Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 28.02.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публично
заседание на четиринадесети февруари две хиляди
и двадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
при секретаря М. Симеонова, като
разгледа т.д. № 307/2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с
правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД.
Ищецът М.Б.ЗА А.Л.– В. ЕООД твърди, че въз основа на предявен от ответника А.
ЕООД осъдителен иск за парично вземане по два договора за доставка на
медицински консумативи от 04.12.2013 г. и от 01.10.2015 г. било образувано т.д.
№ 187/2017 г. на Окръжен съд – гр. Пазарджик. Същото приключило с одобряване на
съдебна спогодба, съгласно която страните установили действителния размер на
неплатените суми и настоящият ищец се задължил да заплати на десет вноски
сумата от 143 283,80 лв. Ищецът поддържа, че за него спогодбата била
подписана от процесуалния представител адв. Д.С., упълномощена от управителя Ж.
Ч. с изрично пълномощно за сключване на спогодба, но липсвало решение на
Общинския съвет, който упражнявал правата на Община В. като едноличен
собственик на дружеството въпреки изискването за такова решение съгласно чл.
11, ал. 1, т. 15 от Наредбата за реда за учредяване на търговски дружества и
упражняване на правата на собственост на Общината в търговските дружества.
Ищецът счита, че доколкото ограничението за сключване на процесната спогодба
произтича от нормативен акт, то ответникът не би могъл да е добросъвестен и
поради това договорът следва да бъде обявен за нищожен. Ето защо моли съда да установи
нищожността, както и да му присъди разноски.
Ответникът А.
ЕООД оспорва иска, като твърди, че ограниченията в представителната власт на
управителя не са му противопоставими в качеството му на трето добросъвестно
лице. Счита, че изискването за разрешение на едноличния собственик има значение
за вътрешните отношения между дружеството и управителя. Ето защо моли съда да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства, направи следните фактически и правни изводи:
От вписванията в Търговския регистър се установява, че страните са
търговски дружества, като едноличен собственик на ищеца е Община В., а негов
управител, считано от 06.01.2016 г., е Ж. Ч.. Между същите страни е било висящо
търговско дело № 187/2017 г. на ОС – гр. Пазарджик, образувано по предявен от А.
ЕООД срещу настоящия ищец иск за парично вземане, дължимо на договорно
основание. Делото е прекратено при условията на чл. 234 ГПК – след одобряване
на съдебна спогодба, по силата на която настоящият ищец се е задължил да погаси
установената като дължима сума чрез десет месечни плащания. За ищеца договорът
за спогодба е подписан от изрично упълномощен от управителя процесуален
представител. Не се твърди, а и не се доказва да е било взето решение на
Общинския съвет на гр. В. за сключване на спогодбата.
При тези факти съдът намира иска за неоснователен. Съображенията за това
са следните:
Одобряването на съдебната спогодба е сложен фактически състав, който
включва сключване на договор за спогодба между страните по делото
(гражданско-правен елемент) и преценка на съда относно съответствието на
договора с добрите нрави и закона, както и с предмета на делото. Договорът за
спогодба се подчинява на общите правила
за валидност на договорите, включително относно изискването за постигане на
съгласие относно съществените условия на сделката. За наличието/липсата на
съгласие съдът прави извод от съдържанието на направените волеизявления, от
качеството на лицата, които са ги направили, и от условията, при които те са
направени.
В настоящия случай ищецът обосновава липсата на съгласие с липсата
на решение на Общинския съвет, дължимо на основание чл. 11, ал. 1, т.
15 от Наредбата за реда за учредяване на търговски дружества и упражняване на
правата на собственост на общината в търговските дружества, приета на основание
чл. 51а, ал. 4 ЗОС, когато със сключваната спогодба се признават задължения в
тежест на дружеството.
Съгласно мотивите по т. 1 на ТР 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС при юридическите
лица процесът на волеобразуване и процесът на волеизявяване са отделени и са в компетентност
на различни органи. Общото събрание на дружество с ограничена отговорност е волеобразуващ
орган - с взетите решения по въпросите за управление, посочени неизчерпателно в
чл. 137 ал. 1 ТЗ, се изразява общата воля на съдружниците. Компетентността на
управителя пък е управленска и на волеизявяващ орган. Действията, извършени от управителя,
обвързват дружеството. Подчинеността на управителя на решенията на
общото събрание има действие само във вътрешните отношения, а в
отношенията на дружеството с трети лица управителят не е ограничен в
правомощията си. Посочено е, че „освен ограничения, предвидени в дружествения
договор при множество управители, съгласно чл. 141, ал. 2, пр. 3 ТЗ други
ограничения на представителната власт на управителя нямат действие по отношение
на трети лица”. При тези мотиви ВКС заключава, че „липсата на решение
по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и
несъответствия от вътрешно-организационен характер не съставляват липса на съгласие.
Те имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя за
евентуална отговорност за вреди на последния към дружеството…“ Въпросът дали управителят
е действал без … решение на ОС е без значение за третите лица, които нямат
задължение да проверяват какво е прието в дружествения договор за
представителството, нито дали има решение на ОС …“
Горепосочените съображения, макар формирани по въпроса относно валидността
на сделки с недвижим имот, следва да бъдат приложени и в настоящия случай с
оглед общите предпоставки за обосноваване на извода: ищецът също е търговско дружество с волеобразуващ и
волеизявяващ орган, а изискването за решение на едноличния собственик
(който решава въпросите от компетентността на общото събрание съгласно чл. 147,
ал. 2 ТЗ и чл. 11 вр. чл. 9 от Наредбата) за сключване на спогодбата е въведено с нормативен акт. В
хипотезата на разпореждане с недвижим имот, разгледана в цитирания тълкувателен
акт, изискването за решение на общото събрание също е нормативно установено
(чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ), и въпреки това е прието, че третите лица не са
длъжни да изследват дали решение е взето и какво е неговото съдържание, а липсата
му не влияе върху действителността на акта. Поради това съдът счита, че и в
настоящия случай знанието на третите лица относно въведеното с Наредбата изискване е без
значение за валидността на сделката, както и че е неотносимо
обстоятелството дали Наредбата е обнародвана в печата или разгласена по друг
начин съгласно чл. 37, ал. 3 ЗНА. Ако тази наредба не е била обнародвана, тя не
би била част от обективното право (чл. 5, ал. 5 КРБ), а ако е обнародвана и
влязла в сила, тя, по вече цитираните мотиви на ТР 3/2013 г., не би задължила
третите лица под страх от недействителност да изследват въпроса налице ли е
решение на едноличния собственик съгласно въведеното с нея нормативно
изискване.
Поради изложеното договорът за спогодба не страда от порока „липса на
съгласие“ и искът за обявяването му за нищожен следва да се отхвърли.
По разноските:
В полза на ответника следва да се присъдят разноски в размер на 4 800
лв.
Така мотивиран,
съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от М.Б.ЗА А.Л.–В. ЕООД, ЕИК********, срещу А. ЕООД,
ЕИК ********, иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за признаване за нищожен поради липса на съгласие на договор за
спогодба, въз основа на който на 10.12.2018 г. е одобрена съдебна спогодба по
т.д. № 187/2017 г. на ОС – гр. Пазарджик.
ОСЪЖДА М.Б.ЗА А.Л.–В. ЕООД, ЕИК********, да заплати на А. ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК сумата от 4622,93 лв. разноски.
Решението
може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му.
СЪДИЯ: