№ 11406
гр. София, 19.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.А
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20211110146297 по описа за 2021 година
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно и субективно кумулативно
съединени установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр. с
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищцовото дружество твърди, че е налице облигационно правоотношение с
ответниците, възникнало въз основа на договор за продажба на топлинна енергия при
Общи условия, чиито клаузи съгласно чл. 150 ЗЕ са обвързали потребителите без да е
необходимо изричното им приемане. Поддържа, че съгласно тези ОУ е доставял на
ответниците за процесния период топлинна енергия, за която не е заплатена дължимата
цена, до процесния имот с адрес гр. София, ж.к. „Люлин“, бл. 906, вх. В, ет. 1, ап. 47.
Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди всеки от ответниците да му
заплати в условията на разделност, в качеството им на собственици на процесния имот,
следните суми: 868,48 лв., представляваща стойността на незаплатената топлинна
енергия за периода от 01.05.2017 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава
от 06.04.2021 г. до изплащане на вземането, сума в размер на 124,68 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2018 г. до 26.03.2021 г., сума в размер
на 13,00 лв., представляваща главница за дялово разпределение за периода 01.03.2018
г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за забава от 06.04.2021 г. до изплащане на
вземането, както и сумата в размер на 2,57 лв., представляваща мораторна лихва за
забава върху главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода
от 01.05.2018 г. до 26.03.2021 г ., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
1
парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.04.2021 г. по ч.гр.д. № 19195/2021 г. по
описа на СРС, 56 състав.
Ответниците в депозираните в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК отговори на исковата
молба оспорват исковете като недопустими с довод, че в срока по чл. 414 ГПК за
възражение срещу издадената по ч.гр.д. № 19195/2021 г. заповед за изпълнение на
парично задължение, в продължение на което е образувано настоящото исково
производство, освен възражения по ч.гр.д. № 19195/2021 г., са предявили в срока за
възражение и отрицателни установителни искове, по които са образувани
производствата по гр.д. № 38692/2021 г. по описа на СРС, 127 състав – по исковете на
А. Г. Н., и гр.д. № 40435/2021 г. по описа на СРС, 171 състав – по исковете на М. Г. Н..
Поради това считат, че настоящото исково производство, като по-късно заведено,
подлежи на прекратяване като недопустимо, като съдът незаконосъобразно е дал
указания за предявяване на исковете по реда на чл. 422 ГПК. При условията на
евентуалност оспорват исковете по основание и размер. Оспорват наличието на
облигационно правоотношение въз основа на качеството собственик или ползвател на
процесния имот.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По допустимостта на настоящото производство:
Съдът намира за неоснователно възражението на ответниците за недопустимост
на настоящото исково производство поради образуване на производства по
отрицателни установителни искове на всеки от тях за същото вземане, предявени в
срока за възражение по чл. 414 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение.
Настоящата инстанция не споделя практиката, изложена в цитираните от ответниците
съдебни актове. Същата не само не е константна, но и е налице обемна практика в
обратния смисъл, включително актуална такава – в този смисъл например Определение
№ 278 от 19.05.2022 г. на ВКС по т.д. № 1811/2021 г., I т.о., ТК, докладчик съдията Р.
Б., Определение № 23 от 17.01.2012 г. на ВКС по ч. т. д. № 867/2011 г., I т. о., ТК,
докладчик съдията Е. М.; Определение № 274 от 12.04.2012 г. на ВКС по ч.т.д. № 131/
2012 г., ІІ т.о., ТК, докладчик съдията Б. Б., Определение № 15 от 10.01.2012 г.
на ВКС по ч. т. д. № 764/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б. Й.; Определение
№ 440 от 27.06.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2466/2013 г., I т. о., ТК, докладчик
съдията М. К.; Определение № 688/14.12.2009 г. на ВКС по ч. гр. д. № 692/2009 г., III г.
о., ГК, докладчик съдията К. Ю.; Определение № 292 от 3.06.2011 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 156/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията О. К.; Определение № 258 от 18.03.2010
г. на ВКС по ч. т. д. № 68/2010 г., I т. о., ТК, докладчик съдията М. К.;
Определение № 824 от 30.12.2011 г. на ВКС по т. д. № 181/2011 г., II т. о., ТК,
докладчик съдията К. Е.; Определение № 117 от 11.02.2013 г. на ВКС по ч. т. д.
№ 1004/2013 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Е. В.; Определение № 643 от 2.11.2009
г. на ВКС по ч. т. д. № 680/2009 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Р. К. и др.
Както предвид изложената практика, така и по убеждение на настоящия
докладчик, в хипотезата на предявен от длъжника отрицателен установителен иск след
като вече е поставено началото на процеса по осъдителен или установителен иск на
2
кредитора (като следва да се зачита фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК), производството
по иска на длъжника е недопустимо поради липса на правен интерес предвид
наличието на друг ред за защита, чрез който правата на длъжника са в пълна степен
защитени – има възможност да релевира възраженията си в рамките на исковия процес
като ответник, респективно да подаде възражение по чл. 414 ГПК, което ще препятства
влизането на заповедта за изпълнение в сила и ще е основание за исков процес по реда
на чл. 422 ГПК, в който отново ще може да се брани с всички възражения. Наличието
на оспорване е пречка заповедта за изпълнение да влезе в сила и е предпоставка за
образуването на исково производство по реда на чл. 422 ГПК. Когато срокът за
предявяване на установителен иск е спазен, както е в настоящия случай, по силата на
фикцията по чл. 422, ал. 1 ГПК искът се счита предявен в един по-ранен момент
спрямо подаване на исковата молба, а именно – към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В този случай отрицателният
установителен иск на длъжника в срока за възражение се явява последващ по смисъла
на разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК иск за същото вземане, между същите страни и
със същото искане. Решението, постановено в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК,
се ползва със сила на присъдено нещо по въпроса относно дължимостта на
претендираната сума, респективно интересът на длъжника не е накърнен, а е защитен в
пълна степен, доколкото при отхвърляне на иска срещу него той ще може да се ползва
от формираната сила на присъдено нещо, поради което в тази хипотеза за длъжника не
съществува правен интерес от предявяване на иска.
В обратната хипотеза – при предявен иск на кредитора, след като вече е
образувано производство по отрицателния установителен иск на длъжника,
производството по иска на кредитора би било допустимо, доколкото за него
съществува правен интерес, който се извежда от последиците спиране и прекъсване на
погасителната давност за вземането му. Настоящият състав споделя изразеното в част
от съдебната практика становище, че предявяването на отрицателен установителен иск
от длъжника не прекъсва и не спира течащата в негова полза давност, изводимо от
принципното съображение, че погасяването по давност е санкция за бездействащия
кредитор и от значение за течението на давността е поведението на кредитора (с
изключение на случаите на признаване на вземането от длъжника), от които следва и
невъзможността длъжникът да предизвика със собствените си действия тези
неблагоприятни за него правни последици (в този смисъл например Решение № 235 от
21.09.2012 г. по гр. д. № 1762/2011 г., на ВКС, ГК, III ГО; Решение № 57/27.06.2018 г.по
гр. д. № 591/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; Решение № 99/23.10.2018 г. по гр. д. №
4991/2017 г. на ВКС, ГК, ІІ ГО; Решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г. на
ВКС, ГК, І ГО; Решение № 99/10.05.2013 г. по гр. д. № 681/2012 г. на ВКС, ГК, І
ГО, Решение по т.д. № 1248/2013г. на ВКС, І ТО). Следователно предвид това
съображение искът на кредитора е винаги допустим, без значение кога е предявен, но
на още по-силно основание това се отнася до случаите, когато производството по иска
на кредитора предхожда това по иска на длъжника. Обосноваване на тезата за
допустимост на последващия спрямо отрицателния установителен иск на длъжника
осъдителен или установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК на кредитора налага да
се съобрази и липсата на пълно тъждество между тях предвид различното искане – да
се признае за установено или да се осъди. Дори при иска по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
липсва идентитет на искането. Петитум на иска по чл. 422 ГПК prima facie изглежда
идентичен – да се признае за установено, но той следва да се разглежда в неразривна
връзка със заповедта за изпълнение, при влизане в сила на която се получава
еквивалентен ефект на този от уважаване на осъдителния петитум; в крайна сметка
3
целта на производството е длъжникът да се осъди. Различният по вид петитум
изключва автоматично пълното предметно тъждество, чрез него се реализира защита
не само на различни субекти, но и в различен обем. Осъждането дава по-широк обхват
на защита – не само да се признае съществуването на правото, но и да се скрепи с
изпълнителна сила, като въз основа на него кредиторът може да проведе принудително
изпълнение, с каквато възможност той не би разполагал при отхвърляне на ОУИ, при
което в мотивите на съдебното решение се констатира наличието на право на
ответника.
Приемане на тезата за недопустимост на иска на кредитора по чл. 422, ал. 1
ГПК, след като в срока за възражение длъжникът е предявил отрицателен
установителен иск, би довело до отпадане последиците спиране и прекъсване на
давността за вземането на кредитора на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116,
б. „б“ ЗЗД към момента на подаване на заявлението. Те обаче, като благоприятстващи
кредитора последици, следва да са свързани именно с поведението на кредитора,
респективно не може от действията на длъжника да зависи отпадането или проявяване
на действието им, както би се случило, ако се приеме тезата за недопустимост на иска
на кредитора по чл. 422, ал. 1 ГПК. Нещо повече, дори да се приеме застъпваната в
част от съдебната практика теза, че и отрицателният установителен иск на длъжника
спира и прекъсва давността, недопустимо е отново от волята и действията на длъжника
да отпадне спирането и прекъсването на давността към момента на подаване на
заявлението, а да се зачете към последващия момент на подаване на отрицателния
установителен иск на длъжника.
Не на последно място, производството по предявения от А. Г. Н. отрицателен
установителен иск, по който е образувано производството по гр. д. № 38692/2021 г. по
описа на СРС, към настоящия момент е прекратено с влязло в сила определение.
Следователно за претендираното от ищеца в настоящото производство вземане срещу
този ответник към момента не е налице висящ друг процес, което на още по-силно
основание потвърждава тезата за допустимостта на иска срещу него.
Предвид гореизложените съображения, предявените искове се явяват
допустими, което обуславя разглеждането им по същество.
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ:
Основателността на предявените искове за установяване, че ответниците
дължат претендираната цена по договор за продажба на доставена топлинна енергия и
за дялово разпределение се обуславя от кумулативното наличие на следните
предпоставки: валидно правоотношение по договор за доставка на топлинна енергия,
извършена от ищеца реална доставка на топлинна енергия в твърдяния обем през
процесния период и на претендираната стойност, изискуемост на задължението за
плащане на продажната цена. Съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на
ищеца е установяване на горните предпоставки при условията на пълно и главно
доказване. Липсата на една от предпоставките води до неоснователност на
претенцията. В случай, че ищецът установи посочените по-горе обстоятелства,
ответната страна следва да докаже опровергаващия довода за неизпълнение факт –
точно във времево и количествено отношение изпълнение на задължението за плащане
на потребената топлинна енергия за процесния период.
При така разпределелната доказателствена тежест, съдът намира, че исковете са
неоснователни. Съображенията за това са следните:
4
Първото релевантно по делото обстоятелство касае установяване налиието на
облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия.
Правната регламентация на правоотношението по продажба на топлинна
енергия се съдържа освен в общата уредба по чл. 183 и сл. Закон за задълженията и
договорите (ЗЗД), още в специалния Закон за енергетиката (ЗЕ). Съгласно последния
правоотношението по продажба на топлинна енергия е договорно, сключвано при
публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и
одобрени от Комисията за енергийно и водно регулиране (КЕВР) - чл. 150, ал. 1 ЗЕ.
Предвидена е писмена форма на договора, която не е форма за действителност, а за
доказване. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един
местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
потребителите (чл. 150, ал. 2 ЗЕ), в отклонение от правилото на чл. 16, ал. 1 ЗЗД.
Характерна особеност за правоотношението по продажба на топлинна енергия е
обстоятелството, че за възникването на договорната връзка не е необходимо изрично
волеизявление, като същото следва по силата на законовата презумпция на чл. 153, ал.
1 от Закона за енергетиката, в приложимата за процесния период редакция, съгласно
която всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда в режим на
етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са клиенти/потребители на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да
заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната
наредба. Следователно, за да се приеме, че ответната страна има качеството
потребител на топлинна енергия, то достатъчно е да се установи, че същата е
собственикът/ползвател на недвижим имот и е налице решение на Общото събрание на
етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа. Предоставяйки
съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване са подразбирани клиенти на топлинна
енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично
оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на
клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови
нужди (чл. 153, ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия.
В константната и задължителна съдебна практика безпротиворечиво е изведено,
че изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на
ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на топлинна
енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие, не е изчерпателно. Клиенти (потребители) на топлинна
енергия могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно
са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този
имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“
на топлинна енергия за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а, пар. 1 ДР от
ЗЕ) и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на
топлопреносното предприятие. В този смисъл са мотивите към т. 1 от
Тълкувателно решение № 2/17 г. по т. д. № 2/17 г. на ОСГК на ВКС.
5
Въз основа на така очертаната нормативна уредба, в случая съдът приема, че не е
установено първото правнорелевантно обстоятелство – наличието на облигационно
правоотношение по продажба на топлинна енергия между страните по делото.
По делото е приложен нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот №
83, том VI, рег. № 8983, дело № 856/2003 г. от 24.10.2003 . на нотариус Стилиян
Тютюнджиев, рег. № 065 в регистъра на НК, от който се установява, че Георги
Михайлов Н. е придобил правото на собственост върху процесния недвижим имот. По
делото обаче не са ангажирани доказателства, от които да се установи принадлежност
на правото на собственост върху процесния имот от ответниците, нито е доказано
същите да са вещни ползватели, нито пък е представен договор, сключен между ищеца
и ответниците с данни за открита на тяхно име партида. В случая в исковата молба не
се съдържа твърдение за извършено правоприемство (включително по силата на
наследяване) от Георги Михайлов Н. в полза на ответниците по делото М. Г. Н. и А. Г.
Н., в който случай за съда би съществувало задължение на основание чл. 146, ал. 2
ГПК в доклада по делото да укаже на ищеца, че не сочи доказателство за установяване
на този факт. Нещо повече, съдът не е дължал даване на такива указания за
установяване на сочения факт относно принадлежността на правото на собственост на
ответниците върху имота, доколкото по делото има представени писмени
доказателства за установяване на правнорелевантния факт относно правото на
собственост. Процесуалното задължение на съда по чл. 146, ал. 2 ГПК възниква в
случаите, в които страната не е представила никакви доказателства за установяване на
сочен от нея факт, но не и когато такива са приложени, но от тях същият не се
установява. Приемане на обратното и указване на страната за необходимостта да
ангажира други доказателства, извън вече приложените, би представлявала
недопустима намеса и подпомагане на едната страна в нарушение на принципа за
равенство на страните. При тези данни съдът намира, че ищецът не е доказал при
условията на пълно и главно доказване разпределения в негова тежест факт.
Предвид недоказване на първия правопораждащ факт елемент от гореописания
фактически състав, не подлежат на изследване останалите събрани по делото
доказателства.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Основателността на иска предполага наличие на главен дълг и забава в
погасяването му. С оглед неоснователността на главните искове, следва да бъдат
отхвърлени и акцесорните такива за лихва.
По разноските:
При този изход на спора право на възнаграждение имат ответниците.
Претендирано е от адв. Д. Н. Д., в качеството му на процесуален представител
на всеки от двамата ответници, присъждане на адвокатско възнаграждение в по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., както за настоящото исково производство, така и за
производството по ч.гр.д. № 19195/2021 г.
Съдът намира, че по делото са налице всички предпоставки за присъждане на
претендираното адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т.
2 ЗА. В исковото и в заповедното производство е представен договор с всеки от
ответниците с адв. Д., в който е вписано, че на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА е
6
предоставена безплатна адвокатска защита в полза на А. и М. Н.и. Искането за
присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗА е направено
своевременно. Ето защо, предвид изхода на спора и на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с
ал. 1, т. 2 ЗА във вр. с чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения в полза на адв. Д. Н. Д. следва
да се присъди сумата от 300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по делото
за оказана безплатна правна помощ на длъжника М. Г. Д. и 300 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение по делото за оказана безплатна правна помощ на длъжника
А. Г. Д. в рамките на исковото производство.
По отношение на искането за присъждане на отделно адвокатско
възнаграждение и за защитата, оказана в заповедното производство, съдът намира
следното:
Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелен състезателен
процес, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по
исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си
за неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението
да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото
производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да
бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо (в този смисъл например
Определение № 45 от 23.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ТК). От
друга страна, макар и да не е необходимо, длъжникът може да мотивира възражението
си, както и да ползва правна защита и да упълномощи адвокат, като страните по
договора за правна защита и съдействие свободно могат да уговорят възнаграждение и
за изготвяне на възражението – било то мотивирано или не. При разпределяне на
отговорността за разноски обаче, съответно при натоварване на насрещната страна,
следва да се отчете обусловената и несамостоятелна роля на защитата чрез депозиране
на възражение по чл. 414 ГПК, като насрещната страна не следва да се натоварва с
разноски за дублираща се или дори бланкетна в някои случаи защита. Доколкото
адвокатът има признато от закона право на възнаграждение, респективно и на страната,
която го е упълномощила, следва да се присъдят разноски за заплащане на такова,
когато защитата е успешна, то при направени разноски в заповедното производство
това право следва да бъде упражнено в рамките по чл. 6, т. 5, предл. последно от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
като се присъди адвокатско възнаграждение като за изготвяне на молба, т.е. в размер от
50 лв. (в този смисъл Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
236/2020 г., II т. о., ТК). Ето защо в полза на адв. Д. Н. Д. следва на основание чл. 38,
ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА да бъде присъдено възнаграждение в размер по 50 лв. за
оказана безплатна правна помощ на ответника М. Г. Д. и на ответника А. Г. Д. в
рамките на заповедното производство.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
7
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу М. Г. Н., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 868,48 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. – 30.04.2020
г., ведно със законната лихва за забава от 06.04.2021 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 124,68 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2018
г. до 26.03.2021 г., сума в размер на 13,00 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.03.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за
забава от 06.04.2021 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 2,57 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 01.05.2018 г. до 26.03.2021 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.04.2021
г. по ч.гр.д. № 19195/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т. С.“ ЕАД, ЕИК:
********* срещу А. Г. Н., ЕГН ********** искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр.
1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумите 868,48 лв., представляваща
стойността на незаплатената топлинна енергия за периода от 01.05.2017 г. – 30.04.2020
г., ведно със законната лихва за забава от 06.04.2021 г. до изплащане на вземането,
сума в размер на 124,68 лв., представляваща мораторна лихва за забава върху
главницата за реално доставена топлинна енергия, начислена за периода от 15.09.2018
г. до 26.03.2021 г., сума в размер на 13,00 лв., представляваща главница за дялово
разпределение за периода 01.03.2018 г. – 30.04.2020 г., ведно със законната лихва за
забава от 06.04.2021 г. до изплащане на вземането, както и сумата в размер на 2,57 лв.,
представляваща мораторна лихва за забава върху главницата за реално доставена
топлинна енергия, начислена за периода от 01.05.2018 г. до 26.03.2021 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.04.2021
г. по ч.гр.д. № 19195/2021 г. по описа на СРС, 56 състав.
ОСЪЖДА „Т. С.“ ЕАД, ЕИК: ********* да заплати на адв. Д. Н. Д. от
Благоевградска адвокатска колегия, на основание чл. 38, ал. 2 във вр. с ал. 1, т. 2 ЗА
във вр. с чл. 7, ал. 7 във вр. с ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения сумата в общ размер от 700 лв., от които по
300 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по делото за оказана безплатна
правна помощ на М. Г. Н. и на А. Г. Н., в рамките на исковото производство, и по 50
лв., представляваща адвокатско възнаграждение по делото за оказана безплатна правна
помощ на М. Г. Н. и на А. Г. Н., в рамките на заповедното производство.
8
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2 – седмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9