Р Е Ш Е Н И Е
№ 216
гр. Нови пазар, 02.07.2019 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен съд – Н.в публичното заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАСКА МАРКОВА
при секретаря Диана Славова, като разгледа докладваното от съдия Маркова гражданско дело №1360 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид:
Подадена е искова молба с обективно евентуално съединени искове с правно основание по чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.55 във вр. с чл.34 от ЗЗД- за прогласяване нищожността на договор за потребителски кредит – главен иск; за връщане на получена парична сума от 1 168, 64 лв., получена без основание; за прогласяване нищожността на клаузи от договор – евентуален иск и прогласяване нищожността на общи условия към договор – евентуален иск, от страна на ищеца Б.Г.Б. ***, представляван от пълномощника си адв. Д. Ф. от *АК, против ответната страна „Профи Кредит България“ – ЕООД, със седалище и адрес на управление в гр. София, представлявано заедно от всеки двама от управителите С.Н.Н., Я.В.и Д.Х..
В исковата молба се сочи, че на ***г. между ответното дружество и ищеца Б.Б. бил сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №***. Ищецът получил сумата от 5 000 лв. и се задължил да ги върне за 24 месеца, при ГПР от 49,89 %, лихвен процент 41,17 %. Договорено било, че ищецът избира пакет допълнителни услуги срещу цена от 3 750 лева. Така общата дължима сума нараснала до 11 168,64 лева. Ищецът счита, че така сключеният договор е нищожен, тъй като противоречи на добрите нрави, което се изразява в наличие на неравноправна клауза, уреждаща размера на дължимата годишно лихва. Също така предложеният допълнителен пакет услуги представлявал неследваща се за дружеството облага-печалба, скрита възнаградителна лихва за ответника. Наред с това сключеният договор бил в противоречие с изискванията на нормите на чл.11, т.9 и т.10 от ЗПК, във вр. с чл.22 от същия закон. Действително страните по един договор можели свободно да определят параметрите на този договор, но договореното не следвало да противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Договорката между страните за лихвен процент от 41, 17% представлявала неравноправна клауза, защото водела до нееквивалентност на насрещните престации, а и същата не била индивидуално уговорена. Тази уговорка не била съизмерена със стойността на заема и срока на договора. При заем с кратък срок на ползване - 24 месеца, уговорена възнаградителна лихва около 50% от стойността на заема, допълнително оскъпен с пакет допълнителни услуги с още 100% от стойността на заема, не можела да намери логично обяснение нито с разходите на ответното дружество, нито с поетия от него риск, нито с размера на добросъвестно очакваната печалба.
С уговорката за заплащане на пакет от допълнителни услуги се заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като тази уговорка била и в пряко противоречие с разпоредбата на чл.10а, ал.2 от ЗПК. Реално не се предоставяли никакви допълнителни услуги по договора, а се калкулирала допълнителна печалба към договорената възнаградителна лихва. С това по неясен и непрозрачен начин допълнителна печалба за дружеството се включвала в записаните ГПР и ГЛП. Затова неравноправна била и клаузата от договора, в която бил посочен ГПР от 49,90%. Действителният годишен процент на разходите бил различен, с което ищецът бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, тъй като не били ясно уговорени лихвения процент по кредита и ГПР, съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и 10. Ищецът счита, че нищожността на посочените клаузи от договора води до нищожност на целия договор, защото договорът имал възмезден характер и кредиторът не би го сключил без възнаграждение за кредита, т.е. без уговорките за лихвен процент и ГПР.
