Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 15.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публично съдебно заседание на пети февруари две хиляди двадесет и
първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 4317 по описа на съда за 2020 г. и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 - чл. 273 ГПК.
С решение № 50642 от 25.02.2020 г. по гр.
д. № 6336/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, I ГО, 34 състав, е признато за установено
по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и чл.
86, ал. 1 ЗЗД от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, срещу
И.А.Х., ЕГН **********, че последната
дължи на ищеца следните суми:
сумата от 353.06 лева - главница за ползвана топлоенергия
за периода от 05.04.2015 г. до 30.04.2017 г. за топлоснабден
имот, находящ се на адрес: гр. София, ж. к. „******, ведно със законната
лихва от 05.04.2018 г. до изплащане на вземането; сумата от 33.99 лева - цена
за дялово разпределение на топлинна енергия за периода от 05.04.2015 г. до
30.04.2017 г., ведно със законната лихва от 05.04.2018 г. до изплащане на
вземането; сумата от 40.60 лева - обезщетение за забава за периода от
16.09.2015 г. до 28.03.2018 г.; сумата от 6.61 лева - обезщетение за забава
върху главницата за дялово разпределение за периода от 16.09.2015 г. до
28.03.2018 г., като са отхвърлени предявените искове, както следва: искът за
главница за доставена топлинна енергия за разликата над сумата от 353.06 лева
до пълния предявен размер от 489.88 лева и за периода от 01.05.2014 г. до
04.04.2015 г.; искът за главница за дялово разпределение за разликата над
сумата от 33.99 лева до пълния предявен размер от 47.49 лева и за периода от
01.05.2014 г. до 04.04.2015 г.; искът за обезщетение за забава за разликата над
сумата от 40.60 лева до пълния предявен размер от 63.79 лева; искът за
обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение за разликата над
сумата от 6.61 лева до пълния предявен размер от 10.33 лева,
и ответницата И.А.Х. е осъдена
да заплати на „Т.С.“ ЕАД разноски за заповедното производство и за исковото производство.
В
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД, чрез юрисконсулт Ж.Г., срещу първоинстанционното
решение в отхвърлителната му част, с доводи за
неправилност поради нарушение на материалния закон. Твърди се, че неправилно е
прието, че част от всички дължими суми по обща фактура № **********/30.07.2015
г. за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г. са погасени по давност. Посочва се,
че в раздел IX от ОУ - „Заплащане на ТЕ“, чл. 33,
ал. 1, са определени редът и срокът, по който купувачите на ТЕ са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за ТЕ, а именно: в 45 - дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Излагат се доводи, че задължението за
плащане на дължимите суми в размера, посочен в ежемесечно получаваните фактури,
е най - късно до края на текущия месец, следващ месеца на доставката на ТЕ. Сумата
по общата фактура за периода м. 05.2014 г. - м. 04.2015 г., издадена през м.
07.2015 г., става изискуема едва на 15.09.2015 г. Заявлението за издаване на
заповед за изпълнение е депозирано на 05.04.2018 г., с което давността е била
прекъсната. С оглед изложеното се моли за отмяна на решението в обжалваната
част и за уважаване на предявените искове. Претендират се разноски, включително
за юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
от ответницата И.А.Х., чрез назначения ѝ особен представител адвокат А.В.,
с доводи за неоснователност на въззивната жалба и искане решението в
обжалваната му част да бъде оставено в сила като правилно и обосновано.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от третото лице - помагач на
страната на ищеца „П.И.“ ООД.
Първоинстанционното
решение в частите, с които са уважени установителните искове до посочените по -
горе размери, не е обжалвано от ответницата, поради което е влязло в законна
сила.
Софийски градски съд, след като обсъди доводите
във въззивната жалба и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
достигна до следните фактически и правни
изводи:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата
е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението,
а по допустимостта - в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на
някоя от страните - т. 1 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай
не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният
съд следва да се произнесе по правилността на решението
само по наведените оплаквания
в жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно
и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като във връзка с оплакванията във
въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира
следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени установителни искове по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 150 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Пред въззивната инстанция
не е спорно, а се установява и от приетите писмени доказателства
и експертни заключения на изготвените в хода на производството
съдебно - техническа експертиза и съдебно - счетоводна експертиза, че през процесния период процесният имот
е бил топлофициран и че сградата - етажна
собственост, в която се намира същият,
е била присъединена към топлопреносната мрежа, както и че страните са
били обвързани от облигационно правоотношение по договор за доставка
на топлинна енергия, съответно ответницата е задължена за заплащането на цената на
предоставените на адреса на процесния
имот топлинни услуги.
Предвид обстоятелството, че първоинстанционното
решение е влязло в сила спрямо ответницата в посочените по - горе части, то
основанието на предявените искове е установено със сила на пресъдено
нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху
обстоятелството дали вземанията за посочения
период са погасени по давност.
В обжалваното решение районният съд е приел, че
вземанията за топлинна енергия
и за дялово разпределение за периода 01.05.2014 г. - 04.04.2015 г. са погасени с изтичане
на тригодишна погасителна давност,
съответно погасени по давност са и акцесорните претенции /обезщетенията за
забава/ върху погасените по давност главници.
Във връзка с довода на жалбоподателя, че първоинстанционният съд неправилно и в нарушение на
материалния закон, е приел, че са погасени по давност част от всички дължими по
обща фактура № **********/30.07.2015 г. суми за периода м. 05.2014 г. -
30.04.2015 г., съдът намира следното:
Действащата през процесния период нормативна уредба - чл. 155, ал. 1 ЗЕ
/в сила от
17.07.2012 г./, предвижда, че потребителите на топлинна енергия в
сграда - етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1. на 10 равни
месечни вноски и две изравнителни вноски /съответно след 15.05.2015 г. на 11 равни месечни вноски и една изравнителна вноска/;
2. на месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата и една
изравнителна вноска и 3. по реална
месечна консумация. Правилата за
определяне на прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното количество
топлинна енергия за всеки отделен
потребител са уредени в Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007
г. за
топлоснабдяването.
Анализът на
цитираната нормативна уредба води до извод, че в случаите на чл. 155, ал. 1, т.
1 или т. 2 ЗЕ
задълженията на потребителите за
заплащане на месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от
изравнителния резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер. Изравнителният резултат не
влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а води до
възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в размер на разликата между
начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по - голям или по - малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, това ново
вземане възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното
предприятие. Новото „изравнително“ вземане обаче винаги е самостоятелно и
различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/,
а не се касае до корекция на тези вноски със задна дата.
През спорния във въззивното
производство период м. 05.2014 г. - 30.04.2015 г. са действали Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД, одобрени с
решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. /въззивникът погрешно се позовава на ОУ/2016 г., одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР и в сила от 11.08.2016 г./. Съгласно ОУ/2014 г. /чл. 33, ал. 1 и ал. 2/ клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1, т. е. прогнозните
суми по ежемесечните
фактури, в 30 - дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на продавача, а стойността
на фактурата по чл. 32, ал.
2, т. е. общата фактура за реално потребеното
количество топлинна енергия за отчетния
период, в 30 - дневен срок
от датата на публикуването й на
интернет страницата на продавача. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия размер и то има
характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД,
когато е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва
да тече от деня, в който задължението е възникнало, т. е за процесните главници, по отношение на които се прилагат общите условия, приети през
месец февруари 2014 г., давността тече от деня, в който съответното
задължение е възникнало, т. е. от деня, следващ изтичането на съответния месец.
Съгласно чл.
32, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия, месечната дължима сума за доставена
топлинна енергия на клиента се формира въз основа на определения за него дял от
топлината топлоенергия за разпределение в сградата етажна собственост и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача. След отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 (т. е. за месечната дължима сума) и фактура за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период,
определено на база изравнителните сметки. Когато при издаване на общата фактура
се установи, че клиентът е заплатил сума, по - голяма от сумата по
фактурата, и ако клиентът няма просрочени задължения към продавача, заплатената
в повече сума се приспада от дължимите суми за следващ период, или по желание
на клиента, се възстановява от продавача. Когато при издаване на общата фактура
се установи, че клиентът е заплатил сума, по - голяма от
сумата по фактурата и
клиентът има просрочени задължения към продавача, със сумата в повече може да
се извърши прихващане с изискуемо и ликвидно вземане на продавача. Издаването
на изравнителната сметка не променя срока, в който месечните вноски стават
дължими, а следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за
тях.
Според разясненията на ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Тригодишният срок, посочен в чл. 111, б. „в“ ЗЗД, започва да тече от деня, в който всяко едно месечно вземане е станало изискуемо - чл. 114, ал. 1 ЗЗД
. По изложените
съображения, доколкото
съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуването на вземането се смята
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК, а в случая
заявлението е подадено на 05.04.2018 г., то прогнозните месечни суми за периода м.
05.2014 г. - 04.04.2015 г. /вкл. вземането за м. 03.2015 г./ са погасени по давност, както правилно
е приел в обжалваното решение и първоинстанционният съд. Това обстоятелство не може да бъде
променено от последващото издаване на нова
обща фактура през юли 2015 г., в какъвто смисъл
са оплакванията на жалбоподателя. Издаването
на такава фактура не променя настъпването на изискуемостта по отношение на месечните
вноски. Обратното би
означавало да се даде възможност на ищеца да измества периода на изискуемостта
на задълженията с оглед течението
срока на погасителната давност за тях,
което би било в противоречие с материалния
закон. Следователно искът е основателен само за вземанията за ТЕ за периода от
05.04.2015 г. до 30.04.2017 г., които съдът е определил в размер на 353.06 лева, съобразно приетата ССчЕ, съответно правилно искът е отхвърлен за разликата
над сумата от 353.06 лева до пълния предявен
размер от 489.88 лева и за периода
от 01.05.2014 г. до 04.04.2015
г.
Относно частичното отхвърляне на иска за
главница за услуга дялово разпределение и на исковете за присъждане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за топлинна
енергия и главницата за услуга дялово разпределение, въззивникът
не е изложил конкретни доводи за неправилност на първоинстанционното решение. Доколкото
в тази част въззивната жалба е бланкетна, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за
които настоящата инстанция следи служебно. Настоящият съдебен състав намира, че
и в тези части обжалваното решение е валидно и допустимо, не е допуснато и
нарушение на императивни материалноправни норми. Предвид
правомощията на въззивната инстанция по чл. 269 ГПК и
диспозитивното начало в гражданския процес, обжалваното
първоинстанционно решение следва да бъде потвърдено и
в тези части.
С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК, право на разноски има въззиваемата страна. От същата
обаче не е направено подобно искане и не са представени доказателства за
сторени разноски, поради което такива не следва да бъдат присъждани.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на кумулативно предявените искове, настоящото решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените
съображения, съдът