Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 2271 08.06.2018 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на двадесет и девети май две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 19596 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79 и чл. 92 от ЗЗД.
Ищецът „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, чрез пълномощника си адв. З.Ц., е предявил против Н.Т.К., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8633/ 07.09.2017 г., по частно гр. дело № 13895/ 2017 г. на ПРС, XIII гр. с-в, суми: главница в размер на 400 лева, представляваща общ сбор на дължими суми по фактура № **********/ 05.02.2015 г.- неустойки за предсрочно прекратяване на договори за услуги, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.09.2017 г. до окончателното погасяване, както и разноските по делото.
В исковата молба се твърди, че ищецът образувал частно гр. дело № 13895/ 2017 г. на ПРС, XIII гр. с-в, срещу длъжника, който обаче бил подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, поради което и се предявявал настоящият иск за установяване съществуване на вземането. Между страните били сключени договори за мобилни услуги от 16.10.2013 г., от 05.11.2013 г. и от 26.05.2014 г., договор за фискирани услуги от 05.11.2013 г. и сертификати за пакетни услуги от 05.11.2013 г. и от 26.05.2014 г., касаещи мобилни номера ***, ***, **** и ****. Ответникът не бил изпълнил свои задължения като абонат по четири фактури- фактура № **********/ 05.10.2014 г., фактура № **********/ 05.11.2014 г., фактура № **********/ 05.12.2014 г. и фактура № **********/ 05.02.2015 г. Договорите били предсрочно прекратени по вина на потребителя, поради което били начислени и неустойки. Изискуемостта на вземането по всяка от фактурите настъпвало след 15- тия ден от издаването им, като длъжникът направил частично плащане на сумата от 159, 18 лева и така имал остатък от още 400 лева, дължими по последната фактура. Моли се за признаване на установено вземането по заповедта. Претендират се и разноските в двата процеса. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но депозира писмено становище, в което посочва, че длъжникът заплатил след издаване на заповедта сумата от 400 лева- дължимият остатък от неустойките по фактурата, както и разноските по заповедното производство. В тази връзка дължими оставали само разноските в настоящия процес в размер на 385 лева, които следвало да се възложат в тежест на ответника, станал причина за образуване на делото, подавайки възражение.
Ответникът не е подал отговор в срока по чл. 131 от ГПК, като в с.з. се явява лично и моли за отхвърляне на иска. Твърди, че бил заплатил изцяло сумите по заповедното производство, като подал възражение не против дължимостта на сумите за неустойка, а защото имал много кратък срок за заплащане на последната вноска по договора. Посочва, че не било необходимо да се води настоящият процес, защото сумите по заповедта, включително и разноските, били изцяло погасени. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатския хонорар на ищеца.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
от фактическа страна следното:
Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8633/ 07.09.2017 г., по частно гр. дело № 13895/ 2017 г. на ПРС, XIII гр. с-в, е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата в размер на 400 лева, представляваща общ сбор на дължими суми по фактура № **********/ 05.02.2015 г.- неустойки за предсрочно прекратяване на договори за услуги, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.09.2017 г. до окончателното погасяване, както и разноските по заповедното производство в общ размер от 385 лева.
Като писмени доказателства са приети копия от договори за мобилни услуги, сертификати за пакетни услуги и фактури.
Ищецът признава извършено от ответника плащане на 15.02.2018 г. на сумата в размер на 785 лева, с която били погасени задълженията по заповедта- главница от 400 лева и разноски от общо 385 лева.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Предмет на делото е установяване съществуването
на присъдено вземане по заповедно производство за суми по фактура за неустойки
във връзка с предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги. Няма спор,
че падежът за плащането на въпросната фактура № **********/ 05.02.2015 г. е бил
изтекъл към момента на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК (04.09.2017
г.), но в последствие (на 15.02.2018 г.) сумата по фактурата е била платена,
ведно с направените по заповедното производство разноски на заявителя за
държавна такса и адвокатско възнаграждение. С факта на извършеното плащане
ответникът е изпълнил своето задължение, като е погасил търсената със
заявлението сума за главница и разноски в пълен размер. Доколкото няма спор
между страните по тези обстоятелства, не е необходимо нито да се обсъждат
доказателствата по делото, нито пък да се излагат допълнителни съображения по
претенцията на ищеца. Така предявеният иск обаче следва да се отхвърли, защото
вземането на кредитора е било събрано и не се налага втори път съдебното му
присъждане с решението.
Няма спор, че ответникът (длъжник
в заповедното производство) не е изпълнил задълженията си по заплащане на фактурата
навреме, с което е дал повод за образуване на частно гр. дело № 13895/ 2017 г.
на ПРС, XIII гр. с-в и за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК спрямо него. В тази връзка разноските, направени с оглед
образуваното заповедно производство, са дължими и правилно са били включени в
издадената заповед за изпълнение. Те са заплатени от длъжника, който не оспорва
дължимостта им, като в настоящия процес това вземане
също не може да бъде присъдено, доколкото вече е събрано и кредиторът е
удовлетворен.
Спорният въпрос по делото е на кого да бъдат
възложени направените в процеса разноски- дали те да останат за сметка на ищеца,
предвид погасеното задължение по заповедното производство или пък за тях да се
осъди ответникът, който е подал възражение срещу заповедта. Принципно,
разноските следват изхода от делото, т.е. възлагат се в тежест на загубилата
страна. В случая обаче, независимо от резултата от процеса- отхвърлянето на
иска, разноските не следва да останат за сметка на ищеца, който ги е направил.
Това е така, тъй като искът е отхвърлен не, защото е неоснователен, а защото
плащането на процесната фактура е станало в хода на
делото. Освен това, ответникът е бил причината за завеждане на исковото
производство, тъй като е подал възражение срещу заповедта за изпълнение. С
възражението не са представени доказателства за заплатената сума по заповедта,
за да се възползва длъжникът от нормата на чл. 414а ал. 1 и ал. 2 от ГПК и в
тази връзка правилно на заявителя са били дадени надлежни указания по чл. 415
от ГПК да предяви иск за установяване на вземането си по заповедта, който е
настоящият такъв. Без значение за делото е причината, поради която длъжникът е
депозирал възражение, доколкото то е по утвърден бланков образец, а
законодателят не поставя като изискване мотивировка защо се подава. В този
смисъл не могат да бъдат споделени съображенията на ответника, изложени в с.з.,
че той не искал да се води ново дело срещу него, а не бил съгласен само с
краткия срок на последната вноска. С поведението си- от една страна неплащане
след получаване на заповедта и от друга- с подаване на възражение по реда чл.
414 от ГПК, длъжникът е станал причина за образуване на исковото производство
срещу себе си. Така той не може да се ползва от привилегията на чл. 78 ал. 2 от ГПК, освобождаваща го от заплащане на разноските в процеса и тези разходи
следва да му бъдат възложени. Те се претендират още с исковата молба, а са
налице и доказателства, че са действително направени- внесена държавна такса за
образуване на делото в размер на 25 лева (лист 35 от делото) и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС (л. 33- 34). По отношение на
направеното възражение за прекомерност, следва да се посочи, че по смисъла на
чл. 78 ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е
прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото,
съдът по искане на другата страна може да присъди и по- нисък размер на
разноските. В случая обаче не са налице основания за подобна редукция, защото
хонорарът е точно, колкото е минималният размер по чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., който възлиза на 360
лева с ДДС (като тук следва да се има предвид и нормата на параграф 2 а от ДР
на Наредбата при начисляването на ДДС върху тази сума, който става неразделна
част от размера на възнаграждението), поради което претендираната
сума следва да се присъди изцяло, без въобще да се обсъжда въпросът за
фактическата или правна сложност на производството, тъй като липсва каквато и
да е прекомерност.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, чрез пълномощника си адв. З.Ц., иск против Н.Т.К., ЕГН: **********,***, за признаване на установено, че ответникът дължи сумата в размер на 400 (четиристотин) лева, представляваща общ сбор на дължими суми по фактура № **********/ 05.02.2015 г.- неустойки за предсрочно прекратяване на договори за услуги, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на постъпване на заявлението в съда- 04.09.2017 г. до окончателното погасяване, както и направените в заповедното производство разноски в размер на 25 (двадесет и пет) лева- държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на 360 (триста и шестдесет) лева, присъдени заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8633/ 07.09.2017 г., по частно гр. дело № 13895/ 2017 г. на ПРС, XIII гр. с-в, като погасен поради извършено плащане в хода на делото.
ОСЪЖДА Н.Т.К., ЕГН: **********,***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, чрез пълномощника му адв. З.Ц., разноските по настоящото дело в размери, както следва: 25 (двадесет и пет) лева- за държавна такса и 360 (триста и шестдесет) лева с ДДС- за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
:/п/
Вярно
с оригинала.
АД