Р Е Ш Е Н И
Е
№………./25.05.2018г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание, проведено на двадесет и
четвърти април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА СТАНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТИНА
КАВЪРДЖИКОВА
ИВАНКА ДРИНГОВА
при секретар Венета Атанасова,
като разгледа докладваното от съдията Дрингова
въззивно гражданско дело № 720 по описа за
2018г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба вх. № 16076/08.03.2018г. на М.П.И., ЕГН********** ***, чрез процесуалния й представител адв.
З.П., срещу решение № 732 от 23.02.2018г.,
постановено по гр.дело № 7830/2017г. на ВРС, ІХ-ти състав, с което са
отхвърлени предявените от въззивницата срещу Н.Х. Ц – П., ЕГН **********
и П.С.Н., ЕГН **********, в качеството им на съдружници
в ДЗЗД „П плюс Н 2014г.” искове
за признаване на уволнението, обективирано
в заповед №21/31.03.2017г., за незаконно; за възстановяване на служителя на
работа, на заеманата преди уволнението длъжност „продавач - консултант”; за
осъждане на ответника за обезщетение за оставането на служителя без работа, в
резултат на уволнението, в размер на брутното трудово възнаграждение за шест месеца от уволнението, на осн.
чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
В
жалбата е изложено становище за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното решение. Изразява се несъгласие с извода за съда за редовно
връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, респективно
за законосъобразност на оспореното уволнение. Отправеното искане е да се отмени
първоинстанционното решение и да се присъдят направените по делото разноски.
В
срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от насрещната страна по
жалбата, в който е изразено становище за неоснователност на оплакванията срещу
постановеното решение, което намира за правилно и законосъобразно. Моли за
потвърждаване на решението и за присъждане на направените пред въззивната
инстанция съдебно –деловодни разноски.
За да се
произнесе по спора, съдът съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от М.П.И.
срещу Н.Х. Ц – П. и П.С.Н., в качеството им на съдружници в ДЗЗД „П плюс Н
2014г.” искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ, за признаване
на извършено уволнение за незаконно; за възстановяване на служителя на работа на заеманата
преди уволнението длъжност „продавач
консултант” и за осъждане на
ответника за заплащане на обезщетение за оставането на служителя без работа, в
резултат на уволнението, в размер брутното трудово възнаграждение от
уволнението до датата на влизане в сила на решението за възстановяване на
работа, но не повече от шест месеца.
Ищцата твърди, че на 24.02.2017г. сключила с Н.Х. Ц – П. и П.С.Н.,
в качеството им на съдружници в ДЗЗД „П плюс Н 2014г.”, трудов договор, по
силата на който се задължила да работи като „продавач консултант” срещу БТВ,
формирано от основна заплата 545лв. и допълнителна такава за стаж и опит в
размер на 16.35лв. На 11.04.2017г. й било казано устно да не ходи повече на
работа. В уведомление до ТД на НАП работодателят бил вписал прекратяване на
договора на 01.04.2017г. Намира прекратяването на договора за незаконно, без
посочване на конкретно основание, и моли за отмяната му, за възстановяване на
предходната длъжност и за обезщетение за оставането без работа от уволнението
до влизане в сила на решението за възстановяване на работа, но не повече от
шест месеца”. Претендира се и заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на
чл.38 от ЗА.
В срока по чл.131 от ГПК ответниците са депозирали писмен
отговор, в който не оспорват сключването на твърдяния трудов договор. Намират
предявяването на исковете да е извършено след изтичане на давностния срок по
чл. 358 от КТ. Излага се, че трудовият договор с ответницата е сключен за срок
от два месеца, както и че заповедта за уволнение е връчена на 31.03.2017г., с
действие от 01.04.2017г., но служителката отказала да я подпише и обещала да я
върне подписана по – късно. Излага се също, че уволнението е предприето поради
прекратена стопанска дейност на работодателя (прекратени договори за ползване
на търговски обекти и за търговско сътрудничество в края на м. март и началото
на м. април 2017г. Молят за отхвърляне на исковете и присъждане на направените разноски.
С обжалваното решение предявените
искове са отхвърлени като недоказани.
Съгласно
чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269, ал.1
изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Решението на
първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително,
произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно
упражнено, поради което производството и решението са допустими.
Варненският
окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните
доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно между страните по делото, че на 24.02.2017г. ищцата е сключила
с Н.Х. Ц – П. и П.С.Н., като съдружници в ДЗЗД „П плюс Н 2014г.”, трудов
договор, по силата на който се задължила да работи като „продавач консултант”
срещу БТВ, формирано от основна заплата 545 лв. и допълнителна такава за стаж и
опит в размер на 16,35лв.
На л.57 от първоинстанционното
дело е приложена заповед № 21/31.03.2017г.,
с която договорът е прекратен от работодателя, считано от 01.04.2017г., на осн.
чл.328, ал.1, т.1 КТ – прекратяване дейността на работодателя. Заповедта не
съдържа подпис на служителя.
Видно от
справките от НАП (л.9-12 и л.62-63), на 07.04.2017г. е подадено уведомление по
чл.62, ал.5 КТ от работодателя, за прекратяването на договора с цитираната
заповед № 21/31.03.2017г.,
считано от 01.04.2017г.
Видно от
експертно решение № 1678/09.06.2016г. на ТЕЛК, ищцата е диагностицирана с
„инсулинозависим захарен диабет тип 2“, с остатъчна работоспособност 87% и
предписание да не изпълнява „тежък физ. труд, нервно – псих. напрежение,
натоварване на ДК, работа на височина около движещи се механизми, очен
травматизъм“.
На л.58-70 и
л.106-122 са приложени документи, подкрепящи твърдението за прекратяване
дейността на ответниците, като ДЗЗД, в края на м.03.2017., като в частност
видно от протокол от 20.03.2017г. (л.58) съдружниците са взели решение за
прекратяване дейността си като ДЗЗД, считано от 01.04.2017г., след което са
„върнали“ наети от тях обекти.
От заключението
по приетата ССчЕ, което съдът цени като обективно, обосновано и неоспорено, се
установява, че месечното БТВ на ищцата е в размер на 561,35лв., а обезщетението
по чл.344, т.3 КТ във вариант до 25.04.2017г. възлиза на 436.61лв., а във
вариант за шест месеца от уволнението – 3368.10лв., както и че след
01.04.2017г. в счетоводството на ответниците няма отразени плащания по трудовия
договор на ищцата.
От
показанията на св. Т.М., които съдът кредитира като непосредствени, се
изяснява, че свидетелката е виждала М.И. като продавач в магазин на
ответниците, в района на бул. „Чаталджа“. На 31.03.2017г. свидетелката била
помолена от отв. П.Н. да занесе на М.И. документи, които й било обяснено, че са
за „освобождаването“ й от работа, поради прекратяването на дейността на двете
ответници. Документите били в джоб и свидетелката не ги е разглеждала
поотделно, но най – отгоре се виждало „предизвестие за напускане“. Т.М.
посетила магазина в района на бул. „Чаталджа“, попитала жена, която стояла пред
магазина, дали е М., последната потвърдила и свидетелката й предала
документите, от името на П.Н.. Жената приела документите и казала на
свидетелката „Аз ще се разпиша и ще й ги дам, плюс това трудовата книжка трябва
да ми върне“.
Гореизложената
фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:
Съобразно
действащото трудово законодателство е възприет принципа за законоустановеност
на основанията за уволнение, което означава, че работодателят може да упражни
потестативното си право да прекрати трудовия договор само при съблюдаване на
определени фактически състави, въздигнати от законодателя като предпоставки за
уволнение. Законодателят е определил лимитивно основанията, което означава, че
работодателят може да прекрати трудовия договор само на някое от изрично
предвидените в КТ основания, с или без предизвестие. Уредбата на прекратяване
на трудовите правоотношения по инициатива на работодателя на безвиновните
основания за уволнение се регламентира от съставите на чл. 328, ал. 1 от КТ т.
1 - 12. Основанията за уволнение представляват определени от закона юридически
факти, възникнали след сключването на трудовия договор, при наличието на които
уволнението може да бъде извършено.
Съобразно
разпоредбата на чл.328, ал.1, т.1 от КТ работодателят може да прекрати трудовия
договор, като отправи писмено предизвестие до работника или служителя в
сроковете по чл. 326, ал. 2, при закриване на предприятието. Правно релевантно
към предмета на въззивната проверка е дали към датата на отправяне на писменото
предизвестие в полза на въззивника е съществувало потестативното право за
прекратяване на ТПО и дали същото е надлежно упражнено. Прекратяването на
трудовия договор на посоченото основание е обективно и безвиновно, което предпоставя
необходимост работодателят да докаже единствено закриване на предприятието.
В
конкретния случай ответниците са установили по категоричен начин прекратяването
на дейността на гражданското дружество, работодател на ищцата, считано от
01.04.2017г. Същото е загубило качеството си на правен субект, т. е. налице е
основанието за прекратяване на трудово правоотношение. Взетото от съдружниците
в дружеството решение води до изчезването на работодателя като правен субект,
което обстоятелство налага прекратяване на трудовия договор.
По
делото липсват доказателства за отправено и достигнало до работника
предизвестие за прекратяване на договора. По своя характер предизвестието
представлява уведомление, отправено от едната страна в трудовото правоотношение
към другата, съдържащо решение на страната да упражни потестативното си право
за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение. Съобразно разпоредбата
на чл.335, ал.2 от КТ, трудовият договор се прекратява с изтичане на срока на
предизвестието, а при неспазването на срока на предизвестието - с изтичане на
съответната част от срока на предизвестието. Ако се дължи предизвестие, но
страната заяви, че не желае срокът да бъде спазен, то трудовото правоотношение
се прекратява в момента на достигане на изявлението до другата страна, или в
момента, който страната е определила като дата на прекратяване на трудовото
правоотношение. В този случай издадената заповед за прекратяване на ТПО
придобива конститутивен характер и страната дължи на насрещната страна заплащане
на обезщетение по чл.220 от КТ. В случая, несъмнено най- късно с получаване на
отговора на исковата молба, на ищцата е връчена заповед № 21/31.03.2017г., на
която е посочено основанието и датата, от която работодателят желае
прекратяване на трудовия договор. Същият се е възползвал от законовата
възможност да не изчака изтичането на срока на дължимото предизвестие, поради
което меродавна е посочената в заповедта дата за прекратяване на договора. Като
неоснователно се преценя позоваването на ищцата на нарушена закрила при
уволнение, доколкото уволнението по чл.328, ал.1, т.1 от КТ не попада в
изчерпателно посочени в чл.333, ал.1 от КТ основания за уволнения, при които
същата се прилага. Посочената установеност обуславя извод за законосъобразност
на извършеното прекратяване на трудовото правоотношение с ищцата.
По
изложените съображения предявеният иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна се явява неоснователен
и следва да бъде отхвърлен. Акцесорния характер на исковете за възстановяване
на заеманата длъжност и заплащане на обезщетение за оставане без работа поради
незаконно уволнение обуславя извод и за тяхната неоснователност.
Като
е достигнал до идентични правни изводи първоинстанционният съд е постановил
правилен и законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден.
Съобразно отправеното искане и на основание чл.78, ал. 3 от ГПК
въззивната страна следва да заплати на всяка от въззиваемите сторените разноски
пред въззивната инстанция в размер на по 255 лв., представляващи заплатени адвокатски
възнаграждения, или общо 510 лв, съобразно представения списък по чл.80 от ГПК.
Воден от горното, съставът
на Варненски окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 732 от 23.02.2018г., постановено по гр.дело № 7830/2017г. на ВРС, ІХ-ти
състав, с което са отхвърлени предявените от М.П.И., ЕГН ********** *** срещу Н.Х. Ц – П., ЕГН ********** и П.С.Н., ЕГН **********, в качеството им на съдружници
в ДЗЗД „П плюс Н 2014г.” искове
за признаване на уволнението, обективирано
в заповед №21/31.03.2017г., за незаконно; за възстановяване на служителя на
работа, на заеманата преди уволнението длъжност „продавач - консултант”; за
осъждане на ответника за обезщетение за оставането на служителя без работа, в
резултат на уволнението, в размер на брутното трудово възнаграждение за шест месеца от уволнението, на осн.
чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
ОСЪЖДА М.П.И., ЕГН ********** *** да заплати на Н.Х. Ц – П., ЕГН ********** и П.С.Н., ЕГН ********** сумата от по 255 лв. /двеста петдесет и пет лева/, или
общо 510 лв.
/петстотин и десет лева/, представляваща направени съдебно деловодни разноски пред въззивната инстанция за адвокатски
възнаграждения, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.