Решение по дело №1719/2023 на Административен съд - Пловдив

Производство по чл. 145 и сл. АПК във вр. чл. 10, ал. 6 от ЗСПД.

Производството е образувано по жалба на К. Р. С., от ***, ЛНЧ **********, с настоящ адрес ***, подадена чрез пълномощника адв. С. против Заповед №ЗСПД/Д-РВ/8880/13.06.2023г. издадена от началник отдел “Закрила на детето“ при Д Социално подпомагане – Пловдив, в качеството му на упълномощено лице. В жалбата се навеждат съображения за незаконосъобразност поради противоречие с материалноправните норми и нарушения на административнопроизводствените правила. Изразява се несъгласие с постановения отказ за предоставяне на помощ за ученик, със съображения от ЗСПД и Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29.04.2004 г. Прави се искане за отмяна на оспорената заповед и връщане на преписката със задължителни указания.

Редовно призован, в съдебно заседание жалбодателя се представлява от адв.С., която поддържа жалбата и в писмени бележки излага становище по същество на спора. Иска се отмяна на заповедта и присъждане на сторените в производството разноски.

Ответната страна – Директор на Дирекция „Социално подпомагане“ – Пловдив, в писмен отговор чрез процесуалния представител юрк.С., оспорва жалбата като неоснователна. В писмено становище излага допълнителни съображения по законосъобразност на проведеното административно производство и атакувания административен акт. Иска се жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на жалбоподателя.

Съдът, като се запозна със становищата на страните и съобрази събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

Жалбата е подадена в законовоустановения 14 дневен срок от лице, за което оспореният акт е неблагоприятен и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване, поради което се явява процесуално допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна поради следните за това съображения:

От фактическа страна се установява, че К.С. и синът ѝ А. С. са лица с украинско гражданство, на които е предоставена временна закрила за срок до 04.03.2024 година. Лицата са с регистриран настоящ адрес ***. Детето А.В.С. е записано като ученик в първи клас за учебната 2023/2024г. в Основно училище „Димитър Талев“ – гр. Пловдив. К.С. е подала Заявление-декларация за отпускане на еднократна помощ за ученик, записан във първи и четвърти клас по реда на чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца с вх. № ЗСПД/Д-РВ/8880 от 13.06.2023г., като към заявлението е приложено удостоверение от учебното заведение, в което детето ѝ е записано като ученик в първи клас, както и регистрационна карта на чужденец с предоставена временна закрила. С оспорената Заповед № ЗД/Д-РВ/8880/13.06.2023г. на директор Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Пловдив исканата помощ е отказана на основание чл. 3, т. 5 от ЗСПД с мотив, че Република България и *** нямат действащ двустранен международен договор. Недоволен от произнасянето жалбоподателят е инициирал настоящото съдебно производство.

При така установената фактическа обстановка, като прецени събраните писмени доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът прие следното от правна страна:

Обжалвания заповед е издадена от компетентен орган (упълномощителна Заповед № 1604-РД01-0068/19.01.2023г. на директор ДСП-Пловдив на осн. чл.10 ал.4 ЗСПД), в изискуемата писмена форма, при липса на съществено нарушение на процесуалните правила, които да са основания за нейната нищожност.

По отношение на съответствието на заповедта с материалноправните разпоредби, административно производствените правила и целта на закона, съдът прие, че тя е издадена при съществено противоречие с тях, което води до нейната незаконосъобразност. Между страните няма спор по отношение на фактите. Спорен е въпросът относно приложението на разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД и дали е основание за постановяването на отказ, след като между Република България и *** няма действащ двустранен международен договор за социална сигурност. Съответно следва да се даде отговор на въпроса - налице ли са основания за отпускане на еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД на жалбоподателката К.С., която отглежда детето си А. в страната, който е записан в първи клас и посещава училище в гр. Пловдив. С нормата на чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, като според т. 5 на същия текст към тях се причисляват и бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна. По делото не е спорно, че няма международен договор между България и ***, който да урежда отпускането на семейни помощи. От друга страна разпоредбата на чл. 39, ал. 1, т. 4 от Закона за убежището и бежанците /ЗУБ/ предвижда, че чужденците с предоставена временна закрила имат право на социално подпомагане, което според чл. 2, ал. 6 от Закона за социалното подпомагане включва само социалните помощи по този закон. При тази правна рамка безспорно настоящият случай не попада в приложното поле на посочените разпоредби.

Съдът счита, че в настоящият случай релевантни норми за признаване на правото на бежанец (в случая украински гражданин на когото е предоставена временна закрила), за да му бъде отпусната еднократна помощ по чл. 10а, ал. 1 от ЗСПД, са разпоредбите от Конституцията на Република България. Съгласно чл. 47, ал. 1 от Конституцията отглеждането на децата до пълнолетието им се подпомага от държавата. Конституцията е прогласила и правото на гражданите на социално подпомагане - чл. 51, ал. 1 от нея. Съгласно чл. 26, ал. 2 от Конституцията, чужденците, които пребивават в Република България, имат всички права по тази Конституция с изключение на правата, за които Конституцията и законите изискват българско гражданство. От своя страна ЗУБ определя условията и реда за предоставяне на закрила на чужденци на територията на Република България, както и техните права и задължения, като в чл. 39, ал. 1, т. 4 от същия изрично е предвидено, че чужденците с предоставена временна закрила (каквото е предоставена на жалбоподателя с детето ѝ) имат право на социално подпомагане. В чл. 3 от ЗСПД законодателят е очертал кръга на лицата, които имат право на семейни помощи за деца, а именно: 1. бременните жени - български граждани; 2. семействата на българските граждани - за децата, които отглеждат в страната; 3. семействата, в които единият от родителите е български гражданин - за децата с българско гражданство, които отглеждат в страната; 4. семействата на роднини, близки или приемни семейства - за децата, настанени по реда на чл. 26 от Закона за закрила на детето; 5. бременните жени - чужди граждани, и семействата на чужди граждани, които постоянно пребивават и отглеждат децата си в страната, ако получаването на такива помощи е предвидено в друг закон или в международен договор, по който Република България е страна.

Съдържащото се в чл. 3, т. 5 ЗСПД ограничение не може да намери приложение в настоящият случай, като следва да се прилага чл. 27, т. 1 и т. 3 от Конвенцията на ООН за правата на детето, която е ратифицирана с решение на Великото народно събрание и е в сила за страната ни от 03.07.1991 г. съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България. В посочената разпоредба от Конвенцията за правата на детето е предвидено, че държавите-страни по Конвенцията, признават правото на всяко дете на жизнен стандарт, съответстващ на нуждите на неговото физическо, умствено, духовно, морално и социално развитие, а в т. 3, че държавите-страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия, в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ, програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. Безспорно Конвенцията обхваща правото на образование като социално право.

Обжалваният акт е в противоречие и с норми на правото на Европейския съюз и в частност Директива 2001/55/ЕО на Съвета от 20 юли 2001 година относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица. В чл. 13, т. 2 от Директивата се предвижда, че държавите членки създават разпоредби за предоставяне на помощи от „Социални грижи“ на лицата, ползващи се с временна закрила. Такива разпоредби в българското законодателство се съдържат именно в ЗСПД (съгласно § 1а от ПЗР на ЗУБ, този закон въвежда разпоредбите на Директива 2001/55/ЕО на Съвета за минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием) и административният орган, издал процесната заповед, е длъжен да ги съобрази при постановяване на обжалвания акт. Разпоредбата на чл. 3, т. 5 от ЗСПД следва да се тълкува в смисъл, че при прякото прилагане на чл. 27, § 1 от Конвенцията за правата на детето, вр. чл. 5, ал. 4 от КРБ, достъпът до помощта по чл. 10а ЗСПД следва да се предостави и на лицата, които имат разрешение за продължително и временно пребиваване като бежанци, какъвто статут безспорно имат жалбоподателя и детето й.

Ето защо, при този анализ на приложимата нормативна уредба следва извода, че децата, ползващи се от временна закрила, не могат да се поставят в по-неблагоприятно положение от останалите деца /граждани на Р България, чужденци със статут на бежанец или хуманитарен статут, чужденци с разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване в Р България, чужденци, на които е предоставено убежище, лицата, за които това е предвидено в международен договор, по който Република България е страна/. Семейните помощи са сред основните помощи, гарантиращи правото им на жизнен стандарт в съответствие с техните висши интереси, поради което семействата им и/или лицата, полагащи грижи за тях, не могат да бъдат изключени от кръга на правоимащите по чл. 3, т. 5 от ЗСПД. Поради изложеното съдът намира, че оспорената заповед е незаконосъобразна - постановена в противоречие с нормите на общностното право и международните договори в областта на закрилата на детето и предоставянето на временна закрила на чужденци, както и в несъответствие с целта на закона, което води до нейната незаконосъобразност. Това налага обжалваният акт да бъде отменен, като на основание чл. 173, ал. 2 от АПК преписката бъде изпратена на административния орган за ново произнасяне при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на решението.

В предвид изхода на спора, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК разноски се дължат на жалбоподателя, който е направил своевременно искане за тяхното присъждане по представен списък с разноски. Същите се констатираха в размер на 10лв. за ДТ и 1000 лв. за договореното и изплатено адвокатско възнаграждение, съобразно приложения договор за правна защита и съдействие от 21.06.2023 г. Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, тъй като същото е на минимума, определен в чл. 8, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По изложените мотиви на осн. чл. 172, ал. 2, вр. чл. 173, ал. 2 от АПК вр. чл.10 ал.6 ЗСПД, Административен съд- Пловдив- XXVIII състав

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на К. Р. С., гражданин на ***, ЛНЧ **********, с настоящ адрес гр.Пловдив Заповед № ЗД/Д-РВ/8880/13.06.2023г. издадена от началник отдел “Закрила на детето“ при Дирекция „Социално подпомагане“ – гр.Пловдив, в качеството му на упълномощено лице.

ИЗПРАЩА преписката на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Пловдив за ново произнасяне по Заявление-декларация по чл. 10а от Закона за семейни помощи за деца с вх. № ЗСПД/Д-РВ/8880 от 13.06.2023 г., при спазване на задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в мотивите на настоящото решение.

ОСЪЖДА Агенция за социално подпомагане - София, да заплати на К. Рослановна С., ЛНЧ **********, с настоящ адрес ***, разноски в размер на 1010.00 /хиляда и десет/ лева.

Решението е окончателно.

Съдия: