Р Е Ш Е Н И Е
№ 72
гр. Велико Търново, 17.06.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Велико Търново, втори
касационен състав в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА КОСТОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПАВЛИНА ТОНЕВА
ЕВТИМ БАНЕВ
При участието на секретаря Д.С.и прокурора от
Великотърновска окръжна прокуратура Светлана Иванова разгледа докладваното от
съдия Тонева КАХД № 10025/2020 г., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния
кодекс /АПК/, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от Закона за изпърнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/.
Образувано е по касационна жалба, подадена
от Г.В.В., понастоящем изтърпяващ наказание
„лишаване от свобода“ в затвора в гр. Плевен,
чрез назначения
служебен адвокат С.С. и втора касационна жалба,
подадена лично от В., срещу Решение № 563 от 11.01.2019 г. по адм. дело №
104/2018 г. по описа на Административен съд – Велико Търново. С посоченото решение състав на АС – Велико Търново е осъдил Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Г.В.В., на основание чл. 1, ал.1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ сума в размер на 12 лв. (дванадесет лева), ведно
със законната лихва, считано от 23.04.2015 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди
при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново. Отхвърлил е искова молба на Г.В.В. за сумата от 488 лв.
С определение № 584/14.01.2020 г. по адм. дело
№ 3058/2019 г. състав на ВАС е прекратил производството по делото и е изпратил делото по подсъдност на АС – Велико Търново, т.к. нормата на чл.285, ал.1 от ЗИНЗС е изменена с ДВ бр. 100/2019 г., в сила от 01.01.2020 г. С тази законодателна промяна
се изключва касационния контрол на ВАС върху постановените първоинстанционни
решения в производство по чл.285, ал.1 от ЗИНЗС. Нормата е процесуална и има
незабавно действие, поради което е приложима за висящите спорове, при липса на
преходни разпоредби в обратния смисъл.
Касаторът Г.В.В. лично и чрез служебния адвокат обжалва решението в частта, в която е
определен размер на дължимото му обезщетение за неимуществени вреди в размер на
12 лв. и е отхвърлен като неоснователен предявеният иск до разликата на
претендираното обезщетение от 500 лв. Счита, че решението противоречи на чл. 52 от ЗЗД, като присъденото обезщетение е в символичен размер, който не може да възмезди понесените вреди и унизителното
отношение към него, а от друга страна присъденото обезщетение следва да има
характер и на санкция спрямо виновната страна. Твърди, че липсва произнасяне
относно направеното искане за присъждане на разноски. По тези съображения
касаторът моли за отмяна на решението в обжалваната част и постановяване ново
по същество от касационната инстанция, с което да се присъди обезщетение по
справедливост в претендирания с исковата молба размер и присъди направените по делото
разноски.
В о.с.з. касаторът се явява лично
в Затвора гр. Плевен, където изтърпява наказание „лишаване от свобода“ и с него
се осъществява видеоконферентна връзка. Служебният защитник ***С. се явява
лично и поддържа жалбата.
Ответникът – Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ оспорва касационната жалба, за което представя
писмен отговор с доводи за нейната неоснователност.
В о.с.з. ГД „ИН“ се представлява
от ***О., който взема становище, че решението е правилно и законосъобразно и
следва да бъде потвърдено.
Представителят на Окръжна прокуратура – Велико Търново дава заключение за неоснователност на
касационната жалба. Счита, че решението е правилно и в съответствие със събраните
по делото доказателства. При определяне размера на обезщетението е съобразена
както разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, така и практиката на ЕСПЧ по подобни дела, отчетени са
продължителността на престоя в ареста, тежестта на страданията, засегнатите
нематериални блага и интереси, поради което обезщетението е справедливо. Счита за неоснователни и възраженията за липса на
произнасяне по искането за разноски, тъй като видно от самото решение, в него
са изложени мотиви защо такива не се следват на ищеца и касатор в настоящото
производство. С оглед на изложеното
предлага на съда да остави решението в сила.
Административният съд – Велико Търново, като прецени допустимостта на жалбата и
наведените в нея касационни основания, съгласно чл. 218 от АПК, приема за
установено следното:
Оплакванията в жалбата съдът
квалифицира като такива за неправилно приложение на закона, съществено
нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по
чл. 209, т. 3 от АПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.211, ал.1 от АПК
от страна, участвала в първоинстанционното
производство, за която решението
е неблагоприятно, в съответната обжалвана част, т.е. притежаваща право на касационно оспорване,
съгласно чл.210, ал.1 от АПК. По форма и съдържание КЖ отговаря на изискванията
на чл.212, ал.1 от АПК. Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна, против съдебен акт, подлежащ
на касация, пред местно и функционално компетентния съд, поради което е процесуално допустима.
