Решение по дело №16501/2018 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. София, 25.11.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ

                                                                           ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА

                Мл.с. ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА

 

при секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №16501 по описа на СГС за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца по насрещния иск „Ч.Е.Б.“ АД срещу решение от 17.10.2018 г. по гр.д. №67473/2017 г. по описа на СРС, 125 състав, в частта, в която отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу И.П.А. насрещен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 939,77 лв., представляваща неустойка за забава върху главницата от 3078,21 лв. за периода 15.11.2014 г. – 15.11.2017 г.

В жалбата се твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно, необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон. Твърди, че процесното вземане представлява неустойка  за забава и моментът, от който започва да тече давностният срок, е от падежа на всяка от фактурите. Сочи още, че разпоредбата на чл.114 ал.4 ЗЗД е специална по отношение на чл.119 ЗЗД. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната част и да уважи изцяло предявения насрещен иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна И.П.А. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която е уважен предявеният отрицателен установителен иск с правно основание чл.124 ГПК за недължимост на сумата от 3078,21 лв., начислена за ел. енергия за периода 11.12.2008 г. – 25.02.2013 г. и на сумата от 1959,92 лв. – лихва за забава върху главницата към 22.08.2017 г., поради което решението в тези части е влязло в законна сила.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно, като въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Фактическият състав на претенцията за неустойка по чл.92 ЗЗД включва кумулативно следните елементи: наличие на облигационна връзка, виновно неизпълнение на договорно задължение и уговорена неустойка за неизпълнението на това задължение.

Неустойката е акцесорно задължение, което предпоставя наличността на друг главен дълг - на главница, зависи от него и се дължи наред с него. Именно от тази акцесорност на задължението за лихва следват последиците, както за възникването му, така и за погасяването му. Затова, когато се погаси главното задължение, което е причина за възникването на задължението за неустойка - чрез плащане, или по друг начин - погасява се и задължението за лихва. Разпоредбата на чл.119 ЗЗД постановява, че с погасяването по давност на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар за тях давността да не е изтекла. В това именно се изразява естеството на акцесорното вземане, което споделя съдбата на главното /решение №1299/21.01.2009 г. по гр.д. №5309/2007 г. на V ГО на ВКС/.

В процесния случай с постановеното по делото решение СРС е приел, че главницата от 3078,21 лв., начислена за ел. енергия за периода 11.12.2008 г. – 25.02.2013 г., не се дължи, тъй като е погасена по давност, в която част решението е влязло в сила, т.е. липсва дължима главница поради изтекла погасителна давност, което води до погасяване по давност и на претендираната от ищеца по предявения насрещен иск неустойка за забава. Ирелевентно за погасяването по давност на акцесорните вземания на основание чл.119 ЗЗД е възражението на въззивника за моментът, от който започва да тече погасителния срок по чл.114 ал.4 ЗЗД.

С оглед гореизложеното и поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд за неоснователност на предявения насрещен иск, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото и направеното искане, на въззиваемата страна на основание чл.78 ал.3 ГПК се дължат разноски във въззивното производство в размер на сумата от 300,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение. Възражението на въззивника за прекомерност на заплатеното от въззиваемата страна адвокатско възнаграждение е основателно. По делото е представен договор за правна помощ, сключен между въззиваемия и адв. П.Х., според което въззиваемият е заплатил адвокатско възнаграждение по настоящето дело в размер на сумата от 500,00 лв. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над този минимален размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 и ал.8 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и с оглед фактическата и правна сложност на делото следва да бъде намален до минималния размер или сумата от 300,00 лв.

 

Воден от гореизложеното, съдът

 

        Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение №50473/17.10.2018 г., постановено по гр.д. №67473/2017 г. по описа на СРС, ГО, 125 състав, в обжалваната част.

ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.“ ЕАД, ЕИК ********, седалище и адрес на управление:***, БенчМарк Бизнес Център, да заплати на И.П.А., ЕГН **********, адрес: ***, на основание чл.78 ал.3 ГПК сумата от 300,00 лв., представляваща разноски във въззивното производство.

 

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                             ЧЛЕНОВЕ: 1.                                   2.