Р Е Ш Е Н И Е
№ 299
гр.Русе, 19.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в открито заседание
на двадесет и четвърти август през две хиляди двадесет и втора година, в
състав:
Председател: РОСИЦА БАСАРБОЛИЕВА
Членове: СПАС СПАСОВ
ИВАЙЛО ЙОСИФОВ
при секретаря Бисерка
Василева и с участието на прокурора Д.Н., като разгледа докладваното от съдия Йосифов к.а.н.д. № 212 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
касационно по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.
Делото е образувано по постъпила касационна жалба от Регионална
инспекция по околната среда и водите (РИОСВ) - Русе, подадена чрез процесуален
представител гл. юрисконсулт Ц. Т., против решение № 253/07.03.2022
год. на Районен съд - Русе, постановено по АНД № 2486/2021 г. по описа на съда,
с което е отменено наказателно постановление (НП) № 36 от 24.08.2021 г. на директора
на РИОСВ - Русе, с което на „Ве енд Ве Инвест“ ООД гр. Русе е наложена
административно наказание „имуществена санкция“ в размер на „1 000 (две
хиляди) лева“, на основание чл. 34и, ал. 24 и чл. 17, ал. 2, т. 1 от Закона за
чистотата на атмосферния въздух (ЗЧАВ) във връзка с чл. 35, ал. 1, т. 1 и чл.
36 от Наредба № 1/17.02.2017 г. за реда и начина на обучение и издаване на
документи за правоспособност на лица, извършващи дейности с оборудване,
съдържащо флуорсъдържащи парникови газове, както и документирането и отчитането
на емисиите на флуорсъдържащи парникови газове (Наредба № 1/17.02.2017 г.). В жалбата
се релевират оплаквания за незаконосъобразност на решението
на районния съд, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Излагат се подробни доводи против решаващия
извод на въззвиния съд за маловажност на извършеното административно нарушение.
Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и потвърждаване на
наказателното постановление. Иска се присъждане на юрисконсултско
възнаграждение за двете инстанции.
В съдебно заседание касационният жалбоподател се представлява от
адв. В.М. от РАК, която поддържа касационната жалба и искането за отмяна на
въззивното решение и постановяване на друго, с което наказателното
постановление да бъде потвърдено. Претендира присъждане на разноски, съгласно
представен списък, включващ заплатеното от страната адвокатско възнаграждение.
Ответникът по касационната жалба, в депозиран по делото писмен отговор по
касационната жалба, излага подрони съображения за неоснователността й, като навежда
и допълнителни съображения за незаконосъобразността на оспореното пред районния
съд наказателно постановление, поддържани и пред въззивната инстанция, но
невъзприети от районния съд като основания за отмяна.
Иска се касационната жалба да бъде оставена без уважение и решението на
районния съд да бъде оставено в сила.
Представителят на Окръжна прокуратура – Русе дава заключение решението на
районния съд да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което
наказателното постановление отново да бъде отменено поради маловажност на
административното нарушение, но и да бъде отправено писмено предупреждение към
нарушителя съобразно чл. 63, л. 4 вр. чл. 2, ал. 2 от ЗАНН.
Съдът, като взе предвид изложените в жалбата
оплаквания, становищата на страните и събраните по делото доказателства, след
касационна проверка на обжалваното решение по чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за
установено следното:
Касационната жалба е процесуално допустима –
подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт,
поради което подлежи на разглеждане.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
За да отмени оспореното пред него наказателно постановление въззивният съд
е приел, че описаното в АУАН и НП административно нарушение е извършено от
наказаното лице и същото е безспорно установено и доказано. Съдът е обсъдил и
отхвърлил възраженията на дружеството в обратен смисъл. Решаващият извод на
районния съд е, че в конкретния случай нарушението е маловажно и приложение
следва да намери чл. 28 от ЗАНН. За да достигне до този извод районният съд е
приел, че неизпълненото задължение на дружеството-жалбоподател във въззивното
производство е застрашило обществените отношения в изключително ниска степен, а
от друга страна през 2020 г. и 2021 г. нееднократно са били налагани
ограничителни мерки, включително преустановяване на дейността на заведенията за
хранене, като е липсвала предвидимост в действията на съответните органи във
връзка с пандемията от Ковид и това е поставило ресторантьорския и хотелиерския
бизнес в крайно затруднено икономическо положение. Като смекчаващо вината
обстоятелство е отчетен и факта, че дружеството, макар и след изтичане на
предвидения от законодателя срок, е изпълнило задължението си и е представило
пред РИОСВ необходимия отчет. При тези данни съдът, като е взел предвид, че
нарушението е инцидентно, е счел, че дори и минималния предвиден от
законодателя размер на санкцията за това нарушение (според въззивната инстанция
този размер е 500 лв.) се явява несъразмерно тежка спрямо степента на
обществена опасност на деянието и не съответства на характера и тежестта на
нарушението. С тези аргументи въззивният съд е отменил наказателното постановление.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло изводите на Русенския районен съд,
изложени в решението, предмет на касационната проверка по отношение на
безспорната установеност на извършеното административно нарушение, към които
препраща на основание чл. 221, ал. 2, изр.второ от АПК вр. чл. 63в от ЗАНН. По
същите съображения счита за неоснователни доводите на касационния ответник,
изложени в отговора му по касационната жалба, относно датата и мястото на
извършване на нарушението.
