Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 09.02.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав,
в публично заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и първа година,
в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 426 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявен е иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК от Г.М.Г. и Д.А.Г. *** за признаване за установено по
отношение на ответната община, че ищците са собственици на основание придобивна
давност в режим на съпружеска имуществена общност на поземлен имот с
идентификатор № 36110.42.76 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
с. Капитан Андреево, общ. Свиленград, одобрени със Заповед №
РД-18-106/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в
местността „Юрт дере”, с площ от 1742 кв. м., с трайно предназначение на
територията: земеделска, начин на трайно ползване: лозе, при съседи: имоти с
идентификатори: 36110.42.77, 36110.42.78, 36110.42.79, 36110.42.81 и
36110.42.75.
Ищците твърдят, че владеели
процесния имот като свой от 1980 г. до настоящия момент. Тогава го засадили с
лозови насаждения. През тези години никой не бил оспорвал правото им на
собственост. Поддържат, че имотът винаги бил обработван от тях, като и към
момента се грижили за него. На 01.07.2020 г. първият от ищците разбрал, че за
имота бил съставен акт за частна общинска собственост. Тъй като считат, че били
придобили собствеността върху имота въз основа на упражнявано непрекъснато,
явно и необезпокоявано давностно владение, молят да бъде уважен предявеният
иск.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е
подаден отговор на исковата молба от ответника Община Свиленград, с който се
изразява становище за неоснователност на исковата претенция. Посочено е, че
процесният имот е земеделски и бил включен в списъка на имотите по чл. 19, ал.
1 ЗСПЗЗ за землището на с. Капитан Андреево, общ. Свиленград след изготвено
протоколно решение за тези имоти, одобрено със Заповед № 37/17.07.2008 г. от
директора на ОД „Земеделие” – гр. Хасково. Съгласно тази разпоредба
земеделските земи, останали след възстановяване правата на собствениците,
ставали общинска собственост. Посочено е, че в приетия през 1992 г. ЗСПЗЗ били
предвидени съдебна и административна процедура за възстановяване на земеделски
земи. По административен ред връщането следвало да се осъществи до края на 1996
г. След това било възможно да се поиска възстановяване по съдебен ред, като
крайният срок за предявяване на иска по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ бил до 31.12.2007
г. Поддържа се, че пропускането на тези срокове означавало, че е загубена
възможността да бъдат възстановени земите. Възразява, че съгласно § 1, ал. 1 от
Закона за допълнение на ЗС давността за придобиване на имоти – частна държавна
или общинска собственост, спирала да тече до 31.12.2022 г. По тези съображения
моли да бъде отхвърлен предявеният иск.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ищците – адв. Пейчева, поддържа исковата претенция, като счита,
че процесният имот не подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, тъй като не
бил коопериран. Изразява становище, че имотът бил запазил статута си на частна
собственост, като бил владян в реални граници. С оглед осъществявано от ищците
владение в продължение на повече от 40 години намира, че са придобили правото
на собственост.
В съдебно заседание процесуалният
представител на ответника – юрк. Панайотова, изразява становище за
неоснователност на предявения иск. С оглед заявеното от пълномощника на ищците,
че имотът бил безстопанствен, счита, че държавата го била придобила на
основание чл. 6 ЗС в редакцията ѝ към 1951 г. Впоследствие бил предаден
от държавата на общината. Поддържа, че по отношение този имот съществувала
забрана за придобиването му по давност. Ако се приемело, че имотът бил
предоставен на ищците от Кметство – с. Капитан Андреево, счита, че те били
държатели, а не владелци.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
Не е налице спор, а и от
представеното удостоверение се изяснява, че ищците са съпрузи, сключили
граждански брак на 15.03.1970 г.
Безспорно е установено и че по
отношение процесния имот, съставляващ имот № 042076 по картата на
възстановената собственост, е съставен Акт за частна общинска собственост №
8624/17.03.2015 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и чл. 56 ЗОС. Видно от
представените от ответната община писмени доказателства спорният имот е включен
в списъка на имотите по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, останали след възстановяване на
правата на собствениците.
От заключението по назначената
съдебно-техническа техническа експертиза се изяснява, че процесният имот не бил
включен в кадастралните и регулационни планове на с. Капитан Андреево. Същият
бил нанесен в плана за земеразделяне на с. Капитан Андреево под номер 042076, с
площ от 1,742 дка, находящ се в местността „Юрт дере“, вид собственост:
стопанисвано от общината, вид територия по предназначение: селскостопански
фонд, с начин на трайно ползване: лозови насаждения. По кадастралната карта на
землището имотът бил с идентификатор 36110.42.76, а срещу вид собственост било
посочено: частна общинска. Вещото лице е установило, че липсвали данни за
възстановяване правото на собственост. За тази територия била налична
едромащабна топографска карта в М: 1:5000 – картен лист с номенклатура
К-5-43-(156), изработена от ПО „Геопланпроект“ в периода 1970-1971 г. по карти
от 1963 г. В съдебно заседание експертът е уточнил, че картата била създадена
въз основа на самолетни снимки. Видно от същата имотът бил земеделски (черничева
градина) и попадал в масив с нанесени условни знаци за лозови и черничеви
насаждения. Този масив бил с обща площ от около 700 дка. Анализирайки релефа му
(хълмист, стръмен, с наклони около 10 %), начина на отразяване на отделните
културни видове в него (нива, лозе, овощна градина) и сравнително малките им
площи, би могло да се предположи, че тази територия е била предоставена от ТКЗС
на кооператорите за т. нар. лично ползване – за лозе, овощна градина, т. е.
масивът не е бил в обработваемите блокове на ТКЗС. Преобладаващата част от
имотите в рамките на масива били възстановени земеделски земи по ЗСПЗЗ – по
информация от КВС и от КК били частна собственост, възстановена в съществуващи стари
реални граници. Нямало налична информация за това дали имотът е бил
одържавяван. В момента имотът представлявал трайно насаждение – лозе на телена
конструкция, окачена на бетонови колове. Част от лозите били частично
изкоренени, а част от телената конструкция и бетоновите колове – премахнати.
От постъпилото от Държавна
агенция „Архиви“ писмо се установява, че не били открити записи за предоставено
право на ползване с решение на Изпълкома на ОбНС – Свиленград на ищците и
бащата на първия ищец Милчо Г.М..
От показанията на свидетеля И. Г.,
които съдът възприема като логични и последователни, се изяснява, че от 1980 г.
ищците ползвали лозе в местността „Юрт дете“, близо до автомагистрала „Марица“.
Спомня си, че разорали мястото и засадили лозовите насаждения. Оттогава до сега
ищците обработвали имота, като докато бил жив бащата на първия ищец, им
помагал. Свидетелят Г. е разказал, че през този период и той си взел лозе в
тази местност. Питал в Кметство – с. Капитан Андреево и оттам му дали място. По
това време цялото село направили лозя там. Свидетелят работил в ТКЗС и знаел,
че тези земи не били техни. Обработваните от ТКЗС лозя били на около 500 м от
спорния имот. Заявил е, че за лозето, което той ползвал, нямал документ за
собственост. Що се отнася до показанията на свидетеля Димитър Иванов, се
констатират противоречия в някои детайли. Първоначално е заявил, че който искал
лозе, му давали. За тази цел отивали в ТКЗС, подавали документи, давали им
места и ги засявали. Впоследствие свидетелят се е поправил, като е заявил, че
Кметство – с. Капитан Андреево предоставяли местата за ползване. Посочил е, че
така било за всички. Въпреки тези противоречия съдът намира, че следва да
основе фактическите си изводи въз основа на показанията на този свидетел,
доколкото е логично с оглед изминалия период да си спомня случая по-общо,
допускайки неточности в някои детайли, които избледняват с времето, поради
особеностите на човешката памет. Свидетелят И. също е посочил, че тези места не
се водили към ТКЗС или АПК. Изяснил е, че имало възможност при възстановяването
на земите да се запази лозето, като тази площ се приспадала от заявените имоти.
Изслушан по реда на чл. 176, ал.
1 ГПК, ищецът Г.М.Г. е заявил, че владеел имота от 1980 г., като към онзи
момент бил необработваем. Не знаел чия собственост бил имотът. По онова време
бил изоставен. Посочил е, че имотът не му бил предоставен от институция или
човек за ползване. Това било пустеещо място, започнали да го работят с баща му
и той му го оставил. Ищецът работил като шофьор в международния транспорт, а
съпругата му – като магазинерка. Не били членове на ТКЗС.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното:
Наличието на правен интерес е
абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта на всички
видове искове, включително на установителните искове за собственост, за която
съдът следи служебно и преценява конкретно с оглед естеството и съдържанието на
всеки конкретен правен спор, за разрешаването на който е сезиран. Правен
интерес от предявяване на установителен иск за собственост е налице винаги,
когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а ответникът оспорва или смущава
това право с фактически или правни действия. В случая безспорно е установено,
че между страните е налице състояние на правен спор, доколкото е представен Акт
за частна общинска собственост № 8624/17.03.2015 г., като ответникът твърди, че
именно с него е констатирано възникналото право на собственост. Поради това
съдът намира, че е налице правен интерес от търсената защита.
Съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС
давностното владение в продължение на 10 години е основание за придобиване на
право на собственост върху недвижим имот. Нормата е приложима при условие, че
не е налице законова забрана за постигане на този правен резултат.
В практиката на ВКС е дадено
тълкуване, че имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото
собствениците им не са станали членове на ТКЗС или ако са били членове на ТКСЗ
са запазили собствеността в реални граници до размера и при условията,
определение с Примерния устав на ТКЗС и тези имоти не са били отнети
фактически, те са запазили характера си на частна собственост и реалните си
граници и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
Посоченото тълкуване е приложимо
в случаите, в които към момента на обобществяване на земята (образуване на
ТКЗС) имотът е имал селищен характер или земеделски характер и собственикът,
респ. владелецът му не са станали членове на ТКЗС, запазили са владението в
реални граници и владение в реални граници е осъществявано и към момента на
влизане в сила на ЗСПЗЗ без междувременно имотът фактически да е отнет от
държавата (така Решение № 101 от 03.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4402/2017 г.,
II г. о.).
Такива земи не подлежат на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, а оттук следва, че за тях не се прилага и
разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, нито пък те могат да бъдат включени във
фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. В този фонд влизат само земите, които подлежат на
възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Ако
лицата, които владеят такива земи, не притежават документ за собственост, те
могат да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка или пък да се
позоват на придобивна давност в хода на един съдебен процес. За тези земи не е
съществувала забраната на чл. 86 ЗС за придобиването им по давност, включително
и в редакцията преди изменението с ДВ бр. 31/1990г., доколкото върху тях не е
установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени (така Решение
№ 249 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 621/2010 г. на ВКС, I г. о). Забрана за
придобиването по давност на земеделски земи е съществувала при действието на
разпоредбите на чл. 12 ЗСГ (отм.) и чл. 29, ал. 1, т. 4 ЗСГ (отм.) от
30.03.1973 г. до 16.03.1990 г. От систематичното тълкуване на тези две
разпоредби следва, че през този времеви период лице, което не се е занимавало
със селскостопанска дейност, не е могло да придобие по давност земеделска земя.
След отмяната на ЗСГ няма пречка за придобивната давност, ако имотът е запазил
характера си на частна собственост, доколкото за тези имоти не би се прилагала
чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по изложените по-горе съображения.
Отнасяйки тези постановки към
разглежданата хипотеза, следва изводът, че в случая ищците са могли да придобият процесния имот по давност единствено ако
предишният собственик е запазил владението в реални граници и имотът е останал
частна собственост. Вземайки предвид изложеното и анализирайки в тяхната
съвкупност събраните по делото доказателства, съдът намира, че категорично не
би могло да се приеме, че имотът е бил частна собственост през 1980 г., когато
ищците са установили фактическа власт върху него. По делото е безспорно
установено от заключението по назначената съдебно-техническа експертиза, че към
1963 г. имотът е представлявал черничева градина, т. е. е имал земеделски
характер. Изяснено е, че собствеността не е била запазена в реални граници – не
е доказано същият да е бил собственост или владян от лице, което не е
член-кооператор в ТКЗС или ако е било член-кооператор е запазило собствеността
в реални граници при условията на Примерния устав на ТКЗС и е продължило да
владее имота в реалните граници, респ. по реда на чл. 12 ЗСГ (отм.). Този извод
се потвърждава от самия ищец Г., който е посочил, че когато започнал да ползва
имота през 1980 г., е бил изоставен. При тези данни съдът приема, че процесният имот не е могъл
да бъде придобит по давност от ищците към момента, когато са започнали да го
ползват. По това време е действала забраната на чл. 29, ал. 1, т. 4 ЗСГ (отм.),
вр. чл. 12, ал. 1 ЗСГ (отм.), обн. в ДВ, бр. 26 от 30.03.1973 г., която е
предвиждала, че лица, които не са се занимавали със селскостопанска дейност,
каквито са били и ищците, не могат да притежават земеделска земя.
