№ 238
гр. Враца, 22.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Борис К. Динев
Мира Р. Джонева
при участието на секретаря Миглена Н. К.
като разгледа докладваното от Мира Р. Джонева Въззивно гражданско дело №
20251400500338 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД, ЕИК
***, срещу Решение № 323/26.11.2024 г. на Районен съд-Козлодуй по гр. д. №
855/2024 г., с което решение са отхвърлени исковете с правно основание чл. 422
във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК на дружеството срещу
А. С. А. да се приеме за установено, че последният като длъжник по договор за
потребителски кредит № *** дължи суми в размер на 2877,66 лв. – остатъчна
предсрочно изискуема главница, 261,02 лв. законна лихва за периода от 19.06.2023
г. (датата на предсрочната изискуемост) до 27.02.2024 г. и законна лихва по чл. 86,
ал. 1, изр. 1 ЗЗД върху главницата, считано от подаване на заявлението в съда до
окончателното изплащане на вземането.
С жалбата „Профи Кредит България“ ЕООД излага доводи за неправилност на
решението. Въззивникът твърди, че в конкретния случай съдът не е следвало да
отчита при преценката си за валидност на договора клаузите за закупуване на
допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“, доколкото тези клаузи са прогласени за
нищожни в друго съдебно производство и не влияят на валидността на договора в
останалата му част. Подчертава, че разходите за допълнителни услуги не следва да
са включени в ГПР, защото не са задължителни, което изрично е посочено в
договора. Излага, че законът не поставя изискване да се описват всички видове
разходи, включени в ГПР, тъй като математическите формули за изчислението са
така или иначе нормативно установени, а смисълът на нормата е
кредитополучателят да се запознае със сумата, която ще върне на банката под
1
формата на ГПР общо, което изискване било изпълнено. Счита, че ГПР отговаря на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, която го ограничава до петкратния размер на годишния лихвен
процент. Неправилно съдът бил приел, че клаузите на договора противоречат на
добрите нрави, след като ГПР е в рамките на допустимите от закона ограничения.
Противопоставя понятието за добри нрави с принципа за свободата на договаряне,
закрепена в чл. 9 от ЗЗД. Счита, че доколкото изпълнението на задължението не е
обезпечено с ипотека, залог или солидарна отговорност, то възнаградителна лихва
в размер от 41% не противоречи на добрите нрави. Подчертава, че законната лихва
за забава е неотносима към уговорената възнаградителна лихва. Моли в случай на
приемане на клаузата за възнаградителната лихва за недействителна съдът да
приложи разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като замести по право
недействителната клауза с повелителните норми на закона и да приеме, че се
дължи законна лихва за забава от датата на сключване на договора до
окончателното му изплащане. Моли съда да отмени решение № 323 от 26.11.2024 г.
на Районен съд - Козлодуй и да бъде постановено ново решение, с което да се
приеме за установено съществуването на вземането на „Профи Кредит България“
ЕООД срещу А. С. А. за главница в размер на 2877,66 лв., законна лихва в размер
на 261,02 лв., дължима от 19.06.23 датата на предсрочната изискуемост – до
27.02.24 г., и законна лихва от подаването на заявлението в заповедното
производство до окончателното изплащане на сумата. Иска да му бъдат присъдени
разноски и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско
възнаграждение на ответната страна.
Ответникът по въззив излага съображения за правилност на решението на
Районен съд – Козлодуй. Подчертава, че в договора не е спазено изискването на чл.
19, ал. 1 ЗПК и че таксите за допълнителни услуги представляват по съществото си
възнаградителна лихва, доколкото срещу тях не се престира никаква услуга,
респективно че с тях е заобиколен запретът на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че
правилно договорът е провъзгласен за нищожен и съдът е постановил връщане
само на чистата главница, съответно че правилно е отхвърлил исковата претенция.
Моли решението да бъде потвърдено и да му се присъдят разноски.
Пред въззивния съд е подадена и частна жалба по чл. 248 ГПК, с която се иска
изменение на решението в частта за разноските. Излагат се съображения за липса
на фактическа и правна сложност на делото, които да обосноват присъдения на
адвоката размер на възнаграждение, че съдът не следва да се ръководи в
преценката си от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, а
да направи собствена преценка за прекомерност. Счита, че хонорарът следва да се
изчисли след сборуване на материалния интерес по делото и че доколкото
адвокатската професия е свободна, упражняването представлявало собствен
икономически риск. За да не доведе до ограничаване на конкуренцията,
възнаграждението на адвоката не следвало да бъде значително по-голямо от това
на юрисконсулта. Тъй като процесуалният представител на А. А. не се е явил в
съдебно заседание, намира 100 лв. за достатъчно възнаграждение, а присъждането
на възнаграждение за защитата в заповедното производство било неоснователно и
ощетяващо за другата страна. Доколкото възражението по 414 ГПК е само
предпоставка за предявяване на правото по исков път, твърди, че разноски за
заповедното производство в полза на длъжника не се следват. В условие на
2
евентуалност счита, че следва да се присъдят 50 лв. възнаграждение за тази част от
защитата. Редуцирайки размера на адвокатското възнаграждение, съдът следвало
да брани неоснователното обогатяване на едната страна за сметка на другата.
Изложени са съображения и за характера на адвокатската услуга по смисъла на
ЗДДС – юрк. К. смята, че правната помощ не представлява облагаема стока и
услуга по смисъла на ЗДДС, съдът не можел и нямал задължение да издаде
фактура с ДДС за извършената правна помощ. Иска се с частната жалба да се
измени решението в частта за разноските, като се присъди 100 лв. адвокатско
възнаграждение и 0 лв. (или 50 лв. в условията на евентуалност) възнаграждение за
заповедното производство.
Процесуалният представител на въззиваемата страна е представил в срок
отговор на частната жалба. Смята, че при обективно кумулативно съединяване на
искове следва да се определи възнаграждение по всеки един от исковете и съдът е
определил за всеки иск минимално такова. Излага доводи за характера на правната
услуга като облагаема доставка на услуга, а не освободена, както и че за
определянето на характера и стойността на услугата е без значение дали е платена
предварително или не, предвид което върху дължимото възнаграждение по чл. 38
ЗА следва да се начисли ДДС. Моли да се потвърди решението и определението за
допълването му в частта за разноските.
Във въззивното производство страните не са представили доказателства, нито
са имали доказателствени искания, респективно във въззивното производство не са
събирани нови доказателства. В проведеното съдебно заседание страните не се
представляват или явяват.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и допустимо, постановено
в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита, предявено
с исковата молба на ищеца. За да се произнесе по основателността на жалбата,
настоящият съдебен състав обсъди събраните доказателства във връзка с
изтъкнатите от страните доводи, като намира жалбата за неоснователна поради
следното:
Обжалваното решение е постановено в производство по предявен
установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК за
признаване на установено след заповедно производство, че въз основа на договор
за потребителски кредит № ***/22.03.2021 г. А. С. А. дължи на „Профи Кредит
България“ ЕООД сумата от 2877,66 лв. главница, законна лихва в размер на 261,02
лв. за периода от 19.06.2023 г. до 27.02.2024 г. и законна лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1
ЗЗД върху главницата, считано от 27.02.2024 г. до изплащане на вземането, както и
направените разноски във връзка със съдебното производство.
Районен съд - Козлодуй е отхвърлил исковете за вземането на „Профи Кредит
България“ ЕООД, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 от ГПК № 164/29.02.2024г., издадена по ЧГД № 262/2024 г. по описа на
Районен съд Козлодуй, като е приел, че правното основание, на което почива
вземането – договор за потребителски кредит № *** – е недействителен.
Почивайки на нормата на чл. 23 от ЗПК, която повелява, че когато договорът е
обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
както и обстоятелството, че в конкретния случай кредитополучателят ефективно е
3
върнал на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата от 4185,28 лв. при чиста
главница на кредита в размер от 4000 лв., съдът е постановил отхвърлителен
диспозитив по предявения иск за главница. С оглед отхвърлянето на главния иск,
съдът е отхвърлил и иска за законна лихва. С решението си на основание чл. 38,
ал. 2, вр. с ал. 1, т. 2 от ЗА Районен съд - Козлодуй е осъдил „Профи Кредит
България“ ЕООД да заплати на процесуалния представител на А. С. А. 736,64 лв.
адвокатско възнаграждение с включен ДДС. Срещу решението е постъпила молба
от „Профи Кредит България“ ЕООД за изменение на решението в частта за
разноските, като е поискало от съда да не присъжда адвокатско възнаграждение
или в условията на евентуалност – да го намали на 100 лв. По молбата е постъпил
отговор от процесуалния представител на А. А. – ответник в първоинстанционното
производство, с която се моли да се остави без уважение молбата и се иска да се
присъди адвокатско възнаграждение и за представителството в заповедното
производство. С определение № 116/05.02.2025 г. съдът е допълнил решението си в
частта за разноските, като е присъдил още 120 лв. адвокатско възнаграждение с
ДДС за процесуалното представителство на А. А. в заповедното производство и е
отхвърлил като неоснователно искането на „Профи Кредит България“ ЕООД в
частта за разноските.
След самостоятелна преценка от въззивния съд на писмените доказателства се
установява, че страните по делото са подписали писмен договор за потребителски
кредит № ***/22.03.2021 г. Договорът съдържа основните елементи, които са
нормативно задължителни съгласно ЗПК, като параметрите са както следва – 4000
лв. отпусната сума на кредита, 36 месеца срок на кредита при размер 194,57 лв.
месечна вноска, 49,13 % годишен процент на разходите и 41% годишен лихвен
процент. Длъжникът е закупил два броя допълнителни услуги – т.нар.
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Общото задължение на кредита с всичко
закупено възлиза на 10604,34 лв., като месечната вноска по договора възлиза на
294,57 лв. на месец, която сума е посочена в договора и в приложения погасителен
план.
Установено е, а и не се спори, че преди образуване на заповедното
производство по кредита са ефективно платени 4185,28 лв. от длъжника.
Изложената фактическа обстановка не се оспорва от страните, основният
според въпрос пред въззивната инстанция е правен и касае действителността на
договора, като е обусловен от правния характер на допълнителните услуги по
кредита и необходимостта от окачествяването им като разход по кредита.
След като обсъди фактическата страна на делото във връзка с
изложените от страните доводи, настоящият съдебен състав намира от
правна страна следното:
По предметния установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр.
чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД във връзка с чл. 9
ЗПК, както и обусловения от него иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във вр.
с чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване относно
наличието на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало
от договор за потребителски кредит с посоченото в исковата молба съдържание;
получаване на паричната сума от кредитополучателя; настъпване на падежа на
4
задължението за връщане на вноските по кредита, респ. на предпоставките за
настъпването на предсрочната изискуемост; валидно упражненото от него
потестативно право да обяви кредита за предсрочно изискуем. При доказване на
горното в тежест на ответника е да докаже положителния факт на погасяване на
дълга.
Както се каза, между страните е подписан договор за потребителски кредит с
чиста стойност от 4000 лв., предоставена от кредитора на длъжника при
гореизложените параметри на погасяване. Установено е, че ведно с предоставената
сума длъжникът се е задължил да заплати и т.нар. допълнителни услуги по
кредита, които също са индивидуализирани и чието заплащане е разсрочено и
включено в погасителния план, установяващ краен размер на месечна вноска в
размер от 294,57 лв. Установено е, че падежът на задължението за връщане е
настъпил, че длъжникът е преустановил плащането по кредита, като е заплатил по
повод този договор сумата от общо 4185,28 лв.
Безспорно сключеният между страните договор има характер на договор за
потребителски кредит, сключен с физическо лице, предвид което в настоящото
производство намира приложение нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК и специалните
императивни правила на ЗПК. Според оплакванията във въззивната жалба предмет
на проверка е съответствието на сключения между страните договор за
потребителски кредит с изискванията на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя
на разбираем език и задължително съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Анализирайки договора през призмата на посочените императивни
разпоредби настоящият състав категорично приема, че закупените „допълнителни
услуги“ по договора за кредит съставляват разход по кредита и не може да се
съгласи с твърдението на кредитора, че става въпрос за истински допълнителни
услуги, които имат независим, отделен от договора за кредит характер.
Заплащаните суми за допълнителните пакети и услуги са изчислени изначално,
заплащат се предварително, включени са в месечната вноска по погасителния
план, макар и в отделна колона. Възнаграждението за тези услуги на практика
обезпечава самата възможност да се предоставят тези услуги и целия кредит. В
този смисъл вземанията за тези допълнителни услуги не представляват нищо друго
освен пряко свързан с кредита разход по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, независимо в
коя колона от погасителния план са посочени. Това е така, защото правните изводи
се извеждат от действителния правен характер на вземането и правоотношението,
а не изолирано от наименованието, вписано в използвания документ, който
обективира това правоотношение.
Предвид изложеното настоящият съдебен състав намира, че по своята
5
същност тези договорки са за допълнителни възнаграждения, извън уговорената
възнаградителна лихва, които са пряко свързани с договора за кредит, били са
известни на кредитора към момента на сключването на договора и потребителят е
трябвало да заплати, поради което с оглед императивните разпоредби на чл. 19, ал.
1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при изчисляване на
годишния процент на разходите. В следствие на това пряко нарушение на
императивна разпоредба ГПР не съответства на действително прилагания, а
потребителят е въведен в заблуждение за действителния размер на разходите за
обслужване на кредита. Кредиторът е обявил параметрите на общо оскъпяване на
отпуснатия кредит по начин, изключващ възможност за възприемане от страна на
потребителя на действително поетата финансова тежест и е оповестил грешен
размер на задължителния елемент по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Това налага извод за противоречие на договора с императивната разпоредба
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Съгласно чл. 22 от същия
закон – когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Що се касае до оплакването на въззивника, че доколкото клаузите за
допълнителните услуги са обявени за нищожни отделно, те не следва да влияят на
преценката за действителност на договора в цялост – при проверката за
действителност на договора се преценяват не само неговите клаузи, които са
въведени като основание на установителния иск, а спазването на императивните
изисквания, които са условие за действителност на договора в неговата цялост.
Неслучайно основното и първо нещо, което съдът разпределя в доказателствена
тежест на ищеца, е наличието на валидно облигационно правоотношение.
Обстоятелството, че предмет на установителния иск са претендираните вземания
за главница и лихви, без да се претендират възнагражденията за двете
допълнителни услуги, не санира недействителността на целия договор, след като
на предвидено в закона основание целият договор е недействителен. Приемането
на обратната теза е равнозначно да се предостави възможност на страна по договор
да заздравява една изначално недействителна правна сделка чрез заявяване по
съдебен ред на претенция, която не се основава на опорочената част от договора,
наличието на която обаче е основание за недействителност на целия договор.
Предвид всичко изложено правилен е изводът на първоинстанционния състав,
че в случая договорът за кредит е недействителен.
Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита. В този смисъл безпредметно е съдът
да се занимава с въпроса за размера на всички останали, над чистата стойност на
кредита, претендирани вземания. Доколкото недействителността на договора се
установява в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, тъй като ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 от специалния закон е предвидено задължението
на потребителя за връщане на чистата сума по кредита – в този смисъл Решение №
50174/26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., ГК, ІV гр. отд.
6
Както се каза, в конкретния случай в патримониума на кредитора са
ефективно получени общо 4185,28 лв. при чиста стойност на кредита от 4000 лв.,
от което следва, че цялата стойност на кредита е платена на кредитора към момента
на образуване на производството. Както бе посочено, съгласно чл. 23 ЗПК
потребителят не дължи лихви и други разходи по недействителния договор за
кредит, поради което неоснователни се явяват исковете за установяване
съществуване на вземанията, предмет на въззивната жалба, а решението на
районния съд – правилно.
По отношение на решението му в частта по разноските и депозираната
частна жалба следва да се каже следното.
Делото е образувано по искова молба на „Профи кредит България“ ЕООД,
подадена след проведено заповедно производство срещу физическото лице, което
се е защитавало и имало процесуалното качество на ответник. В този смисъл
съдебният състав категорично не може да се съгласи с оплакването, че е налице
злоупотреба с право и адвокатът иска да се възмезди двукратно за едно и също
нещо, доколкото друга страна е инициатор на процеса. Присъжданите съдебни
разноски са резултат от изхода на делото и от реализиране отговорността на
страните по чл.78 ГПК, като рискът за понасяне тежестта за разноските е
изначално известен на ищеца в гражданския процес факт, съответно искането от
страна на ответника да му бъдат заплатени разноските не е злоупотреба с право, а
обикновено упражняване на това право.
На следващо място съдът не намира присъденото възнаграждение за
прекомерно. Материалният интерес е 3138,68 лв., като използвайки размерите по
Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа,
възнаграждението при такъв материален интерес възлиза на 613,87 лв. или 736,64
лв. с ДДС. Действително посочената наредба не е задължителна за съда, но тя е
ориентира за справедливо и достойно възмездяване на адвокатския труд. Съдът
намира, че посоченото възнаграждение съответства на пазара на труда и доколкото
ответникът не е дал повод за делото, на процесуалния му представител е
справедливо да бъде заплатено възнаграждение в обичаен размер за осъществената
правна помощ. Освен защитата по предявените искове, проведено е и производство
по чл. 248 ГПК, което налага още дейност от страна на адвоката, тоест с оглед
обема на работа присъденото възнаграждение е справедливо. Съдът не намира
делото за такова с ниска правна и фактическа сложност, макар и да има „типов
характер“, а толериране на практиката за присъждане на недостойно ниски
адвокатски възнаграждения при предоставена правна помощ на икономически по-
слаби субекти и материално затруднени лица по-скоро би се отразило негативно на
достъпа до правосъдие, на доверието в съдебната власт и защита правото на
справедлив процес, гарантирано и в чл. 6 от Европейската конвенция за правата на
човека. Аргументите за вписване на адвокатите след натрупване на стаж и без
полагане на изпит и сравненията с юрисконсулта са неотносими към начина на
определяне от съда на справедливо възнаграждение и не следва да бъдат
обсъждани. Няма причина правната помощ в хода на заповедното производство да
не се възмездява, като присъденият за тази фаза хонорар от 120 лв. с ДДС също е
справедлив, отчитайки обема и сложността на работата - възражение по чл. 414
ГПК.
7
Неоснователно е възражението на частния жалбоподател относно
недължимостта на данъка върху добавената стойност (ДДС) върху присъденото
адвокатско възнаграждение. Изложеното твърдение, че съдът „начислява“ ДДС без
законово основание, не почива на закона и е юридически некоректно.
По аргумент от чл. 2, т. 1 във връзка с чл. 8 от Закона за данъка върху
добавената стойност (ЗДДС), адвокатската дейност представлява възмездна
доставка на услуга, която е обект на облагане. Съгласно чл. 67, ал. 2 ЗДДС когато
при договаряне на доставката не е изрично посочено, че данъкът се дължи отделно,
приема се, че той е включен в договорената цена. А § 2а от Допълнителните
разпоредби на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. предвижда, че за регистрираните по
ЗДДС адвокати данъкът върху добавената стойност се счита за неразделна част от
дължимото възнаграждение.
Данъчното третиране на доставките на услуги се определя от техния правен
характер, а не от това кой субект понася разхода по тях. Фактът, че съдът разполага
с правомощие и задължение да възложи заплащането в тежест на другиго на
плоскостта на отговорността за разноски не променя характера на доставката по
предоставена правна помощ. Присъждането на разноски не създава ново данъчно
правоотношение или нова "доставка" по смисъла на ЗДДС. Съдът не става страна
по данъчното правоотношение, нито извършва фактуриране или посредническа
дейност – той просто определя кой субект понася ефективно плащането. Предвид
изложеното съдът не начислява данък, а прилага действащия закон, съгласно който
данъкът се приема за включен в цената, когато такъв е дължим и не е отделно
посочен в нарочен документ. Ирелевантен е фактът, че възнаграждението се дължи
от трето лице, доколкото, видно от нормата на чл. 26, ал. 2 от ЗДДС, законът
допуска такава възможност.
Аргументът за фактурирането също не оборва изложеното дотук. Съгласно
чл. 113, ал. 3, т. 1 фактура може да не се издава за доставки, по които получателят е
данъчно незадължено физическо лице (какъвто е настоящият случай), а съгласно т.
5 - и при безвъзмездни доставки. При положителен изход от спора характерът на
услугата се променя от безвъзмезден на възмезден. Дори и фактура да бе
задължително да се издава, това щеше да е основание за издаване на известие към
фактурата на основание чл. 115 ЗДДС поради изменение на данъчната основа, а не
някаква нова доставка. Независимо че в случая фактурата не е задължителна,
осъществената доставка ще попадне в кръга на доставките, предмет на облагане с
ДДС съгласно чл. 2, т. 1 от ЗДДС. За доставките, за които издаването на фактура
или протокол не е задължително, доставчикът - регистрирано по този закон лице,
съставя отчет за извършените продажби, който съдържа обобщена информация за
тези доставки за съответния данъчен период (чл. 119 ЗДДС). По-нататък чл. 124 и
125 ЗДДС регулират как данъчнозадълженото лице е длъжно да декларира и отчита
данъка. Всички тези норми идат да докажат, че за данъчни цели присъденото от
съда възнаграждение винаги ще се третира като приход на адвоката с включено
ДДС, което следва да бъде внесено в бюджета, независимо как съдът ще го посочи.
Същата правна логика се поддържа трайно в съдебната практика. В този
смисъл са Определение № 109/18.02.2016 г. по ч. т. д. № 1983/2015 г. на ВКС, ІІ т.
о., Определение № 279/29.06.2022 г. по ч. т. д. № 1380/2021 г., II т. о., както и
8
Определение № 8440/22.08.2023 г. на ВАС по адм. д. № 7662/2022 г., III о.
Определение № 8092 от 22.07.2025 г. по адм. д. № 6602/2025 г., VI о., ВАС.
С оглед всичко изложено възнаграждението за предоставена правна услуга от
адвокат, регистриран по ЗДДС, следва да се счита за сума с включен ДДС, освен
ако изрично не е уговорено друго. Дължимостта на ДДС не следва от преценката
на съда (нито доставчика), съдът не участва в данъчното правоотношение, не
издава фактура и това не съставлява начисляване на данък, а определяне на
платеца в съответствие с правния характер на доставката и нормативната уредба. И
фактът, че съдът в мотивите си описва как формира възнаграждението, което
присъжда, като изхожда от данъчна основа и ДДС, не променя гореизложеното.
По разноските.
Предвид изхода на правния спор право на разноски има въззиваемата страна.
Процесуалният представител на А. А. е поискал съдът да му присъди
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Доколкото при безплатната правна помощ
разноски не са ефективно заплатени от страната, съдът не е обвързан от
представения от адвоката списък на разноските, който документ няма смисъл и
основание в хипотезата на поискан адвокатски хонорар по чл. 38 ЗА. Както е
известно, съдът не е обвързан и от размерите, посочени в Наредба № 1/2004 г. за
възнагражденията за адвокатска работа. Доколкото във въззивното производство
адвокатът не е изложил нова защитна позиция, не са събирани доказателства, а
също и не е присъствал в съдебно заседание, съдът намира, че за въззивното
производство следва да се присъди по-малко възнаграждение от това в
първоинстанционното производство, което се отличава с по-голям обем от правни
действия и ангажименти. С оглед изложеното съдът намира за справедливо
възнаграждение в размер на 540 лв. с ДДС за въззивното производство, като
въззивникът следва да бъде осъден да ги заплати на адвоката на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА.
Водим от горното, Окръжен съд – Враца
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 323/26.11.2024 г., постановено по гр.д. №
20241440100855 по описа за 2024 г. на Районен съд – Козлодуй, допълнено на
основание чл. 248, ал. 1 ГПК в частта за разноските с определение №
116/05.02.2025 г. на същия съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба № 1051/24.02.2025 г. по гр. д. №
855/2024 г. на Районен съд - Козлодуй, като ПОТВЪРЖДАВА определение №
116/05.02.2025 г. по същото дело, с което е оставена без уважение молбата с правно
основание чл. 248 ГПК.
9
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА „Профи Кредит България“ ЕООД,
ЕИК: *** да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *** сума в размер на 540 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение с включен ДДС.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10