Р
Е Ш Е
Н И Е
гр. София 16.07.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І Г.О., в закрито заседание на шестнадесети юли през две хиляди и деветнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА МАВРОВА
ЧЛЕНОВЕ:1. СТИЛИЯНА ГРИГОРОВА
2. РАЙНА МАРТИНОВА
като разгледа докладваното от съдия
Маврова ч.гр. дело № 4976 по
описа за 2019 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.435, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба вх. № 8880 от 23.01.2019
г. на Г.Ч.К. срещу разпореждане на ЧСИ Т.В.-Н.с peг. № 791 в КЧСИ, с което
отказва да прекрати изп. д. № 20157910400411, обективиран в съобщение с изх. №
9968/28.12.2018 г.
Жалбоподателят излага, че е налице хипотезата на
чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и изпълнителното производство е прекратено по
силата на закона, поради непредприемане на изпълнителни действия в предвидения
двугодишен срок след образуването му. Сочи, че изпълнителното дело е образувано
по молба от 11.06.2015 г. на взискателя „Т.С.“ ЕАД, като единственото
реализирано действие, довело до постъпления на суми по делото, е наложен запор
върху банкова сметка *** „ОББ“ АД, като на 16.07.2018 г. е преведена към ЧСИ
сума в размер на 1935 лева, но към този момент вече са изтекли повече от две
години от образуване на делото. Поддържа, че изпратеното от ЧСИ запорно
съобщение до „У.Б.“ АД на 17.06.2015 г. не е годно да прекъсне изтичането на
срока по чл. 433, т. 8 ГПК, тъй като не е върнат отговор от банката, че
длъжникът притежава сметка и това изпълнително действие не е произвело своето
действие. Счита, че извършване на принудителни действия при положение че покана за
доброволно изпълнение не му е връчена, представлява закононарушение и е
предпоставка за прекратяване на изпълнителното производство, ако до момента на
връчването й е изтекъл срока по чл. 111, б. „в“
ЗЗД. По изложените съборажения моли съдът да отмени отказа на съдебния
изпълнител да прекрати изпълнителното дело.
Взискателят „Т.С.“ ЕАД не е подал отговор на
частната жалба.
Постъпили са мотиви от частния съдебен изпълнител,
в които подробно са изложени аргументи срещу неоснователността на жалбата.
Поддържа, че взискателят е поискал запор върху трудово възнагарждение и банкови
сметки с вх. № 02741/07.03.2017 г., като в „У.Б.“ АД е изпратено запорно
съобщение с изх. № 4321/08.03.2017 г., което действие е прекъснало
давността, а обстоятелството, че длъжникът не е притежавал банкови сметки е
ирелевантно.
След преценка доводите в жалбата и материалите по делото, настоящият съд
намира частната жалба за процесуално допустима, а разгледана по същество се
явява неоснователна по следните съображения:
Изпълнително дело № 20157910400411, по описа на ЧСИ Т.В.-Н.с peг. № 791 в
КЧСИ, е образувано на 11.06.2015 г., по молба на „Т.С.“ ЕАД за събиране на
парични вземания по изпълнителен лист, издаден на 15.01.2014 г. от СРС срещу Г.Ч.К..
С обжалваният отказ, обективиран в съобщение с изх. № 9968/28.12.2018 г. до
длъжника, съдебният изпълнител е приел, че не е налице основанието по чл. 433,
т. 8 ГПК за прекратяване на делото и е оставил без уважение искането на
длъжника от 07.12.2015 г.. Според визираната норма изпълнителното дело се
прекратява, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия
в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка, каквото не е
процесното.
Съгласно мотивната част на т. 10 от ТР №2 от 26.06.2015 г., по тълк. д.
№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, без правно значение за прекратяване на
изпълнителното действие е дали съдебният изпълнител ще постанови нарочен акт за
прекратяване, тъй като това става по
право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното
по време валидно изпълнително действие. В същата точка е пояснено, че прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане от взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) като такива
действия са: насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана,
присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо
плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач,
насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от
проданта или на плащания от трети задължени лица.
В т. 5 от ТР №3 от 10.07.2017 г. по тълк. д. №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, е
прието, че запорът се счита наложен само с разпореждането на съдебния
изпълнител и с получаване на запорното съобщение от третото задължено лице,
като законът не свързва това действие със съществуването на вземането, тъй като
то не е част от фактическия състав по налагането на запора, а е от значение за
това, дали той може да доведе до предвидените в закона последици и да послужи
за удовлетворяване на взискателя или не. В такава хипотеза (при липса на
вземане) е налице изпълнително действие, за което длъжникът не носи отговорност
за разноски.
Така дадените задължителни указания с тълкувателните решения, съотнесени
към безспорно установения по делото факт, че по искане на взискателя от
07.03.2017 г. (л. 38 от изп. дело) е изпратено запорно съобщение до „У.Б.“ АД с
изх. № 4321/08.03.2017 г. (л. 40 от изп. дело), получено от банката на
10.03.2017 г., с което се иска налагане на запор върху притежаваните от
длъжника банкови сметки на Г.Ч.К., води до извод, че в двугодишния срок от
образуване на изпълнителното дело е предприто изпълнително действие, което е
прекъснало давността. От този момент е започнал да тече нов двугодишен срок по
чл. 433, т. 8 ГПК, който не е бил изтекъл към момента на подаването на молба от
длъжника за прекратяване на делото (07.12.2018 г.). Видно от мотивите и на
двете тълкувателни решения, предприемането на действие по принудително
изпълнение не е свързано с удовлетворяването на взискателя, като искането за
налагането на запор върху вземане на длъжника е действие по принудителното
изпълнение, изграждащо самия изпълнителен способ „Изпълнение върху вземания на
длъжника“ и за валидността му е без правно значение дали вземане съществува.
Ето защо и неоснователни са доводите на жалбоподателя, че наложеният запор със
запорно съобщение
изх. № 4321/08.03.2017 г. в „У.Б.“ АД не е годно
изпълнително действие, прекъсващо срока по чл. 433, т. 8 ГПК, тъй като
длъжникът не е притежавал банкови сметки в тази банка.
Неотносими към приложението на горепосочената норма са оплакванията, че
вземането е погасено с кратката тригодишна давност, доколкото съдебният
изпълнител осъществява действия по принудително изпълнение, то и извън
компетенстността му е да извършва преценка за настъпила погасителна давност на
вземането и позоваването пред него е ирелевантно.
С оглед гореизложеното, настоящият състав намира, че отказът на ЧСИ да прекрати
изпълнителното производство на основание чл. 433, т. 8 ГПК е правилен, а частната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна.
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ частна жалба с вх. № 8880 от 23.01.2019 г. по описа на
СГС, подадена от Г.Ч.К. с ЕГН **********, срещу разпореждане на ЧСИ Т.В.-Н.с
peг. № 791 в КЧСИ, с което отказва да прекрати изп. д. № 20157910400411, обективиран в съобщение с изх. №
9968/28.12.2018 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.