Отделно от това, през този период
е действала и друга забрана, препятстваща ищците да придобият имота до давност. С оглед обясненията на ищеца
Г., че имотът бил изоставен, кореспондиращи и на изявлението на процесуалния му
представител в о. с. з. на 09.12.2020 г. за безстопанствения му характер към
момента на установяване на ползването, съдът приема, че по силата на
разпоредбата на чл. 6 ЗС (обн. в ДВ, бр.
92 от 1951 г.) имотът следва да се
счете, че е преминал в патримониума на държавата като собственик на всички имоти,
които нямат друг собственик. Когато не се твърди и не се установява имотът да е принадлежал на трето
лице, каквато е хипотезата в настоящия случай, разпоредбата на чл. 6 ЗС (отм.) съставлява правно основание
за придобиване правото на собственост от държавата. Фактът, че имотът е бил
държавна собственост се потвърждава и от показанията на свидетелите, които са
изяснили, че земите в този район се предоставяли за ползване на жителите на с.
Капитан Андреево за засаждане на лозя от кметството. Свидетелят Г. е посочил,
че на него от Кметство – с. Капитан Андреево му предоставили място, на което да
засади лозе, а другият свидетел Иванов пък е обяснил, че по този начин всички
направили лозя в тази местност. Поради това съдът не кредитира дадените от
ищеца обяснения в частта, в която е заявил, че имотът не му бил предоставен от
никого. От използвания от свидетеля Иванов израз „така беше за всички“ следва
единственият възможен извод, че ищците са засадили процесната земя, след като
са получили разрешение от Кметство – с. Капитан Андреево. Предвид разпоредбата
на чл. 6 ЗС (обн. в ДВ, бр. 92 от 1951 г.) и предоставянето на земите в този
район за ползване от жителите на с. Капитан Андреево от кметството, съдът
намира, че към 1980 г. спорният имот е бил държавна собственост. Не се
ангажираха доказателства имотът да е бил включен в ТКЗС, като двамата свидетели
изрично са заявили, че тези земи не се водили към ТКЗС. Поради тези съображения
съдът счита, че по отношение същия е била приложима разпоредбата на чл. 86 ЗС
(в първоначалната ѝ редакция от 1951 до изменението ѝ с публикацията
в ДВ, бр. 31 от 1990 г.), която е предвиждала, че не може да се придобие по
давност вещ, която е социалистическа собственост. Съгласно чл. 2, ал. 1 ЗС
социалистическата собственост е включвала собствеността на държавата, на
кооперациите и на другите обществени организации. Впоследствие с изменението,
обн. в ДВ, бр. 31 от 1990 г. и разделянето на държавната собственост на
държавна и общинска, разпоредбата на чл. 86 ЗС забранява да се придобива по
давност държавна или общинска собственост. С последващото изменение на чл. 86,
обн. в ДВ бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е изключена
като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска
собственост. Следователно за вещите частна държавна собственост, които са
завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС, обн. в ДВ, бр. 33
от 1996 г., давностният срок започва
да тече от
01.06.1996 г. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на
01.06.2006 г. На 31.05.2006 г. обаче течението на давностния срок е спряно с §
1 от Закона за допълнение на ЗС, обн. в ДВ бр. 46 от 2006 г. (така Тълкувателно
решение № 3 от 14.02.2018 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГК). Впоследствие с последващите изменения
на нормата на § 1 от Закона за допълнение на ЗС, последното от които обн. в ДВ,
бр. 7 от 2018 г., в сила от 31.12.2017 г., давността за придобиване на държавни
и общински имоти спира да тече до 31.12.2022 г. От това следва, че дори ищците
да са владели процесния имот от 01.06.1996 г., то преди да изтече този срок на
01.06.2006 г. той е спрян по силата на закона. Поради това съдът намира, че към
момента не е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС
десетгодишен давностен срок.
За пълнота на изложението следва
да се отбележи, че дори да се приеме предположението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза, че имотът е бил включен в ТКЗС, но не е бил в обработваемите
му блокове, отново е налице законова забрана за придобиването му на твърдяното
от ищците правно основание. В тази връзка следва да се изясни, че давностният
срок за имоти, попадащи в приложното поле за възстановяване правото на
собственост по ЗСПЗЗ, какъвто би бил процесният, ако се приеме, че е внесен в
ТКЗС, е започнал да тече от влизане в сила на разпоредбата на чл. 5, ал. 2
ЗВСОНИ, обн. в ДВ, бр. 107 от 18.11.1997 г., т. е. от 22.11.1997 г. В тази
хипотеза обаче следва да се съобрази, разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ,
която предвижда, че общината стопанисва и управлява земеделската земя, останала
след възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана
за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални
граници земите стават общинска собственост. Предвид обстоятелството, че
спорният имот не е заявен за възстановяване, в този случай той би станал частна
общинска собственост. Що се отнася до общинската собственост, забрана за
придобиването ѝ по давност съществува и след 1996 г., когато е приет
Законът за общинската собственост. Въведената с нормата на чл. 7, ал. 1 ЗОС забрана
важи до 05.11.1999 г., когато съгласно същата норма по давност не могат да се
придобиват само вещите, които са публична общинска собственост. Отчитайки момента
на отпадане на забраната и наложения мораториум за придобиване по давност на
държавни и общински имоти с § 1 от ЗД на ЗС от 31.05.2006 г., съдът приема, че
и в тази хипотеза ищците не са могли да придобият правото на собственост на
оригинерно основание.
Тук е мястото да се изясни, че в
случая е опровергана и уредената с разпоредбата на чл. 69 ЗС презумпция, че владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. В тази
връзка стана ясно, че имотът е предоставен на ищците за ползване през 1980 г.
от Кметство – с. Капитан Андреево. Поради това съдът намира, че при
установяване на фактическа власт върху имота те са имали качеството на държатели.
От това следва, че за да промени държането във владение, държателят трябва да
демонстрира промяна в намерението за своене на имота спрямо собственика. След
като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и
време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази
фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само
ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в
негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е
налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да
се упражнява вместо другиго изключително за себе си да намери външна проява
чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик
или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по
скрит начин (така Решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на
ВКС, I г. о.) Тъй като ищците не са
доказали промяна в намерението си, следва, че са държали процесния имот за
другиго, поради което е налице още една пречка за придобиване на собствеността
по давност.
Предвид предявяването на
положителен установителен иск за собственост, в настоящото производство в
тежест на ищците е да докажат по категоричен начин, че притежават правото на
собственост на посоченото в исковата молба основание независимо от
обстоятелството дали ответникът в действителност е собственик на имота. И
доколкото събраните по делото доказателства опровергават осъществяването на
поддържаното в исковата молба придобивно основание, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят разноски за възнаграждение
за вещо лице в размер на 400 лв. и юрисконсутско възнаграждение. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 25, ал. 1 предвижда
възнаграждение от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените
процесуални действия, съдът определя на ответника възнаграждение за юрисконсулт
в размер на 150 лв. за настоящото производство. Поради това ищците следва да
бъдат осъдени да заплатят на ответника разноски в общ размер на 550 лв.
Така мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
от Г.М.Г., ЕГН: **********, и Д.А.Г., ЕГН: **********, и двамата с адрес: с. ……….
ул. „………..“ № , общ. Свиленград, щу Община Свиленград, с административен адрес:
гр. Свиленград, бул. „България“ № 32, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК
за признаване за установено по отношение на Община Свиленград, че Г.М.Г. и Д.А.Г.
са собственици на основание придобивна давност в режим на съпружеска
имуществена общност на поземлен имот с идентификатор № 36110.42.76 по
кадастралната карта и кадастралните регистри на с. Капитан Андреево, общ. Свиленград,
одобрени със Заповед № РД-18-106/13.12.2016 г. на изпълнителния директор на
АГКК, находящ се в местността „Юрт дере”, с площ от 1742 кв. м., с трайно
предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: лозе, пета
категория, номер по предходен план: 042076, при съседи: имоти с идентификатори:
36110.42.77, 36110.42.78, 36110.42.79, 36110.42.81 и 36110.42.75.
ОСЪЖДА Г.М.Г.,
ЕГН: **********, и Д.А.Г., ЕГН: **********, и двамата с адрес: с. ……….., ул. „……….“
№ …….., общ. Свиленград, да заплатят на Община Свиленград, с административен
адрес: гр. Свиленград, бул. „България“ № 32, сумата от 550 лв., представляваща
сторени пред първата инстанция разноски.
Решението подлежи на обжалване с
въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: