Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
19.01.2021г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря
Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия Маринова-Тонева гр.дело №
14511 по описа за 2019 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 165443 от 15.07.2019г. по гр.д. № 14045/2019г. Софийски районен съд, 162 състав отхвърлил предявените от „Т.С.” ЕАД,
ЕИК ******, срещу „С.П.“ АД, ЕИК ******, искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД за сумата 1 524.15 лв., представляваща
незаплатена стойност на потребена топлинна енергия през периода м. 01.2016г. -
м. 04.2018г. в имот с абонатен номер 394901, сумата 228.13 лв. - обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 30.04.2017г. -
05.12.2018г., сумата 38.47 лв. - такса за дялово разпределение за периода м.
01.2016г. - м. 04.2018г., и сумата 5.39 лв. - обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 22.03.2017г.
- 05.12.2018г., с които ответникът неоснователно се обогатил, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 21.12.2018г. по гр.д. №
78172/2018г. на СРС, 162 състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден
да заплати на ответника сумата 300 лв. – разноски по делото. Решението е
постановено при участието на „Т.с.“ ЕООД, като трето лице помагач на страната
на ищеца.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „Т.С.” ЕАД, който го
обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния закон.
Районният съд неправилно приел, че между страните е възникнало облигационно правоотношение
по договор за продажба на топлинна енергия за небитови нужди само с факта на
придобиване от ответника на собствеността върху процесния магазин. Съгласно чл.
149 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия на клиенти за небитови нужди се
извършвала въз основа на писмени договори при общи условия. В случая не било
спорно, че договорне е сключен между страните. Поради това претенцията по чл.
59 ЗЗД следвало да бъде уважена, тъй като се доказало реално доставена в имота
топлинна енергия и неплащането й от ответника в посочения размер, до който ищецът
обеднял, а ответното дружество се обогатило. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното
решение, вкл. в частта за разноските и вместо него постанови друго, с което да
уважи предявените искове. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Прави евентуално възражение за прекомерност на претендирано от насрещната
страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата страна „С.П.“ АД не е депозирала отговор по реда на чл. 263,
ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание на 25.11.2020г. чрез процесуален представител оспорва жалбата
и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира разноски за
въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Третото лице помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, не взема становище по жалбата.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира
следното:
С оглед фактическите твърдения в исковата молба, съдът е сезиран с
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове:
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 524.15
лв.- главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия в периода м.
01.2016г. - м. 04.2018г. в магазин № 3, находящ се в гр. София, ж.к. „******, с
абонатен номер 394901;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 38.47
лв. - главница, представляваща стойност на услугата дялово разпределение за
същия период;
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 228.13
лв., представляваща лихви за забава върху главницата за топлинна енергия за периода
30.04.2017г. - 05.12.2018г., и
- с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 5.39
лв. - лихви за забава върху главницата за дялово разпределение за периода 22.03.2017г.
- 05.12.2018г.
Претендирана е и законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК - 12.12.2018г., до окончателното плащане. За
вземанията е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. №
78172/2018г. на СРС, 162 състав.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г.,
ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият въззивен състав го
намира и за правилно като краен резултат по следните съображения:
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в относимата му за спора редакция, всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение по чл. 140, ал.
1, т. 2 на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена
за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба
по чл. 36, ал. 3.
Според дадената в § 1, т. 43 ДР ЗЕ обща легална дефиниция (действала до
16.07.2012г.) на „потребител на енергия или природен газ за стопански нужди”,
такъв е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна
енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за стопански нужди, както
и лица на издръжка на държавния или общинския бюджет; Според сега действащата
дефиниция в т. 33а на § 1 ДР ЗЕ (нова, ДВ бр. 54/2012г., в сила от
17.07.2012г.), „небитов клиент” е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление,
климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за
небитови нужди. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за стопански/небитови нужди се
извършва на основата на писмени договори при общи условия, сключени между
топлопреносното предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди.
В случая не се спори, че такъв договор не е бил сключен
между страните. Настоящият състав намира за несъобразен с материалния закон
извода на районния съд, че след като е установено, че ответното дружество е
собственик на имота, и доколкото в чл. 153, ал. 1 ЗЕ не е посочено изрично, че разпоредбата
се прилага единствено за битови клиенти на топлинна енергия, следва, че всички
собственици/титуляри на вещно право на ползване на имоти, намиращи се в
топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, са потребители/клиенти на
топлинна енергия, без оглед на това дали ползват енергията за битови или
за небитови нужди. В действащата легална дефиниция законодателят е
използвал като критерий при дефиниране на понятието „небитов клиент“ нуждите,
за които той купува енергия - битови - т.е. такива за домакинството,
или небитови – такива, които не задоволяват битови нужди. Няма
как юридическо лице да има битови нужди, нито имот, представляващ магазин (независимо
дали собственик е юридическо или физическо лице), може да служи за задоволяване
на битови нужди. Следователно в случая става въпрос за доставка на
топлинна енергия за небитови нужди, и предвид императивната материалноправна
норма на 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, предвиждаща специална форма за сключване на договора за
продажба на топлинна енергия между топлопреносното предприятие и клиентите
за небитови нужди, която форма е за действителност на сделката,
следва, че в процесния период между страните не е съществувало валидно
облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия, а отношенията
между тях, свързани с ползваната в имота топлинна енергия, следва да се
разглеждат на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за
сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера
на обедняването. Съгласно ал. 2 на същия член, това право възниква, когато няма
друг иск, с който обеднелият може да се защити. Предпоставките на иска за
неоснователно обогатяване, които следва да са налице кумулативно, са:
обедняване на ищеца; обогатяване на ответника - под формата на реално
увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи, които
нормално би направил; липса на правно основание за имотното разместване.
В случая, при доказателствена тежест за ищеца съобразно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, същият не е доказал ответникът да се е
обогатил със стойността на доставената в имота топлинна енергия, респ. със
стойността на услугата дялово разпределение – т.е. че именно ответникът е ползвал
магазина и доставената в него топлинна енергия. С отговора на исковата молба
ответникът изрично е оспорил обстоятелството, че ползва имота. Ищецът не е
ангажирал доказателства в тази насока, нещо повече - в представените фактури,
издавани от ищеца за задълженията в процесния период, е посочено като получател
трето лице – „А.Б.С. Т.“ АД, на чието име ищецът е открил и партида за имота.
След като трето лице фактически е ползвало имота, няма как ответникът да е
консумирал доставяната в него топлинна енергия, а съответно и да се е обогатил
за сметка на ищеца. Поради това предявените главни искове са неоснователни,
съответно неоснователни са и акцесорните им искове за лихви за забава. Предвид
съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва
да бъде потвърдено.
При този изход и изричната претенция, разноски за
настоящата инстанция се следват на възиваемия. Доказано направените такива са в
размер на 300 лв. – адвокатско възнаграждение, което е заплатено в брой
съгласно удостовереното в представения договор за правна защита и съдействие от
25.11.2020г. Възнаграждението е в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от от
Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
относимата й редакция, поради което възражението на въззивника за прекомерност
по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 165443 от 15.07.2019г., постановено по гр.д. № 14045/2019г. на Софийски районен съд, 162 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.П.“ АД, ЕИК ******,
на основание чл. 78 ГПК сумата 300.00
лв. (триста лева), представляваща разноски за въззивното производство.
Настоящото въззивно решение е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, ЕИК
**********, като трето лице помагач на страната на ищеца-въззивник „Т.С.” ЕАД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.