№ 3881
гр. София, 19.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Стела Кацарова
Членове:Галина Ташева
Георги Ст. Чехларов
при участието на секретаря Цветелина П. Добрева Кочовски
като разгледа докладваното от Галина Ташева Въззивно гражданско дело №
20211100510453 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 20102876 от 22.04.2021 г., постановено по гр. д. № 47493/2018 г. на
СРС, І ГО, 171 с-в са ОТХВЪРЛЕНИ предявените от „Ю.Б.“ АД с ЕИК **** против М. К. Д.,
ЕГН ********** наследник на М. К. Х., ЕГН ********** осъдителни искове с правно
основание чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК **** част от задълженията
по Договор за потребителски кредит HL33358 от 03.04.2008 г., както следва: част от
дължимата се главница в размер на 2688.67 BGN /две хиляди шестстотин и осемдесет и
осем лева и шестдесет и седем стотинки/; част от дължими се договорни лихви за просрочен
кредит за периода 14.08.2015г. до 18.07.2018г. в размер на 7000.07 лева; част от дължими се
такси за периода 26.10.2016г. до 18.07.2018 г. в размер на 35 лева; част от дължими се
застраховки за периода от 08.04.2016г. до 18.07.2018г. в размер на 170.07 лева, както и
направените съдебни и деловодни разноски по водене на делото, от които: държавна такса в
размер на 395.78 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 989.67лв., като погасени по
давност.
Срещу първоинстанционното решение е депозирана въззивна жалба от „Ю.Б.“ АД,
чрез пълномощника адв. Х.И., в която същото се обжалва като неправилно и постановено в
противоречие на материалноправни норми и при несъобразяване със задължителната
тълкувателна практика, както и с тази по чл. 290 от ГПК на ВКС. В жалбата се навеждат
доводи, че за да отхвърли предявените искове, в мотивите на обжалваното съдебно решение,
СРС е приел, че поради настъпила автоматична предсрочна изискуемост на вземането на
банката, същото е станало предсрочно изискуемо с неплащане на вноска с падеж от
14.11.2010 г., когато е последното плащане по кредита. Поддържа се, че доводите на
1
първоинстанционния съд са противоречащи на нормата на чл. 71 ЗЗД, а също така и на
трайната практика на ВКС, както и на задължителната практика, установена в ТР № 4 от
18.06.2014 г. пo тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Излагат се съображения, че в случая
се касае за договор за банков кредит, в който е уговорен срок в полза на кредитополучателя,
като вземането е разсрочено на месечни вноски в размер на 294,82 лв. с падеж на всяка
вноска 14 -то число на месеца /арг. от чл. 6 и 7 от договора/. Сочи се, че от изслушаната и
приета съдебно-счетоводна експертиза, по делото се установява, че по кредита не са
заплащани месечни вноски от 14.11.2010 г. и съответно именно от този момент е
възникнало правото на банката да отнеме преимуществото на срока по договора. Навеждат
се доводи, че обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ,
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от
кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с не настъпил падеж, които
към момента на изявлението не са били изискуеми. С обявяването на предсрочната
изискуемост, която има действие от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти,
обуславящи настъпването й, кредиторът упражнява преобразуващо право едностранно да
измени срока за изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума,
като в тази връзка практиката е категорична видно от т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014г. по
тълк. д. № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС; т. 2 от ТР № 3 от 27.03.2019г. по тълк. д. № 3/2017г.,
ОСГТК на ВКС.
В жалбата се излага, че в случая предсрочна изискуемост на вземането с нарочно
изявление не е обявявана, доколкото падежът на цялото вземане е настъпил. Навеждат се
доводи, че от страна на Банката е било изпратено до ответника уведомление за наличието на
банков кредит, което задължение е било наследено от ответника М. К. Д. – в качеството му
на наследник на кредитополучателя М. К. Х.. Излагат се съображения, че Банката не е
задължена да обяви кредита за предсрочно изискуем към определен момент, тъй като
отнемането на преимуществото на срока представлява нейно субективно право. Излагат се
доводи, че предсрочната изискуемост е институт на материалното, а не на процесуалното
право, поради което даденото принципно разрешение в решаващите мотиви, изложени в т.
18 от ТР № 4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС намира
приложение и при договорена „автоматична предсрочна изискуемост“ по договор за банков
кредит, независимо, дали кредиторът осъществява защита на правата си по реда на
заповедното производство, което евентуално продължава в исково производство по
установителен иск или предявява осъдителен иск срещу длъжника но договор за кредит.
Сочи се, че от изложеното следва, че уговорката за „автоматично“ настъпване на предсрочна
изискуемост на вземането по договор за кредит не поражда действие, тъй като с обявяването
на предсрочна изискуемост се упражнява преобразуващо право на кредитора, което се
упражнява с негово едностранно волеизявление и чието действие настъпва с достигането му
до длъжника при наличие на обективните предпоставки за изгубване преимуществото на
срока, уговорени в договора.