Ищецът счита, клаузата по чл. 12, т.4 от ОУ е нищожна, тъй като е неравноправна на основание чл.143, т.5 от ЗЗП и сумите съгласно тази клауза не са дължими. В чл. 12, т.3 от ОУ било предвидено, че ако длъжникът просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, то настъпва автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост. Тази клауза задължавала ищеца да плати всички дължими по договора суми, въпреки прекратяването на облигационната връзка. Ищецът счита, че в случая тази клауза има предвид разваляне на договора по смисъла на чл.87 от ЗЗД, при което като последица кредиторът би могъл да иска само обезщетение за вредите от неизпълнение, а не суми, които намират основание във вече прекратения договор, тъй като развалянето на договора и обявяване на предсрочната изискуемост на задълженията на длъжника, били с несъвместими последици. Също така ищецът счита, че ако предвидените в тази клауза от ОУ плащания се счетат за неустойка, то размерът й би бил необосновано висок, съизмерно претърпените вреди, чиито размер ищецът счита, че в максималната степен следва да е съвпадащ с размера на законната лихва. С тези аргументи, подробно развити в исковата молба ищецът моли съдът да прогласи нищожността на договора, при евентуалност нищожността на посочените по-горе отделни негови клаузи, даващи право на ответното дружество да получи заплащане на пакет допълнителни услуги и клаузата на чл.12.4 от общите условия към договора. Ищецът твърди, че е възстановил в полза на ответната страна сумата от 5000 лв. и направил допълнителни плащания – още 1 168,64 лева. Ищецът сочи, че съгласно чл.23 от ЗПК, ако договорът е нищожен, то кредитополучателят дължи само чистата сума по кредита. Затова ищецът желае и счита, че има право да получи надплатеното, като недължимо платено, в размер на 1 168,64 лева. Поради това предявява и осъдителен иск спрямо ответната страна в този размер.
Претендира се да бъде присъдено адвокатско възнаграждение.
От страна на ответното дружество, в законовия срок е постъпил писмен отговор на исковата молба, чрез процесуалния му представител юрисконсулт И.П.. В отговора се заявява неоснователност на предявените искове, със следните аргументи: Ответникът не оспорва, че е сключил процесния договор за заем с ищеца, при посочените от него параметри. Относно твърдението на ищеца за противоречие на клаузите от договора относно възнаградителната лихва с добрите нрави изтъква, че понятието „добрите нрави“, включвало норми от социално етичен характер, съвкупност от морални категории, възприети от обществото, които не били скрепени със закон. Налице била промяна в законодателството, изменение в Закона за потребителския кредит, в сила от 23.07.2014 г., с въведен максимален размер на ГПР, отразяващ общите разходи по кредита. Той не можел да е по-висок от петкратния размер на законната лихва за просрочени задължения, определена с постановление на МС, или около 50%. Т.е позволеното от закона с императивна правна норма нямало как да е в противоречие с добрите нрави в обществото. Между страните била договорена възнаградителна лихва в размер на 41,17%, възнаграждение за капитал, предоставен на рискови клиенти, без обезпечение на кредита и без гаранция дали кредиторът ще успее да си върне средствата. В случая волята на страните била от значение и те постигнали съгласие за това, непроворечащо със закона. Възнаградителната лихва представлявала цената, възнаграждението на кредитора, заради предоставените парични средства. Ответната страна счита, че размерът на договорната лихва не е ограничен и следва да се съизмерява с пазарната цена на кредитите в същия сектор, а не със размера на законната лихва. Ако длъжникът изпаднел в забава, той дължал и законовата лихва, но двата вида лихви имали различна роля и правна същност. Сключеният договор имал и характер на търговска сделка за ответника и липсвало законодателно ограничение относно размера на лихвите по кредита. В случай на преценка на съда за недействителност на клаузата за определяне на възнаградителната лихва, ответното дружество моли да се приложи чл. 26, ал.4 от ЗЗД.
Ответното дружество счита, че уговорките в раздел VI от договора не съдържат нито общите съставки за неравноправност, нито специални такива в отделните хипотези за неравноправност в ЗЗП, тъй като липсват предпоставките за това – вреда за потребителя, липса на добросъвестност и неравновесие между правата и задълженията на страните. Също така ищецът имал възможност да се запознае с клаузите на договора преди сключването му, тъй като срещу подпис му била предоставена цялата изискуема съгласно ЗЗП информация относно параметрите на договора. На следващо място ответникът намира твърденията за заобикаляне на закона /чл.19, ал.4 от ЗКП/, относно уговорката за заплащане на пакет допълнителни услуги, за несъстоятелни. Твърди, че не е налице подобно заобикаляне, тъй като за да има такова, то страните трябва да съзнават и да искат една цел, която законът им забранява и за постигане на тази цел те да използват друга сделка, която не е забранена, което в настоящия случай не е сторено. Твърди, че изборът на допълнителни услуги зависи единствено от избора на длъжника, за да гарантират спокойствието му и възможността да се справи с всяка неблагоприятна ситуация, а и ищецът получил услуги с договореното съдържание. Ответната страна оспорва твърденията на ищеца за нищожност на договора, поради противоречия с изискванията на чл.11, ал.1 от ЗПК, като твърди, че всички изисквания на посочената разпоредба се съдържат в договора.
Ответната страна заявява и неоснователност на твърдението за нищожност на клауза от общите условия. Счита, че предсрочната изискуемост е санкция за неизправността на длъжника, поради което като последица следва да включват пълно и точно изпълнение на съществуващото задължение и освобождаването на потребителя от отговорност за плащане на сумите, би представлявало предоставяне на неоснователно преимущество.
По горните съображения, развити подробно в отговора, ответникът моли предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на дружеството бъдат присъдени направените разноски по делото.
Като съобрази всички посочени по делото доказателства, съдът счете за установено от фактическа и правна страна следното: На ***г. между страните по делото е сключен договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №***, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца сумата от 5 000 лв. за срок от 24 месеца, при годишен процент на разходите 49,89 %; годишен лихвен процент от 41, 17 %, и лихвен процент на ден от 0, 11 %. Така общата дължима сума възлиза на 7 596, 56 лв., при размер на месечна вноска от 309, 11 лв.
На същата дата ***г. между страните е сключено и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, с което кредиторът (ответното дружество) е предоставило на длъжника (ищеца) следните услуги: 1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж и 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Уговорката между страните е, че тези услуги ще бъдат предоставяни по искане на длъжника, като могат да се предоставят една или всички от посочените услуги. В замяна на това ищецът се е задължил да заплати за пакета от допълнителни услуги сумата от 3 750 лв., платими за срока на договора за потребителски кредит месечно от 156, 25 лв. Така общото задължение на ищеца по договора е от 11 168, 64 лв., а общият размер на погасителната вноска е от 465, 36 лв., като страните са уговорили, че тя ще бъде заплащана на 19-то число от месеца.
В т.12.3 от Общите условия на „Профи Кредит България“ ЕООД към договора за потребителски кредит е вписано, че в случай, че кредополучателят просрочи една месечна вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора и обвяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на кредитополучателя уведомление, покана, предизвестие, или други. В т.12.4 от същите Общи условия е посочено, че при прекратяване на договора в такъв случай, кредитополучателят дължи остатъчните и непогасени вноски по погасителен план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от допълнителни услуги, лихви за забава и таксите, дължими по реда на чл.17.4.
Сумата по договора е била усвоена от страна на ищеца и в изпълнение на задълженията си по договора той извършвал плащания до месец август 2018 г., като последната вноска е била платена на 17.08.2018 г. Размерът на погасеното задължение към тази дата бил от 6793, 68 лв.
Гореописаните
факти съдът приема за установени безспорно от представените по делото от
страните писмени доказателства, всички в заверени копия: договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №*** от ***г.;
декларации от същата дата; споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги от същата дата; Общи условия на „Профи Кредит
България“ ЕООД към договор за потребителски кредит; погасителен план към договор
за потребителски кредит №*** от ***г.; искане за отпускане на потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт; декларация във връзка с
обработка на лични данни; стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити; допълнителна преддоговорна
информация, представляваща приложение към стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити; извлечение от сметка към
договор за потребителски кредит №***; както и от заключението по назначената по
делото съдебно-счетоводна експертиза.
От заключението по експертизата се доказва още, че размерът на законната лихва
годишно, считано от сключването на договора и до завеждането на исковата молба
възлиза на 18, 64%, а дневно в размер на 0,052%. Също така от заключението е
видно, че ако се счете, че в годишния процент на разходите се включва
възнаграждението за допълнителни услуги, то годишният процент на разходите би
се увеличил до 93, 66%, или нараства с 43,77%.
Всички по-горепосочени факти са установени с
категоричност по делото, като те не са и спорни между страните. На база на
доказаните факти от събрания доказателствен материал
съдът счита, че се налагат следните изводи: Относно уговорения в договора
годишен лихвен процент, то същият е уговорен, както по-горе е отбелязано, в
размер на 41, 17 %. Ищцовата страна е заявила, че при
преценката дали тази договорна клауза е неравноправна, следва да се има предвид
и подписаното между страните споразумение за допълнителен пакет услуги, като
прибавяйки и неговата стойност към уговорената възнаградителна
лихва, стига до становището, че размерът на възнаграждението на ответната
страна е прекомерно. Съдът счита, че
този подход при извършване на преценката е неправилен. В подписания между
страните договор е уговорен годишен лихвен процент в конкретен процентен
размер, а допълнителното споразумение е сключено наред с договора за кредит, но
все пак независимо от него, поради което при преценката дали клаузата, уреждаща
размера на възнаградителната лихва е неравноправна,
следва да се има предвид конкретния размер на уговорената договорна лихва,
посочена в самия договор.