Не се споделя обаче крайният извод на районния съд, че конкретното
административно нарушение следва да се квалифицира като маловажно. Точно
обратното, касационната инстанция намира, че обществените отношения, защитавани
от изискването за предоставяне на информация за веществата, които нарушават
озоновия слой и/или за флуорсъдържащите парникови газове, както и за продуктите
и оборудването, които съдържат или зависят от тези вещества, не позволяват
случая да бъде квалифициран като маловажен. Този извод следва и от съображенията,
изложени от съюзния законодател и по – конкретно от съображение второ от
преамбюла на Регламент (ЕО) № 1005/2009 на Европейския парламент и на Съвета от
16.09.2009 г. относно веществата, които нарушават озоновия слой, към който
регламент се препраща в чл. 17, ал. 2, т. 1 от ЗЧАВ: „Установено е, че
непрекъснатите емисии на вещества, които нарушават озоновия слой (ВНОС),
причиняват значително увреждане на озоновия слой. Съществуват убедителни
доказателства за намаляване на количествата на ВНОС в атмосферата и се наблюдават
някои ранни признаци на възстановяване на стратосферния озон. Възстановяването
на озоновия слой до равнището на концентрация отпреди 1980 г. обаче не се
очаква да бъде постигнато преди средата на ХХI век. Увеличената радиация от
UV-B лъчи в резултат на нарушаването на озоновия слой следователно остава
значителна заплаха за здравето и околната среда. В същото време повечето от
тези вещества притежават висок потенциал за глобално затопляне и са фактори,
които допринасят за повишаване на температурата на планетата. По тази причина
следва да се вземат допълнителни ефективни мерки за защита на здравето на
човека и околната среда от вредните последици, произтичащи от такива емисии,
както и за избягване на риска от допълнително отлагане на възстановяването на
озоновия слой.“
Използването на вещества, които нарушават озоновия слой, какъвто безспорно
е фреонът, използван и в процесното оборудване, за което касационният ответник
не е изпълнил задължението си да предостави изискуемите отчети в срок, е
предмет на засилен контрол и невъзможността този контрол да бъде извършван
ефективно застрашава в значителна степен обществените отношения по опазване
чистотата на атмосферния въздух и предотвратяване на глобалното затопляне,
защитени с разпоредбите на ЗЧАВ и Регламент (ЕО) № 1005/2009.
На следващо място не може да бъде приет като смекчаващо обстоятелство
фактът, че за времето, в което касационният ответник е следвало да изпълни
задължението си за предоставяне на годишен отчет по чл. 36 от Наредба №
1/17.02.2017 г. (в действащата към датата на нарушението редакция), в страната
са били въведени противоепидемиологични мерки. От една страна въззивният съд се
е позовал на въведени такива мерки и през 2020 г. и през 2021 г., но наложените
мерки (включително обявяване и на извънредно положение) през 2020 г. са
ирелевантни за настоящия случай, доколкото се касае за задължение, което следва
да бъде изпълнени в периода от 01.01.20221 г. до 15.02.2021 г., независимо, че
отчитаните данни касаят предходната година, т.е. 2020 г. От друга страна, от
съдържанието на заповед № РД-01-677/25.11.2020 г. на министъра на здравеопазването,
впоследствие изменена със заповед № РД-01-52/26.01.2021 г., е видно, че с
преустановени посещенията във всички заведения за хранене и развлечения по смисъла
на чл. 124 от Закона за туризма като се допускат доставки или взимане на храна
за дома и офиса. По делото не е спорно, че независимо от наложените
ограничения, касационният ответник е продължил да осъществява дейност чрез
доставка на храна до дома и офиса, т.е дружеството не е преустановило дейността
си, включително и използването на оборудване, използващо газ фреон.
Общоизвестен е фактът, че извънредното положение и въведените противоепидемични
мерки във връзка с пандемията от Ковид оказаха значително негативно влияние
върху икономическата дейност на стопанските субекти, като едни от
най-засегнатите сектори е туристическия, в частност дейността на хотелиери и
ресторантьори. фирмите от туристическия сектор и в частност ресторантьори и
хотелиери. Това обаче, само по себе си, не е основание за освобождаване от
законово регламентираните им задължения, включително тези по ЗЧАВ, при
положение, че по делото няма данни да е преустановявана работата на
оборудването, използващо фреон. От друга страна, финансовото състояние на
нарушителя не е обстоятелство, което следва да се отчита като смекчаващо,
доколкото то не оказва влияние на обществената опасност на деянието или на
дееца. Съгласно чл. 27, ал. 2 от ЗАНН при определяне на наказанието се вземат
предвид тежестта на нарушението, подбудите за неговото извършване и другите
смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства, както и имотното състояние на
нарушителя. Видно от текста на цитираната разпоредба имотното състояние на
нарушителя (в случая финансовото състояние на наказаното дружество) не е нито
отегчаващо, нито смекчаващо вината обстоятелство, а е обстоятелство, което
отделно и допълнително се съобразява при определяне на конкретния размер на
наказанието, наравно с тежестта на нарушението, подбудите на дееца и
смекчаващите и отегчаващи вината обстоятелства. С оглед на това финансовото
състояние на дружеството и по-конкретно затрудненията при осъществяване на
икономическата му дейност не са елемент, който следва да бъде обсъждан при
преценка маловажността на административното нарушение. Няма данни, че
санкционираното дружество се намира в затруднено финансово състояние, с оглед
на което размерът на наложената имуществена санкция да се явява прекомерен и
несправедлив.
Последният довод на въззивния съд, с който той е приел, че конкретното
административно нарушение е маловажно, се основава на тезата, че нарушението е
с толкова ниска степен на обществена опасност, че и най-ниският размер на
предвиденото наказание (според въззивния съд в размер на 500 лв.) е неоправдано
тежко.
Съгласно чл. 27, ал. 5 от ЗАНН (в редакция на разпоредбата към датата на
издаване на НП), за разлика от нормативната уредба по чл. 55 от НК при
престъпленията, за административните нарушения не се допуска определяне на
наказание под предвидения най-нисък размер на наказанията глоба и временно
лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност. Макар
цитираната норма да урежда правило за определяне на наказанието глоба, на
основание чл. 83, ал. 2 от ЗАНН, това правило следва да бъде приложено и при
определяне на наказанието „имуществена санкция“ за еднолични търговци и
юридически лица. Разпоредбата на чл. 27, ал. 5 от ЗАНН към настоящия момент е
претърпяла изменение, с която се допуска налагане на наказание глоба
(респективно имуществена санкция) и лишаване от право да се упражнява
определена професия или дейност под законово предвидения минимум на съответното
наказание, но само „в предвидените в закон случаи“. По отношение на конкретното
разглеждано в настоящото производство административно нарушение такава
възможност не е предвидена нито в ЗАНН, нито в ЗЧАВ.
Цитираната нормативна уредба сочи, че при извършено административно
нарушение се налага предвиденото в закона наказание, чийто най-нисък размер може
да е само законово определения минимум и само в случаите, в които
административното нарушение е маловажно, а това според чл. 28 и чл. 93, т. 9 НК
вр. чл. 11 от ЗАНН се определя единствено от по-ниската степен на обществена
опасност на административното нарушение, „с оглед на липсата или
незначителността на вредните последици или с оглед на други смекчаващи
обстоятелства“, деецът се освобождава от административнонаказателна отговорност
като се предупреждава, че при следващо извършване на нарушение ще бъде наказан.
В настоящия случай, както вече се посочи по-горе липсват обстоятелства, които
да обосноват такава по-ниска степен на обществена опасност на административното
нарушение, която да го квалифицира като маловажно. Посочените от въззивния съд
такива обстоятелства по-съществото си не се относими към определянето на
обществената опасност на деянието и на дееца и не могат да дефинират
маловажност на извършеното административно нарушение.
Касационният съд намира, че административнонаказващият орган правилно е
определил и наложил на касационния ответник минималния размер на предвиденото в
закона административно нарушение. Действително, в разпоредителната част на
издаденото наказателно постановление наказанието е индивидуализирано като
„1 000 (две хиляди) лева“. Това разминаване между цифровото и словесното
изписване на размера на санкцията не може да бъде поправено чрез прилагане на
възприетия от въззивния съд подход, според който релевантен е размерът, изписан
с думи. Този подход е присъщ на частното право (вж. напр. чл.460, ал.1 от ТЗ
относно определяне на размера на сумата по менителницата), но е неприложим при
един правораздавателен акт, какъвто е наказателното постановление. Освен това
няма как да се приеме виждането на районния съд, според което определеният
размер на санкцията е 2000 (две хиляди) лева, тъй като това не кореспондира и на
изложените в наказателното постановление мотиви във връзка с индивидуализацията
на наказанието. В тях самият наказващ орган е посочил, че „…наложеното
наказание е ориентирано към предвидения в закона минимум“. Нормата на чл. 34и, ал. 24 от ЗЧАВ предвижда
за еднолични търговци и юридически лица наказание „имуществена санкция“ в
размер от 1 000 до 3 000 лева, при което размер от 2 000 лева не
е ориентиран към минимума, каквато е волята на АНО, а попада в средата на
законово предвидения диапазон на наказанието. В случая действително е налице
нарушение на чл.57, ал.1, т.7, пр.второ от ЗАНН, тъй като разминаването на
цифровото и словесно изписване на размера на наказанието не позволява да се
определи неговия конкретен размер. При безспорно установено нарушение, което не
е от категорията на маловажните и при формирана от страна на наказващия орган
воля за налагане на предвиденото за него административно наказание обаче, съдът
намира, че посоченото процесуално нарушение не може да доведе до отмяната на
санкционния акт въобще, а обосновава извод за налагане на наказание в
минималния предвиден в закона размер. Всъщност, както беше посочено, предвид
изложените в НП мотиви при индивидуализацията на наказанието, следва да се
приеме, че това съответства и на волята на наказващия орган – да наложи
административно наказание в минималния предвиден размер от 1000 лева.
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че решението на Русенския
районен съд, с което е отменено наказателно постановление № 36/24.08.2021 г. на
директора на РИОСВ – Русе, е постановено в противоречие с материалния закон,
поради което следва да бъде отменено. Вместо него следва да бъде постановено
друго по съществото на спора, като за отстраняване на допуснатото процесуално
нарушение по чл.57, ал.1, т.7, пр.второ от ЗАНН при изразяване на формираната
воля на наказващия орган относно размера на наложеното административно
наказание, касационната инстанция следва да измени наказателното постановление,
в частта на изписания с думи размер на имуществената санкция като същата бъде
определена в минималния предвиден в закона размер.
При този изход на спора на основание чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН във връзка с
чл. 143 от АПК касационният жалбоподател има право на претендираните и доказани
по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева в
касационното производство, както и на разноски пред въззивната инстанция за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 80 лева, определен от съда на
основание чл. 63д, ал. 4 и ал. 5 от ЗАНН във връзка с чл. 27е от Наредбата за
заплащане на правната помощ.
Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 от АПК вр.чл.
чл.63в от ЗАНН, съдът
Р Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решение №
253/07.03.2022 г., постановено по АНД № 2486/2021 г. по описа на Районен съд -
Русе, с което е отменено наказателно постановление № 36/24.08.2021 г. на директора
на РИОСВ – Русе и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ наказателно постановление
№ 36/24.08.2021 г. на директора на РИОСВ – Русе, в частта по отношение размера
на наложеното на „Ве енд Ве Инвест“ ООД, с ЕИК *********, на основание чл. 34и,
ал. 24 и чл. 17, ал. 2, т. 1 от ЗЧАВ във връзка с чл. 35, ал. 1, т. 1 и чл. 36
от Наредба № 1/17.02.2017 г., административно наказание „имуществена санкция“ като
ОПРЕДЕЛЯ наказанието в размер на 1 000 (хиляда) лева.
ОСЪЖДА „Ве енд Ве Инвест“
ООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.Русе, ул. „Борисова“
№ 37, бл. „Орхидея“, вх. Б, ет. 2, представлявано от управителя Н.С.Н., да заплати на Регионална инспекция по околната среда и водите - Русе сумата от общо 440 лева – деловодни разноски.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: