Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 749
17.07.2020г., гр. Пловдив
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, VІІ състав,
в открито съдебно заседание на девети
юли две хиляди и двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при участието на секретаря Ангелина
Костадинова, като разгледа докладваното от съдия Илиев въззивно
гражданско дело №1064/2020г. по описа на ПОС, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от
ГПК.
Делото е образувано
по въззивна жалба на С. Е. Б. ***, ЕГН **********,
чрез пълномощника й по делото
адв. Д. Б., против
Решение №549 от 30.12.2019г., постановено по гр.д. №844/2019г. по описа на Районен съд- Асеновград,
с което е бил отхвърлен предявения от
него против „Ай
ти еф груп“ АД,
със седалище и
адрес на управление гр. ****, ЕИК ****,
иск за заплащане на сумата
от 590,64 лв. като
платена при начална липса
на основание по недействителен договор
за потребителски кредит
№241450/15.08.2018г., ведно със
законната лихва върху нея от
датата на подаване
на исковата молба- 19.04.2019г.
до окончателното й заплащане. В жалбата
се излагат доводи за
неправилност на решението, като се
иска отмяната му и
уважаване на исковата претенция.
Постъпил е
отговор на въззивната жалба от ответната страна
по нея- „Ай
ти еф груп“ АД,
със седалище и
адрес на управление гр. ****, ЕИК ****,
чрез пълномощника му адв. С.
У., с който същата
се оспорва и се иска потвърждаване на
обжалваното решение.
Пловдивският окръжен съд, след като
провери обжалваното решение съобразно
правомощията си по
чл.269 от ГПК, прецени
събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и
обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която
има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт,
поради което се явява процесуално допустима.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с иск с правно
основание чл.55, ал.1 от ЗЗД,
като ищцата С. Е. Б. иска постановяване на решение, с
което ответникът „Ай
ти еф груп“ АД, да
бъде осъден да й
върне сумата от 590,64 лв.
като платена при начална
липса на основание
по недействителен договор
за потребителски кредит
№241450/15.08.2018г., ведно със
законната лихва върху нея от
датата на подаване
на исковата молба- 19.04.2019г.
до окончателното й
заплащане. В исковата
молба са изложени
твърдения, че сключеният между ищцата,
в качеството й на кредитополучател, и
ответното дружество, като кредитодател, договор за потребителски кредит
№241450/15.08.2018г. е изцяло недействителен на
основание чл.22 от ЗПК
поради липса на посочване
на условията за прилагане
на договорения лихвен
процент и на размера на договорената възнаградителна лихва, което
е нарушение на
чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, нищожност поради
противоречие с добрите нрави
на уговорената възнаградителна лихва,
липса на посочена
обща сума, дължима от
потребителя и начина на формирането й,
което е нарушение
на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, липса
на посочване в
погасителния план на
последователността на разпределение
на вноските по договора между
различните суми, което е
нарушение на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК,
липса на посочване в
договора на информацията
по чл.11, ал.1, т.12 от
ЗПК, както и
неподписване на всяка страница от общите
условия към договора, което
е нарушение на чл.11, ал.2 от ЗПК. Предвид
горното ищцата твърди, че съгласно
разпоредбата на чл.23 от ЗПК
следва да заплати на
ответника само получената
в заем сума,
която е в размер
на 700 лв.,
поради което и доколкото е
заплатила по договора сума в
общ размер 1290,64 лв.,
то разликата в размер на 590,64
лв. е недължимо платена и
следва да й бъде
върната от ответника. С обжалваното решение
съдът е приел от фактическа страна, че
между страните е
бил сключен договор
за потребителски кредит
№241450/15.08.2018г., по
силата на който
ответникът „Ай ти еф
груп“ АД е предоставил
на ищцата С. Е. Б. паричен заем
в размер на 700
лв., както и
че заплатената от ищцата
обща сума по договора
е в размер
на 1291 лв. Приел е, че доводите на
ищцата за недействителност на договора
са неоснователни, поради което
предявеният от нея иск
е неоснователен и
следва да се отхвърли.
При извършената служебна проверка на
решението съобразно правомощията
си по чл.269,
изр. първо от ГПК
съдът намери, че
същото е валидно
и допустимо. Предвид
горното и съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2
от ГПК следва
да бъде проверена правилността
му по изложените във въззивната жалба
доводи и при
служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми,
като въззивната инстанция
се произнесе по правния спор
между страните.
По отношение на възприетата от районния
съд фактическа обстановка следва да се посочи, че съгласно задължителните указания, дадени в
т.1 на Тълкувателно
решение №1/2013г. на
ОСГТК на ВКС въззивният съд е обвързан от онези фактически
изводи, за които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания,
т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа
обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя
и/или въззиваемата страна.
В
случая по делото
няма спор, че
между страните е бил сключен договор
за потребителски кредит
№241450/15.08.2018г., по
силата на който
ответникът „Ай ти еф
груп“ АД е предоставил
на ищцата С. Е. Б.
паричен заем в
размер на 700 лв.,
както и че по
така сключения договор
ищцата е заплатила
на ответника сумата от
1291 лв. Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11
и 12 и ал.2 от
ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от чл.4.1 от договора, в
него е посочен
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 41,00%, а в
анекса към него,
подписан на датата на сключване
на договора, е посочен
годишен процент на разходите- 49,67%,
срок за погасяване на кредита- 10
месеца, брой погасителни
вноски- 10, размер на погасителната
вноска- 83,82 лв., общ размер
на лихвата за ползване
на кредита- 138,20 лв. В чл.6.1
от договора е предвидено задължение за
кредитополучателя да учреди
обезпечение, което съгласно
чл.6.2 може да
бъде поръчителство на две физически
лица или банкова гаранция в размер
на 838,20 лв.
Съгласно чл.6.6 от договора
в случай, че
кредитополучателят не осигури
и не представи в срок обезпечение,
той дължи неустойка
в размер, посочен в
погасителния план. В анекса
към договора за
кредит е посочен
размерът на неустойката в случай на
непредоставяне на обезпечение-
775,10 лв. за целия срок на
договора, както и общ
размер на всички суми, дължими от
кредитополучателя при неизпълнение- 1763,30 лв.
От приложения към договора погасителен
план е видно, че
същият съдържа дата на плащане
на всяка от погасителните
вноски, размер на
вноските в случай, че
предостави или не
предостави обезпечение-
83,82 лв., респ. 161,33 лв., разпределение на вноската
/главница, лихва и
оскъпяване/ и общ
размер на всички плащания- 838,20
лв., ако предостави
обезпечение, и 1613,30 лв., ако не предостави такова.
Съгласно разпоредбата на чл.22
от ЗПК когато не
са спазени изискванията
на посочените в нормата
разпоредби, сред които са и тези на
чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и
ал.2 от ЗПК
договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
договорът за потребителски
кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита
и условията за прилагането му, а съгласно
т.10- годишния процент на разходите
по кредита, както
и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на
договора. Процесният договор
за кредит, състоящ се от договор,
анекс и общи
условия, формално отговаря
на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, доколкото
в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите
и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора,
обаче не съответстват
на действителните такива съобразно поетите
от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в
т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а
съгласно §1, т.1 от
ДР на ЗПК "общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая и без
да се ползват специални знания
е видно, че доколкото
предоставената главница по
договора е в
размер на 700
лв., а срокът
за връщането й
е 10 месеца, то
общата дължима от
потребителя сума по
договора в случай на непредоставяне на обезпечение /1613,30
лв. или 1763,30
лв./ не съответства
на посочените размери на лихвения
процент /41,00%/ и на
годишния процент на разходите
/49,67%/. При това положение
е нарушена разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща че
годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера
на законната лихва по
просрочени задължения. Посочената
разпоредба е създадена за защита
на икономическите интереси
на потребителя като
по- слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит
и целта на същите е
да не допуснат той
да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Така
констатираното
несъответствие между посочените в
договора размери на лихвата,
ГПР и общата
сума, дължима от
потребителя, вероятно се
дължи на обстоятелството, че при изчисляване
на същите в тях не са включени
разходите за заплащане
на предвидената в договора
неустойка за непредоставяне на
обезпечение. Действително съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора
за потребителски кредит, но посочената
разпоредба се отнася за неизпълнение на основното задължение
на потребителя- да върне
предоставения му кредит, а
не за неизпълнението на други задължения. Да се приеме
обратното, означава да се допусне
възможност за заобикаляне на
императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 от ЗПК чрез
предвиждане в договора
на разходи за
неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане
на кредита, размерът на които
да не се включва в ГПР. При сключване
на процесния договор за кредит
е налице именно такава хипотеза,
тъй като е
уговорено задължение за потребителя да
учреди обезпечение и
неустойка за неизпълнението му, разходите
за която не са взети
предвид при изчисляване
на посочения в
договора годишен процент
на разходите, в резултат
на което последният не
съответства на действителния
такъв, определен съгласно
чл.19, ал.1 от ЗПК и изразяващ
общите разходи по кредита.
Съгласно разпоредбата на
чл.7, ал.3 от ГПК
съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с
потребител. Според настоящия състав на съда
тези уговорки са във
вреда на потребителя, не отговарят
на изискването за
добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата
и задълженията на
кредитора и потребителя, поради което
съставляват неравноправни клаузи
по смисъла на
чл.143, ал.1 от Закона
за защита на потребителите. Непредоставянето на обезпечение не
води до претърпяването на вреди
от кредитора, който съгласно разпоредбата
на чл.16 от ЗПК преди
сключване на договора за кредит
следва да извърши оценка на
кредитоспособността на
потребителя и да прецени
дали да му предостави
кредит без обезпечение при
спазване на императивната
норма на чл.19, ал.4
от ЗПК, като рискът от
невръщането на кредита
следва да се калкулира
в уговорената по договора
лихва. Съгласно задължителните указания,
дадени в т.3 от Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът
следи служебно. В случая
уговорената в процесния
договор неустойка за непредоставяне на
обезпечение няма
обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се
предвиди допълнително възнаграждение за кредитора
за предоставянето на
сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/,
уговорено в противоречие с
принципите на
справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с
разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК
всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща
за цел или резултат заобикаляне
на изискванията на закона, е
нищожна. Предвид горното настоящият състав на съда
намира, че при сключването на процесния
договор за потребителски кредит
е направен опит
за заобикаляне на
императивната разпоредба на
чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер
на годишния процент на разходите
по кредита, а посочените в
договора размери на възнаградителната лихва
и на годишния процент
на разходите не съответстват на действително
уговорените такива и са
нищожни. Отделно от това общата
сума, дължима по договора
при непредоставяне на
обезпечение, е посочена
в различен размер в анекса
/1763,30 лв./ и в погасителния план към договора
/1613,30 лв./, което
поставя в невъзможност потребителя
да разбере какъв е действителният
размер на задължението му. От изложеното
дотук се налага
изводът, че договорът
не отговаря на изискванията на
чл.11, ал.1, т.9 и т.10
от ЗПК, отнасящи
се до посочване
по ясен и
разбираем начин на лихвата,
годишният процент на разходите
и общата сума,
дължима от потребителя, поради
което и съгласно разпоредбата на
чл.22 от ЗПК същият
следва да се приеме за
нищожен. При това положение
за ищцата, като
кредитополучател, е възникнало
задължението да върне на
ответника само действително
получената сума по договора
в размер на
700 лв. Тъй като
тя е заплатила
по договора 1291 лв.,
то претенцията й за връщане
на сумата от 590,64 лв. като недължимо платена е
основателна и следва
да се уважи.
Само
за пълнота на изложението
следва да се посочи, че
доводите на ищцата за противоречие на
договора с изискването
на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, са
неоснователни. Съгласно
посочената разпоредба договорът
за потребителски кредит следва
да съдържа условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. В случая
към договора е
налице погасителен план, в който се
съдържа необходимата информация
за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски,
както и съответните
части от вноската, съставляващи изплащане
на главница, лихва и оскъпяване.
Доколкото в него е
уговорен фиксиран годишен
лихвен процент, като не
е предвидено заплащане
на суми, дължими при
различни лихвени проценти, то не е било
необходимо да се посочва последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми.
Съгласно практиката на Съда
на ЕС по Директива 2008/48/ЕО
относно договорите за потребителски кредити /Решение по дело С-42/15 от 09.11.16г., Решение
от 05.09.19г. по дело С-331/18/ в договора за кредит, предвиждащ погасяването
на главницата чрез вноски, не трябва да се уточнява под формата на погасителен
план каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на
главницата, като не се допуска национална правна уредба, съгласно
която договорът за кредит трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна
вноска, която показва погасяването на главницата, лихвите и другите разходи.
Не е
допуснато нарушение и на разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.12 от
ЗПК, съгласно която
в договора следва да се
съдържа информация за правото на потребителя при погасяване на главницата
по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки
един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на
погасителен план за извършените и предстоящите плащания. В случая
посочената информация се
съдържа в чл.9.1
от Общите условия
на ответното дружество, приложими
към договори за потребителски кредит, които
са неразделна част от сключения
между страните договор. Видно
от същите, всяка страница от тях
е подписана от
ищцата, поради което не е налице
нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.2
от ЗПК. Действително
общите условия не са
подписани от представител на
ответното дружество, но
доколкото същите са съставени
и изхождат от самото дружество,
то това не
може да се счете за нарушение на
изискването на чл.11, ал.2
от ЗПК, водещо до
недействителност на
договора. Целта на ЗПК
е защита на
интересите на потребителя,
която цел в случая
е постигната с
подписване на общите условия
от ищцата.
Предвид горното обжалваното решение следва да бъде
отменено, като вместо него
се постанови ново
решение за уважаване
на исковата претенция.
С оглед изхода
на делото в полза на
ищцата следва да се присъдят
направените по делото разноски
за държавна такса
в размер на 75
лв.
Процесуалният
представител на ищцата адв. Д.
Б. е оказал
безплатна правна помощ
на същата основание
чл.38, ал.1 от Закона
за адвокатурата,
предвиждаща, че адвокатът
може да оказва безплатна
правна помощ на материално
затруднени лица. С
оглед изхода на
спора и на основание чл.38, ал.2
от Закона за
адвокатурата ответното дружество
следва да бъде
осъдено да заплати на
адв. Д. Б. адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лв.
с ДДС за първата
инстанция и 360 лв. с
ДДС за втората инстанция,
определени съгласно действащата към датата на сключване
на договора за правна защита
и съдействие редакция
на Наредба №1
на Висшия адвокатски
съвет за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, или
общо- сумата от
720 лв.
По
изложените съображения съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №549 от 30.12.2019г., постановено по гр.д. №844/2019г.
по описа на Районен съд- Асеновград,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА
„Ай ти еф
груп“ АД, със
седалище и адрес на управление гр. ****,
ЕИК ****, да заплати на С. Е. Б. ***,
ЕГН **********, сумата
от 590,64 лв.,
представляваща заплатена без
основание сума по нищожни
клаузи за възнаградителна лихва
и неустойка по
договор за потребителски
кредит №241450/15.08.2018г., ведно
със законната лихва върху
нея от датата на
подаване на исковата молба-
19.04.2019г. до окончателното
й заплащане, както
и сумата от
75 лв.- разноски
по делото.
ОСЪЖДА „Ай ти еф
груп“ АД, със
седалище и адрес на управление гр. ****,
ЕИК ****, да заплати на адв. Д.
Г. Б., сумата от 720
лв. с ДДС- адвокатско възнаграждение за оказаната
за двете инстанции безплатна
правна помощ на С. Е. Б..
Решението е окончателно
и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.