Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 14.06.2021 г.
В И М
Е Т О
Н А Н
А Р О
Д А
Софийският окръжен съд, гражданско
отделение, втори въззивен състав в публичното заседание, проведено на седми април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО ГЕОРГИЕВ
ВАНЯ ИВАНОВА
при
секретаря Цветанка Павлова, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д.
№ 38 по описа за
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 257315 от 02.11.2017 г. по гр.д. № 40357/2016 г. на Софийски районен с.С.г.с.
е осъден на основание чл. 2б от ЗОДОВ да заплати на всеки от ищците Д.П.Б. и М.В.
А. - Б. сумата 1000 лева, представляваща обезщетение за претърпените
неимуществени вреди от нарушаване на правото им на разглеждане и решаване на
дело в разумен срок, съгласно чл. 6, §1 от Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи, ведно със законната лихва от 20.07.2016 г. до
окончателното изплащане на сумата, както и сумата 142,45 лева, представляваща
лихва за забава върху горната сума за периода от 24.02.2015 г. до 19.07.2016
г., като исковете на всеки от ищците са отхвърлени за разликата над уважената
част от 1000 лева за всеки от тях до пълните предявени размери, както и
исковете за лихви за разликата над уважената част от 142,45 лева за всеки от
тях до пълните предявени размери. С решението са отхвърлени предявените от Д.П.Б.
и М.В. А. – Б. искове срещу Върховния касационен съд с правно основание чл. 2б
от ЗОДОВ за заплащане на сумата 5500 лева, представляваща обезщетение за
претърпените неимуществени вреди от нарушаване на правото им на разглеждане и
решаване на дело в разумен срок, съгласно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията за
защита правата на човека и основните свободи, както и за сумата 710 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 24.02.2015 г. до 19.07.2016 г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба в
отхвърлителните му части като неправилно поради съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. В
жалбата са изложени пространни възражения срещу изводите на районния съд,
обусловили определяне на размер на обезщетението на всеки от двамата ищци от
1000 лева, както и срещу извода, че ответникът В.к.с. не носи отговорност за
забавяне на приключването на съдебното производство. Сочи се в жалбата, че
съдебното производство по предявените от ищците искове, които са били с
неголяма фактическа и правна сложност, е приключило в неразумен срок – общо 8
години, 8 месеца и 12 дни, считано от предявяване на исковете до постановяване
на окончателен съдебен акт, като вследствие на този дълъг съдебен процес
жалбоподателите са претърпели много морални вреди, както и се е влошило
здравословното им състояние. Навежда се довод, че в производството по чл. 2б от ЗОДОВ съдът не може да определи размер на обезщетение под размера, предложен в
административното производство от Министерство на правосъдието. Иска се
обжалваното решение да бъде отменено в обжалваните му части и постановено друго
от въззивния съд, с което ответниците бъдат осъдени да заплатят на ищците
обезщетение в размер на 5500 лв. за всеки от ищците за неимуществени вреди,
претърпени вследствие на нарушеното им право на разглеждане и решаване на гр.д.
№ 12699/2006 г. на СРС, съответно гр.д. № 1530/2007 г. на СГС, гр.д. №
1910/2008 г. на ВКС, гр.д. № 10886/2009 г. на СГС и гр.д. № 519/2014 г. на ВКС,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и по 710 лв. на всеки от ищците,
представляващи лихва за забава върху главницата за периода от 24.02.2015 г.
/датата на постановяване на окончателния съдебен акт/ до датата на подаване на
исковата молба.
Срещу решението в частите му, с които са уважени
предявените искове, е подадена въззивна жалба от ответника С.г.с. В жалбата са
изложени възражения срещу извода на районния съд за нарушаване на разумния срок
за разглеждане на гр.д. № 10886/2009 г. поради постановяване на решението по
това дело три години след обявяването му за решаване. Във връзка с това в жалбата
се акцентира на високата натовареност на СГС и взетите съответни мерки за
нейното преодоляване. В жалбата се навежда и довод, че районният съд не е взел
предвид критерия „залог на делото за лицето”, както и пълната недоказаност на
настъпването на каквито и да било неимуществени вреди в сферата на ищците,
които да са в причинно-следствена връзка с поведението на ответника СГС.
Поддържа се, че претендираните по настоящото дело неимуществени вреди са
настъпили в резултат на воденото срещу ищеца НОХД № П-21/2008 г. на СРС, което
е продължило в процесния период, което дело, предвид неговия предмет се
характеризира с висока емоционална стойност и има значение за правното
положение на ищеца, а не процесното гражданско производство, което е
малозначително с оглед неговия интерес.