В жалбата се навеждат доводи, че по процесния договор за банков кредит е налице
договорка за автоматично настъпване изискуемостта на вземането, която обаче в случая
няма действие. Излагат се доводи, че на 14.04.2014 г. кредитната експозиция е падежирала и
цялото вземане е станало изискуемо. За настъпване изискуемостта на вземането, а също за
наличието на непогасено задължение по Договор за потребителски кредит HL 33358 от
03.04.2003г. наследниците на кредитополучателя са били уведомени с нотариална покана с
2
peг. 5600, том 2, №11 на нотариус П.П., получена от М. К. Д. на 18.09.2015г. и нотариална
покана с peг. № 7058, том 1, акт 186 от 20.10.2015 г. на нотариус Р.И. с peг. № 378, връчена
по реда на чл. 47 ГПК. Излагат се съображения, че в хода на производството пред СРС
посредством изслушаната и приета съдебно-счетоводна експертиза по делото се установява,
че размерът на непогасеното вземане за посочения в исковата молба период е именно в
претендираните от ищеца размери, като периодът на всеки един от субективно предявените
искове е бил съобразен със сроковете по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД. С оглед на изложеното се
поддържа, че дори и при съобразяване падежа на всяка месечна вноска по кредита и с оглед
настъпване крайният му падеж, вземането на Банката не е погасено по давност, тъй като
вписаната в договора автоматична предсрочна изискуемост не поражда своето действие. В
тази връзка се излага, че обжалваният съдебен акт е в разрез със задължителното тълкуване
на ВКС по отношение предпоставките за настъпване изискуемостта на едно вземане по
договор за банков кредит, поради което е неправилно.
Предвид изложеното се отправя искане към въззивната инстанция да отмени
първоинстанционното решение, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него да
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на въззивната
жалба от ответната страна М. К. Д., чрез назначения му от съда особен представител адв. А.
Т., в който се оспорва жалбата като неоснователна. Навеждат се доводи за правилност на
изводите на първоинстанционния съд, че вземанията по договора са станали предсрочно
изискуеми след настъпване на предвидените в чл. 18, ал. 2 от договора за кредит
обстоятелства, а именно, че при неиздължаване на три последователни месечни погасителни
вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло
изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска, като изискуемостта настъпва
без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. Излагат се съображения, че в
конкретния случай, изискуемостта на вземането е настъпила, независимо от това кога
кредиторът е решил да потърси събирането на вземанията си и да предприеме действия по
информиране на длъжника за настъпилата изискуемост. Навеждат се доводи, че към
12.10.2015 г. - датата на получаване от ответника М. Д. на нотариалната покана,
договореният между страните по договора за кредит краен срок за погасяване - 14.04.2014 г.
вече е бил настъпил. Във връзка с изложеното се отправя искане към въззивния съд да
остави без уважение въззивната жалба и да потвърди изцяло първоинстанционното решение
като правилно и обосновано. Претендира се и възнаграждение за особен представител.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от „Ю.Б.“ АД против М. К. Д. /като
наследник на М. К. Х./ и Х. К. Д., ЕГН **** за заплащане на част от задълженията по
Договор за потребителски кредит HL33358 от 03.04.2008 г., както следва: част от дължима
главница в размер на 2688.67 лева; част от дължими се договорни лихви за просрочен
кредит за периода 14.08.2015г. до 18.07.2018г. в размер на 7000.07 лева; част от дължими се
такси за периода 26.10.2016г. до 18.07.2018 г. в размер на 35 лева; част от дължими се
застраховки за периода от 08.04.2016 г. до 18.07.2018 г.
Производството по делото е било прекратено по отношение на ответника Х. К. Д.
3
поради постъпили данни, че преди образуване на производството същият е починал, поради
което съдът е приел, че производството по отношение на този ответник е недопустимо - към
момента на сезиране на съда не е била налице абсолютна процесуална предпоставка -
правоспособност на ответника - чл. 27, ал. 1 от ГПК.
В исковата молба, ищецът твърди, че по силата на Договор за потребителски кредит
HL 33358 от 03.04.2008г., сключен между „Юробанк И Еф Джи България“ АД и от друга
страна - М. К. Х., ЕГН ********** - кредитополучател, банката е представила на
кредитополучателя кредит, в размер на 15 000 лв. за текущи нужди. Крайният срок за
погасяване на кредита съгласно чл. 5 от договора е 72 месеца, считано от датата на
откриване на заемната сметка по кредита, която съгласно, Приложение №1 към Договора за
потребителски кредит HL 33358 от 03.04.2008г., е открит на 14.04.2008 г. Твърди се, че с
банково бордеро № 8657987/14.04.2008г. по банковата сметка на М. К. Х., открита в
„Юробанк И Еф Джи България“ АД е била преведена сумата от 15 000 лева. С предоставяне
на заемната сума по сметката на кредитополучателя, банката е изпълнила изцяло
задължението си по сключения договор за кредит. Сочи се, че съгласно чл. 6, ал. 1 и чл. 7,
ал. 1 от Договора, било уговорено задължението по кредита до се погасява на месечни
вноски в размер на 294.82 лв., като вноските са дължими ежемесечно до 14-то число на
месеца.
Ответникът М. К. Д. се представлява от назначения му от съда при условията на чл.
47, ал. 6 ГПК особен представител адв. А. Т.. В депозирания от особения представител
отговор на исковата молба се оспорват предявените исковете. Излагат се твърдения, че
вземанията са погасени по давност.
В мотивите на обжалваното решение, за да отхвърли предявените искове,
първоинстанционният съд е приел, че същите са погасени по давност. Прието е, че
вземането за главница по договор за заем се погасява с общата 5- годишна давност, а
вземанията за възнаградителна лихва и лихва за забава, по арг. от чл. 111, б. “б” и “в” от ЗЗД
се погасяват с изтичането на 3- годишна давност. В мотивите е прието, че давността започва
да тече от момента, в който вземането стане изискуемо, както и че в случая по отношение
на вземанията за главница и възнаградителна лихва от датата на падежа, респ. от датата на
настъпване на предсрочната изискуемост, която СРС е приел, че е настъпила на дата -
14.11.2010 г. В тази връзка, първоинстанционният съд е приел, че ответникът е бил в забава
в плащането на погасителните вноски с падеж на и след 14.11.2010 г., поради което и
предвид уговорената автоматична предсрочна изискуемост по договора, вземанията по
договора са станали предсрочно изискуеми на дата 14.11.2010 г. От друга страна е прието,
че предявяването на иска на 19.07.2018г. прекъсва давността, поради което са погасени по
давност вземанията за главница с падеж преди дата 19.07.2013 г., каквито са процесните
вземания за главница, предвид настъпилата предсрочна изискуемост, а по аргумент от чл.
119 от ЗЗД е прието, че е възнаградителната лихва и лихвата за забава също са погасени по
давност, поради което предявените искове следва да бъдат отхвърлени изцяло.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, изхожда от легитимирана
страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
4
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалвана му част, като по останалите
въпроси – по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на
въведените във въззивната жалба оплаквания.
При извършена служебна проверка въззивният съд намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и процесуално допустимо. По отношение на
неговата правилност, във връзка с изложените във въззивните жалби доводи, настоящият
състав намира следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
За да бъде уважен предявеният от ищеца иск следва да бъде установено при
условията на пълно и главно доказване кумулативното наличие на следните факти: 1.
наличието на валидно сключен договор за кредит за потребителски кредит между страните
по делото, въз основа на който за ответникът да е възникнало задължение да върне на ищеца
предоставената сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, както и реалното
получаване на предоставената сума и нейният размер. Съобразно правилата за
разпределение на доказателствената тежест по чл. 154 от ГПК, в случай че от ищеца бъде
доказано наличието на описаните предпоставки, в тежест на ответника е да установи, че
дължимите суми са били заплатени или че вземането е било погасено по давност, с оглед
релевираното в отговора на исковата молба възражение за давност.
По отношение на първия от посочените и нуждаещи се от доказване факти,
настоящият състав приема, че от съвкупната преценка на приетите по делото доказателства
се установява безспорно, че между „ЮРОБАНК И ЕФ ДЖИ БЪЛГАРИЯ“ АД и М. К. Х.,
ЕГН ********** /чийто наследник е ответника М. К. Д./ е бил сключен Договор за
потребителски кредит HL33358 от 03.04.2008г., по силата на който Банката е предоставила
на Кредитополучателя кредит размер на 15 000 лв. за текущи нужди. В изпълнение на
задълженията си по сключения договор, кредиторът е предоставил уговорената сума, която е
била преведена по сметка на кредитополучателя, открита в Банката с банково бордеро №
8657987/14.04.2008г., поради което за кредитополучателя е възникнало задължение за
връщане на сумата съобразно условията на договора. Съгласно договора е предвидено, че
заплащането на дължимите месечни вноски ще включва главница и възнаградителна лихва,
както и че същите ще са дължими ежемесечно до 14-то число на месеца.
Крайният срок за погасяване на кредита, съгласно предвиденото в чл. 5 от договора е
72 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по кредита, която съгласно,
Приложение № 1 към Договора за потребителски кредит HL 33358 от 03.04.2008г., е била
открита на 14.04.2008 г. и следователно крайният срок за погасяване на дължимите месечни
вноски по кредита е до 14.04.2014 г.
Няма спор по делото, че към датата на предявяването на иска по настоящото дело е
настъпил падежът на цялата кредитна експозиция, респ. е настъпил падежът на цялото
вземане по кредита – на 14.04.2014 г.
Спорен по делото е въпросът, дали в конкретния случай е настъпила предсрочна
изискуемост на вземането, доколкото твърденията са, че в договора е била налице уговорка
за автоматично настъпване изискуемостта на вземането при определени условия и
съответно налице ли е погасяване по давност на претендираните от ищеца вземания с оглед
направеното от ответника възражение, че задълженията по кредита са погасени по давност.
Във връзка с наведените доводи, настоящият състав приема следното съобразявайки
изложените във въззивната жалба доводи:
5
Въз основа на приетото по делото заключение по съдебно-счетоводна експертиза се
установява, че кредитополучателят е погасил чрез плащане изцяло вноските до 14.10.2010 г.
и частично е била погасена вноската с падеж 14.11.2010 г., т.е. че считано от дата 14.11.2010
г., не са били платени дължимите месечни вноски за главница и възнаградителна лихва по
процесния кредит. От страна на ответника не са представени доказателства да е бил
заплатен остатъкът от дължимите суми по договора за кредит, предвид което следва да се
разгледа направеното от ответната страна възражение за погасяването на същите поради
изтичане на погасителната давност.
Съгласно чл. 114 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. Ето защо, за да се установи дали процесното вземане е погасено по
давност, следва да се установи дали е настъпила предсрочна изискуемост за вземането, така
както е приел първоинстанционният съд.
Настоящият състав намира, че обстоятелството, че за вземането не е била налице
предсрочна изискуемост е било безспорно пред СРС, доколкото нито в исковата молба, нито
в хода на делото от страна на ищцовото дружество са били наведени доводи, че по
отношение на претендираните суми е била обявявана предсрочна изискуемост. Нещо
повече, в исковата молба от името на ищеца изрично е заявено, че на 14.04.2014 г.
кредитната експозиция е падежирала, като цялото вземане е станало изискуемо, респ. че по
процесния договор за кредит не е била обявявана предсрочна изискуемост. Твърденията на
ищцовото дружество са, че за настъпване на изискуемостта на вземането, а също за
наличието на непогасено задължение по Договор за потребителски кредит HL 33358 от
03.04.2003г. наследниците на кредитополучателя са били уведомени с Нотариална покана с
peг. 5600, том 2, №11 на нотариус П.П., получена от М. К. Д. на 18.09.2015г. и Нотариална
покана с peг. № 7058, том 1, акт 186 от 20.10.2015 г. на нотариус Р.И., връчена по реда на чл.
47 ГПК. В тази връзка, твърденията на ищеца са, че към датата на подаване на исковата
молба, в полза на ищеца съществува изискуемо и неудовлетворено вземане. Във връзка с
изложеното, съдът намира, че от страна на Банката не е заявявано, че упражнява правото си
да трансформира кредита в предсрочно изискуем в предшестващ момент. Въпреки това,
обаче, СРС е приел, че предсрочната изискуемост на вземането е настъпила автоматично.
Настоящият въззивен състав не споделя това становище.
Изводът, че доколкото в договора за кредит е предвидено, че при неплащане на две
или повече месечни вноски вземането на кредитора става автоматично предсрочно
изискуем, не съответства на дадените в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. В този смисъл е и константната съдебна
практика обективирана в решение № 64/09.02.2015 г. по г. д. № 5796/2014 г. на ВКС, ІV г. о.,
решение № 161/08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС, ІІ т. о.
Предсрочната изискуемост на кредита не настъпва автоматично при спиране на
плащанията на погасителните вноски. Наличието на обективната предпоставка е
необходимо, но не е достатъчно условие за трансформиране на кредита в предсрочно
изискуем. Отнемането на преимуществото на срока по договора е субективно право,
установено в полза на кредитора. Преценката дали да го упражни и кога, принадлежи
изцяло на титуляра на това право, от което следва, че настъпването на предсрочната
изискуемост предпоставя осъществяването на два юридически факта - неизпълнението на
длъжника по отношение на една погасителна вноска и нарочно волеизявление на кредитора
за отнемане преимуществото на срока му. Изложеното дава основание на съда да направи
извод, че предсрочната изискуемост не възниква по право от обективния факт на
6
неизпълнението /неплащането/ на една погасителна вноска, доколкото настъпването й е
кумулативно обусловено и от упражняването на субективното правомощие на кредитора.
Ето защо, настоящият състав приема, че по отношение на вземането на кредитора срещу
ответника М. К. Д. не е настъпила предсрочна изискуемост, тъй като кредиторът не е
упражнил субективното си право да обяви кредита за предсрочно изискуем, доколкото не се
навеждат твърдения, а и не са представени доказателства в тази насока.
С оглед изложеното следва да се прецени от кой момент започва да тече
погасителната давност за вземанията по процесния договор за кредит.
Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е
изискуемо. Съгласно приетото в постановените по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 45 от
17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т.о. и Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. №
1157/2018 г. на ВКС, II т.о. началният момент на течението на давността е свързан с
изискуемостта на съответната погасителна вноска, поради което не се явява датата на
уговорения краен срок за погасяване на кредита. Съгласно разяснителната част на ТР №
3/2011 г. от 18.05.2012 г. по тълк. д № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, погасителната давност е
установена в обществен интерес и целта е да се стимулира своевременното упражняване на
субективните граждански права. Посочено е, че чрез този институт, на кредитора се отнема
възможността да иска принудително осъществяване на своето право. Тя служи за
гарантиране на правната сигурност като допринася за бързото развитие и уреждане на
гражданските правоотношения, което е в интерес на всички. Въз основа на така даденото
тълкуване в задължителната практика на ВКС относно целите на института на
погасителната давност, както и предвид обстоятелството, че погасителната давност е
свързана с бездействие на кредитора - неупражняване на негово субективно право, за което
същият може да търси изпълнение, настоящият състав намира, че на основание чл. 114 от
ЗЗД, началният момент на течението на давностния срок винаги е свързан с изискуемостта
на вземането на кредитора, тъй като това е моментът, от който той може да търси
изпълнение. С оглед на това, неупражняването на правото в рамките на давностния срок
води до погасяване на правото на принудително изпълнение.
В цитираната практика на ВКС се приема, че когато вземането на банката по кредита
е разсрочено на отделни погасителни вноски, изискуемостта на съответната част от
главницата настъпва в различни моменти по силата на постигнатото от страните съгласие,
което има силата на закон между тях. За съответната част от главницата изискуемостта
настъпва с изтичането на срока за плащането й, от който момент за тази част кредиторът
може да търси изпълнение, вкл. и по съдебен т.е. принудителен ред, поради което
бездействието му се санкционира с течение на давностния срок по отношение на тази част
от вземането по кредита. Да се приеме противното, означава да не се зачете волята на
страните по договора относно различната изискуемост на частите от главницата по всяка от
дължимите вноски и свързаното с нея течение на давността. В случая не става въпрос за
предложено частично изпълнение от страна на длъжника без съгласието на кредитора, а за
разсрочено изпълнение на главницата по кредита, за което страните са постигнали съгласие
още при сключването му или с допълнително споразумение. Ето защо, не може да се
приеме, че от една страна, кредиторът има право да търси изпълнение от изискуемостта за
съответната част от вземането, но от друга страна, бездействието му да го направи не води
до течение на давностния срок за тази част от вземането. Предвид изложеното, в посочените
решения на ВКС е прието, че началният момент, от който започва да тече давностният срок
за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит е моментът на
7
изискуемостта на съответната вноска. Ето защо, следва да се съобрази, че задължението,
поето от кредитополучателя е да внася анюитетни вноски за погасяване на задължението по
договора за кредит и следователно давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от
датата, на която плащането й е било дължимо по отношение на „Ю.Б.“ АД, т. е от падежа на
всяка вноска. В този смисъл е и константната практика, обективирана в решение №
90/31.03.2014 г. по гр. д. № 6629/2013 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 196/22.06.2016 г. по гр.
д. № 956/2016 г. на ВКС, ІV г. о.
По отношение на претенцията за главница, въззивният съд намира следното:
Вземането за сума, предоставена по договор за кредит (главница) се погасява с обща
5 годишна давност, тъй като вземането не попада в категорията на "периодични плащания"
по смисъла на чл. 111, б. "в" от ЗЗД. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение №
38/26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС, II т.о. е разяснено, че уговорката между
страните за връщане на предоставена като кредит сума на погасителни вноски не превръща
този кредит в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на
задължението на части. Съгласно ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодично плащане" се характеризира с изпълнение на повтарящи се
задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ
факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията еднакви. При договора за кредит за покупка на стоки се
касае за единно вземане, чието изпълнение е разсрочено във времето, т. е налице е един
правопораждащ факт – договора за кредит, като въз основа не него не възникват отделни
нови вземания през различен период от време, а се касае за едно възникнало вече вземане, за
което кредиторът е изразил воля, че ще приема изпълнение на части през определен период
от време. Настоящият състав споделя изложените в цитираното тълкувателно решение,
както и в практиката на ВКС мотиви, в частта относно липсата на периодичен характер на
плащанията по договора за кредит и за приложението на общата на общата 5-годишна
давност спрямо главницата по погасителните вноски. Във връзка с изложените правни
изводи и предвид посоченото, че вземането за сума, предоставена по договор за кредит
(главница) се погасява с обща 5 годишна давност на основание чл. 110 ЗЗД, въззивният съд
намира следното:
По делото е приетата съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение въззивният
съд кредитира изцяло на основание чл. 202 от ГПК, като изготвена от експерт притежаващ
необходимите професионални знания и квалификация, въз основа на наличните по делото
доказателства и неоспорено от страните. От експертизата се установява, че последната
изцяло погасена вноска е от 14.10.2010 г., а вноската от 14.11.2010 г. е била частично
погасена, т.е. считано от дата 14.11.2010 г. не са били платени дължимите месечни вноски.
От заключението на експертизата се установява също така, че кредитната експозиция е
изцяло падежирала на дата 14.04.2014 г., поради настъпване на крайния падеж на
задълженията по договора. От заключението се установява, че общият размер на
неплатената главница е 10 105,98 лв., представляващи неплатени месечни вноски с настъпил
падеж от 14.11.2010 г. до 14.04.2014 г.
В настоящия случай претенцията за дължима главница е в размер на 2688,67 лева.
При това следва да се приеме, че погасено по давност е вземането за главница за период пет
години преди датата на подаване на исковата молба – 19.07.2018 г., т.е. вземането за
главница е погасено до 18.07.2013 г. Следователно, погасена по давност е претенцията за
8
главница по месечните вноски дължими преди 18.07.2013 г. Непогасени по давност, обаче са
вноските с настъпил падеж след тази датата, т.е. за периода от 14.08.2013 г. до 14.04.2014 г.,
когато е настъпила изискуемостта и на последната дължима месечна вноска по кредита. При
извършено изчисление, въззивният съд на основание чл. 162 от ГПК определя размера на
дължимата главница в размер на сумата от 2688,67 лв., поради което намира, че претенцията
по делото за заплащане на дължима главница се явява изцяло основателна и като такава
следва да се уважи. Като е приел, обратното, а именно, че претенцията за главница е изцяло
погасена по давност, първоинстанционният съд е постановил неправилно съдебно решение,
което следва да се отмени в тази част.
По отношение на претенцията за заплащане на наказателни лихви:
От приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установи, че на
ищеца се дължи и наказателна лихва, която изчислена за претендирания в исковата молба
период от 14.08.2015 г. до 18.07.2018 г. е в размер на 7405,33 лв.
По отношение на релевираното възражение за погасяване по давност на вземането за
наказателна лихва (неустойка) за забава и като съобрази становищата на страните,
въззивният съд намира следното:
Задължението за плащане на лихва (неустойка) за забава е с периодичен характер и
попада в хипотезата на чл. 111, б. "в" от ЗЗД, т. е. за него давностният срок е тригодишен,
както приема и СРС. При това разрешение следва, че погасено по давност следва да се
приеме, че е вземането за период от три години преди датата на исковата молба – 19.07.2018
г., т.е. вземането за наказателни лихви е погасено до 18.07.2015 г. В тази връзка и предвид
обстоятелството, че претенцията на ищеца за заплащане на наказателна лихва е за периода
след тази датата, а именно за периода от 14.08.2015 г. до 18.07.2018 г., то следва извод, че
претенцията не е погасена по давност. Доколкото същата е претендирана от ищеца в размер
на сумата от 7000,07 лева, а от експертизата се установява, че за процесния период същата е
в размер на 7405,33 лв., съдът намира, че искът се явява основателен за този размер.
Въззивният съд намира, обаче, че с оглед на служебното си задължение да следи за
съответствие на договорни клаузи с императивни материални норми следва да извърши
преценка за съответствие на клаузата на чл. 3, ал. 3 от договора за кредит, уреждаща размера
на наказателната лихва (която клауза има характер на уговорена неустойка за забава) с
императивната норма на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.).
В разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (обн., ДВ, бр. 53
от 30.06.2006 г., в сила от 1.10.2006 г., отм., бр. 18 от 5.03.2010 г.), действал към момента
сключването на договора за кредит са указани последиците при забава на потребителя – в
този случай кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Размерът на обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва – чл. 19,
ал. 2 от ЗПК (отм.). Съгласно тази разпоредба, когато потребителят забави дължимите от
него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
Става въпрос за императивно правило, от което страните не могат да се отклонят. Довод в
тази насока може да се извлече и от посочената в чл. 2 от ЗПК цел на закона - да се осигури
засилена защита на потребителите на този вид финансови услуги. Следователно, по силата
на нормата на чл. 19, ал. 2 от ЗПК, когато потребителят забави дължимите от него плащания
по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва.
В настоящия случай, наказателната лихва е определена на база клаузата на чл. 3, ал. 3
от договора за кредит, по силата на която при забава в плащането на месечната вноска,
9
както и при предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи на банката
обезщетение за забава - наказателна лихва в размер на сбора от лихвата за редовна главница,
определена в ал. 1, плюс наказателна надбавка от 10 (десет) пункта. От представения
договор се установява, че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент 7,75 %.
Следователно, в конкретния случай страните са уговорили заплащане на наказателна лихва
в размер на договорната възнаградителна лихва, увеличен с 10 процентни пункта, а именно
17,75% (7,75 %+ 10 процентни пункта), при размер на законната лихва за забава в размер на
10%. Възлагането, в тежест на потребителя на лихва за забава в случай на забава, за която по
правило потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречи на
разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.). Доколкото е налице противоречие на клаузата за
наказателна лихва с разпоредбата на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.), тази клауза на договора е
нищожна съобразно чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Това не влече нищожност на цялото съглашение, тъй
като, по арг. от чл. 26, ал. 4 ЗЗД, уговорките в тази част от договора, се заместват от
повелителното правило на чл. 19, ал. 2 от ЗПК (отм.)..
Във връзка с изложеното, въззивният съд намира, че законната мораторна лихва
следва да се определи въз основа на основния лихвен процент на БНБ плюс 10 % пункта, а
за разликата над нея уговорката по чл. 3, ал. 3 от процесния договор е нищожна, като същата
продължава да обвързва страните, но с това съдържание, което следва от императивната
разпоредба на закона - чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Предвид тези съображения и наличието на
виновно неизпълнение на поетите от ответника парични задължения по процесния договор
във времево отношение, въззивният съд на основание чл. 162 ГПК определя размера на
дължимите наказателни лихви, имащи характер на мораторна неустойка, в размер на сумата
от 799,59 лева за периода от 14.08.2015 г. до 18.07.2018 г. В тази връзка, настоящият състав
счита, че предявеният иск за заплащане на наказателна лихва е основателен за сумата от
799,59 лева за периода от 14.08.2015 г. до 18.07.2018 г. и следва да се уважи за този размер и
да се отхвърли за разликата над тази сума до пълния претендиран размер от 7000,07 лева,
като неоснователен. Поради несъвпадане изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния, обжалваното решение, в тази част следва да се отмени.
По отношение на претенцията за заплащане на дължими такси за периода от
26.10.2016 г. до 18.07.2018 г., въззивният съд намира следното:
От заключението на счетоводната експертиза се установи, че неплатените такси по
договора за претендирания в исковата молба период от 26.10.2016 г. до 18.07.2018 г. са в
размер на 35 лева.
Задълженията за заплащане на дължими такси по договора са с периодичен характер
и попада в хипотезата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишна давност. В тази връзка, съдът намира, че погасени по давност следва да се
приемат вземанията за такси за период 3 години преди датата на исковата молба /19.07.2018
г./, т.е. погасени са до 18.07.2015 г. Предвид обстоятелството, че претенцията на ищеца за
заплащане на дължими такси е за периода след тази датата, а именно за периода от
26.10.2016 г. до 18.07.2018 г., следва извод, че претенцията не е погасена по давност. Поради
изложеното, въззивният съд намира, че претенцията на ищеца за заплащане на дължими
такси по договора се явява изцяло основателна и като такава следва да се уважи. Като е
приел, обратното, а именно, че претенцията за дължими такси е изцяло погасена по давност,
първоинстанционният съд е постановил неправилно съдебно решение, което следва да се
отмени и в тази част.
10
По отношение на претенцията за заплащане на неплатени имуществени застраховки
за периода от 08.04.2016 г. до 18.07.2018 г., въззивният съд намира:
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че неплатените
имуществени застраховки за визирания в исковата молба период от 08.04.2016 г. до
18.07.2018 г. са в размер на 170,07 лева., представляващи неплатени 3 броя вноски за
застраховки, всяка от по 56,90 лв.
Задълженията за заплащане на дължими застраховки по договора са с периодичен
характер и попада в хипотезата на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, поради което се погасяват с
изтичането на тригодишна давност. В тази връзка, съдът намира, че за погасени по давност
следва да се приемат вземанията за застраховки за период три години преди датата на
исковата молба – 19.07.2018 г., т.е. са погасени до 18.07.2015 г. Предвид обстоятелството, че
претенцията на ищеца за заплащане на дължими застраховки е за периода след тази датата, а
именно за периода от 08.04.2016 г. до 18.07.2018 г., следва извод, че претенцията не е
погасена по давност. Поради изложеното, въззивният съд намира, че претенцията на ищеца
за заплащане на дължими застраховки по договора се явява изцяло основателна и като
такава следва да се уважи. Като е приел, обратното, а именно, че претенцията за дължими
застраховки е изцяло погасена по давност, първоинстанционният съд е постановил
неправилно съдебно решение, което следва да се отмени и в тази част.
По разноските:
При този изход на спора, обжалваното решение следва да се отмени и в частта за
разноските. В първоинстанционното производство, ищецът е направил разноски в общ
размер от 2460,15 лв., от които: 395,78 лв. за държавна такса, 989,67 лв. – заплатен
адвокатски хонорар, 250 лв. – заплатен депозит за експертиза и 824,70 лв. – заплатен
депозит за особен представител на ищеца. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски за първоинстанционното производство
съразмерно с уважената част от иска в размер на 918,36 лв.
В първоинстанционното производство, ответникът не е претендирал разноски по
делото, предвид което не следва да му се присъждат разноски на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, съразмерно с отхвърлената част от иска.
Във въззивното производство, с оглед на частичната основателност на въззивната
жалба на въззивника, въззиваемата страна следва да му заплати направените разноски по
делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно с уважената част. Във въззивното
производство, въззивникът е сторил разноски по делото в размер на 197,89 лв. – за внесена
държавна такса и е претендирал разноски за адвокатско възнаграждение, но предвид
обстоятелството, че по делото не са ангажирани доказателства за направени разноски за
адвокатско възнаграждение, такива не следва да се присъждат. В тази връзка, въззиваемата
страна М. К. Д. следва да бъде осъдена да заплати на въззивника „Ю.Б.“ АД на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК - разноски по делото в размер на 73,87 лв., съразмерно с уважената част.
Въззивникът „Юробанк Балгария“ АД следва да бъде осъден да заплати на особения
представител на въззиваемата страна адв. А. Т. депозит в размер на 824 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
11
ОТМЕНЯ Решение № 20102876 от 22.04.2021 г., постановено по гр. д. № 47493/2018 г. на
СРС, І ГО, 171 с-в, в частта, в която са ОТХВЪРЛЕНИ като неоснователни предявените от
„Ю.Б.“ АД с ЕИК **** против М. К. Д., ЕГН ********** /наследник на М. К. Х., ЕГН
**********/ осъдителни искове с правно основание чл. 79 и чл. 86 от ЗЗД да заплати на
„Ю.Б.“ АД, ЕИК **** част от задълженията по Договор за потребителски кредит HL33358
от 03.04.2008 г., както следва: част от дължимата се главница в размер на 2688,67 лева като
погасена по давност, в частта, в която е отхвърлена претенцията за заплащане на дължими
се наказателни лихви за просрочен кредит за периода 14.08.2015г. до 18.07.2018 г. до размер
на сумата от 799,59 лева, както и в частта, в която са отхвърлени претенциите за заплащане
на част от дължимите се такси за периода 26.10.2016г. до 18.07.2018 г. в размер на 35 лева и
на част от дължимите се застраховки за периода от 08.04.2016г. до 18.07.2018г. в размер на
сумата от 170.07 лева като погасени по давност, както и в частта относно разноските и
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. К. Д., ЕГН ********** /наследник на М. К. Х., ЕГН **********/, с
адрес: гр. София, ж.к. ****, представляван от адв. А. Т. – особен представител, със служебен
адрес: гр. София, ул. „****, офис 4 да заплати на „Ю.Б.“ АД, ЕИК ****, представлявана от
адв. Х.И., със съдебен адрес: гр. София, ул. „**** на основание чл. 79, чл. 92 и чл. 86 от ЗЗД
част от задълженията по Договор за потребителски кредит HL33358 от 03.04.2008 г., както
следва: сумата от 2688.67 лева – представляваща част от дължима главница; сумата от 799,59
лева – представляваща част от дължими се наказателни лихви за просрочен кредит за
периода 14.08.2015г. до 18.07.2018 г., сумата от 35 лева – представляваща част от
дължимите се такси по договора за периода от 26.10.2016г. до 18.07.2018 г., както и сумата
от 170.07 лева – представляваща част от дължимите се застраховки за периода от 08.04.2016
г. до 18.07.2018 г..
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА М. К. Д., ЕГН ********** да заплати на „Ю.Б.“ АД на основание чл. 78, ал. 1
ГПК сумата от 918,36 лева – разноски в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА М. К. Д., ЕГН ********** да заплати на „Ю.Б.“ АД на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК сумата от 73,87 лева – разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, ЕИК **** да заплати на адв. А. Т., член на САК, със съдебен
адрес: гр. София, ул. „****, офис 4 сумата от 824 лева – депозит за особен представител.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12