РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
ПЛОВДИВ
РЕШЕНИЕ
№ 2256
гр. Пловдив, 22.11.2021 год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ, ХІХ
състав, в открито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди
двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ БОТЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
ТАТЯНА ПЕТРОВА
ПЕТЪР
КАСАБОВ
при
секретаря БЛАГОВЕСТА КАРАКАШЕВА и участието на прокурора РОСЕН
КАМЕНОВ, като разгледа
докладваното от чл. съдията ТАТЯНА
ПЕТРОВА к.а. дело № 2520 по
описа за 2021 год., за да се
произнесе взе предвид следното:
І. За характера на производството,
жалбите и становищата на страните:
1. Производството е по реда на глава
дванадесета от Административно процесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 285,
ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).
2. Образувано е по две касационни жалби:
2.1.
От Ц.Г.Г., чрез процесуалния си представител адв. М., с адрес ***, партер,
против Решение № 1361 от 02.07.2021 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ
с., постановено по адм. д. № 2101 по описа на съда за 2020 г., в частта, отхвърляща претенциите до пълния им
размер от общо 30 000 лева.
Поддържаните
касационни основания се субсумират в твърдението, че решението на
първоинстанционния съд е неправилно и необосновано. Изразява се несъгласие с извода на съда за недоказаност и
неоснователност на оплакванията на Г. за липса на водена по отношение на него
корекционна индивидуална и групова работа, за липсата на вентилация в
обитаваните от него помещения в Затвора Пловдив, за ниските в тях температури
през зимата и високите такива през лятото. Сочи се, че липсата на нетна жилищна
площ не може да се определи като незначително, както е приел съда, тъй като е
без значение в какъв период ищецът е поставен при условията на пренаселеност.
Щом е установено такова нарушение, то според касатора би следвало да се вземе
предвид от решаващия съд при определяне на обезщетението.
Иска се решението
на Административен съд – Пловдив в посочената част да бъде отменено като се
присъди цялото претендирано обезщетение.
Ответникът по
касационната жалба – Главна дирекция “Изпълнение на наказанията“ гр. София, счита
същата за неоснователна и моли да бъде отхвърлена като такава.
2.2.
Втората касационна
жалба е предявена от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) гр.
София към Министерство на правосъдието, чрез ст. юрисконсулт Ч., против Решение
№ 1361 от 02.07.2021 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с., постановено
по адм. д. № 2101 по описа на съда за 2020 г., в частта, с която ГД „ИН“ –
София е осъдена да заплати на Ц.Г.Г. сумата в общ размер на 665 лева, представляваща
обезщетения за претърпени неимуществени вреди, причинени му в периодите от 13.01.2018
г. до 20.09.2018 г. и от 08.01.2019 г. до 21.08.2020 г., за престоя му в
Затвора Пловдив, както и законната лихва върху сумата, считано от датата на завеждане
на иска. Иска се решението на Административен съд – Пловдив да бъде отменено в осъдителната
му част и да бъде постановено друго, с което исковите претенции на ищцовата
страна да бъдат отхвърлени, респективно решението да бъде отменено в частта му,
с която ГДИН е осъдена да плати обезщетение за сумата над 300 лв. до пълния
размер от 665 лв.
Твърди се най-общо в тази насока, че
при постановяване на решението съдът не е съобразил действителната фактическа
обстановка, съответно не са установени по категоричен начин реално претърпени
вреди и причинната връзка между конкретно изразено бездействие от страна на
административния орган от структуралната на Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“, в резултат на което да са причинени неимуществени вреди.
Ответникът по тази касационна жалба – Ц.Г.Г.,
не взема конкретно становище относно допустимостта и основателността на същата.
3.
Участвалият по делото прокурор, представител на Окръжна прокуратура гр. Пловдив
дава заключение, че жалбата на Ц.Г.Г. е неоснователна, а жалбата на ГДИН е
основателна.
ІІ. За
допустимостта:
4. Касационните жалби са подадени в
предвидения за това преклузивен процесуален срок и при наличието на правен интерес.
При това положение същите се явяват ДОПУСТИМИ.
