за забава по
фактурите, които не са погасени по давност определен от съда по реда на чл. 162 ГПК /510.12 лв. – 9.29 лв./ или за сумата от 500.83 лв., мораторна лихва за периода за периода от 14.02.2002 г.
до 11.03.2011 г. Това е така, тъй като първата фактура станала изискуема след
05.03.2011 г. е фактура №
8404/11.02.2011 г. и върху главното вземане по нея се дължи обезщетение за
забава от 12.03.2011 г., вземанията за предходните фактури са погасени по
давност, респ. обезщетението за забава начислено до 11.03.2011 г. е недължимо.
За разликата до пълния предявен размер от 510.12 лв. – а именно сумата от 9.29
лв. начислена върху непогасената главница за периода 12.03.2011 г. - 12.09.2011
г., искът следва да се отхвърли, като неоснователен.
Относно дължимостта на разноските
присъдени по ч. гр. д.:
Вземането за съдебни разноски има
самостоятелен характер и не съставлява част от спорното право. Вземането за
разноски е самостоятелно вземане, основава се на процесуалния закон и няма
връзка със съществуването /респ. погасяването/ на дълга на длъжника. Вземането
за разноски поради самостоятелния си характер и регламентация в процесуалния
закон не попада в обхвата на произтичащите от главното вземане допълнителните
вземания по чл. 119 ЗЗД /виж определение
№ 538 от 17.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2367/2016 г., III г. о./. Заповедта
по ч. гр. д. № ***г. на ПРС е влязла в сила на 15.11.2011 г. От тази дата е
станало изискуемо и вземането за присъдените разноски в размер на 300 лв.
юрисконсултско възнаграждение и 58.29 лв. държавна такса. Погасителната давност
на това вземане е прекъсната с подадената молба за образуване на изпълнителното
производство на 05.03.2014 г. и предвид активното поведение на взискателя след
този период не е изтекла. Ето защо и искът за установяване недължимост на
разноските по издадения изпълнителен лист е неоснователен и ще се отхвърли в
тази му част.
По отговорността за разноски по настоящото
производство:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност.
Разноски на ищеца:
Представени са доказателства за направата
на разноски в размер на 130.92 лв. държавна такса и адвокатско възнаграждение в
размер на 490 лв., изплатено в брой /макар и да е уговорено възнаграждение в
размер на 890 лв. са представени доказателства за изплатен доход от 490 лв. виж
т. V от договор
за правна защита и съдействие – л. 7 от делото/. Общо направените разноски са
620.92 лв., от които по съразмерност на ищеца ще се присъдят 468.87 лв.
Ответникът
претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер
на 100 лв., съобразно чл. 78, ал. 8 ГПК /в сила от 28.01.2017 г./, във вр. с
чл. 37 ЗПП във вр. с чл. 23, т. 2 НЗПП и депозит за ССчЕ в размер на 100 лв. По
съразмерност от сумата от 200 лв. на ответника ще се присъди сумата от 48.98 лв.
Така мотивиран, ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение
на “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. ****, на
основание чл. 439 ГПК във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че Н.Н.Х., ЕГН **********,***,
НЕ ДЪЛЖИ на “Водоснабдяване и
Канализация“ ЕООД, сумата от 1970.71 лв.
– главница, стойност на незаплатена сума за консумирана питейна и отведена
канална вода за обект, находящ се **** за периода 14.02.2002
г. до 16.01.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от 06.10.2011
г. до пълното изплащане и сумата от 500.83
лв. – обезщетение за забава за периода от
14.02.2002 г. до 11.03.2011 г., за които сума е издаден изпълнителен
лист от 15.12.2011 г. по ч. гр. д. № ***г. на ПРС, XIII гр. с., в
полза на “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД, който изпълнителен лист е предмет
на изп. д. № ***г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба /СИС/ към РС П., като ОТХВЪРЛЯ предявения отрицателен
установителен иск, в частта, с която се иска да се признае за установено, че Н.Н.Х. НЕ ДЪЛЖИ на
“Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД следните суми: относно главницата, за разликата над
присъдения размер до пълния предявен размер от 2 404.61 лв. и за периода
17.01.2011 г. – 12.09.2011 г., относно законната лихва върху отхвърлената
главница в размер на 433.90 лв. от 06.10.2011 г. до пълното изплащане, относно
обезщетението за забава за разликата над присъдения размер до пълния предявен
размер от 510.12 лв. и за периода от 12.03.2011 г. – 12.09.2011 г., както и за разноските
– 300 лв. юрисконсултско възнаграждение и 58.29 лв. – заплатена държавна такса,
за които суми е издаден изпълнителен лист от 15.12.2011 г. по ч. гр. д. № ***г.
на ПРС, XIII гр. с., който изпълнителен лист е предмет на изп. д. № ***г. по
описа на СИС към РС Пловдив
ОСЪЖДА “Водоснабдяване и Канализация“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати
на Н.Н.Х., ЕГН **********,***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 468.87
лв. – разноски по производството по съразмерност.
ОСЪЖДА Н.Н.Х., ЕГН **********,***, да
заплати на “Водоснабдяване и Канализация“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 48.98
лева – разноски по производството по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред
Пловдивски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/
Вярно с оригинала.
ЛШ