№ 8225
гр. София, 08.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 90 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ
при участието на секретаря НЕЛИ М. ШАРКОВА
като разгледа докладваното от ВАЛЕНТИН Т. БОРИСОВ Гражданско дело №
20241110164093 по описа за 2024 година
Софийският районен съд е сезиран с искова молба от „., ЕИК ., със
седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица“, ., представлявано
от Б., в качеството му на управител, чрез юрк. ., срещу С. Н. И., ЕГН
**********, със съдебен адрес: . „., чрез адв. П., в обстоятелствената част на
която се твърди, че ответникът, в качеството му на кредитополучател, дължи
на ищцовото дружество, в качеството му на кредитодател, сума в размер на
500 /петстотин/ лева, представляваща дължима главница по непогасени
вноски от 14.08.2023 г. до 13.09.2023 г. във връзка със сключен при условията
на ЗПФУР Договор № 420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит от
разстояние между страните.
Налице е твърдение, че правният интерес на ищеца от предявяване на
насрещния иск се обуславя с наличието на връзка между настоящото
производство и инициирано по молба на С. Н. И. гр.д. № 20241110133142 от
2024 г., по описа на Софийски районен съд /СРС/, за установяване на
несъществуване на вземане с правно основание чл. 124, ал. 3 от ГПК по повод
горепосочения Договор № 420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит
от разстояние.
В тази връзка, доколкото с Определение № 43356/24.10.2024 г.,
постановено по гр.д. № 20241110133142 от 2024 г., по описа на Софийски
1
районен съд /СРС/, съдът не е допуснал за съвместно разглеждане насрещния
установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК и е приел, че не е
налице процесуална възможност за извършване на прихващане на вземания с
главен отрицателен установителен иск, насрещната искова молба е била
отделена и по нея е било образувано настоящото производство по гр.д №
20241110164093 по описа на СРС за 2024 г. Предвид изложеното и с оглед
изпълнението на дадени указания за уточнение на предявения иск с
Разпореждане № 160439/05.11.2024 г., с молба от 14.11.2024 г. ищецът в
настоящото производство е заявил, че предявеният от него иск следва да се
счита за осъдителен.
В исковата молба са налице твърдения, че на 16.01.2023 г. ищцовото
дружество, в качеството му на кредитодател, е сключило процесния Договор
№ 420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит от разстояние с
ответника, в качеството му на кредитополучател. Твърди, че принципното
сключване на договори за предоставяне на финансови услуги с ищеца се
извършва чрез електронна платформа, в която са публикувани общите условия
за предоставяне на кредит, чрез регистрация на потребителя в посочения в
исковата молба електронен адрес, последвано от попълване на въпросник и
предоставяне на съгласие след запознаване с публично достъпните общи
условия. Отбелязва, че вследствие на извършване на гореописаните стъпки,
потребителят, посредством своята електронна поща, следва да получи
съобщение, съдържащо преддоговорна информация относно сключвания
договор. В случай, че кандидатурата на клиента бъде одобрена от
кредитодателя, същият следва да получи конкретен договор за предоставяне
на финансови услуги в електронна форма, заедно с общите условия към него,
последвано от подлежащо на запис телефонно обаждане от служител на
ищцовото дружество с цел повторно потвърждение на заявената услуга.
С оглед гореизложеното, ищецът заявява, че в настоящия случай всички
стъпки за сключване на процесния договор са били надлежно изпълнени от
ответника и договорната сума е била преведена по посочена от
кредитополучателя банкова сметка. В тази връзка, с оглед завършването на
гореописаната процедура, ищецът твърди, че е изпълнил задължението си по
сключения договор за кредит, в резултат на което е предоставил сума в размер
на 2 000 /две хиляди/ лева по посочена от ответника банкова сметка, за
удостоверяване на което обстоятелство същият е представил платежни
2
нареждания за извършените плащания. Твърди, че видно от чл. 4, а. 3, т. 2 от
процесния договор, вземането за главница е било разпределено на общо осем
вноски, всяка от които в размер на 250 /двеста и петдесет/ лева, дължими в
периода 15.02.2023 г. – 13.09.2023 г. Предвид изложеното заявява, че цялото
вземане за главница е падежирало преди подаване на исковата молба. Твърди,
че ответникът е погасил главница в размер на 1 500 /хиляда и петстотин/ лева,
касаеща вноските за 15.02.2023 г., 17.03.2023 г., 16.04.2023 г.,16.05.2023 г.,
15.06.2023 г., 15.07.2023 г.
