№ 26
гр. Шумен , 27.05.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ I в публично заседание на двадесет
и девети април, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мирослав Г. Маринов
Членове:Ралица И. Хаджииванова
Соня А. Стефанова
като разгледа докладваното от Соня А. Стефанова Въззивно гражданско дело
№ 20213600500131 по описа за 2021 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260253/ 08.12.2020 год., постановено по гр. дело № 3868 по описа за 2019 год.
на Районен съд – Шумен е признато за установено на осн. чл. 422, вр. чл. 415 от ГПК, че
ответникът ЗП Р. М. Р. дължи на ищцовото дружество „Грейнстор България“ АД, представлявано
от П.Ч. вземане в размер на 10335 лева, представляващо дължима сума по Запис на заповед от
23.04.2019 год., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение – 04.10.2019 год. до окончателното изплащане
на сумата, издаден за обезпечаване на вземане по Договор за покупко-продажба на зърно на зелено
№ 1915 от 23.04.2019 год., сключен между страните и за която сума е издадена заповед за
изпълнение № 1515/07.10.2019 год. по ч.гр.д. № 3004/2019 год. по описа на ШРС.
Недоволен от така постановеното решение остава ответникът в първоинстанционното
производство, който го обжалва изцяло. Счита същото за неправилно и незаконосъобразно.
Излага, че сключеният между страните договор не е търговска сделка, тъй като Р.Р., макар да е
регистриран като земеделски производител, няма качеството търговец. Излага, че не е налице
неизпълнение на договора от негова страна, тъй като не е бил поканен от ищеца да предаде
договорената пшеница, поради което счита, че не дължи претендираната неустойка. Навежда
твърдение за нищожност на неустоечната клауза в договора като противоречаща на добрите нрави,
тъй като същата излиза извън обезщетителните й функции. Моли решението да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде отхвърлена исковата претенция.
Претендира разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна „Грейнстор България“ АД чрез
процесуалния му представител адв. В.М.Д. Адвокатска колегия – Сливен, е депозирала писмен
1
отговор на жалбата, в който взема становище по неоснователността на й. Моли атакуваното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт,
от лице, имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение, поради което същата
се явява допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от
релевираните въззивни основания в жалбата, т.е. по действащия ГПК въззивният съд действа като
апелация (т. нар. „ограничен въззив”). В този смисъл е и трайната практика на ВКС – напр.
Решение № 230 от 10.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 307/2011 г., II г. о., ГК и Решение № 189 от
9.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 107/2012 г., II г. о., ГК. След проверка по реда на чл. 269 от ГПК,
въззивният съд намери, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като в хода на процеса и
при постановяването му не са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените
правила.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
По приложеното ч. гр. д. № 3004/2019г. по описа на РС Шумен е издадена Заповед № 1515/
07.10.2019 год. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК.
Въз основа на Заповедта е издаден Изпълнителен лист № 1995/ 07.10.2019 год., с който ответникът
ЗП Р. М. Р. е осъден да заплати на ищцовото дружество „Грейнстор България“ АД, представлявано
от П.Ч. сумата от 10335 лева, дължима сума по Запис на заповед от 23.04.2019 год., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от 04.10.2019 год. до окончателното изплащане на сумата,
както и сумата от 254,55 лева – разноски по делото. Заповедта за изпълнение, ведно с
изпълнителния лист и призовка за доброволно изпълнение по изп. д. № 20198760400868 по описа
за 2019 год. на ЧСИ Д.З., с район на действие Шуменски окръжен съд е връчена на длъжника на
06.11.2019 год., който в законоустановения срок е подал възражение на осн. чл. 414 от ГПК. На
основание чл.415, ал.1, т.2 от ГПК е указано на заявителя, че може да предяви иск за установяване
на вземането си по заповедта за изпълнение срещу посочения длъжник в едномесечен срок от
съобщението, като довнесе и дължимата държавна такса. Съобщение с посочените указания е
връчено на кредитора по издадената заповед за изпълнение на дата 02.12.2019 год., а исковата
молба е подадена на 23.12.2019 год.
Представен е договор за покупко-продажба на зърно на зелено № 1915/23.04.2019 год., по
силата на който продавачът ЗП Р. М. Р. се задължава да прехвърли на купувача „Грейнстор
България“ АД собствеността върху 30 метрични тона пшеница от български произход, реколта
2019 год., опаковка – 100% насипно срещу сумата от 265 лева без ДДС за метричен тон от стоката
(чл. 6, ал. 1 от Договора), които съгласно чл. 6, ал. 3 от Договора следва да бъдат заплатени изцяло
авансово от купувача - преди осъществяване на сделката по посочената от продавача банкова
сметка като продавачът се задължава да издаде записа на заповед, който покрива стойността на
сделката и 30% неустойка върху общата продажна цена. В чл. 4, ал. 1 от Договора е уговорен
падеж за изпълнение на задължението – до 31.07.2019 год. В чл. 7, ал. 1 от договора е уговорена
неустоечна клауза, съгласно която ако продавачът не изпълни задължението си да предостави и
2
предаде на купувача всяко заявено количество стока, предмет на този договор в заявения срок или
забави предаването му, дължи неустойка в размер на всички претърпени вреди, пропуснати ползи
и извършени разходи, но не по-малко от 30% от стойността на непредаденото количество стока.
Видно от приложения към заповедното производство Запис на Заповед, изд. от ЗП Р. М. Р. на
23.04.2019 год., платим без протест и разноски, с уговорен падеж 31.07.2019 год., издателят се е
задължил безусловно и неотменимо да заплати на „Грейнстор България“ АД сумата от 10335 лева.
Записът на заповед е авалиран при същите условия от Р. М. Р. като физическо лице.
Приложена е фактура № **********/ 25.04.2019 год., издадена от ищцовото дружество
„Грейнстор България“ АД, гр. Шумен на стойност 7950 лв. Като получател е отразен ответникът,
като основание се сочи – „авансово плащане по договор № 1915 от 23.04.2019 год.”.
От заключението по назначената пред първоинстанционния съд ССчЕ се установява, че от
банковата сметка на купувача на 24.04.2019 год. е наредена сумата от 7950 лева, която е постъпила
по посочената в договора банкова сметка на продавача на следващия ден. Вещото лице е
достигнало до извод, че фактурата за продажба на зърно е осчетоводена в счетоводствата на
страните, включена е в дневниците за покупки/продажби на страните, респ. в подаваните ДДС
декларации, като от ответника не е ползван данъчен кредит. Констатирало е, че първоначално в
сметка 412 „Клиенти по аванси“ на ответника е отразена сумата от 7850 лева, но тази техническа
грешка в размер на 100 лева е отстранена по-късно в счетоводството на ответника. Експертът е
уточнил, че салдото на сметка 412 е кредитно, което означава, че тази сума се дължи. За да се
занули задължението трябва да има издадена фактура за доставка на стоката, от която този аванс
да се приспадне. Според вещото лице счетоводните книги и вписванията в тях на ищеца и
ответника по делото, съгласно законовите изисквания и относно процесната фактура са водени
редовно. Изчислило е, че законната лихва върху главницата от датата на падежа на Записа на
заповед (31.07.2019 год.) до датата на провеждане на съдебното заседание (17.11.2020 год.) възлиза
на 1366,52 лева.
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с пр. осн. чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 от ГПК.
Съгласно правилата за разпределяне на доказателствената тежест и в съответствие с т. 17 от
Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 год. по тълк. дело № 4/ 2013 год. на ОСГТК на ВКС в
тежест на ищцовото дружество е да установи редовен от външна страна запис на заповед, както и
да докаже твърдените от него в исковата молба обстоятелства, а именно, че записът на заповед е
издаден като обезпечение за евентуално неизпълнение на сключената между него и ЗП Р. М. Р.
сделка, обективирана в договор за покупко-продажба на зърно на зелено № 1915/23.04.2019 год.,
както и за обезпечение на последиците от евентуално разваляне на сделката, поради неизпълнение
на задълженията по нея. В случая с връчване на препис от исковата молба на ответника, до него е
достигнало волеизявлението на ищцовото дружество за разваляне на договора, поради пълното му
неизпълнение.
Не е спорно, че между ищцовото дружество от една страна, в качеството му на купувач и
3
ответника ЗП Р. М. Р., от друга страна като продавач е сключен договор за покупко-продажба на
зърно на зелено № 1915/23.04.2019 год. Безспорно се установи, че ищецът е изпълнил
задължението си по договора като е превел авансово уговорената продажна цена в размер на 7950
лева (30тона х 265 лева) по посочената в договора от продавача банкова сметка. Съгласно
заключението на назначената ССчЕ, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено,
сумата е постъпила по сметката на продавача на 25.04.2019 год. За извършеното плащане ищецът е
издал фактура, в която като основание изрично е уточнил, че се касае за „авансово плащане по
договор № 1915 от 23.04.2019 год.“ (процесният). Вещото лице е констатирало, че фактурата е
осчетоводена в счетоводствата на страните, включена е в дневниците за покупки/продажби на
страните, респ. в подаваните ДДС декларации, като от ответника не е ползван данъчен кредит.
Не бяха ангажирани доказателства от ответника, а и не са наведени твърдения в този смисъл,
да е изпълнил задължението си по сключения между страните договор, а именно да предаде на
ответното дружество собствеността върху 30 метрични тона пшеница от български произход.
Безспорно се установи, че към датата на сключване на договора ответникът е издал в полза на
ищцовото дружество запис на заповед, с който се е задължил безусловно и неотменимо да плати на
последния, в качеството му на поемател по ценната книга, сумата от по 10 335 лева на падежа –
31.07.2019 год.
Записът на заповед е формална, абстрактна, едностранна сделка, която, за да е действителна,
следва да е в писмена форма и да съдържа определените реквизити съгласно императивната
разпоредба на чл. 535 от ТЗ. От представената по заповедното производство ценна книга на
заповед се установява, че тя удостоверява действително поето менителнично задължение. Записът
на заповед е действителен, тъй като в този документ са обективирани всички изискуеми от закона
клаузи (реквизити) – изразът „запис на заповед” се съдържа, както в заглавието на акта, така и в
неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 10335 лева; падеж –
31.07.2019 год.; място на плащане – гр. Сливен; името на лицето, на което или на заповедта на
което трябва да се плати – „Грейнстор България“ АД; дата и място на издаване – гр. Сливен,
23.04.2019 г. и подпис на издателя – Р. М. Р., в качеството си на представляващ ЗП Р. М. Р.. В
записа на заповед е отразено още, че задължението по него е авалирано при условията, при които е
прието на Р. М. Р. като физическо лице. Предвид изложеното, настоящият съдебен състав приема,
че процесната ценна книга е редовна от външна страна и отговаря на законовите условия за
валидност (чл.535 от ТЗ).
Тъй като записът на заповед е от категорията на абстрактните сделки, основанието не е
елемент от фактическия състав на тази сделка и наличието на такова не е обуславящо за нейната
действителност, но това не означава, че във всички случаи записът на заповед е лишен от
основание. Поначало записът на заповед служи за обезпечаване на вземане по каузално
правоотношение, което може да е възникнало от различни юридически факти и именно
съществуващата друга каузална сделка обикновено е непосредствената причина /основанието/ за
менителничното задължаване - чрез него се цели да се гарантира изпълнение на поетите с
каузалната сделка задължения. Затова, доколкото има надлежно въведени от ищеца в
производството по чл.422, ал.1 от ГПК твърдения за връзка между записа на заповед и каузалното
правоотношение, съдът е длъжен да изследва наличието на такава връзка, а при доказването й -
наличието на неизпълнено задължение по каузалната сделка.
4
В настоящия случай, с оглед събраните по делото доказателства, съдът намира, че процесният
запис на заповед обезпечава евентуално неизпълнение на сключения между ЗП Р. М. Р. и
„Грейнстор България“ АД договор за покупко- продажба на зърно на зелено № 1915/23.04.2019
год. от страна на продавача, както и последиците от евентуално разваляне на сделката, поради
пълно неизпълнение.
На първо място, като издател на записа на заповед е вписан продавачът по договора за
покупко-продажба, а като поемател – купувачът, т.е. налице е пълно съвпадение на страните по
двете правоотношения – каузалното и менителничното. С оглед извършеното авансово плащане на
сумата от 7950 лева, представляваща цялата продажна цена по договора и уговорената неустоечна
клауза при неизпълнение на договорните задължения от страна на продавача, издателят по записа
на заповед (продавач) е длъжник по каузалното правоотношение, съответно поемателят по записа
на заповед (купувач) е кредитор по каузалното правоотношение. На второ място, процесният
договор и записа на заповед са изготвени на една и съща дата – 23.04.2019 год. На трето място, в
договора е предвидена обща продажна цена в размер на 7950 лева без ДДС (30 метрични тона
пшеница х 265 лева) и неустоечна клауза, съгласно която ако продавачът не изпълни задължението
си да предостави и предаде на купувача всяко заявено количество стока, предмет на този договор в
заявения срок или забави предаването му, дължи неустойка в размер на всички претърпени вреди,
пропуснати ползи и извършени разходи, но не по-малко от 30% от стойността на непредаденото
количество стока (30% от 7950 лева = 2385 лева) или общо 10335 лева. Същата обща сума е
отразена и в записа на заповед и съобразно уговореното в чл. 6, ал. 3 от Договора. На четвърто
място, падежът по процесния договор и на записа на заповед е един и същ – 31.07.2019 год.
Преклудирано се явява наведеното от жалбоподателя едва във въззивната жалба възражение,
че в случая не било налице неизпълнение на предвиденото в договора задължение от страна на
продавача да предаде стоката, тъй като купувачът не бил направил необходимите постъпки за
предаване на договорената пшеница. По същество се твърди забава на кредитора (чл. 95 от ЗЗД),
но това възражение, както и всички останали възраженията на ответника срещу предявения иск и
фактите, на които те се основават, следва да бъдат заявени в срока за отговор на исковата молба
(арг. чл. 131 от ГПК). С изтичане на този срок всички правоизключващи, правоунищожаващи,
правопогасяващи и правоотлагащи възражения се преклудират и не могат да бъдат въведени по-
късно в производството, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства –
чл. 133 ГПК, каквито твърдения не са наведени (в този см. Определение № 474 от 21.07.2014 г. на
ВКС по т. д. № 2917/2013 г., II т. о., ТК, Определение № 129 от 7.02.2012 г. на ВКС по т. д. №
931/2011 г., II т. о., ТК; Решение № 281 от 24.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 675/2018 г., II т. о., ТК).
Дори да се приеме, че възражението не е преклудирано, то същото е неоснователно. Съгласно чл.
95 от ЗЗД кредиторът е в забава, когато неоправдано не приеме предложеното му от длъжника
изпълнение или не даде необходимото съдействие, без което длъжникът не би могъл да изпълни
задължението си. В случая дори и пред настоящата инстанция не бяха представени доказателства
от страна на ответника, от които да се установява, че същият има готовност да изпълни
задължението си по договора, още по-малко, че е предложил изпълнение на кредитора, което
последният неоправдано не е приел. Нещо повече, законът предвижда възможността длъжникът да
се освободи от собствената си забава като предаде дължимото за пазене в подходящо място,
определено от районния съд по местоизпълнението (чл. 97, ал. 1 от ЗЗД), от която възможност
ответникът не се е възползвал.
5
Релевираното за първи път с въззивната жалба възражение за прекомерност на договорената
неустойка също не е заявено своевременно с отговора на исковата молба, поради което по него
съдът не дължи произнасяне.
Инвокираното с въззивната жалба възражение за нищожност на клаузата за неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, следва да се разгледа от настоящата инстанция, тъй като по
отношение на това възражение преклузивните срокове са неприложими. Нещо повече, съдът е
длъжен служебно да следи за съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като
абсолютна предпоставка за нейната действителност, независимо дали страните са се позовали на
нищожността й (Решение № 229 от 21.01.2013 г. на ВКС по т. д. № 1050/2011 г., II т. о., ТК).
Основният аргумент на ответника е, че размерът на неустойката бил прекомерно висок и това
щяло да доведе до неоснователно обогатяване на ищеца. В Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK на ВКС е дадено принципното решение, че
договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на
справедливост и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на
заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или
неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й
придадени от страните. Уточнено е, че преценката за накърняването на пределите на нравствената
допустимост в тази хипотеза се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяването на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й, на базата на изчисляването й.
Обстоятелството, че размерът на неустойката е завишен, не я прави a priori нищожна, поради
накърняване на добрите нрави. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции (Решение №177/08.11.2017 по т.д. №408/2017 г., II то на ВКС, Решение № 99 от 8.07.2010
г. на ВКС по т. д. № 984/2009 г., I т. о., Решение № 168 от 12.10.2010 г. на ВКС по т. д. № 486/2010
г., II т. о.).
Като взе предвид вида на обезпеченото с неустойката задължение (непарично), вида на
уговорената неустойка (компенсаторна), видът на неизпълнение на задължението – пълно
неизпълнение, липсата на друг способ за обезпечение и като съобрази обстоятелството, че
ответникът нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд е заявил готовност да
изпълни задълженията си по договора, настоящата инстанция намира, че неустоечната клауза не
излиза извън присъщите й функции. Решението на първоинстанционния съд в тази му част е
изцяло съобразено с принципното разрешение, дадено с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010
г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK на ВКС.
Следва да се отбележи още, че трайно установена е съдебната практика в смисъл, че
неустойка се дължи, само ако са налице условията и онази форма на неизпълнение, за която е била
уговорена (вж. Решение № 118 от 3.06.2011 г. по т. д. № 474/2009 г. на ВКС, II Т. О.). В случая се
претендира компенсаторна неустойка, която се дължи при пълно неизпълнение, каквото в случая
безспорно се установи, че е налице.
Предвид гореизложеното, предявеният иск по чл. 422 ГПК за установяване съществуването на
вземане на „Грейнстор България“ АД, представлявано от П.Ч. срещу ЗП Р. М. Р. в размер 10 335
лв., произтичащо от запис на заповед, издаден на 23.04.2019 год., ведно със законната лихва върху
6
тази сума, считано от датата на подаване на заявлението – 04.10.2019г. до окончателното плащане,
за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, е основателен и следва да се уважи,
какво правилно е процедирал районният съд, поради което първоинстанционното решение следва
да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред въззивната инстанция, в полза на въззиваемата страна следва да
се присъдят сторените разноски в размер на 650 лева – заплатено адвокатско възнаграждение,
съобразно своевременно представения списък за разноски и доказателства за направата им.
Така мотивиран, Шуменски окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260253/ 08.12.2020 год., постановено по гр. дело № 3868 по
описа за 2019 год. на Районен съд – Шумен.
ОСЪЖДА ЗП Р. М. Р., ЕГН: **********, с адрес: гр. Шумен, ул. „...” № 4, вх. 1, ет. 1, ап. 4 да
заплати на „Грейнстор България“ АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Сливен, ул. „...“ № 4, ет. 2, офис 6, представлявано от П.Ч. – изпълнителен директор сумата от 650
лева – съдебно деловодни разноски пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно на осн. чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7