РЕШЕНИЕ
№ 155
гр. Пловдив , 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X СЪСТАВ в публично заседание на
двадесет и втори юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Пламен П. Чакалов
Членове:Румяна Ив. Андреева
Бранимир В. Василев
при участието на секретаря Бояна Ал. Дамбулева
като разгледа докладваното от Бранимир В. Василев Въззивно гражданско
дело № 20215300501086 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Н. И. Д. от ***, ЕГН
**********, чрез пълномощника мл.адвокат К.Р. срещу решение №
399/05.02.2020 г. по гр.д. № 18926/2017г. по описа на РС Пловдив, с което е
признато за установено, че Н. И. Д. дължи на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис
4 сумата от 2 577 лева, представляваща дължима главница по Договор за
издаване обслужване на кредитна карта от 26.02.2012г., сключен с „Банка
Пиреос България“ АД, вземанията по който са прехвърлени с договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 14.01.2016г. на „Агенция за събиране
на вземания” АД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
01.11.2016г. до окончателното погасяване, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 07.11.2016 г. по
частно гр. дело № 62146/ 2016 г. на СРС, 120 с-в, като са отхвърлени
1
предявените искове за признаване на установено дължимостта на
възнаградителна лихва в размер на 123,04 лева за периода 19.01.2015 г. –
14.01.2016 г., наказателна лихва в размер на 341,34 лева за периода 20.01.2015
г. – 01.11.2016 г.
Решението се обжалва като неправилно, тъй като неправилно е
определен размерът на главницата от 2 577 лв., защото договорът е обявен за
недействителен и всички плащания би следвало да погасяват лихви и такси, а
не главница, поради което, при съобразяване на дадената счетоводна
експертиза, разликата между получената сума и платената главница възлиза
на 1 394,66 лв. На второ място се сочи, че процесните задължения са
натрупани и при използване на допълнителна кредитна карта, която се
използвала от лицето И.. Съдът не е обсъдил въпросите точно от кой номер на
кредитна карта какви суми са получавани и връщани. На трето място се сочи,
че ищцовото дружество не е доказало претенцията си, че има сключен
договор за прехвърляне на вземанията между „Банка Пиреос България“ и
него. Иска се отмяна на решението в осъдителната част и отхвърляне на иска
в тази част.
В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, с който се иска потвърждаване на решението
като правилно и законосъобразно по подробно посочени в отговора
основания. Претендират се разноските по това дело за юрисконсултско
възнаграждение.
Пловдивският окръжен съд, Х-ти граждански състав, след като прецени
данните по делото въз основа на доводите на страните и при дължимата
служебна проверка, намира следното:
Въззивната жалба е допустима, като подадена в законния срок от
легитимирани страни, внесена е дължимата държавна такса за въззивно
обжалване и е изпълнена процедурата за отговор. Жалбата отговаря на
изискванията на закона по форма, съдържание и приложения.
Обжалваното решение не е недопустимо или нищожно при
постановяването му не е нарушена императивна материалноправна норма.
Първата инстанция е установила като безспорни факти, че между
2
ответника и посоченото трето лице- Банка Пиреос България АД бил сключен
договор за издаване на международна кредитна карта от 26.02.2012г. Налице
е валидно прехвърляне на вземанията по договор за паричен заем, съгласно
клаузите на сключения договор за цесия между Банка Пиреос България АД-
цедент и цесионера Агенция за събиране на вземания АД. ПРС приема, че
ответникът следва да се счита редовно уведомен за сключването й, тъй като е
узнал за цесията и в хода на процеса, с получаване на приложените към
исковата молба документи. ПРС приема, че договора за издаване на
международна кредитна карта има характер на потребителски кредит по чл. 9
и сл. ЗПК. Приема се, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, поради което договорът за кредит е недействителен. ПРС приема, че
съгласно чл.23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане
само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Според първата инстанция от заключението на приетата по делото съдебно-
счетоводна се установява, че дължимата главница възлиза на сумата от 2577
лева, която сума съответно и се дължи.
Неоснователно е възражението, че неправилно е определен размерът на
главницата от 2 577 лв., тъй като договорът е обявен за недействителен и
всички плащания би следвало да погасяват лихви и такси, а не главница,
поради което, при съобразяване на дадената счетоводна експертиза, разликата
между получената сума и платената главница възлиза на 1 394,66 лв. Това е
така, защото по делото има събрани множество писмени доказателства за
многократните тегления на кредити с помощта на кредитните карти и
многократните им погасявания с вноски по същите две карти. При тази
фактическа обстановка и при липса на специални познания правилно съдът е
назначил ССЕ, която да даде отговор на въпроса какъв е размера на
дължимата главница и лихви по кредита. ССЕ е дал отговор на въпроса за
дължимата главница по двете кредитни карти, а именно това е сумата 2 577
лева. Заключението на вещото лице е прието без възражения, няма искания за
назначаване на допълнителна ССЕ. Ето защо първата инстанция правилно се е
съобразила със заключението на вещото лице относно размера на главницата
и няма основание този размер да се изменя поради недоказаните твърдения
наведени във въззивната жалба.
Неоснователно е възражението, че процесните задължения са
3
натрупани и при използване на допълнителна кредитна карта, която се
използвала от лицето И.. Неоснователно е и твърдението, че съдът не е
обсъдил въпросите точно от кой номер на кредитна карта какви суми са
получавани и връщани. Видно от приетата ССЕ /л.90/ е ясно посочено, че
размера на получените заеми е натрупан по основна и допълнителна кредитни
карти. Първата карта е с номер ***, а втората е допълнителната карта с номер
***. Първата карта е получена и ползвана от титуляра по договора Н. И. Д. –
получена на 24.02.2012г. /л.148/, а втората карта е получена от Р.М.И., като
упълномощено от титуляра лице за издаване на допълнителна кредитна карта
получена на 12.03.2012г. /л.141/. Наличието на титуляр на договора за
издаване на кредитна карта Д. и упълномощено от него трето лице И. е ясно
видно от самия договор от 26.02.2012г. /л.140-141 в оригинал/. Видно от
подписаните от ответника Н. И. Д. и от третото лице Р.М.И. общи условия
към договора за издаване на допълнителната кредитна карта /л.142-147 и
л.149-154/ в раздел ХІ допълнителни карти в т.72 ясно е предвидено, че
картодържателя и държателя на допълнителната карта отговарят солидарно и
изцяло за задълженията спрямо картоиздателя за общата стойност на
задълженията от държането и използването на допълнителната карта. Ето
защо въззивният съд приема, че правилно е ангажирана имуществената
отговорност на ответника Д. и за задълженията натрупани от ползването на
допълнителната карта, ползвана от лицето И.. Точно какви суми и по коя от
двете карти е теглено и връщано е ясно и детайлно описано в приложените
писмени доказателства от ищеца на листи 91-135 от първоинстанционното
дело.
Неоснователно е възражението, че ищцовото дружество не е доказало
претенцията си че има сключен договор за прехвърляне на вземанията между
„Банка Пиреос България“ и него. Напротив многократно този договор за
цесия е прилаган по делото, последно на листи 159-171 от делото на ПРС. Ето
защо въззивният съд намира обжалваното решение за правилно и
законосъобразно и същото следва да се потвърди.
Предвид изхода на делото право на разноски се поражда в полза на
страната взела участие в него, съразмерно на уважената, респективно
отхвърлената част от предявената претенция. Ето защо в полза на
въззиваемата страна „Агенция за събиране на вземания” ЕАД на основание
4
чл.78 ал.8 от ГПК. Такива по делото се доказаха реално направени 100 лева за
юрисконсултско възнаграждение определено по реда на чл.25 ал.1 Наредбата
за заплащането на правната помощ, във вр. с чл.37 ал.1 от Закона за правната
помощ и чл.78 ал.8 от ГПК.
Мотивиран така съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 399/05.02.2020 г. по гр.д. № 18926/2017г.
по описа на РС Пловдив.
ОСЪЖДА Н. И. Д. от ***, ЕГН ********** да заплати на „Агенция за
събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис-сграда
„Лабиринт”, ет. 2, офис 4 сумата от 100 лева за разноски за юрисконсултско
възнаграждение направени пред въззивния съд.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5