Р Е Ш Е Н И Е
№ ........
гр. София, 08.11.2019г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НАКАЗАТЕЛНО
ОТДЕЛЕНИЕ, XІV ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в
публичното заседание на девети октомври през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНДРЕЙ АНГЕЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛ ДЕЧЕВ
Мл. съдия ПАВЕЛ ПАНОВ
при участието на съдебния секретар ДАНИЕЛА
ГЕНЧЕВА, и прокурор МИТКО ДИМИТРОВ, като разгледа докладваното от мл. съдия Панов
в.н.а.х. дело № 2931 по описа на съда за 2019 г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК.
С решение от 28.06.2018г. по
Н.А.Х.Д.№15882/2017г., СРС, НО, 102-ри с-в е признал обвиняемата Л.М. С.,
родена на ***г***, българка с българско гражданство, с висше образование,
омъжена, неосъждана, работи като „управител” в „Б.” ЕООД, с постоянен адрес:***,
е ЕГН: **********, за НЕВИНОВНА в това за времето от 04.04.2015г. до
19.12.2015г., в гр. София, ул. „******, апартамент №18, в условията на продължавано
престъпление със 17 (седемнадесет) деяния, които осъществяват поотделно един
състав на едно и също престъпление и са извършени през непродължителни периоди
от време, при една и съща обстановка, и при еднородност на вината, при което
последващите се явяват от обективна и субективна страна продължение на
предшестващите, като родител на А.В.П.да не е изпълнила (отказала да предостави
възможност за упражняване на режим на контакт), като не предала детето А.В.П.на
баща му В.Л..П., по силата на съдебно решение № Ш-80-80 от 17.04.2014г. на
CPC-III ГО, 80-ти състав, влязло в законна сила на 17.04.2014г., постановено по
гражд. дело № 18205/2013., с което били определени мерки относно упражняването
на родителските права и бил изменен режимът на лични контакти между бащата В.Л..П.
и малолетната му дъщеря А.В.П.поради което и на осн. чл.378, ал.4, т.2 от НПК я
е оправдал по повдигнатото й обвинение за престъпление по чл.182, ал.2 вр.
чл.26, ал.1 от НК.
Срещу решението е постъпил въззивен
протест от прокурор при СРП. В сезиращия въззивния съд акт се посочва, че
решението на СРС е неправилно и необосновано. Твърди се, че фактическите изводи
на съда не кореспондират със събраните по делото доказателства. Сочи се, че се
установява безспорно, че Р. е водела детето на определеното от съда място с цел
да се осъществяват личните отношения с бащата, като детето не е било склонно да
тръгне с П. поради синдром на родителско отчуждение. СРП счита, че причината за
това родителско отчуждение е и в поведението на обвиняемата, доколкото
конфликтът между родителите е пренесен в отношенията им с детето. Посочва се,
че нежеланието на детето да се вижда с П. е формирано от действията на Л. С..
Отправя се искане въззивният съд да отмени атакуваното решение и да признае
обвиняемата за виновна.
Настоящата въззивна инстанция служебно
констатира, че протестът срещу първоинстанционното решение е подаден в
предвидения в чл. 378 ал.1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК петнадесетдневен срок, от
процесуално легитимирана страна, с обоснован правен интерес, срещу съдебен акт,
подлежащ на съдебен контрол по реда на глава XXI от НПК. Предвид това,
въззивният съд намира протеста за процесуално допустим. В разпоредително
заседание на 22.07.2019 г., въззивният съд по реда на чл. 327 от НПК прецени,
че за изясняване на обстоятелствата по делото не се налага разпит на обвиняемата
и на свидетели.
Пред въззивния съд, представителят на
Софийска градска прокуратура поддържа протеста. Счита протеста за обоснован, с
оглед на което пледира за уважаването му.
Защитникът на обвиняемата Р., моли съда да
остави без уважение протеста. Счита присъдата за законосъобразна и правилна.
Сочи, че невъзможността на бащата да осъществи установения от съда режим на
лични отношения с дъщеря му не е по вина на обвиняемата. Моли съда да остави в
сила първоинстанционното решение.
Софийският градски съд, като обсъди доводите, съдържащи се в протеста,
както и тези, изложени в съдебно заседание, и след като в съответствие с чл. 314 НПК провери изцяло
правилността на атакуваното решение, намира, че не са налице основания за неговата
отмяна или изменение поради следните съображения:
Първоинстанционното решение е постановено
при изяснена фактическа обстановка, която се установява от събраните по делото
гласни и писмени доказателства, обсъдени подробно и задълбочено в мотивите на
СРС. Настоящият състав възприема изложената в мотивите към присъдата фактическа
обстановка, като само с цел пълнота на въззивния съдебен акт излага
релевантните за произнасянето си факти.
В.П. и обвиняемата Л. С. живеели на семейни начала,
като имали и общо дете - А.В.П.а, родена през 2006г. След раздялата на
родителите било постановено съдебно решение по гр. дело № 13512/2011г. на CPC-ГО, с което упражняването на
родителските права и задължения по отношение на детето било възложено на
майката, а на бащата бил определен режим на лични контакти с детето.
Впоследствие било постановено и второ съдебно решение по гр. дело №
18205/2013г, влязло в сила на 17.04.2014г„ по силата на което били определени
мерки относно упражняването на родителските права и бил изменен режимът на
лични контакти между бащата и А.В.П.а, както следва: - всяка първа и трета събота и неделя от
месеца, от 10:00 ч.сутринта в събота до 18:00 ч. в неделя, с преспиване,
10 (десет) дни през зимата и 20 (двадесет) дни през лятото по време, което не
съвпада с платения годишен отпуск на майката, както и всяка четна година от
11:00 ч. на 24.12 (двадесет и четвърти декември) до 11:00 ч. на 26.12 (двадесет
и шести
декември) с приспиване и да го връща в дома на майка му.
Поради неуреждане на въпроси, свързани с така
определения режим на лични отношения свидетелят В.П. образувал изпълнително
дело.
До майката на детето било изпратено съобщение от ЧСИ М.Б.на
дата на 27.03.2015г., в което същата следвало в тридневен срок да съобщи
времето и мястото на предаване на детето на дата 04.04.2015г. на бащата В.П.,
готова ли е да предаде детето и при отрицателен отговор да посочи какви пречки
съществуват за своевременното изпълнение на задължението. Според постъпил писмен
отговор обвиняемата заявила че е готова да предаде детето на бащата на
определеното място и време в изпълнителния лист, като заявила, че мястото на предаване ще бъде пред жилището, където живеят майката и
детето.
На 04.04.2015г., макар обвиняемата и детето А. П.а да
са били на уговореното място, последната отказала да тръгне с баща си, поради
което не се осъществил контакт с детето.
На 18.04.2015г свидетелят П. подарил играчка на дъщеря си и двамата осъществили комуникация,
но А. П.а отново отказала да тръгне с баща си и предаване не било осъществено.
На 16.05.2015г. П. отново подарил на дъщеря си играчка и
детето се заиграло, но отново не пожелало да тръгне заедно с баща си.
На 06.06.2015г. била осъществена среща между бащата и
детето, но предаване не последвало поради изразеното от А. П.а несъгласие да
тръгне с баща си.
На 20.06.2015г., В.П. носел подарък за дъщеря си –
ролери, но А. П.а отново не пожелала да отиде с баща си в близкия парк, за да
ги пробва. Предаване на детето не последвало, поради отказ на самото дете да
тръгне с В.П..
На 04.07.2015г. В.П. се срещнал с дъщеря си в
присъствието на нейната майка, но А. П.а отново не пожелала да тръгне с баща
си.
На 18.07.2015г.; 01.08.2015г.; 15.08.2015г А. П.а отново
не е пожелала да тръгне заедно с баща си.
Свид. П. е депозирал молба пред ЧСИ М.Б., в която е
посочил, че смята да промени определения от обв. С. режим за летен отпуск и
предаване на дъщеря му А. П.а на дата 15.08.2015г. като съобщил, че на
15.08.2015г. щял да отиде да вземе детето, но не за предаване за летен отпуск,
а за предаване, според влязлото в сила съдебно решение за трета събота и неделя
на месец август, а предаването на детето за летен отпуск да бъдело осъществено
на 17.08.2015г., в 10:00 ч.на адреса според съдебното споразумение, като за
целта искал да бъдат повикани и представители на ДСП „Красно село”. На
17.08.2015г. не е била осъществена среща между свид. В.П. и неговата дъщеря А. П.а.
Среща не била осъществена на 17.08.2015г. поради несвоевременното уведомяване
на майката за промяната.
На дати 19.09.2015г., 03.10.2015г.,17.10.2015г.
предаване на А. П.а на нейния баща - свид. П., не е било осъществено поради
нежелание на детето да тръгне с баща си.
На дати 05.12.2015г. и 19.12.2015г., макар и
обвиняемата и детето да присъствали на определеното място за осъществяване на
предаването, такова не последвало поради отказ на детето.
На всички посочени дати винаги присъствала обвиняемата
Л.Р. и детето –А. П.а.
Така възприетата
фактическа обстановка настоящият съдът приема за установена въз основа на
събраните по делото гласни и писмени доказателства, а именно: показанията на К.М.К., В.М.С., депозирани в хода на
съдебното следствие, показанията на разпитаните на досъдебната фаза свидетели: Л.С.П.,
В.Л..П., Таня Т.Р., И.Д.С., Е.Г.К., В.И.Д., С.Ж.В., В. М. Р., Е.Г.В., Н.Г.Б. –
Д., Е.С.А., Е.С.С., Ю.М.Й., писмените доказателства и доказателствени средства,
събрани в хода на досъдебното производство: Решение от 10.12.2015г.
на CPC, III ГО, 80-ти състав, 4 бр. доклади, справка-график за режимите на
лични контакти на А. П.а, , изпълнителен лист от 17.09.201 Зг., доклад от
фондация „Психологическа подкрепа”, решение от 17.04.2014г. на СРС, III-то ГО, 80-ти състав, протоколно определение от
13.03.2012г. на СРС, III-то ГО, 86-ти
състав, заключителни доклади на СО ЦОП „Бъдеще”, график за трите режима,
изпълнявани от А. П.а за м. ноември и декември 2015г., междинен доклад от
фондация „Психологическа подкрепа, становище от фондация „Психологическа
подкрепа”, справка от ДСП „Красно село”, писмо-справка и 4 бр. доклади от ДСП „Красно
село”, 2 заключителни доклада за резултатите от предоставяне на социална услуга
от СО ЦОП „Бъдеще”, доклад-оценка на сигнал, писмо-справка с изх.№
ЗД-11/07/08.05.2015г. от ДСП „Красно село” до ЧСИ - М.Б., веществените доказателства и
доказателствени средства.
За да приеме описаната фактическа
обстановка първоинстанционният съд е направил преценка на целия
доказателствения материал, въз основа на което е изградил и своите фактически
изводи, които настоящият съдебен състав намира за обосновани, поради което ги
възприе напълно.
Събраните по делото доказателства са
обсъдени пълно и всеобхватно от първостепенния съд, същите са анализирани
правилно, поради което въззивният съд намери, че не следва да бъдат
преповтаряни. Правилно са кредитирани приложените по делото писмени
доказателства, които допълват и подкрепят гласните доказателства и изясняват в
пълнота фактите по делото.
От показанията на всички разпитани
свидетели, съответно от всички писмени доказателства и доказателствени средства
по делото се установява, че на датите, на които е следвало да се осъществи
личен контакт на бащата В.П. с детето, съобразно решението на гражданския съд, детето
е било доведено от обвиняемата Л.Р., като предаване не е осъществено поради
изразеното несъгласие от страна на детето да тръгне с баща си. По този факт
страните не спорят, съответно не са ангажирани достатъчно доказателства, които
да оборват тази констатация. Настоящият състав намира, че това е основният факт
от възприетата фактическа обстановка, доколкото повдигнатото обвинение с
постановлението за предложение за освобождаване от наказателна отговорност с
налагане на административно наказание на основание чл.78а от НК прокурорът от
СРС е инкриминирал поведение на обвиняемата, изразяващо се в съзнателно неизпълнение
на решението на гражданския съд в частта му относно личните контакти с детето,
като се твърди, че същата отказвала под различни предлози да предаде детето. На
лист 3 от постановлението е посочено от държавното обвинение, че П.а не е
изпълнила/отказала да предостави възможност за упражняване на режим на контакт,
като не е предала детето на баща му. Изброявайки по дати самите деяния,
прокурорът от СРП е посочил, че за всички от тях обвиняемата е отказала да предостави
възможност на В.П. да упражни режима на контакт, като е отказала предаване на
детето.
При така възприетата фактическа обстановка
въззивният съд намери, че следва при излагане на мотивите си от правна страна
да изясни основните характеристики на престъплението по чл.182 ал.2 от НК, като
наблегне на признаците от обективна страна, съответно на двете форми на
изпълнително деяние, инкриминирани в диспозицията на правната норма.
Съгласно чл. 182 ал.2 от НК родител или друг сродник,
който не изпълни или по какъвто и да е начин осуети изпълнението на съдебно
решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с
дете, се наказва с пробация и глоба от две хиляди до пет хиляди лева, а в
особено тежки случаи - с лишаване от свобода до шест месеца и глоба от пет
хиляди до десет хиляди лева.
Престъплението има особен субект, а именно
– родител или друг сродник на дете, предмет на престъплението е влязло в сила
съдебно решение или друг приравнен на него акт на компетентен съд, който урежда
упражняване на родителските права или режим на лични контакти с дете. За обект
на престъплението следва да се приемат обществените отношения, свързани с
безпроблемното осъществяване на регулярен и непрепятстван контакт на дете с
всеки от неговите разделени родители или други близки родственици. С цитираната разпоредба се инкриминира несъобразяването на лицата със съдебните
решения относно упражняване на родителските права и лични контакти между децата
и техните най-близки роднини. Осигурена е наказателноправна защита на
обществените отношения, свързани с нормалното развитие на децата, обусловено от
необходимостта на имат редовни и непрекъснати контакти със своите близки, които
могат да бъдат разведени или разделени родители, а също така и възходящи, на
които законът дава възможност да искат от съда определяне на лични контакти с
детето (баби и дядовци). Защитават се интересите на децата с цел да се създадат
възможно най-благоприятни условия за тяхното отглеждане и правилно възпитание.
От друга страна, доколкото разпоредбата се намира систематически в глава
четвърта на особената част – престъпления против брака, семейството и младежта,
защитени са и правата на самите родители за редовни контакти с децата, оставени
за отглеждане и възпитание на другия. В този смисъл са и постановките на Тълкувателно
решение № 3 от 8.XII.1983 г. по н. д. № 3/83, ОСНК.
Настоящият въззивен състав
намира за изключително важно да посочи, че законодателят е инкриминирал две
форми на изпълнителното деяние, които по своята същност се изразяват в коренно
различно едно от друго поведение на субекта на престъплението. Необходимо е детайлно
прецизиране на инкриминираните от държавното обвинение действия и наказуеми
бездействия от страна на дееца, които задължително следва да се посочи под коя
форма на изпълнително деяние се субсумират. Съгласно диспозицията на нормата,
двете форми на изпълните деяние са неизпълнение на съдебно решение или
осуетяването на изпълнението на такова „по какъвто и да е начин“. При
повдигнато обвинение за неизпълнение на съдебно решение (какъвто е и настоящият
случай), обвиняемата се твърди да е осъществила едно престъпление на формално
извършване. Неизпълнението може да се състои в непредаване на детето или във
фактическо недопускане на съответния правоимащ да осъществява лични контакти. За
разлика от тази първа форма на изпълнителното деяние, при реализиране на другата
форма-осуетяване на изпълнение, се създава обстановка, съпроводена със спънки, за
да не може да бъде изпълнено решението и става дума за резултатно престъпление.
В този смисъл е Решение № 212 от 24.10.2018 г. на ВКС по н. д. № 848/2018 г.,
II н. о., НК.
От субективна страна
престъплението се осъществява при форма на вината умисъл.
В случая, макар и
непрецизно посочено от държавното обвинение, на обвиняемата е вменено, че е
осъществила престъплението чрез първата форма на изпълнително деяние - не е
изпълнила съдебно решение във връзка с личните контакти между малолетната А. П.а
и нейния баща В.П.. Дори представителят на СРП не оспорва обстоятелството, че
на инкриминираните дати детето и неговата майка са присъствали на уговореното
място, съответно майката е била формално готова да предаде детето и да изпълни
решението на гражданския съд. Пречка за това се е оказал категоричният отказ на
детето да последва баща си и да се отдели от майка си. От доказателствата по делото няма данни за
недопускане на бащата да осъществи определените лични контакти с дъщеря си,
съответно за отказ на майката да предаде детето и съответно да изпълни
съдебното решение. Следва в пълна степен да се отчита обстоятелството, че по
своята същност задълженията за предаване на дете от един родител на друг, съответно
правото на родителя, неупражняващ родителските права, но имащ право на лични
контакти с детето, е особен вид притезателно право, чието реализиране е строго
специфично. Това е така доколкото детето е самостоятелна личност със свои
специфични за възрастта потребности, емоционално състояние, възприятие за
заобикалящия свят и отношение към всеки родител. Ето защо следва да се отчитат
конкретните особености на поведението на детето на съответните срещи и опити за
предаване. По настоящето дело се установява, че детето ясно и недвусмислено е
изразявало категоричен отказ да тръгне с баща си, като предаване не се е
осъществявало не поради отказ на майката да изпълни съдебното решение. В този
смисъл при така възприети от съда, а и от страните без оспорване обстоятелства,
не може да се достигне до извод, че обвиняемата е осъществила инкриминираната
първа форма на изпълнителното деяние.
СРП в допълнителното
изложение към протеста срещу атакувания съдебен акт твърди, че от фактическа
страна е безспорно установено, че Р. е водела детето с цел да се осъществят
определените от съда лични отношения с П., но детето не е тръгнало с баща си
заради наличието на синдром на родителско отчуждение. Едва в допълнението към
протеста от 11.06.2019г. се навежда за
пръв път твърдението, че причината за това отчуждение е поведението на
обвиняемата, продиктувано от конфликт между родителите, пренесен в отношенията
им с детето. Единственият прокурорски акт, в който прокуратурата обективира
убеждението си, че нежеланието на детето да се вижда с баща си е резултат от
действията на обвиняемата по делото, е именно допълнението към протеста.
Въззивният съд намира за необходимо да
посочи, че рамките на процеса, съответно на предмета и пределите на доказване,
се поставят от държавното обвинение в лицето на прокуратурата с обвинителния
акт, съответно с постановлението по чл.375 от НПК, което следва да съдържа
реквизитите на обвинителен акт. Това е така, доколкото съдът се произнася само
и единственото по наведените в акта на прокуратурата правнорелевантни факти и
съответно само и единствено по конкретно повдигнато обвинение с посочена ясна
правна квалификация. На първо място, в постановлението, макар и да е посочено
непрецизно, е повдигнато обвинение по чл.182 ал.2 пр.1 от НК - първата форма на
изпълнителното деяние – неизпълнение на съдебно решение за лични контакти, а не
е инкриминирана втората форма – осуетяване на изпълнението. Разликите между
двете бяха подробно анализирани по-горе и е следвало прокуратурата при формирано
убеждение, че е налице осуетяване на изпълнението под някаква форма (каквото
уточнение е направено едва в допълнението към протеста), е следвало това
обвинение като правна квалификация и фактически обстоятелства да бъде посочено
и надлежно мотивирано в акта по чл.375 от НПК. По делото посочените фактически
обстоятелства в постановлението в неговата обстоятелствена част инкриминират
действия по неизпълнение на съдебното решение и отказ да се предостави детето.
Видно от изложеното в протеста, такива твърдения не се поддържат, а се излагат
доводи за действия от страна на обвиняемата, които мотивират дъщеря ѝ да
отказва по категоричен начин да се вижда и да общува с баща си. Няма и никакви
индиции, че Софийка районна прокуратура е субсумирала действията на обвиняемата
като престъпление по чл.182 ал.2 пр.2 от НК.
Недопустимо е съдът да се
произнася по неповдигнато обвинение вън от случаите на чл.287 от НПК. Разпоредбата
е императивна, доколкото изисква във всички случаи на съществено изменение на
обстоятелствената част на обвинението да се проведе процедура по чл.287 от НПК,
която гарантира правото на защита на обвиняемата, съответно и дава възможност
да се запознае с новите факти и обстоятелства, или с новата правна
квалификация, които държавното обвинение инкриминира. Тази процедура е
недопустимо да се осъществи пред въззивната инстанция, доколкото би се
накърнило начин правото на защита на подведения под наказателна отговорност,
съответно лицето би се лишило от една инстанция по същество при произнасяне по
наведени нови факти едва пред въззивния съд. Подобно изменение на обвинението
би нарушило принципа на справедлив
съдебен процес по смисъла на чл.6 от ЕКПЧ в неговия наказателноправен
аспект и не е съобразено с европейските стандарти за наказателно правосъдие и съответно
се явява съществено процесуално нарушение. В случая СРП в постановлението по
чл.375 от НПК не е посочила каквито и да е фактически обстоятелства, изразяващи
се във въздействие от страна на майката върху детето с цел да го мотивира да
отказва срещи с баща си и съответно да придобие синдром на родителско
отчуждение. Както беше посочено по-горе, такива твърдения държавното обвинение
навежда едва пред въззивния съд.
Настоящият състав отбелязва, че принципно е
възможно умишленото въздействие върху психиката и поведението на едно дете от
страна на негов родител или друг родственик, целящо като краен резултат
формиране на негативни представи и отношение на детето спрямо другия родител съответно
отказ да се среща и да общува с него, да осъществява признаците от обективна
страна на втората форма на изпълнителното деяние на престъплението по чл.182
ал.2 от НК. Изпълнителното деяние,
осъществено чрез осуетяването по какъвто и да е начин на изпълнението на
съдебното решение за лични контакти, по своята формулировка позволява да се
обхванат широк кръг от действия и бездействия на субекта на престъплението, които
в своята съвкупност са насочени към и причиняват вредоносния резултат, а именно
– осуетяване на изпълнението на решението за лични контакти. Няма пречка
субектът на престъпление да реализира тази форма на изпълнителното деяние чрез
действия или противоправни бездействия, които имат за краен резултат формиран у
детето отказ да се вижда със своя родител, но следва този отказ да е пряка и
непосредствена последица от умишлено въздействие върху детето от страна на
негов родител или друг сродник. За да се разгледа такова обвинение обаче,
съответно за да се произнесе съда по него, е необходимо освен такива твърдения
да са наведени в обвинителния акт или в постановлението по чл.375 от НПК чрез
въвеждане на конкретна фактология, да е посочена и такава правна квалификация. Доказването
на причинната връзка между поведението на дееца и формирания отказ на детето
следва да се осъществи с експертни знания. По конкретното дело изобщо не е
изготвяна експертиза от вещи лица психолози и психиатри, а се ползва фрагментарно
заключение, допуснато и прието по гражданско дело, което е недопустимо в
наказателния процес. Доколкото обаче въззивният съд счита, че такива факти не
са навеждани и обвинение по чл.182 ал.2 пр.2 от НК не е било повдигнато по
надлежен ред, настоящият състав не проведе съдебно следствие в тази насока,
съответно не назначи и експертиза.
По делото действително има
данни, че обвиняемата е оказвала въздействие върху дъщеря си и е способствала
за задълбочаване на синдрома на родителско отчуждение, който от своя страна би
могъл да е причина за невъзможността да се изпълни съдебното решение за лични
контакти с детето. От показанията на свидетелката Кръстанова е видно, че Р. не
сътрудничи за подобряване на отношенията между бащата и детето, свидетелят
Любчо П. от своя страна съобщава, че майката мотивира детето да отказва да
контактува с баба си и дядо си по бащина линия и с баща си. В хода на досъдебното
производство свидетелката Р. съобщава за отказ на майката да сътрудничи за осъществяване
на пълноценен контакт между бащата и детето. Свид. Е.Г.също изнася информация,
че обвиняемата не съдейства на Дирекция социално подпомагане, не подпомага
детето в опитите му за контакт с бащата и отказва социални услуги с такава
насоченост. В наличните по делото доклади – том 2, л.60 и следващите, се
съдържат индиции, че малолетната А. П.а не знае защо не иска да се вижда с баща
си, приема за свои родители майка си и нейния нов партньор, налични са и данни
за ревност от страна на майката, като дори според наличната информация
нежеланието за срещи е провокирано от самата Л.Р., която счита, че към датата
на изготвяне на доклада бащата и дъщерята не следва да се виждат. Данни за
действия от страна на обвиняемата, че същата мотивира дъщеря си и съответно
поведението способства формирането на синдром на родителско отчуждение и последващ
отказ от контакт с другия родител се откриват и в показанията на Е.А., която
също съобщава за въздействие от страна на обвиняемата върху А. П.а с цел да се
осуетят контактите на детето с баща му и неговото ново семейство. Категорично
е, че по делото не е проведено целенасочено разследване в тази посока, както и
не са назначавани експертизи. събиране на допълнителни доказателства, както и
назначаване на допълнителни експертизи. Както беше посочено по-горе, това би
било безпредметно в настоящето производство, доколкото такова обвинение не е
било повдигано, а се навеждат такива доводи едва в протеста, с който е сезирана
въззивната инстанция. Въззивният съд не би могъл да измени правната
квалификация на деянието дори и да установи нови фактически положения, тъй като
в случая става въпрос за различна форма на изпълнително деяние. Подобно
изменение на обвинението може да бъде извършено само от прокуратурата и то само
пред първа инстанция.
Поради това този съдебен състав намира, че
обвиняемата не е осъществила от обективна и субективна страна състава на
престъплението по чл. 182, ал.2 пр.1 вр.
чл.26 от НК, за което ѝ е повдигнато обвинение, като в съответствие със
закона правилно СРС я е признал за невиновна по повдигнатото обвинение.
При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на правилността на атакуваното решение,
въззивната инстанция не констатира наличието на основания за неговото изменяне
или отмяна, поради което и с оглед гореизложените съображения, постанови своето
решение.
Ето защо и на основание чл. 334, т. 6, вр. чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.06.2018г. по Н.А.Х.Д.№15882/2017г., СРС, НО, 102-ри с-в.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване и протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.