№ 142
гр. Варна, 11.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Ванухи Б. Аракелян
Членове:Анета Н. Братанова
Магдалена Кр. Недева
при участието на секретаря Ели К. Тодорова
като разгледа докладваното от Ванухи Б. Аракелян Въззивно търговско дело
№ 20213001000209 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.
Подаденa e въззивна жалбa от „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК-
Застраховане““ АД, чрез адв. Т.Т., против решение № 260308 от 23.10.2020 г.,
постановено по т. д. № 2026/2019 г. на Варненския окръжен съд, в частта с което
жалбоподателят е осъден да заплати на: С. Б. Б. сумата от 35 000 лева; СТ. СТ. Б.
сумата от 39 375 лева; В. СТ. М. сумата от 30 625 лева и Н. Г. М. сумата от 30 625
лева, представляващи обезщетения за претърпени неимуществени вреди, ведно със
законните лихви върху главниците, считано от 06.12.2016 г. до окончателното
изплащане на задължението, на основание чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./ и чл. 86 от ЗЗД.
Подадена е насрещна въззивна жалба от страна на С. Б. Б., СТ. СТ. Б., В. СТ. М.
и Н. Г. М., чрез адв. В.Н., против решение № 260308 от 23.10.2020 г., постановено по т.
д. № 2026/2019 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени
исковете на всеки един от жалбоподателите до сумата в общ размер от 400 000 лева /по
100 000 лева за всеки от ищците/, представляващи обезщетение за неимуществени
вреди.
Жалбоподателят „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК- Застраховане““
АД излага подробни доводи за неправилност на решението, като постановено при
нарушение на материалния закон. Намира, че неправилно съдът е приел, че е налице
1
една осма съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия В Б.
Твърди, че съгласно приетата по делото СМЕ се доказва неправомерното поведение на
починалия, изразяващо се в неправилно поставяне на предпазен колан, което е в
причинна връзка с настъпването на вредоносния резултат. Счита, че починалият е бил
на възраст, която му позволява да разбира и ръководи действията си, както и
значението на постъпките си. Навежда доводи, че липсата на доказателства за
завеждане на щета и предявяване на претенция пред застрахователя по реда на чл. 498,
ал. 1 от КЗ, както и липсата на доказателства за изтичането на срока по чл 498, ал. 3 от
КЗ, водят до недопустимост на иска по чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, какъвто е предявен в
настоящия случай. Сочи, че не се дерогира приложението на разпоредбата на чл. 498
от КЗ /в сила от 01.01.2016 г./, доколкото искът по настоящото дело е предявен след
влизане в сила на новия КЗ. Смята, че не е доказано наличието на трайна и дълбока
емоционална връзка межу починалия и ищците. Въззивникът счита, че
първоинстанционният съд неправилно е кредитирал в тази връзка показанията на Р В
Б., тъй като е законен представител на С. Б. Б. и роднина на пострадалия. Излага
доводи относно размера на обезщетението, в случай, че се приеме за основателен
предявеният иск, като смята, че трябва да бъде съобразена разпоредбата на пар. 96, ал.
1 от ПЗР на ЗИДКЗ, т. е. същото да бъде в размер до 5 000 лева. Моли за отмяна на
решението, в евентуалност за намаляване на определения от първоинстанционния съд
размер на обезщетението съобразно сочения законоустановен максимум.
Няма доказателствени искания.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от С. Б. Б., СТ. СТ.
Б., В. СТ. М. и Н. Г. М., чрез адв. В.Н., в който се сочат аргументи за
неоснователността на жалбата. Навеждат се подробни твърдения, че са налице всички
предпоставки за възникване отговорността на застрахователя за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, респективно за възникване на
правото на пряк иск на увредените лица срещу застрахователя. Считат, че
предявяването на доброволна претенция пред него не е задължителна предпоставка за
реализиране на правата им за изплащането на обезщетение. Смятат, че от събраните по
делото доказателства се доказва изключително близката връзка на всеки от тях с
починалия В Б, като сочат и подробни доводи в тази насока. Намират, че
първоинстанционният съд правилно е прил за неоснователно възражението на
ответното дружество, че по смисъла на чл. 493а от КЗ е налице законоустановен лимит
на застрахователното обезщетение. Развиват аргументи относно несправедливостта на
посоченият лимит, а така също и за неговото противоречие с българското и
европейското законодателство, като сочат практика на ВКС и на СЕС. Считат, че
съгласно чл. 16, пар. 2 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета
от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата
и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение
2
2001/220/ПВР на Съвета, държавите членки гарантират на жертвите на престъпленията
справедливо и адекватно обезщетение. Също така смятат, че относно размера на
обезщетението са приложими разпоредбите на отменения КЗ, тъй като
застрахователният договор, касаещ л. а. „БМВ 316“ с рег. № В 5641 ВА е сключен на
19.12.2014 г. На следващо място излагат доводи, че липсва съпричиняване от страна на
В Б, тъй като не е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат поради
противоправното си поведение, а процесният л. а. не е бил снабден с предпазни колани
на задните седалки. Считат, че първоинстанционният съд неправилно е приложил
разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като е занижил размера на застрахователното
обезщетение. Молят съда да остави депозираната въззивна жалба без уважение.
Претендират разноски.
Нямат доказателствени искания.
В подадената насрещна въззивна жалба от С. Б. Б., СТ. СТ. Б., В. СТ. М. и Н. Г.
М., чрез адв. В.Н., се излагат подробни доводи за неправилност на решението в
отхвърлителните части. Сочи се, че са доказани всички елементи от фактическия
състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи отговорността на прекия причинител на вредите
спрямо увредените лица, с оглед на което следва да се ангажира отговорността на
ответното застрахователно дружество за обезщетеяване на настъпилите вреди в
резултат на процесното ПТП. Считат, че по делото са събрани категорични
доказателства относно изключително близката връзка между всеки един от ищците и
починалия. Смятат, че определеното от съда обезщетение е недостатъчно за
репариране на претърпените неимуществени вреди. Навеждат твърдения, че при
постановяването на съдебния акт не са отчетени в достатъчна степен болките и
страданията, които ищците са преживели влседствие смъртта на В Б, степента на
родствената връзка на всеки от тях с него, продължителността и интензитета на
подлежащите на обезщетяване вреди, и техният необратим характер. Сочи се, че
първоинстанционният съд не е взел впредвид конкретните житейски обстоятелства,
изводими от събраните гласни доказателства, а именно, че ищците и В Б са живеели
заедно, в непосредствена близост, поддържали са непрекъснати ежедневни контакти,
били са изключително сплотено семейство, силно привързани един към друг, както и
че страдат до настоящия момент. Излагат се подробни доводи относно трайната и
дълбока емоционална връзка на всеки от ищците с починалия В Б, като се счита, че е
надхвърляща обичайната за съответния вид родствени отношения, поради което
настъпилата смърт е породила значителни болки и страдания у тях. На следващо място
навеждат доводи, че следва да се отчетат в пълна степен и конкретните икономически
условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат
предвид и съответните нива на застрахователното покритие към релевантния за
обезщетението момент. Сочи се практика на касационната инстанция, с оглед на която
се навеждат доводи, че решението на първоинстанционния съд е постановено в
3
противоречие с нея. Въззивниците намират за неправилно разпоредбата на чл. 51, ал. 2
от ЗЗД да намира приложение в настоящия случай. Твърди се, че липсва
съпричиняване от страна на В Б, тъй като не е допринесъл за настъпването на
вредоносния резултат поради противоправното си поведение, а процесният л. а. не е
бил снабден с предпазни колани на задните седалки. Молят за отмяна на решението в
обжалваните отхвърлителни части и за уважаване на исковете до пълния им
претендиран размер от 400 000 лева, представляващи обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от всеки един от пострадалите. Претендират разноски.
Нямат доказателствени искания.
В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от „Застрахователно
акционерно дружество „ОЗК- Застраховане““ АД, чрез адв. Т.Т., в който се сочат
аргументи за неоснователността на насрещната въззивна жалба. Излагат се доводи, че в
случая се доказват наличието на родствена връзка и страдания от близките на
починалия, но последните не са с такъв интензитет, какъвто трябва да е налице според
константната съдебна практика, така че претенцията на ищците да е основателна. Сочи
се, че по делото не се доказва наличието на дълбока и емоционална връзка между
ищците и починалия. В тази връзка смята, че първоинстанционният съд неправилно е
кредитирал свидетелските показанията на Р., която е майка на починалия и законен
представител на ищцата С.Б.. Счита, че при прилагането на разпоредбата на чл. 52 от
ЗЗД обезщетението следва да бъде присъдено в значително по-нисък размер, като
освен преживените болки и страдания, трябва да бъдат взети предвид и социално-
икономическото положение в страната, минималната работна заплата,
застрахователните лимити и др. относими обстоятелства към момента на настъпване на
процесното ПТП. Намира, че дори да се приеме за основателен искът, то следва да
обезщетението да бъде в рамките на законоустановения минимум от 5 000 лева
съгласно пар. 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ. Навеждат се твърдения за наличие на
съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия, респективно основание за
увеличаване на определения процент на съпричиняването. Позовайки се на
заключението по приетата в първоинстанционното производство СМЕ намира, че
непоставеният колан е главната причина за настъпването на травмите, освен самото
ПТП. Счита, че починалият е бил на възраст, която му позволява да разбира и
ръководи действията си, както и значението на постъпките си. Моли за оставяне на
насрещната въззивна жалба без уважение. Моли за отмяна на решението, в
евентуалност за намаляване на определения от първоинстанционния съд размер на
обезщетението съобразно чл. 52 от ЗЗД и доказаното съпричиняване. Претендира
разноски.
Няма доказателствени искания.
Подадена е и частна въззивна жалба от С. Б. Б., СТ. СТ. Б., В. СТ. М. и Н. Г. М.,
4
чрез адв. В.Н. срещу Определение № 260002 от 04.01.2021 г. по т.д. 2026/2019 г. на
Варненския окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата им за изменение на
решението по същото дело, в частта за присъдените на ищците разноски,
представляващи адвокатско възнаграждение. С доводи за неправилност, с оглед на
това, че следва да бъде присъден хонорар по всеки отделен иск, а не в съвкупност, се
моли за отмяна на това определение.
В депозирания писмен отговор от „Застрахователно акционерно дружество
„ОЗК- Застраховане““ АД, чрез адв. Т.Т. се излагат подробни съображения за
неоснователността на частната жалба, като моли съда да устави без уважение същата.
Настоящият съдебен състав намира жалбите за редовни, подадени в
законоустановени срок, от легитимирани страни, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими и ангажират
настоящата съдебна инстанция с произнасяне по същество на правния спор.
В проведеното о. с. з. на 28.11.2018 г. процесуалният представител на въззивното
дружество не се явява. Депозира молба, с която поддържа подадената въззивна жалба,
както и отговора на насрещната въззивна жалба. Моли за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което съдът да отхвърли
исковете. В условията на евентуалност моли за постановяването на решение, с което да
бъдат отчетени реално претърпените вреди, приносът на починалия за настъпването на
вредоносния резултат и да бъде съобразен законоустановеният праг на обезщетението.
Претендира разноски, като представя списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за
направата им. Прави възражение за прекомерност на разноските на ответната страна.
В същото о. с. з. въззивниците С. Б. Б., СТ. СТ. Б., Н. Г. М. и В. СТ. М.,
представлявани от адв. Ана Ковачева, оспорват въззивната жалба, респективно
поддържат писмения отговор по същата, както и депозираните от тях насрещна
въззивна жалба, и частна въззивна жалба. Претендират заплащането на адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА и представят списък по чл. 80 от ГПК. Чрез
процесуалния си представител депозират писмени бележки в указания срок.
В о. с. з. контролиращата страна Дирекция „Социално подпомагане“ – гр. Варна
не се представлява.
След като прецени доказателствата по делото – поотделно и в тяхната
съвкупност, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, Варненският
апелативен съд приема следната фактическа установеност:
Пред Варненския окръжен съд са предявени искове от С. Б. Б., действаща в
производството чрез своята майка и законен представител Р В Б.; СТ. СТ. Б.; В. СТ. М.
и Н. Г. М. срещу „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК- Застраховане““ АД за
осъждане на застрахователното дружество да заплати сумата от по 100 000 /сто
5
хиляди/ лева или в общ размер на 400 000 /четири стотин хиляди/ лева, представляваща
застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди от всеки един от
тях, изразяващи се в болки и страдания, получени като пряка и непосредствена
последица от смъртта на В Б Б, настъпила в резултат на ПТП на 03.01.2015 г., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 06.12.2016 г. до окончателното й
изплащане.
В исковата молба са наведени твърдения, че на 03.01.2015 г. на автомагистрала
„Черно море“, м-ст „Туфова кула“, обл. Варна, по вина на водача Б Д Б, който е
управлявал лек автомобил „БМВ“, модел 316, с рег. № В 5641 ВА, при сключена
застраховка „Гражданска отговорност“ по застрахователна полица № 23114003108244/
19.12.2014г., издадена от “ОЗК-Застраховане“АД, валидна до 18.12.2015 г., е
настъпило ПТП, в резултат на което е починал В Б Б. Във връзка с горното е било
образувано НОХД № 684/2015 г., по описа на Варненския окръжен съд, присъдата, по
което е влязла в законна сила на 18.07.2015 г. Излагат се подробни доводи досежно
ангажирането на отговорността на ответното застрахователно дружество. Сочи се, че
загубата на починалия В Б Б – брат на С. Б. Б. и внук на останалите ищци, е причинила
болки и страдания на всеки един от тях, като скръбта им е неутешима. Твърди се, че до
момента на смъртта му всички са поддържали почти ежедневно изключително близки
отношения с него. Изложени са аргументи относно приложението на европейското
законодателство и практика на СЕС в контекста на съображенията за намиращата се в
противоречие с него разпоредба на чл.493а от КЗ, въвеждаща лимит на отговорността
на застрахователите. Ищците не намират цитираната разпоредба за приложима към
процесния застрахователен договор на основание § 22 от ПРЗ от действащия КЗ,
поради сключването му на 19.12.2014 г. при действието на КЗ /отм./.
В срока по чл. 367 от ГПК, ответникът подава отговор, в който навежда
твърдения за неоснователност на предявените искове, поради липса на активна
процесуална легитимация по смисъла на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от
21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. Излага подробни доводи, че между починалия и
ищците не е изградена особено близка и трайна житейска връзка, и че същите не
търпят значителни морални болки и страдания с продължително проявление във
времето. Ответното дружество оспорва механизма на ПТП и навежда възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалия, който е пътувал без
предпазен колан. Намира претендирания размер за обезщетение за прекомерно
завишен и противоречащ на принципа на справедливост, заложен в разпоредбата на
чл. 52 от ЗЗД. Счита, че следва да бъде съобразен законоустановеният лимит в § 96 от
ЗИДКЗ. Сочи, че застрахователят не е бил в забава и не дължи лихва върху
обезщетенията, като се оспорва началният момент, от които същата се претендира. В
условията на евентуалност е направено възражение за погасяването на лихвите по
давност.
6
В подадената допълнителна искова молба ищците оспорват възраженията на
ответното дружество. Сочат, че е налице влязла в сила присъда, поради което е
недопустимо да се преразглеждат въпросите, свързани с механизма на ПТП. Намират,
че причинната връзка между процесното ПТП и настъпилата смърт на наследодателя
им, също е безспорен елемент от присъдата. Оспорват възражението за съпричиняване.
Считат размера на претенцията за съобразен с принципа по чл. 52 от ЗЗД и лимита на
отговорността на застрахователя. Сочат, че претендираните лихви се дължат на
основание чл. 223, ал. 2, вр. чл. 226, ал .2, изр. първо от КЗ /отм./.
С депозирания допълнителен отговор ответникът поддържа изцяло
становището, възраженията и твърденията изложени в отговора на исковата молба.
Настоящата съдебна инстанция, с оглед на всички събрани по делото
доказателства, съобрази и приема следното от фактическа и правна страна:
Производството е с правно основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 223, ал. 1, изр. 1,
вр. чл. 267 от КЗ /отм. ДВ бр. бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г./, вр. § 22
от КЗ, вр. чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД.
Фактическият състав, от който възниква имуществената отговорност на
застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото лице,
включва следните елементи: 1/. ищецът да е от кръга на лицата, на които се дължи
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък; 2/. този близък на ищеца
да е участвал в застрахователно събитие, покрито от застраховка, което да е причинило
смъртта на близкия на ищеца; 3/. да е налице застраховка „Гражданска отговорност“ на
виновния причинител при ответника; 4/. ищците да са претърпели неимуществени
вреди.
Пред въззивната инстанция страните не оспорват следните предпоставки за
възникване отговорността на застрахователя – наличието на деликт при съответното
авторство, противоправност и вина; наличието на валидно застрахователно
правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка
„Гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно събитие като юридически
факт, пораждащ отговорността на застрахователя.
Съобразно разпоредбата на чл. 224, ал. 2 от КЗ /отм./ при задължителна
застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са застраховани
собственикът, ползвателят, държателят на МПС, за което е налице валидно сключен
застрахователен договор, както и всяко лице, което извършва фактически действия по
управление или ползване на МПС на законно основание. Процесното ПТП е причинено
от деликвента Б Д Б, ЕГН: **********, като водач на лек автомобил марка „БМВ“,
модел 316, с peг. № В 5641 ВА, застрахован по риска „Гражданска отговорност“ в
7
„Застрахователно акционерно дружество „ОЗК- Застраховане““ АД, поради което
съобразно горепосочената разпоредба същият се явява застрахован спрямо риска. От
данните по приложеното по настоящото дело НОХД № 684/2015 г. по описа на
Варненския окръжен съд се установява, че на 03.01.2015 г. в гр. Варна, на
автомагистрала „Черно море“, в местност „Туфова кула“, обл. Варна, при управляване
на МПС – лек автомобил „БМВ“, модел 316, с рег. № В 5641 ВА, лицето Б Д Б с ЕГН
**********, нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 21, ал. 2, вр. ал. 1 от
ЗДвП, като по непредпазливост е причинил смъртта на В Б Б, ЕГН **********, поради
което на основание чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК вр. чл. 58а, ал. 1 от НК
му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, което на
основание чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил с изпитателен срок от 3 години, като го
е оправдал по обвинението за нарушение по чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и е наложил
лишаване от право да управлява МПС за срок от три месеца.
Предвид разпоредбата на чл. 300 от ГПК е изключена преценката на
доказателства относно факти, чието осъществяване е установено с влязлата в сила
присъда, елементите от фактическия състав на престъплението, за което е наложено
наказание на виновния водач. Следователно влязлата в сила присъда се зачита при
настоящото разглеждане на спора относно гражданските последици от престъпното
деяние – установени са противоправността, причиняването на вредата и вината на
водача като елементи от престъпния фактически състав. С присъдата съдът е приел, че
е налице и причино-следствена връзка между травматичните увреждания, получени
при ПТП и настъпилия смъртен изход. В конкретния случай вредата – настъпилата
смърт на пострадалия – е елемент от състава на деянието, има сила на присъдено нещо
и съответно гражданския съд е длъжен да се съобрази с нея.
Като спорни въпроси пред въззивната инстанция са очертани : правото на
ищците да претендират обезщетение, респ. тяхната активна материалноправна
легитимация и размерът на същото.
Не се спори пред въззивната инстанция, а и от представените писмени
доказателства по делото /л.24-26 от делото на ВОС/ се установява, че ищците по делото
имат родствени връзки с починалия при процесното ПТП В Б Б. С. Б. Б. е негова
сестра, СТ. СТ. Б. е негова баба, В. СТ. М. е негов дядо и Н.Г. М. е негова баба.
По делото са ангажирани гласни доказателства, като пред първоинстанционния
съд е разпитана свидетелката Р В Б., в родствени връзки с ищците в производството –
майка на С. Б. Б., снаха на СТ. СТ. Б., дъщеря на В. СТ. М. и Н. Г. М., с оглед на което
съдът цени показанията й по реда на чл. 172 от ГПК. Свидетелката сочи, че процесното
ПТП е настъпило на 03.01.2015 г., когато със семейството й са тръгнали на екскурзия.
Излага, че починалият й син В Б Б и дъщеря й С. Б. Б. са били изключително близки и
привързани. За ищцата Н. Г. М. като баба на починалия споделя, че инцидентът бил
8
много тежък удар, шок, тъй като била силно привързана към него. Същото твърди за
ищците В. СТ. М. и СТ. СТ. Б., допълвайки, че случилото се не може да се преодолее.
Посочва, че и двете баби, както и дядото са участвали активно в отглеждането на В Б Б.
Докато последният бил бебе бил много често при В. СТ. М. и Н. Г. М.. Като поотраснал
почти всеки ден бил с Н. Г. М.. Счита, че повече време е прекарвал с бабите и
дядовците си, отколкото с нея като майка.
Вземайки предвид, че свидетелката Р В Б. съвместява качеството на законен
представител на ищцата С. Б. Б., въззивният съд е указал на последната, действаща
чрез своята майка и законен представител Р В Б., че следва с всички допустими
средства, в това число и със свидетелски показания да докаже твърдяната от нея
житейска и емоционална близост с починалия, претърпените от нея неимуществени
вреди и обстоятелствата, обосноваващи техния размер – вид, характер, интензитет и
продължителност. С оглед горното, съдът е допуснал до разпит в о. с. з. на 28.10.2021
г. пред въззивна инстанция свидетеля Б Е Ш, без родство и дела със страните по спора.
От събраните гласни доказателства се установява, че същият е приятел на Б и Ри от 25
години. Сочи, че след процесното ПТП се е срещнал с тях и дъщеря им С /ищец в
производството/. Тя е била коренно променена, тъй като преди е била винаги весела,
общителна и игрива, а след това не се е усмихвала, била е дръпната, отказвала да
говори. Посочва, че след инцидента събранията и веселбите им спрели, и че в
семейството са се отчуждили. С не искала да ходи на училище и да общува с други.
Свидетелят твърди, че тя подражавала на брат си, той бил пример за нея, постоянно
били заедно, учели заедно, играели заедно. Живеели в обща стая. Сочи, че доста пъти е
ходил на гости в семейното им жилище, което се е състояло от кухня, всекидневна,
родителска спалня и обща детска стая. Децата спяли на двуетажно легло. Починалият
също бил привързан към сестра си, взимал я навскяъде, случвало се е и да се грижи за
нея. Свидетелят споделя, че понастоящем С изобщо не споменава брат си и че не иска
да ходи на гробища. Същата няма и негови снимки в стаята си. Взъприема случилото
се като сън. Последно свидетелят е видял ищцата С. Б. Б. дни преди разпита. Относно
останалите ишци в производството сочи, че баба им и дядо им постоянно идвали – при
лятна ваканция, също и на село, ако не всяка седмица, през седмица.
Настоящият съдебен състав съобрази разрешението, дадено в Тълкувателно
решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, което е задължително за
съдилищата и гласи, че материално легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, са лицата, посочени в
Постановление № 4 от 25.05.1961 г. по гр. д. № 5/61 г. на Пленума на ВС /деца, съпруг
и родители/ и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. по гр. д. № 6/69 г. на Пленума на ВС
/отглеждано, но неосиновено дете, отглеждащия го и лицето, което съжителства на
съпружески начала с починалия/, и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
9
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат
обезщетени. Изрично е посочено, че възможността за обезщетяване на други лица,
извън изброените в горепосочените постановления на ВС следва да се допусне като
изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали
причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща
получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди,
наред с най-близките или вместо тях.
В актуалната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021 г. по
т. дело № 291/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 92 от 17.11.2020 г. по т. дело №
1275/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение 45 от 10.05.2021 г. по т. дело № 370/2020 г. на
ВКС, ТК, II т. о. и др., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо,
освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се
проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по-голяма от
близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. В горепосочените
съдебни решения са анализирани различни житейски ситуации, при които
привързаността между братя и сестри е обусловила особено силна привързаност, тъй
като отношенията помежду им са били със съдържание, наподобяващо връзката
родител – дете, или отглеждането на внук от баба/дядо поради болест, работа в
чужбина или друга обективна пречка за родителите, е изградила връзка, също
наподобяваща тази родител - дете. Разяснено е, че близка привързаност може да
съществува между починалия и неговите братя и сестри, баби/дядовци и внуци.
Традиционно в българското общество тези връзки се характеризират с взаимна обич,
морална подкрепа, духовна и емоционална близост, но когато поради специфични
обстоятелства тези традиционни отношения станат изключителни, тогава смъртта на
единия от родствениците може да причини на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи нормално присъщите за съответната родствена връзка.
Въз основа на цитираната съдебна практика, въззивният съд приема, че от
ангажираните по делото свидетелски показания не се установява в процесния случай,
че ищците имат право на присъждане на обезщетение за неимуществени вреди. От
ангажираните по делото гласни доказателства се установява, че между ищците СТ. СТ.
Б., В. СТ. М. и Н. Г. М., и внука им са съществували роднински отношения на силна
привързаност, но в рамките на традиционно – нормалния им интензитет. Съгласно част
от цитираната по-горе съдебна практика на касационната инстанция, пребиваването на
внуците в дома на бабите/дядовците, полагането на грижи от тяхна страна в процеса на
отглеждане на внуците, занимаването им с различни игри и т. н., са израз на типичното
за българските традиции участие на бабите/дядовците в отглеждането и възпитанието
на внуците, но не разкриват изключителност на съществувала между бабата/дядото и
неговите внуци родствена връзка. Не следва от това, че често са посещавали своя внук,
10
че е изградена силна и трайна емоционална връзка помежду си, че са изпитали болки и
страдания от загубата на близък до се приеме, че те са над обичайните. Поради това
настоящата инстанция приема, че в хода на съдебното производство не са ангажирани
доказателства, от които да се установяват отношения на емоционална близост и силна
привързаност, надхвърляща по интезитет и времетраене нормално - присъщите за
родствената връзка болки и страдания от смъртта на близък човек. Този извод, разбира
се, не отрича наличието на страдание от загубата, което безспорно съществува у всяка
любяща внука си баба, респективно у всеки любящ внука си дядо. Несъмнено фактът
на смъртта на внука им е трагичен случай за цялото семейство, но в случая не се сочат
и не се установяват от събраните по делото доказателства в правната сфера на ищците
да са настъпили неимуществени вреди, надхвърлящи като интензитет и
продължителност болките и страданията, които е нормално да търпят
бабите/дядовците по повод загубата на обичан от тях внук. Само за пълнота,
субективната оценка на майката на ищцата, споделена от нея като свидетел при
разглеждане на делото в първата инстанция, че синът й е бил по-привързан към бабите
и дядо си, отколкото към нея, не е от естество да обоснове такъв извод, тъй като не
изключва съществуването и на пълноценна по съдържание връзка майка/дете и по
начало не почива на конкретно заявени факти. Изложеното мотивира правния извод на
настоящата съдебна инстанция, че в процесния случай не се покриват критериите,
които обосновават отговорността на застрахователя и наличието на неговата пасивна
материалноправна легитимация по предявения иск на плоскостта на дадените по
задължителен начин /чл. 130, ал. 2 от ЗСВ/ разяснения в ТР № 1/2018 г. по т. д. №
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.
По отношение на активната материалноправна легитимация на ищцата С. Б. Б.
съдът намира също, че от събраните по делото гласни доказателства не могат да се
изведат критериите, които в конкретния казус да обосноват ангажиране отговорността
на застрахователя. С оглед традициите във всяко едно общество връзката брат и сестра
е обичайно да изгради отношения на обич, привързаност, топлота и взаимопомощ.
Такава е и житейската логика с оглед на факта, че до навършване на пълнолетие децата
са част от едно общо семейство. Обичайно е в процеса на израстване те да прекарват
повече време заедно особено ако възрастовата разлика помежду им е по-малка.
Наличието на тази кръвна връзка и създалите се, с оглед на същата обичайни
отношения обаче според приетото в цитираното тълкувателно решение, не е
достатъчно, за да се формира съждение, че преживелият съребрен роднина има право
на обезщетение за неимуществени вреди. Изводите за създаване на отношения от такъв
тип следва да се направят на база доказателства за факти и обстоятелства от
съвместния живот на ищцата и починалия, които предполагат създаване на връзка в
повече от обичайната.
В показанията си свидетелят Б Ш сочи, че ищцата подражавала на брат си, че
11
той бил всичко за нея, повече от родителите й, постоянно били заедно, играели заедно,
учели заедно, веселяли се, живеели в обща стая, имали куче. Свидетелят споменава
още, че братът се грижел понякога за сестра си. В продължение на вече изложеното по-
горе относно обичайните отношения при такъв тип родствена връзка, следва да се
отбележи, че живеенето в една стая не предполага създаване на близост, по-силна от
обичайната за брат и сестра при условие, че в българските семейства с повече от едно
дете не е изключение децата да обитават една стая. Освен това, от приложените по
делото писмени доказателства /л. 43-45 от делото на ВОС/ е видно, че постоянният
адрес на майката, бащата, сестрата и починалия брат е един и същ, т. е. в едно общо
домакинство са живеели не само починалият брат и ищцата, но и техните родители. По
смисъла на цитираната по-горе задължителна съдебна практика, това изключва
възможността да се направи извод, че между ищцата и починалия е възникнала връзка,
по-силна от обичайната за роднини с такава степен на родство. Това не следва и от
факта, че е имало случаи братът да се грижи за сестра си, тъй като е обичайно явление
при работещи родители отрасналите вече деца да остават сами вкъщи и по-големият да
наглежда другия. Съдът кредитира показанията на свидетеля Б Ш относно състоянието
на ищцата С. Б. Б. след смъртта на нейния брат, доколкото същите са непротиворечиви,
дадени са на базата на лични непосредствени впечатления, логично и житейски
обосновани са. От тях се установява, че ищцата е станала по-затворена след
процесното ПТП и че не иска да общува. Житейски обосновано е от загубата на брат й
ищцата да търпи болки и страдания, особено предвид крехката й възраст, но в случая
не се установява те да са извънмерни, надхвърлящи по интензитет обичайно търпимите
от смъртта на обичан по-голям брат.
Както вече бе посочено съобразно цитираната съдебна практика наличието на
особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда въз основа на фактите и
доказателствата по делото и обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира
обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт
сериозни /като интензитет и продължителност/ морални болки и страдания. За да е
оправдано изключението, е необходимо да съществуват особени и конкретно
установени житейски обстоятелства, породили необичайно силна привързаност, която
съответно да може обективно да причини морални болки и страдания, надхвърлящи по
интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка.
Такива конкретни житейски обстоятелства по делото не са установени. Не се
установяват и морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, породени от внезапната загуба
на близък член на семейството.
12
Ето защо въззивният съд намира че в настоящия случай няма основание да се
направи изключение от разрешението, залегнало в Постановление № 4 от 25.05.1961 г.
по гр. д. № 5/61 г. на Пленума на ВС и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. по гр. д. №
6/69 г. на Пленума на ВС, поради което ищците не са активно материалноправно
легитимирани. Горното обосновава неправилност на обжалваното съдебно решение на
първоинстанционния съд и отхвърляне на предявените от ищците искове като
неоснователни.
Съобразно формираният извод за неоснователност на преките искове,
останалите наведени във въззивната жалба оплаквания за съпричиняване на
вредоносния резултат, поради непоставявне на предпазен колан, неприлагане на § 96,
ал. 1 ПЗР на ЗИДКЗ /ДВ бр. 101/2018 г./, които касаят произнасяне по размера на
обезщетенията, не следва да бъдат коментирани, тъй като са релевирани при
евентуалност.
С оглед на гореизложеното предявените осъдителни искове са неоснователни, а
първоинстанционното решение - неправилно и като такова следва да бъде отменено.
По разноските:
Предвид изхода от спора съдът дължи преразпределяне на разноските и в
първоинстанционното производство. За първоинстанционното производство разноски
се дължат в полза на ответното застрахователно „ОЗК- Застраховане““ АД. Същото
представя списък по чл. 80 от ГПК /л. 101 от делото на ВОС/ и доказателства за
направените пред окръжния съд разноски – фактура и платежно нареждане за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 11 436 лева с ДДС /л. 102 и л. 103 от делото на
ВОС/; Бо бордеро за внесен депозит за изготвянето на КСМАТЕ в размер на 600 лева
/л. 1а от делото на ВОС./ Липсват надлежни доказателства, удостоверяващи
заплащането на претендираното адвокатски възнаграждение. Представените фактура и
извлечение от Б. сметка не са приложени по делото в оригинал, нито са заверени от
процесуалния представител по реда на чл. 32 от ЗА, поради което не би могло да се
обоснове извод за доказаност на извършеното плащане по Б път. Следователно
разноски за платено адвокатско възнаграждение в рамките на първоинстанционното
производство не се дължат на дружеството-ответник. На основание чл. 78, ал. 3 от
ГПК ответникът има право на направените по делото разноски, които обаче следва да
бъдат присъдени само при доказаност на твърдението за реалното им извършване,
съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС. Следователно за
първоинстанционното производство се дължат разноски в полза на ответното
дружество в размер на 600 лева, представляващи заплатен депозит за изготвянето на
КСМАТЕ, платими от въззиваемите по подадената от „ОЗК- Застраховане““ АД
въззивна жалба.
За въззивното производство, разноски се дължат в полза на въззивника „ОЗК-
13
Застраховане““ АД. Дружеството представя списък по чл. 80 от ГПК /л.102 от делото
на ВАпС/, видно от който се претендират разноски за платено адвокатско
възнаграждение в размер на 5 160 лева с ДДС и заплатена държавна такса в размер на
7 872.50 лева Доказателства за направата им са представени надлежно, в заверен за
вярност вид /л.4, л.103 и л.104 от делото на ВАпС/. От представените доказателства за
платен адвокатски хонорар обаче не може да се направи недвусмислен извод, че
същият е заплатен. Приложеното извлечение от Б. сметка на Адвокатско дружество
„Христова, Т. и Илиев“ не дава основание да се направи извод, че въззивното
дружество е заплатило адвокатско възнаграждение за извършена правна защита и
съдействие от процесуалния представител адв. Т.Т. именно по настоящото дело – в. т.
дело № 209/2021 г. на ВАпС. В същото като основание за превод е посочено : „фактури
по опис“, като не е посочена изрично представената фактура с №
**********/14.01.2021 г., т. е. не става ясно претендираната сума за адвокатско
възнаграждение дали действително е постъпила по сметката на адвокатското
дружество, респективно дали е платена. Ето защо, независимо от изхода на спора, на
въззивното дружество не се дължат разноски в пълен обем, а само тези, за които е
доказано реалното им извършване /т. 1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС/, т. е. за
заплатена държавна такса в размер на 7 872.50 лева, платими от въззиваемите по
подадената от „ОЗК- Застраховане““ АД въззивна жалба.
По отношение на частната въззивна жалба срещу Определение № 260002 от
04.01.2021 г. по т.д. 2026/2019 г. на Варненския окръжен съд, постановено по реда на
чл. 248 от ГПК, същата не следва да бъде разгледана, тъй като с оглед изхода на
делото, жалбата се явява без предмет.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № 260308 от 23.10.2020 г., постановено по т. д. №
2026/2019 г. по описа на Варненския окръжен съд, като вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на С. Б. Б., ЕГН: **********, действаща в
производството чрез своята майка и законен представител Р В Б., ЕГН **********; СТ.
СТ. Б., ЕГН: **********, всички с адрес: гр. Варна, м-ст „Св. Никола“ № 105А, ет. 5,
ап. 11; В. СТ. М., ЕГН: ********** и Н. Г. М., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр.
Варна, ул. „Велико Христов“ № 45, ет. 5, ап. 34 срещу „Застрахователно акционерно
дружество „ОЗК- Застраховане““ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Света София“ № 7, предявени на основание чл. 226, ал. 1, вр. с чл. 223, ал. 1, изр.
1, вр. чл. 267 от КЗ /отм. ДВ бр. бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г./, вр. §
14
22 от КЗ, вр. чл. 45 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД, за осъждане на застрахователното дружество
да заплати сумата от по 100 000 /сто хиляди/ лева или в общ размер на 400 000 /четири
стотин хиляди/ лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени
неимуществени вреди от всеки един от тях, изразяващи се в болки и страдания,
получени като пряка и непосредствена последица от смъртта на В Б Б, настъпила в
резултат на ПТП на 03.01.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 06.12.2016 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА С. Б. Б., ЕГН: **********, действаща в производството чрез своята
майка и законен представител Р В Б., ЕГН **********; СТ. СТ. Б., ЕГН: **********,
всички с адрес: гр. Варна, м-ст „Св. Никола“ № 105А, ет. 5, ап. 11; В. СТ. М., ЕГН:
********** и Н. Г. М., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. Варна, ул. „Велико
Христов“ № 45, ет. 5, ап. 34 да заплатят на „Застрахователно акционерно дружество
„ОЗК- Застраховане““ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Света
София“ № 7 сумата от 600 лева /шестстотин лева/– съдебни разноски за заплатен
депозит за изготвянето на КСМАТЕ пред първоинстанционното производство, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
ОСЪЖДА С. Б. Б., ЕГН: **********, действаща в производството чрез своята
майка и законен представител Р В Б., ЕГН **********; СТ. СТ. Б., ЕГН: **********,
всички с адрес: гр. Варна, м-ст „Св. Никола“ № 105А, ет. 5, ап. 11; В. СТ. М., ЕГН:
********** и Н. Г. М., ЕГН: **********, двамата с адрес: гр. Варна, ул. „Велико
Христов“ № 45, ет. 5, ап. 34 да заплатят на „Застрахователно акционерно дружество
„ОЗК- Застраховане““ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Света
София“ № 7 сумата от 7 872.50 лева /седем хиляди осемстотин седемдесет и два лева и
петдесет стотинки/– съдебни разноски за заплатена държавна такса в рамките на
въззивното производство, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд с касационна
жалба в едномесечен срок от съобщаването му, по реда на чл. 280, ал. 1, респ. ал. 2 от
ГПК.
Препис от решението да се изпрати и на Дирекция „Социално подпомагане“, на
основание чл. 15, ал. 6 от Закона за закрила на детето.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15