РЕШЕНИЕ
№ 47
гр. Пловдив , 19.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ в публично заседание на
десети май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Екатерина В. Мандалиева
Членове:Недялка Д. Свиркова Петкова
Костадин Б. Иванов
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Костадин Б. Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20215300501037 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258, ал. 1 и сл. ГПК вр. с чл. 17, ал. 1 ЗЗДН.
Съдът е сезиран с въззивна жалба от Г. С. Д., ЕГН **********, и Я. И. Д., ЕГН
**********, и двамата с адрес гр. С., ул. ***, чрез адв. А.Г., против Решение №
261658/14.12.2020 г., постановено по гр.д. № 8669/ 2020 г. по описа на РС – Пловдив,
VI гр. с., с което е отхвърлена подадената от жалбоподателите против тяхната дъщеря
Д. Я. Д., ЕГН **********, с адрес гр. С., ул. ***, молба за защита от домашно насилие.
По изложените в жалбата доводи за неправилност и незаконосъобразност на
обжалваното решение си иска неговата отмяна и уважаване на молбата за защита от
домашно насилия, като се вземат спрямо ответната страна мерки за закрила по чл. 5,
ал., 1 т. 2 и т. 3 ЗЗДН. Твърди се, че районният съд неправилно бил преценил
събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите И. М. и А. М. и
декларация по чл. 9 ЗЗДН, като по този начин стигнал до погрешния извод, че
процесния акт на домашно насилие е недоказан. Претендират се разноски. Не се правят
доказателствени искания.
В срока по чл. 17, ал. 4 ЗЗДН не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба
от Д. Я. Д.. В открито съдебно заседания същата се представлява от пълномощник –
адв. Д. С., като оспорва въззивната жалба. Претендира разноски.
Окръжен съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и
становищата на страните, приема за установено следното:
Настоящата жалба е депозирана от надлежна страна в законоустановения срок
по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН, поради което се намира за процесуално допустима.
1
Правилата за въззивното обжалване на решения по ЗЗДН са уредени в чл. 17
ЗЗДН, като съгласно § 1 от Заключителните разпоредби на закона за неуредените
въпроси се прилагат съответно разпоредбите на ГПК. Въз основа на тези норми, съдът
дължи проверка на обжалваното решение по правилата на чл. 269 от ГПК.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо - постановено е в
рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела и в
съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235 ал. 2
ГПК вр. чл. 269 ГПК, предвид релевираните в жалбата оплаквания намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Районният съд е бил сезиран от Г. С. Д. и Я. И. Д. с молба за постановяване на
мерки за защита от домашно насилие по чл. 5 ЗЗДН спрямо дъщеря им Д. Я. Д..
Родствената връзка между страните не се оспорва. В тази насока се намира за правилен
изводът на първостепенния съд за наличие на процесуална легитимация на страните по
смисъла на чл. 3 ЗЗДН, респ. за допустимост на търсената закрила. Твърди се, че на
дата 17.06.2020 г., в двора на къщата, където живеят, е осъществен акт на домашно
насилие – отправяне на обиди от страна на Д.Д. по адрес на неината майка, като я
наричала „к., м., к.…“, също така казвала на двамата молители „трябва да се откажете
от правата си, иначе това ще продължи докато сте живи, няма да ви дам мира. Ще ви
притеснявам докато пукясате…“, а на своя баща казвала „Що не я утрепеш, та да
мирясаш?“…“Утрепи я, та да се отърва от вас!“, като последното се отнасяло до майка
. В хода на делото са представени декларации по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, приобщени са
писмени доказателства, касателно собствеността върху общото жилище,
здравословното състояние на Я.Д., и влошените отношения между страните. Разпитани
са и по двама свидетели на всяка страна. За да отхвърли молбата за защита районният
съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява да е извършен
твърденият акт на домашно насилие.
Приетото от районния съд се споделя и от настоящият съдебен състав, предвид
следното. По силата на чл. 2, ал. 1 ЗЗДН за домашно насилие се счита и всеки акт на
психическо и емоционално насилие, както и опитът за такова насилие. Видно от
данните по делото молителите са възрасни хора със здравословни проблеми, по-
специално Я.Д., за чието влошено здравословно състояние са представени писмени
доказателства – три броя епикризи и кардиограми. Отделно от това се установи, че
страните са във влошени отношения. Последното е видно от множеството дела, водени
помежду им, съгласно представените съдебни решения – Решение от 07.02.2020 г. по
гр.д. № 2338/2019 г. на ПРС, XIV гр. с., Решение № 260137/29.09.2020 г. по в.гр.д. №
1103/2020 г. на ПОС, VII гр. с., Решение № 1559/ 04.05.2018 г. по гр.д. № 19587/2017 г.
на ПРС, V гр.с., Определение № 261639/07.10.2020 г. по гр.д. № 12909/2020 г. на ПРС,
IV бр. с. Това се установява още и от свидетелските показания и от представените две
докладни записки, относно извършени проверки от служители на МВР по сигнал на
молителите. Предвид горното, изречени от Д.Д. по адрес на нейните родители обидни
думи и закани, с оглед на техния интензитет, би могло да се квалифицира като
психически тормоз или опит за такъв, респ. за домашно насилие. Молителите обаче е
следвало да докажат конкретния акт на домашно насилие, твърдян от тях в молбата им.
В тази насока е представена декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН и са разпитани
2
свидетелите И. Д. и А. М.
Съгласно чл. 13, ал. 3 ЗЗДН, когато няма други доказателства, съдът издава
заповед за защита само на основание приложената декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. В
случая обаче са събрани и други доказателства, които ще се обсъдят по-долу. Освен
това, представената от всеки от молителите декларация не може да се ползва, за да се
уважи молбата им за защита, доколкото изложеното в същите е твърде общо и не е
свързано с конкретен акт на домашно насилие. В тях е посочено само, че
деклараторите са обект на домашно насилие от страна на тяхната дъщеря, „изразяващо
се в психически тормоз, обиди и закани през месец юни 2020 г.“. Доколкото същите не
могат да се свържат с конкретно твърдения в молбата акт на домашно насилие от
17.06.2020 г., декларациите не са ползвани от съда.
От показанията на свидетелите И. Д., дъщеря на молителите, и А. М. също не се
установява конкретния акт на домашно насилие, предмет на настоящото производство.
И двамата свидетелстват за наличието на влошени отношения между страните, нещо
което е безспорно, но не сочат да са присъствали на отправяне на обиди и закани от
страна на Д.Д. по адрес на молителите на дата 17.06.2020 г. Напротив, и двамата
заявяват, че са били свидетели на отправени обиди от въззиваемата, която нарекла
майка си „к.“, а баща си – „п.“. Тази случка обаче се развила в края на юли или
началото на август, а не през юни и по-специално на процесната дата. Следователно не
само, че не сочат коректната дата, но и отправените обидни думи, за които
свидетелстват, са различни от твърдените в молбата. Освен това от свидетелските
показания не се установява това конкретно поведение да е било с толкова висок
интензитет, че да обоснове търсене на защита по ЗЗДН. По тези съображение
показанията на двамата също не доказват процесния акт на домашно насилие, както и
районният съд е приел. Твърденията в жалбата в противния смисъл не се намират за
основателни.
Не се установява и молителите да са подавали сигнал на ЕЕН 112 на процесната
дата, както се твърди в молбата. Напротив, видно от представените справки от
Дирекция „Национална система 112“ към МВР на същата дата е имало обаждане
единствено от страна на Д.Д..
В хода на делото са разпитани свидетелите А. Н. и Г. С., дъщеря на Д.Д., които
заявяват, че на 17.06.2020 г., действително е имало конфликтна ситуация между
страните, поради предприетите ремонтни дейности от въззиваемата, която била
ангажирала услугите на св. Н. Последното се потвърждава и от описаното в Докладна
записка № 333р-8733/03.07.2020 г. на РУ-Самболийски. Видно от показанията на
двамата свидетели обаче агресори в конкретната ситуация са били двамата молители, а
не тяхната дъщеря Д.Д..
Въз основа на горното жалбата се намира за неоснователна, а атакуваното
решение като правилно и законосъобразно следва да се потвърди изцяло.
Относно разноските:
Предвид изхода на спора в полза на жалбоподателите няма да се присъдят
разноски, но същите ще бъдат осъдени да заплатят на адв. Д. С. сумата от 400 лв. на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 и ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 22 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Жалбоподателите следва да
заплатят в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ПОС и сумата от 12,50
лв. държавна такса за въззивното дело.
3
На основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН решението на окръжния съд е окончателно.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 261658/14.12.2020 г., постановено по гр.д.
№ 8669/ 2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, VI гр. с.
ОСЪЖДА Г. С. Д., ЕГН **********, и Я. И. Д., ЕГН **********, и двамата с
адрес гр. С., ул. ***, да заплатят солидарно на адв. Д. С. С., от ПАК, с адрес на
кантората: гр. П., ул. ***, сумата от 400 лв., адвокатско възнаграждение за въззивното
дело, дължимо на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
ОСЪЖДА Г. С. Д., ЕГН **********, и Я. И. Д., ЕГН **********, и двамата с
адрес гр. С., ул. ***, да заплатят солидарно в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Окръжен съд – Пловдив държавна такса за въззивното дело в размер 12,50
лв.
Въззивното решението е окончателно на основание чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН и не
подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4