ІІІ. За фактите:
5. Административен съд - Пловдив е
разгледал по реда на глава единадесета от АПК, във връзка с чл. 285, ал. 1 от ЗИНЗС, искова молба предявена от Ц.Г.Г., изтърпяващ наказание "лишаване от
свобода" в затвора в гр. Пловдив, срещу ГД "Изпълнение на
наказанията", с която на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС се претендират
обезщетение в общ размер на 30000 лв., в това число 15000 лв. за периода от
13.01.2018 г. до 20.09.2018 г. и 15000 лв. за периода от 08.01.2019 г. до
21.08.2020 г., за нанесени му неимуществени вреди, в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в Затвор – Пловдив, изразяващи
се в: пренаселеност на помещенията по
настаняване на ищеца в Затвора Пловдив - не повече от 3 кв. м. нетна площ;
липса на вентилация и свеж въздух в килията; недобро състояние на санитарния
възел с неработещи чешми, умивалници и казанчета, счупени плочки, липса на
възможност за уединение и на шумоизолация в санитарния възел, неработещи душове
в банята, от които течала или студена, или гореща вода; лошо качество на
предоставяната храна, която не съдържала достатъчно калории, както и рядко
предоставяне на яйца, млечни продукти и плодове; липса на достатъчно естествена
светлина в помещенията и постоянно лишаване на ищеца от слънчева светлина;
липса на изолация на стените на затвора, което водело до ниски температури в
килиите през зимата и високи през лятото; непредоставяне на достатъчно завивки
през зимата; недостатъчно и в недобро състояние мебели в спалните помещения;
непровеждане на индивидуална корекционна работа с ищеца и непредоставяне
възможност да участва в програми за въздействие, което довело до поведенческа и
личностова криза; недобра хигиена, свързана с изхвърлянето на битовите отпадъци
от помещенията на лишените от свобода, което пряко застрашавало здравето на
ищеца; рядка смяна на спалното бельо, водеща до развъждане на насекоми
(дървеници и бълхи) и невъзможност за ползване на пералнята на затвора поради
необходимостта от депозиране на молба, за отговор по която следвало да се
почака няколко дни; поставяне под карантина през юли 2020 г. за петнадесет дни,
в рамките на които на ищеца не е било позволено да излиза на чист въздух, което
било нарушение на чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, както и предоставяне на храна в
консерви, която не отговаряла като грамаж и качество на утвърдените таблици и
неизвършване на тестове на лишените от свобода на съответния пост и поставянето
им под карантина само поради заболял надзирател, работещ преимуществено на този
пост.
6. С оспореното съдебно решение, постановено в производството
по реда на чл. 203 от АПК, във връзка с чл. 284 и сл. от ЗИНЗС,
първоинстанционният съд:
-
По първия предявен иск е ОСЪДИЛ Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ -
София, да заплати на Ц.Г.Г., сумата от 65 лева, представляваща обезщетение за причинени
неимуществени вреди при задържането му в Затвора Пловдив в периода от
13.01.2018 г. до 20.09.2018 г. в резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС,
изразило се в липса на достатъчно жилищна площ, като е ОТХВЪРЛИЛ исковата
претенция за частта от исковия период от 21.09.2018 г. до 13.11.2018 г. и за
разликата до пълния ѝ предявен размер от 15 000 лева, както и по
отношение на останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС в исковия
период, като неоснователна и недоказана;
-
По втория предявен иск е ОСЪДИЛ Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията“ -
София, да заплати на Ц.Г.Г., сумата от 600 лева, представляваща обезщетение за
причинени неимуществени вреди при задържането му в Затвора Пловдив в периода от
08.01.2019 г. до 21.08.2020 г. в резултат от нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС,
изразило се в липса на достатъчно жилищна площ, като е ОТХВЪРЛИЛ исковата
претенция за разликата до пълния ѝ предявен размер от 15 000 лева, както
и по отношение на останалите оплаквания за нарушения по чл.3 от ЗИНЗС в исковия
период, като неоснователна и недоказана.
За
да постанови този резултат, съдът
е установил въз основа на събраните по делото доказателства (писмени и гласни),
че през първия период на престой на Г. *** от 13.01.2018 г. до 20.09.2018 г. същият е бил настанен в
помещение, в което е била налице пренаселеност само в рамките на 13 дни,
която обаче не е била особено сериозно нарушение, доколкото, въпреки наличието
на повече лица в помещението, на практика по отношение на всеки лишен от
свобода е била налице разполагаема площ от над 3 кв.м. В тази връзка е посочено от съда, че според
ЕСПЧ при оценката на това дали е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по
отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид
следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за
спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра
жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните
лица да се движат свободно между мебелите, като липсата на някои от тези
елементи сам по себе си поражда сериозно предположение, че условията
на задържане са в нарушение на този член.
По отношение на този исков период, посочен в исковата молба като такъв с начало
13.01.2018 г. и край 13.11.2018 г., съдът е констатирал, че тъй като ищецът е
бил освободен на 20.09.2018 г., то само на това основание ще следва първата
искова претенция да се отхвърли за времето от 21.09.2018 г. до 13.11.2018 г.
като недоказана.
Относно
втория период на престой на Г. *** от 08.01.2019 г. до 21.08.2020 г.,
първоинстанционният съд е констатирал, че общият брой дни с установено
нарушение на чл. 43 от ЗИНЗС относно разполагаемата площ от 4 кв.м. по
отношение на ищеца е 73 дни, като и при този престой не е било налице
особено съществено нарушение, защото на практика най-малко за лишения от
свобода е имало разполагаема площ от 3,28 кв.м., което не е под абсолютния
минимум, указан в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.3 от КПЧОС. Освен
това, в рамките на втория си престой в Затвора Пловдив, Г. е бил карантиниран във
връзка с установен контакт със заразено лице с вируса на Covid-19 за срок от 14
дни като през част от този период на карантиниране през месец юли 2020 г., а
именно за десет дни, ищецът на практика е бил лишен от възможността да ползва
прогласеното му от закона право на престой на открито всеки ден.
Останалите
оплаквания на ищеца (подробно
описани в т. 5 от настоящото решение)
са приети от съда за недоказани, за което в решението са изложени подробни и
задълбочени мотиви.
С
оглед характера на деянието, естеството и степента на претърпените вредни
последици от ищеца и периода, през който е търпял неприемливите условия в
Затвор – Пловдив, съдът е приел, че най-справедливо е за първата искова
претенция да се присъди обезщетението в размер на 65 лева, а за втората в
размер на 600 лв. В тази връзка
съдът се е съобразява и с практиката на ЕСПЧ относно размерите на присъжданите
обезщетения, посочени напр. в приложение към Решение Иванов и др. срещу
България, Йорданов и Джелебов срещу България и др.
В
останалата част за разликата над 65 лв., съответно над 600 лв., до пълния
предявен размер от по 15 000 лева, исковете са отхвърлени, като неоснователни.
ІV. За
правото:
7. Съдът е изяснил напълно фактическата
обстановка по делото, събрал е относимите за правилното решаване на спора
доказателства, при приложението на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС, обсъдил ги е в тяхната
взаимна връзка и при съобразяване разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС е
направил верни правни изводи, които се споделят изцяло от настоящата инстанция
при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК Това прави излишно тяхното преповтаряне.
8. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни
органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна
дейност, а съгласно тази на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС държавата отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от
специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на
чл. 3 от ЗИНЗС - нарушения на забраната осъдените да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко или нечовешко отношение включително и по смисъла на чл.
3, ал. 2 от ЗИНЗС, а именно забрана за поставянето им в неблагоприятни условия
за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност. Според чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС в случаите по
ал. 1 настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното.
9. Правилен е извода на административния
съд, изведен от установената по делото фактическа обстановка, че в случая са
налице законовите предпоставки, обуславящи частична основателност на предявения
иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи от неблагоприятни условия
при изтърпяване на наказание лишаване от свобода от ищеца в периодите предмет
на исковата молба.
Несъстоятелни са
твърденията както в касационна жалба на ГДИН, така и в касационната жалба на Г.,
че решението е необосновано. Първоинстанционният съд е дал ясен и конкретен
отговор кои факти, релевантни за спора приема за установени въз основа на събраните
по делото доказателства. В решението е изведен правилният извод за частична
доказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, които съответно
обуславят частично уважаване на исковите претенции, т.е. присъждане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди по приложимия закон, но не в
пълните претендирани размери. В този смисъл възраженията на касационния
жалбоподател Г., че е без значение в какъв период ищецът е поставен при
условията на пренаселеност се явяват неоснователни. Несъгласието на страната с изводите на съда не
основава твърдяната необоснованост на обжалваното решение. Съдът в изпълнение
на изискванията на чл. 284, ал. 3 ЗИНЗС е изискал от специализирания орган по
изпълнение на наказанията да предостави информация от значение за правилното
установяване на фактите по делото, като съобразно съдържанието й е приел за
доказани, съответно за недоказани, твърдените в исковата молба факти.
Доводите и в двете касационни жалби са
наведени и пред първоинстанционния съд, който в решението си ги е обсъдил
подробно. Както вече бе казано, фактическите констатации и правните изводи
формирани от първостепенния съд се споделят напълно от настоящата инстанция,
което прави излишно тяхното преповтаряне.
10. Първоинстанционният съд след като е
направил съвкупна преценка на доказателствата по делото, правилно е приел за
основателно и доказано оплакването за недостатъчната площ на помещенията, в
които Г. е изтърпявал наложеното му
наказание през процесните искови периоди, което обосновано е квалифицирано като
нарушение на забраната на чл. 3 ЗИНЗС. Правилен е и извода на съд, че
останалите оплаквания на Г. за лоши битови и хигиенни условия и за
неосигуряване на индивидуална корекционна работа с ищеца, са недоказани и
неоснователни. Приемайки, че кумулативно са налице елементите от правопораждащия
фактически състав за ангажиране отговорността на държавата по чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, това че е доказана само една част от оплакванията, техният вид и
характер и съобразявайки кумулативното въздействие на неблагоприятните условия
върху личността на ищеца, интензивността и продължителността на това
въздействие, първоинстанционният съд е стигнал до законосъобразен извод, че
предявените от него искове срещу ГДИН са частично основателни и при съблюдаване
на изискването на чл. 52 от ЗЗД е определил конкретният размер на следващите му
се обезщетения за претърпените неимуществени вреди, а именно 65 лв. за първия
исков период и 600 лв. за втория исков период.
11. Изложеното
до тук налага да се приеме, че обжалваното пред касационната инстанция решение
на първоинстанционния съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде
оставено в сила. Това от своя страна обосновава извод за неоснователност на
касационните жалби, с които е сезиран съда.
Мотивиран от
изложеното, на основание
чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Пловдивският административен съд, ХIХ
касационен състав,
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА
Решение № 1361 от 02.07.2021 г. на Административен съд – Пловдив, ХХІХ с.,
постановено по адм. д. № 2101 по описа за 2020 г. на същия съд.
Решението е
окончателно и не подлежи на обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ
: 1.
2.