Преди всичко при произнасянето следва да се има предвид, че към настоящия казус са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона защита на потребителите, доколкото ищецът има качеството на потребител съгласно параграф 13 от ЗЗП, според който текст потребител е всяко физическо лице, което придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. В случая на ищеца, в качеството на физическо лице, е предоставена финансова услуга (отпуснат потребителски кредит). В ЗЗП се съдържа легално определение на понятието неравноправна клауза в договор, сключен с потребителя, като в разпоредбата на чл.143 е вписано, че това е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Според чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. От своя страна съдът е длъжен и служебно да следи за наличието на нищожни клаузи на договорите.
Настоящият договор е сключен при общи условия, като е видно, че е изготвен бланково. Към него от страна на ищеца са подписани декларации, че е запознат с общите условия, с тарифата за таксите, че му е била предоставена информация относно договора, дадени разяснения, включително и разяснения относно пакета за допълнителни услуги. Така декларираните обстоятелства, обаче не водят до извода, че ищецът е бил в състояние да повлияе на клаузите на договора при договарянето. Съдът счита, че в случая ищецът не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Посочените по делото писмени доказателства сочат на сключен договор, предварително изготвен, с бланково попълнени параметри, с предварително съставени общи условия.
Така относно размера на уговорения годишен лихвен процент: Възнаградителната лихва представлява цената, която заемателят заплаща за това, че му се предоставят определен размер средства за определен период, т.е. това е цената на услугата. Относно размера на договорната лихва е от значение да се има предвид, че няма нормативно ограничение при договарянето на размера й. Съдебната практика по случая също е противоречива, но в редица решения на съдилищата се приема, че ако договорната лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправие. В настоящия случай е видно, че размерът на договорната лихва от 41, 17% не надвишава трикратния размер на законната (посочен по-горе). Ищецът е бил уведомен за размера на възнаградителната лихва, който ясно е записан в договора, и се е съгласил с него. Няма основание тук да се счете, че е налице неравноправие и нарушаване на добрите нрави, при положение, че няма предвидено нормативно ограничение за размер на възнаградителната лихва. Такова има обаче за годишния процент на разходите. Според чл.19, ал.4 от ЗЗП годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Въпросното постановление (Постановление № 426 от 18 декември 2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения) определя годишния размер на законната лихва за просрочени парични задължения в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли, на текущата година плюс 10 процентни пункта. В настоящия казус годишният процент на разходите е определен към максималната допустима стойност, съгласно законовите разпоредби, но не я надвишава. Доколкото при формиране на ГПР се взема предвид размера на договорната лихва и тук ГПР не надвишава допустимия размер, то не може да се приеме, че клаузата в договора, определяща възнаградителната лихва е неравноправна и противоречаща на добрите нрави. Поради това предявеният иск за прогласяване нищожността на договора за потребителски кредит, съдът намира за неоснователен и недоказан и счита, че като такъв той следва да се отхвърли.
Също така съдът намира за несъстоятелни твърденията на ищеца, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, изискващи в договора да е посочена информация за лихвения процент и за годишния процент на разходите. Видно от договорните клаузи там ясно са посочени параметрите на договора, както и за уговорения годишен лихвен процент и ГПР.
Относно предявения евентуален иск – за прогласяване нищожността на клаузите от договора, даващи право на ответника да получи заплащане на пакет от допълнителни услуги, съдът счита, че тези клаузи са неравноправни и поради тази причина нищожни. С клаузите на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги се определя възнаграждение за тези услуги от 3 750 лв. и съответно допълнителна месечна вноска към тази, дължима по договора. Въпросните клаузи са неравноправни именно защото няма съответствие между правата и задълженията на двете страни в случая. Ищецът се задължава да заплаща не за услуга, а за възможност за такава, която по делото няма доказателства да е предоставена. Всъщност по такъв договор някоя от допълнителните услугите може въобще да не бъде предоставена, което е драстично несъответствие в задълженията на двете страни, тъй като ищецът ще дължи допълнителна сума в значителен размер, без насрещна услуга от ответната страна, или облекчение в изплащането на кредита. Наред с това е видно, че договорените допълнителни услуги по същността си се отнасят към такива по усвояване и управление на кредита, а съгласно чл.10а, ал.2 от Закона за потребителските кредити, кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Ищцовата страна е изложила становище в случай, че съдът приеме, че пакетът от допълнителни услуги е по същността си неустойка, но съдът счита, че не може да се приеме за неустойка, тъй като не носи характерните белези на уговорена неустойка. В случая просто е направена уговорка за плащане без насрещна престация и поради това уговорката е неравноправна – едната страна има реално задължение, а другата предоставя възможности за услуги, за които, както по-горе бе споменато няма данни да са извършени. Ответната страна твърди, че ищецът е бил информиран за условията на споразумението за услугите, което обстоятелство макар и да е факт, не отменя неравноправния характер на уговорките за допълнителен пакет услуги.
Предвид гореизложеното съдът счита, че този предявен евентуален иск е основателен и доказан. Клаузите в договора за потребителския кредит в р.VІ „Параметри“, които касаят задължение за заплащане на допълнителен пакет от услуги, са неравнноправни, съгласно ЗЗП и нищожни, и следва да бъдат обявени за такива.
Относно предявения иск в условията на евентуалност да се прогласи нищожността на клаузата по чл.12.4 от общите условия към договора, то съдът счита, че същият е неоснователен и недоказан. На първо място следва да се отбележи, че клаузата по чл.12.3 от общите условия, с която всъщност чл.12.4 от договора е свързан, не може да се приеме за противоречива и неравноправна в посочения от ищеца смисъл - поради несъвместимост на предвидените с нея правни институти на разваляне и прекратяване на договора. В случая се касае за неясно формулирана уговорка, която налага тълкуване, за да се установи действителната вола на страните. Очевидно с посочените клаузи от общите условия към договора за потребителски кредит е уредена предсрочна изискуемост на задълженията по договора, в случай, че заемателят просрочи месечна вноска. Уговорката по чл.12.4 от общите условия не може да се счете за нищожна, тя не представлява неравноправна клауза, но тя не би могла да се приложи в частта относно споразумението за допълнителни услуги, доколкото са нищожни клаузите за дължимост на възнаграждение за ответното дружество за предоставен пакет от допълнителни услуги. Т.е. в случай, че ответната страна поиска заплащане на това възнаграждение на основание чл.12.4 от общите условия, то претенцията ще е неоснователна, поради недължимост на сумите за допълнителните услуги, а не поради нищожност на клаузата на чл.12.4 от общите условия. Предвид това този евентуален иск следва да се отхвърли.
Относно предявеният иск осъдителен иск – за присъждане в полза на ищеца на сумата от 1 168, 64 лв., то съдът счита, че същият е неоснователен и недоказан. От представения по делото договор за потребителски кредит, както и от заключението на вещото лице е установено, че на ищеца е била предоставена в заем сумата от 5000 лв., при годишен лихвен процент 41, 17% и при останалите горепосочени параметри на договора, като общо дължимата сума по кредита е 7418, 64 лв. Погасената от ищеца част от кредита е в размер на 6793, 68 лв. Доколкото съдът не намира основание да обяви договора за нищожен, то ищецът дължи на ответната страна освен чистата сума по кредита, още и размера на договорената лихва. Поради това не може да се приеме, че ищецът е извършил плащане към ответната страна на недължима сума, без основание. Ето защо предявеният осъдителен иск с правно основание по чл.55 във вр. с чл.34 от ЗЗД следва да се отхвърли.
При този изход на процеса на основание чл.78,
ал.6 от ГПК ответната страна следва да заплати в полза на РС – Н.държавна такса
за уважената част от исковата молба – относно евентуалния иск, който е с цена
на иска от 3 750 лв. Така дължимата държавна такса е от 150 лв. Ответната
страна следва да заплати в полза на РС – Н.и сумата от 37, 50 лв. – една
четвърт от размера за възнаграждение на вещото лице, изготвила експертизата,
което е било заплатено от бюджетните суми на съда, съобразно изхода на делото.
В
производството по делото ищецът е представляван от процесуалния представител адв. Д. Ф. от *АК при условията на чл.38, ал.1, т.2 от Закона
за адвокатурата, което е видно от приложения по делото договор за правна защита
и съдействие, като за представителството ищецът не е заплатил възнаграждение.
Поради това са налице условията по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата и на
това основание съдът следва да постанови в полза на представителя на ищеца да
бъде заплатено възнаграждение, съобразно уважения иск, в размер, съгласно
Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Конкретният размер следва да се определи в съответствие с разпоредбата на чл.7,
ал.2, т.2 от Наредбата и така определен възлиза на сумата от 492, 50 лв. Именно
този размер ответната страна следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния
представител на ищеца.
На ответната страна също се следват разноски,
съобразно отхвърлената част от исковата молба, като в случая следват разноски
за възнаграждение за един представител (арг. от разп. на чл.78, ал.1 от ГПК). Съобразно отхвърлената част
от исковата молба на ответната страна следва да бъдат заплатени от страна на
ищеца разноски за възнаграждение на представител в размер от 225 лв. Също така,
предвид изхода на делото, ищецът следва да заплати на ответната страна и част
от внесения от ответното дружество депозит за възнаграждение на вещото лице,
изготвила експертизата по делото, а именно следва да заплати сумата от 75 лв.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖНИ като неравноправни клаузите в раздел VІ „Параметри“, които касаят задължение за заплащане на допълнителен пакет от услуги в размер на 3750 от договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №***, сключен на ***г., между ответната страна “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”България” №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х. и И.Х.Г., с пълномощник по делото юрисконсулт И.П. и ищеца Б.Г.Б., с ЕГН ********** ***, представляван по делото от адв. Д. Ф. от *АК, по силата на които е регламентирано задължение за заемателя за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги от 3 750 лв., които са: „1. Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит; 2. Възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; 3. Възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски; 4. Възможност за смяна на дата на падеж и 5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.“
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание по чл.146, ал.1 от ЗЗП и чл.22 от ЗПК, във вр. с чл.26, ал.1 от ЗЗД от страна на Б.Г.Б., с ЕГН ********** ***, представляван по делото от адв. Д. Ф. от *АК, против “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”България” №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х. и И.Х.Г., с пълномощник по делото юрисконсулт И.П. за признаване на нищожност на договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №***, сключен между същите страни на ***г., като неоснователен и недоказан, както и предявения иск в условията на евентуалност на същото правно основание за признаване на нищожност на клауза по чл.12.4 от Общи условия на Профи Кредит България ЕООД към договор за потребителски кредит, подписани от страните по делото.
ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание по чл.55 във вр. с чл.34 от ЗЗД от страна на Б.Г.Б., с ЕГН ********** ***, представляван по делото от адв. Д. Ф. от *АК, против “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”България” №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х. и И.Х.Г., с пълномощник по делото юрисконсулт И.П., с цена на иска от 1 168, 64 лв., представляваща платена сума без основание по договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт №***, сключен на ***г. между страните по делото.
ОСЪЖДА “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”България” №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х. и И.Х.Г., с пълномощник по делото юрисконсулт И.П. да заплати по сметка на Районен съд – Н.сумите от 150 лв. (сто и петдесет лева) – държавна такса и 37, 50 лв. (тридесет и седем лева и петдесет стотинки) – заплатено възнаграждение на вещо лице от бюджетните суми на съда.
ОСЪЖДА “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. ”България” №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, представлявано от Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х. и И.Х.Г., с пълномощник по делото юрисконсулт И.П. да заплати на адвокат Д. Л. Ф., вписана в *АК, с личен №***, с адред гр. София, ул. „Петър Парчевич, №1, ет.5, ап.14 възнаграждение от 492, 50 лв. (четиристотин деветдесет и два лева и петдесет стотинки).
ОСЪЖДА Б.Г.Б., с ЕГН **********
***, представляван по делото от адв. Д. Ф. от *АК да заплати на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, със седалище и адрес на управление
гр. София, бул. ”България” №49, бл.53Е, вх.В, ЕИК *********, представлявано от
Управителите С.Н.Н., О.Л., Д.Х. и И.Х.Г., с
пълномощник по делото юрисконсулт И.П., сумата от 75 лв. (седемдесет и пет лева) – внесен депозит за възнаграждение
на вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Ш. в двуседмичен срок, от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: