Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 21.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Е въззивен състав, в публичното заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. съдия КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора
Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия Христова гр. дело № 8916 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл.
от ГПК.
С решение № 66042 от 15.03.2019 г., постановено по гр. д. № 66824/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 77-ми състав, по предявени от „Т.С.“ ЕАД установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК е признато за установено, че ответницата С.П.Н. дължи на ищеца сума в размер на 420,05 лева, представляваща стойността на консумирана и незаплатена топлинна енергия за периода м. 02.2015 г. – м. 04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк „Младост“ 3, бл. 366, вх. А, ап. 13, ведно със законната лихва върху главницата от 14.03.2018 г. до окончателното плащане на сумата, като е отхвърлен искът над уважения размер до предявения от 659,01 лева и за периода м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г., сума в размер на 30,68 лева, представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от 14.03.2018 г. до окончателното плащане на сумата, като е отхвърлен искът над уважения размер до предявения от 46,48 лева, сума в размер на 73,94 лева, представляваща лихва за забава за периода 16.09.2015 г. – 27.02.2018 г., като е отхвърлен искът над уважения размер до предявения от 133,66 лева и за сумата от 9,90 лева – лихва за забава плащането на главницата за дялово разпределение.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“ ЕООД.
Срещу решението в частта, в която исковете на ищеца „Т.С.“ ЕАД са отхвърлени за вземанията за периода м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г. за главница, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, и мораторна лихва, е подадена въззивна жалба от ищцовото дружество. В същата се оспорва изводът на районния съд, че част от претендираната сума е погасена по давност, като ищецът се позовава на чл. 33 от Общите условия, в който счита да е определен редът и срокът, по който купувачите на ТЕ са длъжни да заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно в 45 дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. С оглед изложеното, моли решението да бъде отменено в обжалваните части, като вместо него бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени изцяло. Претендира и присъждане на сторените съдебни разноски за въззивната инстанция.
В срока по
чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на ищеца от
ответницата С.П.Н., в който се излагат доводи за неоснователност
на същата, като се намира за правилно становището на районния съд, че
вземанията за периода м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г. са погасени по давност. Поради
което се отправя искане въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а
първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Претендират се разноски.
Третото
лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразява
становище по жалбата на ищцовото дружество.
Срещу първоинстанционното решение е подадена и въззивната жалба от
ответницата С.П.Н. в частта, в която в признато за установено,
че последната дължи на „Т.С.“ ЕАД сумата в размер на 420,05 лева,
представляваща потребена топлинна енергия за периода м. 02.2015 г. – м. 04.2016
г., сумата от 30,68 лева за главница за дялово разпределение за периода, както
и сумата от 73,94 лева – лихва за забава за заплащане на главницата за топлинна
енергия. В жалбата се навеждат доводи,
че по делото не е установено ответницата С.П.Н. да има качеството на потребител
на топлинна енергия, респ. че е собственик на процесния имот. В тази връзка се
намира, че не е доказано и наличието на облигационна връзка между етажните
собственици и СЕС и дружеството за дялово разпределение относно отчета на
реално доставената топлинна енергия. Считат се за недължими и сумите във връзка
с дяловото разпределение, доколкото ищцовото дружество не е кредитор на това
вземане, което няма и определен падеж. Възразява се и срещу дължимостта на
лихвата за забава върху главницата за топлинна енергия, доколкото клаузите на
ОУ, които установява срок и падеж на това задължение, са неравноправни, а и по
делото не са представени доказателства за публикуване на електронната страница
на ищеца на месечно дължимите суми. Поради което се отправя искане за отмяна на
атакуваното решение в обжалваната му част и отхвърляне исковете на ищеца.
Претендират се разноски.
„Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“ ЕООД не изразяват становище по жалбата на ответницата
С.П.Н. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Предявени
са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Жалбите, с които е
сезиран настоящият съд, са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, от
легитимирани страни и срещу акт, който подлежи на обжалване, поради което са
допустими.
Съгласно чл. 269 от ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от
СРС, 77-ми състав, решение за валидно, допустимо, но частично неправилно, съображенията
за които са следните:
В предмета на
делото е включен установителен иск, предявен от кредитор, в чиято полза е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, при
направено възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, в рамките на
установения в чл. 415, ал. 4 от ГПК срок. Целта на ищеца е да се установи със
сила на присъдено нещо спрямо другата страна съществуването на вземането,
предмет на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК.
Съгласно нормата на чл. 153
от ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по
тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения
относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по
силата на договорно правоотношение, какъвто обаче не е разглежданият случай. В
мотивите на същото тълкувателно решение е посочено, че предоставяйки съгласието
си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото
вещно право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл.153,
ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
Собственикът или титуляр на
вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция
на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните
тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между
битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по
продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е
необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на
Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната
мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата
топлинна енергия.
Противно на поддържаното от
жалбоподателката С.П.Н. настоящият съдебен състав
намира, че от представения пред СРС нотариален акт за учредяване на договорна
ипотека върху недвижим имот с № 43, том II, рег. № 4775, дело № 199/2007 г.
от 31.05.2007 г. се установява, че същата е собственик на процесния недвижим
имот – апартамент № 13, находящ се в гр. София, жк „Младост“ 3, бл. 366, вх. А,
и в това
си качество е клиент на топлинна енергия и съответно, че е обвързана от
облигационна връзка с предмет – доставка на топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ (чл.139 – чл.148) и Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването, обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год.
В случая измерването на индивидуалното потребление на
топлинна енергия и вътрешното разпределение на разходите за отопление и топла
вода между топлоснабдения имот в сградата в режим на етажна собственост е
възложено на „Т.С.“ ЕООД с договор, по който „Кемстрийл“ ЕООД е прехвърлило на „Т.С.“
ЕООД правата и задълженията си по договор за топлинно счетоводно, сключен между
„Кемстрийл“ ЕООД и упълномощен представител на ЕС с адрес к
„Младост“ 3, бл. 366, вх. А. Третото лице – помагач е
осъществявало услугата дялово разпределение за топлоснабдения имот за исковия
период.
В нормата на чл. 156 от ЗЕ е регламентирано уреждане
на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлина
енергия в сгради – етажна собственост, въз основа на принципа за реално
доставената на границата на собствеността топлинна енергия, като всеки
потребител дължи заплащането на реално потребената въз основа на отчетните
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на
отоплителните тела в жилището и съответната част от стойността на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация.
За установяване стойността на доставената до имота
топлинна енергия по делото е допуснато изслушването на съдебно – техническа и
съдебно – счетоводна експертизи. Вещите лица са установили обема на ползваната ТЕ на
база извършения реален отчет на уредите, изготвените изравнителни сметки и
цените на ТЕ, действащи през съответния период. Експертните
заключения са изготвени въз основа на приложените по делото и допълнително
изискани от фирмата за топлинно счетоводно документи, въз основа на които е дадено заключение
относно реално потребената от ответницата топлинна енергия през процесния
период, в съответствие с разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. СТЕ установява, че технологичните разходи са
изчислявани съгласно Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. за топлоснабдяването на
Министерство на икономиката и енергетиката, правилно и навреме и са отчислявани
ежемесечно от отчетената от общия топломер ТЕ. В процесния апартамент,
съобразно извършни отчети на 26.04.2015 г. и на 20.04.2016 г. и подписани от
абоната, са начислени суми за отопление
за отчетените дялови единици от два топлинни разпределители и отдадената
от щранг-лира в банята топлинна енергия.
Сумите за топла вода са формирани от отчетената консумация по два
узаконени водомера за топла вода само за находяща се в банята щранг-лира. Не са
начислявани суми за отопление. За сградна инсталация са начислени суми въз
основа инсталираната мощност. Вещите лица са заключили, че на база доставена ТЕ
и дялово разпределение, потреблението на топлинна енергия, дължима от абонатен
№ 186670 за исковия период – м. 05.2014 г.-м. 04.2016 г., изчислено по текущи
цени, определени от КЕВР за съответния период, възлиза на сумата от 987.97
лева, без включена такса на фирмата за топлинно счетоводство. Последната е в
размер на 70,02 лева, но по фактури, издадени в периода м. 05.2015 г. и м.
04.2017 г. Съдът изцяло възприема експертните заключения, тъй
като са компетентно дадени, обстойно мотивирани и обосновани. Изводите на вещите
лица изцяло кореспондират с ангажираните по делото доказателства, като не са
представени такива, които да разколебават доказателствената им стойност.
Ответницата своевременно е релевирала по делото – с
депозирания писмен отговор на исковата молба, възражение за изтекла погасителна
давност на част от вземанията на ищеца и същото е разгледано от решаващия съд.
Като е приложил института на погасителната давност, първоинстанционният съд е
приел, че вземанията на ищеца за периода м. 05.2014 г. –
м. 01.2015 г. са погасени, като по отношение на това обстоятелството
пред настоящата съдебна инстанция липса наведени възражения или оспорвания от
страна на ответницата, напротив – с отговора на въззивна жалба същата претендира
първоинстанционното решение да бъде потвърдено в частта, в която е прието, че
вземанията за периода м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г. са погасени по давност.
С ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на
ВКС, ОСГТК, е прието, че вземанията на
топлоснабдителните дружества са периодични по смисъла на чл.111, б.„в“ от ЗЗД,
поради което се погасяват с изтичането на тригодишна давност. Задълженията на
потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за
изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт
– договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от
време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали
отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Предвид обстоятелството, че тъй като настоящият иск се
счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение – 14.03.2018 г., на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, към този момент
е изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 14.03.2015
г., каквито в случая се явяват и вземанията за стойността на топлинна енергия за
периода от м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г.
По отношение на вземанията за периода м. 05.2014 г. –
м. 04.2016 г. приложение намират Общите условия за продажба на топлинна енергия
от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр. София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник „24 часа“ –
броя от 10.02.2014 г., и вестник „19 минути“, в сила от 12.03.2014 г. Съгласно
чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2014 г., купувачите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът не е ангажирал по делото доказателства относно момента на
публикуване на месечните суми за исковия период на интеренет страницата си, а и
липсват признания за това от насрещната страна, поради което и на основание чл.
114, ал. 2 от ЗЗД, следва да се приеме, че давността започва да тече от деня, в
който задължението е възникнало. Предвид обстоятелството, че искът се счита
предявен на 14.03.2018 г., към този момент е изтекла погасителната давност за
вземания, станали изискуеми преди 14.03.2015 г., в каквато насока са и изводите
на СРС. Противно на поддържаното от ищцовото дружество във въззивната му
жалба, издаването на общата фактура и изравнителната сметка не установява
нововъзникнало задължение на клиента на топлинна енергия, а съставлява способ
за определяне окончателния размер на консумираната топлинна енергия. Ето защо
се налага извода, че част от периода на потребление на топлинна енергия, за който
фактурата е издадена: м. 05.2014 г. – м. 01.2015 г., е покрит от изтеклата
погасителна давност. За този период е погасено по давност и вземането за дялово
разпределение.
За периода, който не е погасен по давност, отношенията
между страните се регулират от Общите условия за продажба на топлинна енергия
от ищцовото дружество на потребители за битови нужди в гр.София, одобрени с
решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР. В
чл. 33, ал. 1 от същите е предвидено, че купувачите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата
на публикуването им на интернет страницата на продавача. Съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже
настъпването на това обстоятелство в обективната действителност, като противно
на възприетото от районната съдебна инстанция, липсата на изрично оспорване от
страна на ответницата на коментираното обстоятелство не освобождава ищеца от
задължението му да го установи. Ищецът не е предприел действия в изпълнение на
това свое процесуално задължение нито пред районния съд, нито до приключване на
съдебното дирене пред настоящата въззивна инстанция. Поради което настоящият
съдебен състав намира, че искът за мораторна лихва върху вземанията за топлинна
енергия е недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен. В тази част
първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно.
Във връзка с възражението на ответницата С.П.Н. по отношение задължението за заплащане на такса за дялово разпределение, съдът намира следното:
С разпоредбата на чл. 139, ал.
2 от ЗЕ /редакция, изм., ДВ, бр. 74 от
2006 г., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ се възлага отговорността
за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия само на топлопреносните
предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово разпределение
самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в публичния регистър
по чл. 139а от ЗЕ. Начинът на определяне
на цената за услугата „дялово разпределение на
топлинна енергия“ е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна
енергия, които се заплащат от страна на потребителите
към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното предприятие
към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия, а
съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява по подходящ начин на клиентите.
В разглеждания случай
ищецът твърди, че за процесния имот са били изготвяни изравнителни сметки от
третото лице-помагач след края на съответния отоплителен период въз основа на
реален отчет на уредите за дялово разпределение. Въз основа на събраните
писмени доказателства по делото – документи за главен отчет и изготвени индивидуални
справки за отопление и топла вода, въззивният съд приема, че услугата дялово
разпределение е била реално осъществена, а нейната стойност по отношение на ответницата С.П.Н. в размер на 30,68
лева за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г. е доказан
въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза. Следователно, ищецът се легитимира
като кредитор на претендираното главно вземане в размер на 30,68 лева – цена на услугата дялово разпределение
за периода м. 05.2015 г. – м. 04.2016 г., до който и
релевираната претенция подлежи на уважаване, ведно със законната лихва, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане.
По
отношение на разноските:
При този изход на спора за заповедното производство на ищеца
му се дължат разноски в размер на 40,68 лева, съразмерно с уважената част от
исковете, поради което за разликата над този размер до присъдения от СРС размер
от 46,33 първоинстанционното решение следва да бъде отменено.
За първоинстанционното производство на ищеца
му се дължи сумата от 338,99 лева, съразмерно на уважената част от исковете, като за разликата над
този размер до пълния присъден от районния съд – 386,12 лева, първоинстанционното решение следва да
бъде отменено. На ответника съразмерно на отхвърлената част от исковете му се
дължи допълнително сумата от 26,12 лева.
С оглед изхода на спора пред въззивната съдебна инстанция,
предвид неоснователността на въззивните жалби и на двете страни, сторените от
тях във въззивното производство разноски следва да останат за всяка една от тях
така, както са ги направили.
Воден
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 66042 от 15.03.2019 г.,
постановено по гр. д. № 66824/2018 г., по описа на Софийски районен съд, ГО,
77-ми състав, в частта, с която е уважен предявеният по реда на чл. 422, ал.
1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуване на вземане по отношение на С.П.Н. на сумата от 73,94 лева, представляваща лихва за забава за периода
16.09.2015 г. – 27.02.2018 г., както и в частта, с която С.П.Н. е осъдена да
заплати на „Т.С.“ ЕАД сумата над 40,68 лева до присъдения от СРС размер от
46,33 лева – разноски в заповедното производство, и сумата над 338,99 лева до
присъдения от СРС размер от 386,12 лева – разноски в исковото производство, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения по
реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:*** Б,
срещу С.П.Н.,
с ЕГН **********, иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 73,94 лева, представляваща лихва за забава за периода
16.09.2015 г. – 27.02.2018 г.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 66042 от 15.03.2019 г., постановено по гр. д. № 66824/2018 г., по
описа на Софийски районен съд, ГО, 77-ми състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА
„Т.С.“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:*** Б, да заплати на
основание чл. 38, ал. 2 от ЗА допълнително на адв. И.Г.Д. – АК – гр. Кюстендил
сумата от 26,12 лева – адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство в производството пред СРС.
Решението е
постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - „Т.с.“
ЕООД.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.