Разгледана
по същество жалбата
е неоснователна.
Въз основа на събраните по делото
доказателства, първоинстанционният съд безпротиворечиво е установил фактическата обстановка. Прието е било, че в изпълнение на разпореждане на прокурор в Окръжна
прокуратура Велико Търново касаторът Г.В. е приведен от Затвора гр.Бургас в ареста в гр.Велико
Търново в 11,10 часа на 22.04.2015 г.
и е настанен в килия № 1, заедно с лицето Илиян Николов Стоилов. От 14 часа до 19,25 часа В. е участвал в
процесуално-следствени действия извън ареста, проведени от следовател Тишков в
ОСлО към Окръжна прокуратура - Велико Търново. В 8,05
часа на 23.04.2015г. В. е конвоиран обратно до Затвора в гр.Бургас.
Арестът се намира на третия етаж в сградата на ОД „Полиция”
Велико Търново. В експлоатация е от 1982 г. и според изискванията към този момент килиите са
без външни прозорци. Над вратата на всяка килия има прозорец. Самите врати са
масивни и дублирани с решетка, което което позволява да бъде отваряна масивната
врата при заключена решетка. Светлина се осигурява от
луминисцентни лампи и чрез отваряне на плътните врати на килиите към коридора.
Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към
коридора. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с 4 бр. легла на
два етажа, маса, два стола и шкаф. Налице е един общ санитарен възел с течаща
вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел
се извършва по сигнал на задържаните лица покилийно с цел запазване сигурността
в ареста. Задържаните се извеждат до санитарен възел при заявено тяхно желание
по всяко време на денонощието. Мястото на престой на свеж въздух се намира на
четвъртия етаж в ареста и представлява помещение с два прозореца с решетки за
проветрение и достъп до естествена светлина, където задържаните се раздвижват и
разхождат по график в рамките на работния ден.
Настоящият тричленен
състав установи, че фактическите констатации на първата инстанция са подкрепени
от събраните доказателства и споделя правния извод, че в периода 22-23.04.2015 г. Г.В. *** е поставен в нечовешки и унизителни
условия, изразяващи се в липса на естествена светлина, чист въздух, достъп до
санитарен възел и престой на открито, представяващи нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека. Съдът е приел, че по делото няма данни за извършени
умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено
поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което
уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически
страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението
на чл. 3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005 г. Иванов срещу България, решение от
15.07.2002 г. Калашников срещу Русия). Липсата на осигурени елементарни
хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване, и
неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на
описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен Г.В. в следствения арест през
заявения период, съдът е приел, че те действително са причинили у него негативни преживявания,
емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на
изпълнението на мярката за неотклонение „задържане под стража“. От съображения за процесуална
икономия касационната инстанция, на основание чл. 221, ал.2, изр. второ от АПК,
препраща към мотивите на първоинстанционния съд.
Решаващият състав е приел, че са налице основанията за ангажиране на отговорността на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ по реда на чл.
284, ал. 1 от ЗИНЗС, във вр. с чл. 203 от АПК и
е осъдил Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ да заплати на Г.В.В., на основание чл. 1, ал.1, във вр. с чл. 4 от ЗОДОВ сума в размер на 12 лв. (дванадесет лева), ведно
със законната лихва, считано от 23.04.2015 г. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди
при престоя в следствения арест в гр. Велико Търново.
Така постановеното решение е валидно,
допустимо и правилно.
Касационната жалба на Г.В. е
неоснователна.
Първото
възражение, с което се обжалва съдебното решение, касае размера на присъденото обезщетение, като се посочва, че същото противоречи на чл. 52 от ЗЗД, символично
е и не може да възмезди понесените вреди и унизителното
отношение към него, а от друга страна обезщетението следва да има характер и на
санкция спрямо виновната страна. Това
възражение настоящият състав намира за неоснователно.
Минималния
период на подлагане на нечовешки и унизителни условия следва да бъде съобразен
при определяне на обезщетението за претърпените болки и страдания. Обезщетението за претърпените
неимуществени вреди /претендирано от касатора Г.В.
като такова в размер на 500 лв./ подлежи на
определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД, съгласно
препращащата разпоредба на § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието „справедливост“
е морално - етична категория и включва съотношението между
деянието и възмездието. Установената
съдебна практика непротиворечиво приема, че „справедливост“ не е абстрактно понятие, а се извежда от
преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики,
за да се намери паричният еквивалент на необходимото и дължимо обезщетение.