Всеки от жалбоподателите оспорва жалбата на насрещната
страна.
Ответникът по жалба В.к.с. с писмения си отговор оспорва
жалбата на ищците. Поддържа, че в производствата пред ВКС не е допуснато
нарушение на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, както и че ищците
не са доказали настъпването на неимуществени вреди, които да са следствие от
незаконосъобразни действия на ВКС.
За да
се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
Производството
по гр.д. № 40357/2016 г. на Софийски районен съд е образувано по искова молба
на Д.П.Б. и М.В.А., с която срещу С.г.с. и В.к.с. са предявени искове за
заплащане на всеки от ищците на сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени вследствие на нарушеното им право на
разглеждане и решаване на гр.д. № 12699/2006 г. на СРС, съответно гр.д. №
1530/2007 г. на СГС, гр.д. № 1910/2008 г. на ВКС, гр.д. № 10886/2009 г. на СГС
и гр.д. № 519/2014 г. на ВКС, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане,
както и по 710 лв. на всеки от ищците, представляващи лихва за забава върху
главницата за периода от 24.02.2015 г. /датата на постановяване на окончателния
съдебен акт/ до датата на подаване на исковата молба.
В исковата молба се твърди, че ищците са подали пред
Софийски районен съд искова молба вх. № 19702/12.06.2006 г., по която било
образувано гр.д. № 12699/2006 г., приключило с решение от 28.02.2017 г., с
което били отхвърлени предявените от тях искове по чл. 49 от ЗЗД за присъждане
на обезщетения за вреди от бездействието на Столична община да построи и
предаде в срок недвижим имот, описан в Заповед по чл. 100 от ЗТСУ № РД-41-1151/07.08.1987
г. на Председателя на ИК на СНС, изразяващи се в лишаването им от възможността
да ползват имота за периода от 02.08.2000 г. до 11.10.2002 г., както и
мораторната лихва за забава. Ищците обжалвали решението на районния съд, въз
основа на което било образувано гр.д. № 1530/2007 г. на СГС, по което било
постановено решение, потвърждаващо първоинстанционното. По касационна жалба на
ищците било образувано гр.д. № 1910/2008 г. на ВКС, по което било постановено
решение, с което въззивното решение било отменено и делото върнато за ново
разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото
по гр.д. № 10886/2009 г. на СГС въззивният съд отново оставил в сила първоинстанционното
решение, въпреки дадените от ВКС указания, като това решение било постановено 3
години и 9 дни след съдебното заседание, в което съдът е обявил, че ще се
произнесе с решение. След постановяване на второто решение на СГС ищците подали
касационна жалба срещу него, като по образуваното гр.д. № 519/2014 г. на ВКС било
постановено окончателно решение по същество на 24.05.2015г., с което
предявените искове били уважени. Решението на ВКС било постановено почти 3
месеца след проведеното на 27.11.2014 г. съдебно заседание. Твърди се, че производството по предявените
от ищците искове продължило в неразумен срок – исковете били предявени на
12.06.2006 г., а окончателният съдебен акт бил постановен след 8 години, 8
месеца и 12 дни, въпреки че делото било с неголяма фактическа и правна
сложност, както и че основанието на иска било установено с решение по предходно
дело между същите страни. Ищците твърдят, че през целия период на съдебния
процес в различните съдебни инстанции те били подложени на непрекъснат стрес и
живеели в несигурност, защото не знаели как ще приключи производството.
Психиката им била разстроена, влошило си здравословното им състояние. Твърдят,
че в 6 – месечния срок от приключване на съдебното производство подали чрез
Инспектората на ВСС до Министерство на правосъдието заявления вх. №
1202/12.08.2015 г. и вх. № 1203/19.08.2015 г. за констатиране нарушаване на
правото им за разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Предложено им
било обезщетение в размер на 1400 лв. за всеки от ищците, но те не били
съгласни с този размер, тъй като считат, че същият е твърде занижен и не
обезщетява всички неимуществени вреди, които са претърпели през периода на съдебното
производство. Ищците искат ответниците да бъдат осъдени са им заплатят
обезщетение в размер на по 5000 лв. за всеки от тях за неимуществените вреди,
претърпени вследствие на нарушеното им право на разглеждане и решаване на
делото разумен срок, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, както и по 710 лв. на всеки от
ищците, представляващи лихва за забава върху главницата за периода от
24.02.2015 г. /датата на постановяване на окончателния съдебен акт/ до датата
на подаване на исковата молба.
С писмения си отговор ответникът В.к.с. оспорва исковете.
Сочи, че твърдяното в исковата молба забавено постановяване на решението на ВКС
в посочения в исковата молба почти тримесечен срок от датата на последното
заседание, не покрива критериите за „неразумен срок”. Поддържа, че разглеждането на делото от различи съдебни
инстанции в продължение на осем години не следва да се определя като
противоправно поведение от страна на ВКС. Оспорва твърдението на ищците за
настъпили на неимуществени вреди, както и причинната връзка на такива вреди с
разглеждането на делото пред ВКС. Излага и довод, че претендираният размер на
вредите е силно завишен и не отговаря на правилото на чл. 52 от ЗЗД.
С писмения си отговор ответникът С.г.с. оспорва исковете
по основание и размер. Твърди, че не са налице неправомерни действия на СГС във
връзка с разглеждане и решаване на въззивните дела /при първоначалното и
повторното разглеждане/ съобразно установените в практиката на ЕСПЧ критерии
относно приложението на чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи. Сочи, че при преценката дали производството е приключило в
разумен срок при повторното разглеждане на делото пред СГС следва да се има
предвид изключителната натовареност на състава на съда, който е разгледал
делото, довела до фактическа невъзможност за постановяване на решението в по-кратък
срок. В тази връзка са изложени твърдения за провеждана в процесния период
активна дейност от страна на ВСС с цел преодоляване на проблема с
неравномерната натовареност на съдилищата, както и действия на административния
ръководител на СГС за организиране на дейността на съда във връзка обективната
невъзможност на докладчика по делото съдия К. да изпълнява задълженията си,
както и че за забавените дела на този съдия са налагани и дисциплинарни
наказания от ВСС. Сочи, че своевременното идентифициране от страна на държавата
на проблема в съдебната система, изразяващ се претовареност на някои от
съдилищата, и вземането на ефикасни мерки за неговото решаване, е основание
държавата в лицето на СГС да бъде освободена от отговорност, или евентуално, активните
действия да бъдат отчетени при определяне на размера на обезщетението. Излага
се и довод, че дори и да са налице известни забавяния от страна на СГС, те
могат да бъдат извинени с оглед критерия „залог на делото за лицето”. Сочи се,
че в случая значението на делото за лицето с оглед неговия предмет не е особено
голямо – претендираното право не е с характер на неотложност и не е свързано
със задоволяване на потребности с високо обществено или лично значение. Навежда
и довод за липса на настъпили вреди от евентуалното забавяне на делото, както и
причинна връзка между твърдените вреди и извършените от ответника действия.
Сочи, че претендираният размер на обезщетението за неимуществени вреди е
завишен и не е съобразен с критерия по чл. 52 от ЗЗД.
С
протоколно определение от 14.06.2017 г. е допуснато изменение на предявените
искове чрез увеличение на размера им на 5500 лв. за всеки от ищците.
След преценка на събраните по
делото доказателства във връзка с доводите на страните, съдът намира за
установено следното от фактическа
страна:
На 12.06.2006 г. М.В.А. и Д.П.Б.
са депозирали пред СРС искова молба срещу Столична община, с която са предявили
искове за заплащане на всеки от тях на сумата 4290 лв., представляваща обезщетение
за лишаването им от възможността да ползват собствения им имот за посочения в
исковата молба период. По исковата молба е образувано гр.д. № 12699/2006 г.
Делото е приключило на 30.01.2007 г., а на 28.02.2007 г. е постановено решение,
с което исковете са отхвърлени. На 26.03.2007 г. ищците са подали въззивна
жалба срещу горепосоченото решение, която с разпореждане на районния съд от
30.03.2017 г. е била администрирана. На 07.05.2007 г. делото е било изпратено
от администриращия съд на СГС.
На 14.05.2007 г. по въззивната
жалба е образувано въззивно гр.д. № 1530/2007 г. на СГС. Същото е насрочено в
открито съдебно заседание за 13.12.2007 г., в което заседание делото е обявено
за решаване. На 28.01.2008 г. е постановено въззивно решение, с което е потвърдено
първоинстанционното решение.
На 28.02.2008 г. ищците са подали
касационна жалба срещу горепосоченото решение по гр.д.№ 1530/2007 г. на СГС. На
10.03.2007 г. въззивният съд е
разпоредил изпращане на препис от жалбата на насрещната страна Столична община
с указание за представяне на отговор в 14 – дневен срок, което е получено
от последната на 28.03.2008 г. На
22.04.2008 г. делото е изпратено от СГС на ВКС за произнасяне по касационната
жалба. По касационната жалба е
образувано пред ВКС гр.д. № 1910/2008 г. В проведеното на 20.10.2009 г. съдебно
заседание пред ВКС делото е обявено за решаване. На 28.10.2009 г. е постановено
решение, с което въззивното решение по гр.д. № 1530/2007 г. на СГС е отменено и
делото върнато за ново разглеждане от друг състав на посочения съд. На същата
дата делото е изпратено на СГС.
На 06.11.2009 г. е образувано
гр.д. № 10886/2009 г. на СГС и делото е разпределено на 4б граждански състав с
докладчик съдия Р. К.. С разпореждане на съдията-докладчик от 13.11.2009 г.
делото е насрочено за разглеждане в открито съдебно заседание на 13.05.2010 г.
На посочената дата е проведено съдебно заседание, в което делото е обявено за решаване. В
кориците на делото се съдържа решение /без номер и дата/, постановено по гр.д.
№ 10886/2009 г. на СГС, с което е потвърдено решението по гр.д. № 12699/2006 г.
на СРС. Видно от списъка на лицата с изготвени съобщения за решението по
делото, същите са изпратени на страните на 22.05.2013 г., от приложените
разписки на съобщенията е видно, че съобщенията с препис от решението са
получени от ищците на 26.06.2013 г.
Ищците М.А. и Д.Б. са депозирали
касационна жалба срещу горепосоченото решение по гр.д. № 10886/2009 г. на СГС с
вх. № 88403/26.07.2013 г., която е оставена без движение с разпореждане на СГС
от 08.08.2013 г. с указание до касаторите да представят документ за внесена
държавна такса и представяне на изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Видно от
списъка на лицата с изготвени съобщения, разпореждането на съда от 08.08.2013
г. е изпратено на касационните жалбоподатели на 01.10.2013 г. На 12.11.2013 г.
е представено от касаторите изложение на основанията за допускане до касационно
обжалване. На 15.11.2013 г. въззивният съд е разпоредил изпращане на
касационната жалба и приложенията на насрещната страна с указание за
представяне на отговор в едномесечен срок. Съобщението е получено от ответника
по касационната жалба Столична община на 02.12.2013 г. и в рамките на
едномесечния срок не е представен отговор на касационната жалба. На 22.01.2014
г. делото е изпратено от СГС на ВКС по касационната жалба на М.А. и Д.Б. с вх.№
88403/26.07.2013 г. срещу решението на СГС по гр.д. № 10886/2009 г.
На 27.01.2014 г. пред ВКС е
образувано гр.д. № 519/2014 г. и е насрочено закрито съдебно заседание по чл.
280 от ГПК за 27.03.2014 г. и открито съдебно заседание на 06.06.2014 г. С
определение от 12.03.2014 г. е допуснато касационно обжалване на решението по
гр.д. № 10886/2009 г. на СГС, като на касаторите е указано в едноседмичен срок
от съобщението да представят документ за внесена държавна такса. С молба от
26.03.2014 г. е представено платежно
нареждане за внесена държавна такса съобразно указанията на съда. В проведеното
на 05.06.2014 г. открито съдебно заседание пред ВКС във връзка с направено от
пълномощника на жалбоподателите искане им е дадена възможност да уточнят
претенцията си за имуществени вреди като конкретизират тяхното съдържание,
както и да направят доказателствени искания. Насрочено е следващо съдебно
заседание по делото на 25.09.2014 г. С молба от 13.06.2014 г. пълномощникът на
жалбоподателите е поискал удължаване на срока за изпълнение на указанията, като
на 16.06.2014 г. с резолюция на докладчика по делото е определен едноседмичен срок
от уведомлението за изпълнение на предоставената възможност. На 26.06.2014 г.
пълномощникът на жалбоподателите е депозирал молба за уточняване на претенцията
за имуществени вреди и е поискал допускане на съдебно-техническа експертиза. В
проведеното на 25.09.2014 г. открито съдебно заседание е допусната
съдебно-техническа експертиза със задачи, поставени от касаторите с молби от
16.09.2014 г. и 26.06.2014 г. и делото е отложено за 27.11.2014 г. На
19.11.2014 г. е депозирано заключение по допуснатата СТЕ, което е изслушано и
прието в съдебно заседание на 27.11.2014 г., в което заседание е даден ход на
делото по същество. На 24.02.2015 г. е постановено решение, с което е отменено
въззивното решение, постановено по гр.д. № 10886/2009 г. на СГС, и вместо него
е постановено решение по същество, с което Столична община е осъдена да заплати
на ищците сумата 10914 лв., представляваща обезщетение а имуществени вреди за
периода от 03.08.2000 г. до 10.10.2002 г., както и обезщетение по чл. 86, ал. 1
от ЗД в размер на 6690 лв. Решението на ВКС е влязло в сила на същата дата –
24.02.2015 г.
Видно от представените писма на
Министерство на правосъдието, ищецът Д.Б. е подал заявление вх. №
РС-15-299/19.08.2015 г., а ищцата М. А. Б. е подала заявление вх. №
РС-15-300/19.08.21015 г. по чл. 60, ал. 4 от ЗСВ за констатиране нарушаване
правото им на разглеждане и решаване на гр.д. № 12699/2006 г. на СРС.
Установява се от представените писма на министъра на правосъдието, че на всеки
от заявителите е предложено обезщетение в размер на 1400 лв. Не се спори, че
споразумение не е подписано от заявителите за така предложеното им обезщетение.
С писмения отговор на ответника
СГС са представени: справки за натовареността на съдиите в гражданско отделение
на СГС за периода 2009 –
От представеното решение №
128728/25.05.2017 г. по гр.д. № 40359/2016 г. на СРС се установява, че същото е
постановено по предявени от настоящия ищец Д.П.Б. срещу СРС и СГС искове по чл.
2б от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на
правото на разглеждане и решаване на НОХД № П.-21/2008 г. на СРС, по което
ищецът е бил подсъдим. Видно е от мотивите на решението, че посоченото
наказателно производство, водено срещу ищеца за престъпление по чл. 131, ал. 1,
т. 4, вр. чл. 130, ал. 2 от НК, е започнало на 24.10.2005 г. и е приключило с
окончателен съдебен акт на 30.09.2014 г.
С приложеното решение по гр.д. № 40359/2016 г. на СРС предявеният срещу
СГС иск по чл. 2б от ЗОДОВ е уважен, а искът срещу СГС е отхвърлен.
Съгласно
показанията на св. М. М., към
От така
установените по делото факти, правните
изводи на съда са следните:
Предявени
са искове с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ.
Съгласно
ал. 1 на чл. 2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и
на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото
в разумен срок съгласно чл. 6 §1 от ЕКЗПЧОС. В ал. 2 е посочено, че исковете по
ал. 1 се разглеждат по реда на ГПК, като съдът взема предвид общата
продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и на техните представители, поведението на
останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти,
които имат значение за правилното решаване на спора.
Нормата
на чл. 2б от ЗОДОВ е вътрешноправно средство за защита, предвиждаща
самостоятелна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото им на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок по чл. 6§ 1 от ЕКЗПЧОС. В разпоредбата на чл.
8, ал. 2 от ЗОДОВ е предвидена абсолютна предпоставка за предявяване на иска по
чл. 2б, ал. 1 – изчерпването на административната процедура за обезщетение на
вреди по реда на глава трета „а” от ЗСВ, по която няма постигнато споразумение.
В
случая, предявените искове по реда на чл. 2б от ЗОДОВ са допустими предвид
представените доказателства за изчерпана процедура по глава трета „а” от ЗСВ и
липсата на постигнато с ищците споразумение за обезщетение на твърдените
неимуществени вреди от нарушаване правото им на разглеждане и решаване на
посоченото дело в разумен срок.
Претенцията
на ищците се основава на твърдения за претърпени от тях неимуществени вреди в
резултат на прекомерната и продължила над разумния срок по чл. 6§ 1 от
Конвенцията продължителност на производството по воденото от тях гр.д. №
12699/2006 г. на СРС в трите му съдебни инстанции – от образуването му до
приключване на производството с окончателен съдебен акт на ВКС. Доколкото в
случая исковете са насочени срещу СГС и ВКС, то извън преценката дали съдебното
производство е продължило извън разумния срок е продължителността на
разглеждането на делото в първата инстанция от СРС. Следователно, предмет на
спора в настоящото производство е нарушаването правото на ищците на разглеждане
и решаване в разумен срок на делото във въззивната и касационната инстанция.
За да
се реализира правото на обезщетение по 2б, ал. 1 от ЗОДОВ следва да се установи, че
производството по делото е продължило в неразумно дълъг срок - извън рамките на
обичайно необходимото му време за разглеждане и решаване съобразно критериите
по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, както и че ищецът е претърпял неимуществени вреди
вследствие на необоснованото забавяне на производството.
В случая общата продължителност на
разглеждането на делото във въззивната и касационната инстанция е
При първоначалното разглеждане на въззивното
производство пред СГС по гр. д. № 1530/2007 г. не се констатира никакво
забавяне по администриране и движение на делото – делото е насрочено в деня на разпределянето
му при постъпване на въззивната жалба за след 7 месеца, който срок е съобразен
с графика на състава и съдебната ваканция. Делото е разгледано в едно съдебно
заседание, а решението по него е постановено в период от месец и половина след
датата, на която е обявено за решаване. Няма основания да се счита, общият
период от 8 месеца от образуване на въззивното производство до постановяване на
съдебния акт по него е неразумен.
При
повторното разглеждане на въззивното производство по гр.д. № 10886/2009 г. на
СГС не се констатира забавяне във връзка с насрочване на делото и извършване на
процесуалните действия по хода на делото и събиране на доказателства. Налице е
обаче съществено забавяне при постановяване на възивното решение – делото е
обявено за решаване на 13.05.2010 г., а видно от вписаната дата в съобщенията
до страните, същото е било постановено около три години след обявяването му за
решаване – факт, който не е оспорен от ответника С.г.с. Срокът на постанавяване
на решението от 2 години и 11 месеца от изтичане на законоустановения
едномесечен срок по чл. 235, ал. 5 от ГПК несъмнено е такъв, който нарушава
правото на ищците на решаване на делото в разумен срок по чл. 6 § 1 от
Конвенцията. Забавянето на постановяването на решението по делото в посочения
срок, многократно надхвърлящ законоустановения, не е оправдано от никакви
обстоятелства. Делото не се отличава с особена фактическа сложност предвид
неголемия обем на събрания доказателствен материал, нито с особена правна
сложност. Следва да се посочи, че дори и едно дело да е с изключителна
фактическа и правна сложност, толкова дълъг срок за постановяване на решение по
него категорично е неприемлив. Несъстоятелни в тази връзка са възраженията на
ответника С.г.с. във връзка с натовареността на съда. Съдилищата носят
отговорност за вреди по исковете по чл. 2б от ЗОДОВ като процесуални
субституенти на държавата, която следва да вземе навременни и ефикасни марки за
справяне с проблемите и да организира съдебната система по начин, който може да
осигури разглеждането на всяко дело в разумен срок. Ако такива мерки не са
взети или са неефективни, държавата, респ. – процесуалните й субституенти не
могат да бъдат освободени от отговорност при надхвърляне на разумния срок /в
този смисъл е и практиката на ЕСПЧ – решение от 07.07.1989 г. по делото Union
Aliment aria Sanders v.Spain по жалба № 11681/85 и др./. Безспорен е фактът, че
С.г.с. е един от най-натоваР.те съдилища в страната. Както бе посочено по-горе,
държавата е длъжна да предприеме мерки за решаване на проблема с неравномерната
натовареност на съдилищата, като липсата на такива мерки, респ. и
неефикасността на взетите мерки не може да дерогира изискването за разглеждане
и решаване на делата в разумен срок. В случая, обстоятелството, че спрямо съдията
-докладчик по делото Р. К. са били предприети конкретни дисциплинарни и други
мерки от страна на административния ръководител за преодоляване на системното
неизпълнение на служебните му задължения и за осигуряване на движението и
решаването на разпределените му дела, не може да освободи от отговорност
държавата в лицето на С.г.с. при надхвърляне на разумния срок за разглеждане и
решаване на делото. Предприетите мерки и положените от ответника усилия за
преодоляване на забавянето от страна на конкретния съдия в произнасянето и
движението по делата може да се отчете при индивидуализацията на размера на
дължимото обезщетение, но не и да изключи изцяло отговорността по чл. 2б от ЗОДОВ.
С оглед
на горното, по отношение на ответника С.г.с. е доказана първата предпоставка на
предявения иск по чл. 2б от ЗОДОВ, а именно продължителност на гр.д. №
10886/2009 г. в неразумен срок.
Настоящият
състав намира, че продължителността на двете проведени производствата пред
Върховния касационен съд не нарушава правата на ищците до степен, която да
обоснове основателност на иска по чл. 2б от ЗОДОВ спрямо този ответник.
Производството
по гр.д. № 1910/2008 г. на ВКС е продължило 1 година и 6 месеца – от
постъпването на касационната жалба до постановяването на съдебното решение.
Съдебното решение е постановено преди изтичане на инструктивния едномесечен
срок от датата, на която е делото е обявено за решаване. Срокът от постъпване
на жалбата в съда до насроченото съдебно заседание не може да се приеме за
необосновано дълъг предвид обстоятелството, че касационното производство е
разглеждано по отменения ГПК, в който не е имало селекция на подлежащите на
касационно обжалване решения. Дори и да се приеме, че е имало известно забавяне
в насрочването на делото в открито съдебно заседание, то същото е компенсирано
с постановяването на решението в кратък срок.
Производството
по второто разглеждане на делото пред ВКС – гр.д. № 519/2014 г. е продължило около
1 година и 1 месец. В рамките на този период са проведени три съдебни
заседания, като първото е отложено по искане на жалбоподателите /ищци/ за
даване на възможност да уточнят претенцията си, а второто е отложено за
изслушване на допусната по искане на жалбоподателите експертиза. Решението е
постановено почти три месеца след обявяването на делото за решаване. Предвид
извършените в касационно производство процесуални действия от страна на
жалбоподателите, събирането на нови доказателства от касационния съд и провеждането
на три съдебни заседания, то продължителността на цялото производство от 1
година и 1 месец в никакъв случай не може да се приеме за неразумна. Неспазването на 30 дневния инструктивен срок за
изготвяне на решението самостоятелно не може да обуслови извод, че е нарушено
правото на ищеца на разглеждане и решаване в разумен срок на делото, след като
обективно целият срок на провеждане на касационното производство, с оглед
фактическата и правна сложност на делото и обема на събрания доказателствен
материал, броя на проведените съдебни заседания поради процесуалните искания на
ищците, не надхвърля разумния такъв.
С оглед
на горното, след като разглеждането и решаването на делото касационната инстанция не извън разумния
срок, не е налице първата предпоставка на иска по чл. 2б от ЗОДОВ и претенциите
срещу ответника В.к.с. са неоснователни.
По
отношение на размера на неимуществените вреди, които подлежат на обезщетяване
от ответника С.г.с. настоящият състав намира следното:
Съгласно практиката на ЕСПЧ, относно неимуществените
вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на
производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът
да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е
продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото
развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за
справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността
поради забавянето на делото. Размерът на неимущественото обезщетение се
определя с оглед общия критерий по чл. 52 от ЗЗД. Доколкото принципът за
справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени
вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ, следва да
се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата
продължителност на производството и степента на надхвърляне на разумния срок,
предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното
производство, повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот
на страната; значението на делото за страната, вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес,
предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения.
В случая, отговорността на ответника С.г.с. по чл. 2б от ЗОДОВ произтича от прекомерната продължителност на въззивно гр.д. № 10886/2009
г., обусловена от забавянето на постановяването на решението по делото около
три години след предвидения в закона срок, което несъмнено е нарушило правото
на ищците на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. Този твърде дълъг период от време, в който ищците
са чакали да получат решение от въззивния съд, неминуемо е от естество да им
причини неимуществени вреди в рамките на обичайните в подобна хипотеза –
притеснения, свързани с дългото очакване на решението, загуба на надежда за
приключването на съдебния спор, чувство на обида и накърняване на достойнството
в резултат на дългото бездействие на съда, загуба на доверие в институцията,
призвана да защитава нарушените им субективни права. Обичайните вреди в
резултат на конкретното нарушено право на разглеждане и решаване на делото се
презумират, както бе посочено по-горе, а за оборването на тази презумпция не са
налице ангажирани от ответника доказателства. Обстоятелството, че по време на
процесното гражданско дело срещу единия от ищците Д.Б. е водено наказателно
производство, както и че същият е водил иск по чл. 2б от ЗОДОВ за обезщетяване
на вредите от нарушаване на правото му на разглеждане на това наказателно дело,
не може само по себе си да опровергае презумираното причиняване на ищците на
обичайните неимуществени вреди в резултат на неразумната продължителност на
гражданското производство.
От
друга страна, не са налице доказателства за претърпени от ищците неимуществени
вреди в резултат на неразумния срок на постановяване на въззивното решение по
посоченото дело, които да надхвърлят обичайните такива. Не са установява да е
настъпило твърдяното в исковата молба разстройство на психиката на ищците, нито
твърдяното влошаване на здравословното им състояние. От ангажираните от ищците
показания на свидетелката М. М. не се установява очакването на въззивното
решение от ищците да е довело до настъпване на съществени психически последици,
а доказателства за влошено здравословно състояние през този период не са
налице. Следва да се отбележи, че посочената свидетелка говори за заведено от
ищците дело през
На следващо място, съобразявайки предмета на воденото от
ищците гражданско дело № 12699/2006 г.
на СРС, по повод на което е заявена претенцията по чл. 2б от ЗОДОВ, обективно
не може да се приеме, че продължителността на това дело, в частност забавата в
постановяването на въззивното решение на СГС, би могло да бъде източник на особено
съществени неимуществени вреди за ищците. Предмет на предявените от ищците искове
по посоченото дело е парична облигационна претенция срещу Столична община в общ
размер на 8580 лв. /по 5457 лв. за всеки от тях/, представляваща обезщетение за
имуществени вреди – пропуснати ползи от лишаването им от възможността да
ползват отстъпения им в обезщетение апартамент за период от 02.08.2000 г. до 11.10.2002
г. С така предявените искове не се търси защита на права с екзистенциално
значение за ищците, нито защита на граждански права от такъв личен характер
/като напр. родителски права, произход, семейни отношения и др./, в каквито
случаи забавянето на производството би причинило значителни негативни последици
в неимуществената сфера на страните.
С оглед на гореизложеното и съобразно критерия по чл. 52
от ЗЗД, настоящият състав намира, че размер на обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ в
размер на 1000 лв. за всеки от ищците е адекватен на претърпените от всеки от
тях неимуществени вреди вследствие на нарушаване на правото им на разглеждане и
решаване на гр.д. № 10886/2009 г. на СГС. Тези размери са съобразени с критериите по чл.
2б, ал. 2 от ЗОДОВ с оглед на събраните доказателства по делото, както и с
икономическите условия в страната в процесния период, и съдебната практика по
аналогични случаи. При определяне на размерите на дължимото на всеки от ищците
обезщетение се отчитат и предприетите от С.г.с. конкретни мерки във връзка с
преодоляването на проблема със забавянето на конкретното дело, които, както бе
посочено по-горе, имат значение при индивидуализацията на деликтната отговорност
на ответника.
В отговор
на възражението на жалбоподателите за недопустимо определяне от
първоинстанционния съд на размер на обезщетението под определения в административното
производство по реда на глава 3а от ЗСВ, следва да се посочи, че в съдебното
производство по чл. 2б от ЗОДОВ съдът не е обвързан от решението на министъра
на правосъдието при преценката си относно определяне на размера на дължимото
обезщетение. Лицето, което претендира, че е нарушено правото му на разглеждане
и решаване на делото в разумен срок, по своя воля и на свой риск може да приеме
или не предложеното му обезщетение в рамките на административното производство
по ЗСВ. В последния случай, ако предяви пред съде иск по чл. 2б от ЗОДОВ,
претендирайки по-голямо от предложеното му обезщетение, съобразно събраните в
съдебното производство доказателства и установените от тях обстоятелства съдът
може да му присъди обезщетението в претендирания размер, но същевременно ищецът
рискува да му бъде присъдено обезщетение в по-малък от предложения му размер,
както и изобщо да не получи обезщетение, ако съдът намери иска по чл. 2б от ЗОДОВ за неоснователен и го отхвърли.
Върху
обезщетението по чл. 2б от ЗОДОВ ответникът дължи лихва за забава от деня, в
който вземането за обезщетение е станало изискуемо – датата на постановяване на
окончателния съдебен акт. В случая окончателното решение на ВКС е постановено
на 24.02.2015 г. От тази дата до предявяване на исковете на 20.07.2016 г.
размерът на законната лихва за забава върху главница от 1000 лв. е в размер на
142,45 лв., за който размер акцесорните искове следва да бъдат уважени.
Предвид съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено.
С оглед изхода на делото – отхвърляне на въззивните жалби и на двете страни, разноски не следва да се присъждат в настоящото производство.
Воден от горното, Софийски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 257315 от 02.11.2017 г., постановено по гр.д. № 40357/2016 г. на
Софийски районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването на препис от него.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.