Предвид гореизложеното, на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, ищецът по
предявения иск прави искане за осъждане на ответника да заплати сума в
размер на 500 /петстотин/ лева, представляваща неизплатена главница по
непогасени вноски от 14.08.2023 г. до 13.09.2023 г. във връзка със сключен
между страните Договор № 420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит
от разстояние. Претендира сторените по делото разноски, включително за
юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 /двеста/ лева. При така
изложените факти и след установяване на твърдяната дължимост на
процесното вземане, на основание чл. 104 от ЗЗД, ищецът формулира искане
да бъде извършено прихващане, между претендираната сума в настоящото
производство и сумата по първоначалния иск в размер на 792 /седемстотин
деветдесет и два/ лева, като поддържа, че същото цели извършване на
счетоводно прихващане, което да послужи за основание за закриване на
договора с ответника.
В срока по чл. 131 от ГПК ответницата С. Н. И., ЕГН **********, със
съдебен адрес: . „., чрез адв. П. е депозирала писмен отговор, с който отговор
същата счита, че исковата молба следва да бъде оставена без уважение,
поради обстоятелството, че не е налице връзка с първоначално предявения
иск. Налице е твърдение, че първоначално предявеният отрицателен
установителен иск на основание чл. 124, ал.1 от ГПК по образуваното гр.д. №
20241110133142 от 2024 г., по описа на Софийски районен съд /СРС/, касае
установяване на недължимост на сума в размер на 792 /седемстотин
деветдесет и два/ лева, представляваща неустойка по чл. 3 от процесния
Договор № 420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит от разстояние
поради нищожност на клаузата, предвиждаща погасяване на вземането, на
основание чл. 26, ал. 1, предл. 3-то от ЗЗД, като противоречаща на добрите
3
нрави и сключена при неспазване на нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1
от ЗЗП. В тази връзка, ответницата счита обективираното в исковата молба
искане за прихващане на посочените суми за невъзможно, поради
обстоятелството, че в настоящия случай не е налице връзка между двете
производства предвид предявените искове, поради което всяка от страните би
могла да направи извънсъдебно изявление за прихващане едва след влизане в
сила на съдебното решение, позовавайки се на Тълкувателно решение №
2/2020 г. на ОСГК на ВКС.
В условията на евентуалност, ответницата прави искане за отхвърляне
на ищцовата претенция като неоснователна и недоказана по основание и
размер. Заявява, че съгласно чл. 33 от ЗПК, при забава на потребителя,
последният дължи на кредитора само чистата стойност по кредита, който в
настоящия случай се равнява на сума в размер на 2 000 /две хиляди/ лева, от
което следва, че ответницата не дължи на ищеца претендираната от него
главница, тъй като общо платената от нея сума възлиза на 2 509,25 /две
хиляди петстотин и девет лева и двадесет и пет стотинки/.
Обективирано е искане от страна на ответницата да не бъде възлагано в
тежест на същата да заплати разноските на ищеца по настоящото
производство, с оглед приетото съгласно Директива 93/13 право на ефективен
съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни
клаузи.
Налице е искане за присъждане на адвокатски хонорар на основание чл.
38, ал. 2 от ЗАдв, съобразно Наредба № 1 за минималните адвокатски
възнаграждения по отговора на насрещния иск.
Съдът, като прецени изложените в исковата молба фактически
твърдения и съобрази формулираното искане, намира, че е сезиран с
осъдителен иск с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР.
Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК разпределението на
доказателствената тежест е, както следва: ищецът следва да установи при
условията на пълно и главно доказване с годни доказателства наличието на
валидно облигационно правоотношение между страните по Договор №
420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит от разстояние, сключен по
реда на чл. 6 ЗПФУР, предаването на договорената сума на
4
кредитополучателя, нейното усвояване от страна на ответника и настъпилата
изискуемост на вземането, както и размерa на същото. В тежест на ответника
по иска е да докаже фактите, от които произтичат възраженията му, а именно,
че същият е заплатил задължението си към ищеца.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди
доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
От представените по делото писмени и веществени доказателства
безспорно се установява, че на 16.01.2023 г. между С. Н. И., в качеството й на
кредитополучател и „Изи Финанс" ЕООД, в качеството му на заемодател е
сключен Договор за паричен заем № 420528. В случая се касае за договор,
сключен от разстояние по смисъла на чл. 6 ЗПФУР – “договор за предоставяне
на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето
на предложението до сключването на договора страните използват
изключително средство за комуникация от разстояние – едно или повече”.
Дефиницията на “средство за комуникация от разстояние” е дадена в § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР – това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно
физическо присъствие на доставчика и на потребителя.
Ответницата не оспорва и се установява от представената
кореспонденция по електронна поща, че е кандидатствала за кредит в размер
на 2000 лв. на интернет страницата на ищеца и че е изпълнила всички стъпки
за даване на валидно съгласие за обвързване от договора. Регистрирала се е на
сайта на ищеца, попълнила е въпросник, съгласила се е с общите условия,
получила е необходимата преддоговорна информация, договора и общите
условия на личния си имейл и ги е потвърдила чрез въвеждане на
четирицифрен код, получен на личния мобилен номер, който по съществото
си разкрива характеристиките на електронен подпис по смисъла на чл. 13
ЗЕДЕУУ. Видно от представените доказателства, ответницата С. И. е
потвърдила самоличността си в хода на сключването на договора за кредит
чрез изпращане на снимка на личната си карта, както и на своя снимка за
сравнение. Преди превеждането на сумата по кредита съгласието на
5
ответницата с договора е било потвърдено още веднъж чрез провеждане на
телефонен разговор със служител на финансовата институция. Звукозапис на
този разговор е представен по делото.
Видно от представения Договор за предоставяне на кредит № 420528
страните са уговорили ищецът да отпусне на ответницата кредит в размер на
2000 лв., а тя се е задължила да го върне на 8 равни месечни погасителни
вноски в периода 15.02.2023 г. – 13.09.2023 г., всяка от които включваща
главница в размер на 250 лв., фиксирана годишна лихва в размер на 40,15% и
неустойка за непредоставяне на обезпечение.
С Решение № 4240 от 12.03.2025 г. по гр. д. № 33142/2024 г. на СРС,
90ти състав, което е влязло в сила в тази част, се установява, че чл. 3.1. от
Договор за предоставяне на кредит № 420528 от 16.01.2023 г., предвиждащ
неустоечна клауза, е нищожен поради противоречие с добрите нрави и поради
това, че представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 1 и чл.
146 ЗЗП. На това основание съдът е приел, че неустойката по посочения
договор в размер на 792 лв. не се дължи от ответницата С. И..
След извършена служебна проверка за действителността на кредитното
правоотношение, съдът намира, че с изключение на клаузата за неустойка,
която е прогласена за нищожна с решение, договорът е действителен. Съдът
намира, че уговорената възнаградителна (договорна) лихва не е прекомерна.
Съгласно договора размерът на лихвата е фиксиран процент – 40,15% на
годишна база и ГПР – 48,44%, в който не се включва неустойката.
Уговореният размер на ГПР е по-нисък от установения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК
императивен максимален размер - до пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения, поради което в случая уговорените между страните
ГПР и договорна лихва са в съответствие с изискванията на закона.
Договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради
предоставения кредит, а и способ за покриване на риска от неплащане,
неплатежоспособност на длъжника и липса на секвестируемо имущество по
чл. 133 ЗЗД. Следва да се отбележи, че в практиката трайно се приема, че
колкото по-рисков е кредитът, толкова по-висок следва да е размерът на
договорната лихва. В случая кредитът не е обезпечен с реално или лично
обезпечение, поради което той носи по-голям риск в сравнение с кредиторите
по обезпечени кредити. Поради това и лихвата не се явява в противоречие с
6
добрите нрави и сама по себе си не води до неоснователно и прекомерно
обогатяване на кредитодателя. Следователно тя остава дължима от
ответницата.
По делото не се спори и се установява от представеното платежно
нареждане, както и от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че
ищецът е превел по лична банкова сметка на ответницата сумата по
отпуснатия кредит в размер на 2000 лв., съответно тя е усвоила тази сума.
От заключението по ССчЕ се установява, че в периода 14.02.2023 г. –
11.08.2023 г. ответницата е погасила общо 1500 лв. от дължимата главница в
размер на 2000 лв., поради което са останали дължими 500 лв.,
представляващи главница за периода 14.08.2023 г. – 13.09.2023 г. Ето защо
предявеният иск се явява основателен и следва да бъде уважен изцяло.
Доколкото с Определение № 43356/24.10.2024 г., постановено по гр.д. №
20241110133142 от 2024 г., по описа на Софийски районен съд /СРС/, съдът е
отделил в самостоятелно производство настоящия осъдителен иск на „. и е
приел, че не е налице процесуална възможност за извършване на прихващане
на вземания с главен отрицателен установителен иск, съдът не може да
постанови прихващане в настоящия случай. За страните остава възможността
да извършат извънсъдебно прихващане при наличие на предпоставките на чл.
103 и 104 ЗЗД.
По разноските:
Макар и искът да е уважен изцяло, съдът намира, че е налице
изключение от общия принцип на чл. 78, ал. 1 ГПК, според който разноските в
производството, сторени от ищеца, следва да му се присъдят съобразно
уважената част от иска. Това изключение произтича от практиката на съда на
Европейския съюз, която съгласно чл. 633 ГПК е задължителна за всички
съдилища в Република България, както и от практиката на Върховния
касационен съд. По-специално в Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела
C-224/19 и C-259/19 на Съда на Европейския съюз се приема, че в хипотезата
на производство, инициирано от потребител за прогласяване на нищожност на
неравноправна клауза в договор и връщане на недължимо платените въз
основа на нея суми, когато искът за възстановяване на сумите е частично
отхвърлен, разноските не следва да се разпределят пропорционално между
страните, доколкото установителният иск за нищожност на клаузата е
7
основателен. Обвързването на разпределението на съдебните разноски в
производството само с върнатите суми има възпиращ ефект върху
потребителя да упражни правото си на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи, поради което
такава национална уредба противоречи на принципа на ефективност на
Правото на ЕС и на Директива 93/13 относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Затова в такива случаи съдът следва да тълкува чл.
78 ГПК конформно с изискванията на Правото на ЕС и да не възлага разноски
в тежест на потребителя. Този подход е потвърден и в практиката на ВКС в
Определение № 366 от 16.08.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1085/2022 г., I т. о.,
ТК, Решение № 2/17.03.2021 г. по т. д. № 2364/2019 г. на ВКС, II т. о. и др.).
Съдът счита, че посочената задължителна съдебна практика намира
приложение в настоящия случай, защото е налице сходна хипотеза, като
единствено претенциите на страните са разгледани в две отделни
производства. Установителният иск на потребителя за прогласяване на
нищожност на неустойката и осъдителният иск на кредитодателя за заплащане
на главница първоначално са предявени в едно производство и се отнасят до
един и същ договор за кредит. Те са разделени тъй като не са били налице
предпоставките на чл. 211 ГПК за съвместно разглеждане и поради
невъзможността за извършване на прихващане на вземания с главен
отрицателен установителен иск. Разглеждани заедно обаче, двете
производства имат за резултат установяване на недължимост на неустойки по
кредит, начислени на основание неравноправна клауза, които са вече
заплатени от потребителя, и осъждането му да заплати остатъка от главницата
по същия кредит. На практика претенцията на ответницата за недължимост на
оскъпяване по кредита е частично неоснователна, тъй като тя продължава да е
задължена за главница в размер на 500 лв., а е платила недължимо неустойка в
размер на 737 лв. Тук намира приложение горецитираната практика, според
която обвързването на разпределението на разноските в производството само
със сумите, дължими от страните, когато искът за прогласяване на нищожност
на неравноправна клауза е бил уважен, противоречи на принципа на
ефективност на ПЕС и на Директива 93/13. Поради това в случая ответницата
не следва да бъде осъдена да понесе разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
8
РЕШИ:
ОСЪЖДА С. Н. И., ЕГН ********** с адрес: гр. София, . 6 да заплати
на „., ЕИК ., със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н „Триадица“, .,
представлявано от Б. на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1
ЗЗД вр. чл. 6 ЗПФУР сумата от 500 лв., представляваща главница по Договор
№ 420528 от 16.01.2023 г. за предоставяне на кредит от разстояние между
страните, дължима за периода 14.08.2023 г. до 13.09.2023 г.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9