Такива са характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е
получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на
увредения, обществено и социално положение. Като база за определяне паричния
еквивалент на неимуществените вреди следва да служат още икономическият растеж,
стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и
покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и
обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. От
друга страна размерът на обезщетението обаче не следва да бъде и източник на
обогатяване за пострадалия. От значение е и създаденият от съдебната практика
ориентир, относим към аналогични случаи. Отправна точка в това изследване е
обстоятелството, че „справедливостта“ до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява
обществената оценка на засегнатите нематериални блага. Правилно съдът е
приел, че при определяне размера на обезщетението
следва да бъде взета предвид и практиката на ЕСПЧ. Този съд при спазване на
същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени
лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен
съвпадат и с условията в ареста в гр. Велико
Търново. Правилно съдът се е позовал на решението
„Нешков и други срещу България“ по отношение на размер на присъденото
обезщетение, като е ползвал съотношението на времето на неблагоприятно
въздействие, което е понесъл касатора, както и интензитетът на това
въздействие, както и характера и обема на вредите, които би причинило това
въздействие. Правилно
при съобразяване с периода на пребиваване от 21 часа и посочените по – горе
обстоятелства, решаващият съд е приел размер на дължимото на касатора
справедливо обезщетение от 12 лева. Изложените в тази част от решението мотиви на решаващия състав са подробни, обосновани и
правилни, поради което напълно се споделят от настоящата инстанция.
По изложените съображения съдът намира за правилно определен размера на дължимото на касатора обезщетение, с оглед на което решението не е
постановено в нарушение на материалния закон.
Второто възражение, с което се
обжалва съдебното решение е липсата на произнасяне относно направеното искане за присъждане на
разноски.
Първоинстанционният съд е изложил
подробни мотиви защо приема искането за неоснователно, които се споделят от
настоящия състав. Правилно съдът е посочил,
че представените в последното съдебно заседание
граждански договор за правни услуги и разписка към него противоречат на
приложените към исковата молба искане за назначаване на служебен адвокат, молба
за освобождаване от държавна такса и декларация за материално и гражданско
състояние. В молбата си за назначаване на служебен адвокат В. изрично посочва нуждата от правна помощ, която не би
била налице при наличие на вече сключен договор със същия предмет. Аналогично е
декларирано липсата на парични средства не само за заплащане на адвокатско
възнаграждение, но дори и държавната такса от 10 лева, при условие че е поето
задължение при подаване на исковата молба да се заплати сумата от 300 лева по
договор. Съдът е допуснал предоставянето на правна
помощ, назначеният служебен адвокат е извършил всички дейности, предмет на гражданския договор,
включително и прецизиране на исковата молба, поради което е налице ангажиране на двама адвокати за
една и съща дейност. При наличие на двама адвокати законът допуска
възстановяване на разход само за един адвокат, който в случая следва да е
назначения служебен адвокат.
Поради това съдът намира, че не е
налице твърдяното от касатора съществено нарушение на процесуалните правила.
Необосноваността като касационно основание
по чл. 209, т. 3, пр. посл. от АПК се проявява в погрешно
формиране на вътрешното убеждение на съда
относно спорните или релевантните за спора факти, поради което се е достигнало
до погрешни изводи по съществото на спора, което в случая не е налице. Поради
това съображение необосноваността е самостоятелно основание за отмяна на
неправилно съдебно решение и същата по никакъв начин не е свързана, а и не може да бъде свързана с обема или начина на
формулиране /текстово/ на съдебния акт. Противоречието на направените изводите
от фактическа страна и изведените правни изводи не е необоснованост, а
евентуално нарушение на материалния закон, което в случая, както се посочи не е
налице.
В заключение съдът намира, че обжалваното съдебно решение не страда от
визираните в жалбата пороци, поради което настоящият състав на касационната инстанция
приема то да бъде оставено в сила.
Заявеното искане за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение от ответника по касация е неоснователно, т.к.
нормата на чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС е специална и изключва приложението на ГПК.
Водим от горното и на чл. 221, ал. 2, пр. 1 от АПК, във вр. с чл. 285, ал. 1, изр. второ от ЗИНЗС, Административния съд – Велико Търново, тричленен състав
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ
В СИЛА Решение № 563/11.01.2019 г. по адм. дело № 104/2018 г. по описа на Административния съд – Велико Търново.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.