Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 20.07.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV „A“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
седми юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА
ТАШЕВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Илина Василева, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 7480 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 113242 от 08.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 11952/2019 г., Софийският районен съд, II ГО, 156-ти състав, е отхвърлил
предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Г.А.Б. искове с правно основание чл. 79, ал. 1
от ЗЗД вр. чл. 153, ал. 1 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД за осъждане на ответника да
заплати на ищца сумата от 1015,03 лева, представляваща стойност на доставена
и незаплатена топлинна енергия за топлоснабден имот, представляващ апартамент №
62, находящ се в гр. София, ж.к. *********вх. Г, за периода от 01.05.2015 г. до
30.04.2017 г., сумата от 205,74 лева, представляваща обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 15.09.2016 г.
до 30.01.2019 г., сумата от 16,00 левa, представляващи припадащата се част от стойността
на услугата дялово разпределение за периода от 01.01.2016 г. до 30.04.2017 г. и
сумата от 04,03 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на
законна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 01.03.2016 г.
до 30.01.2019 г.
Решението е постановено при участието на трето
лице-помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивника жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която се прави оплакване, че решение е неправилно,
тъй като първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът не дължи
вземанията. Сочи, че същият е наследник по закон на Ц.Б.,А.Б. и Л.Б. и следва
да носи отговорност за задълженията в наследството. Твърди, че качеството на
потребител на топлинна енергия на ответника се установява от документите,
установяващи това качество за посочените три лица, в частност наследодателят на
ответника бил подал молба-декларация, която обвърза наследника. С оглед
изложеното, моли решението да бъде отменено и вместо него да бъде постановено
друго, с което исковете да бъдат уважени в пълния предявен размер. Претендира
разноски и юрисконсултско възнаграждение. В молба, депозирана преди открито
съдебно заседание, поддържа въззивната жалба. Възразява за прекомерност на
адвокатското възнаграждение и неговото реално заплащане. Не представя списък по
чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба, такъв е
постъпил от ответника Г.А.Б. чрез назначения му особен представител адв. Д.Б., в
които оспорват въззивната жалба, моли същата да бъде оставена без уважение и
решението да бъде потвърдено. Излага подробни правни доводи, че в доклада по
делото съдът е указал на ищеца доказателствената тежест за установяване на
относимите към спора факти, но не са ангажирани доказателства, че ответникът
отговаря по предявените искове. Твърди, че по делото не се установява
наследственото правоприемство. В открито съдебно заседание за ответника се
явява упълномощен адвокат В.В., която поддържа отговора. Претендира разноски. Представя
списък по чл. 80 от ГПК.
Третото лице помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД
не взема становище.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта
- в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи произнасяне по
съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи,
съобразно нормата на чл. 269, изр.2 от ГПК.
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 200 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
по които в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е потребител на топлинна
енергия, че сградата, където е имотът му e топлофицирана, монтиран е топломер,
преминал метрологична проверка, че дяловото разпределение на отчетеното
количество доставена топлинна енергия е извършено законосъобразно, което
включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и изчисляване на стойностите
на различните компоненти, съставящи цената на доставената топлинна енергия,
размера на търсената главница, както и изпадането на длъжника
в забава и размера на обезщетението за забава.
В настоящия случай от
представения по делото Договор за продажба на държавен недвижим имот, съгласно
Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд от 19.08.1970 г., се
установява, че Ц.В.Б.иА.Г. Б., са придобили правото на собственост върху топлоснабдения
имот през 1970 г. От удостоверение за наследници с № РИС1—УФ01-143 от
25.03.2019 г. наА.Г. Б., както и от справка от НБД „Население“ за Ц.В.Б., се
установява, че собствениците на недвижимия имот са починали съответно на 02.12.2003
г. и на 30.03.1986 г. Двамата са оставили наследници по закон Г.А.Б. и Л.А.Б.,
също починал на 05.05.2018 г., като и за двамата не се установява, да са приели
наследството на своите наследодатели. Приемането на наследството може да стане
както с направено изрично волеизявление от наследника, така и чрез извършване
на конклудентни действия от същия. Приемането на наследството обаче не може да
се предполага, а трябва да е ясно и недвусмислено установено, дори когато е
мълчаливо, като ищецът носи доказателствената тежест за установяване на този
факт, но доказателства по делото не са ангажирани. По делото липсват и доказателства
ответникът Г.А.Б. да е придобил собствеността върху имота на друго основание, в
негова полза да е учредено вещно право на ползване или да е подал при ищцовото дружество Заявление-декларация, че
желае на мястото на старата партида на имота на името на починалите собственици
да му бъде открита нова партида, съгласно общите условия на „Т.С.“ ЕАД, както се твърди във въззивната жалба.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител,
респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице –
ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
Съгласно Tълкувателно
решение № 2/2017 г. ОСГК на ВКС освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни
субекти (собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
върху топлоснабдения имот), и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, могат да бъдат носители на задължението за заплащане на
доставената топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие,
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената ѝ на топлопреносното предприятие. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153,
ал. 1 ЗЕ, за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести
общи условия, съставляващи неразделна част от договора, този правен субект
дължи цената на доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.
Писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване.
В настоящия случай,
ищецът по делото не е доказал обстоятелството, че именно ответникът по делото е
собственик на топлоснабдения имот съгласно правилно разпределената в първата
съдебна инстанция доказателствена тежест, поради което съдът е длъжен по
правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК да приеме, че принадлежността на правото на
собственост върху топлоснабдения имот не е установена в процеса. От
представените по делото доказателства и при липса на проведено пълно и главно
доказване на обстоятелството, че ответникът има качеството на наследник на
починалия титуляр на правото на собственост, не се установява, че именно последният
има качеството на потребител на топлинна енергия за исковия период по смисъла
на ЗЕ за топлоснабдения имот.
След като не е установено
притежавано от ответника по делото право на собственост върху топлоснабдения
имот и наличие на облигационно договорно правоотношение между страните,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, искът за главницата е неоснователен, поради което
неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху нея. Тъй като не се установява
възникване на спорните вземания в полза на ищеца срещу ответника, съдът не
следва да разглежда възражението за изтекла погасителна давност.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба, същата е неоснователна, а при съвпадение на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението, с
което исковете са отхвърлени, е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника не се дължат.
Въззиваемият е сторили
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева според представения на
лист 43 договор за правна защита и съдействие, който служи и за разписка за
получаване в брой на посочената в него сума съгласно т. 1 от Тълкувателно
решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС. Възражението на процесуалния представител на въззивника за прекомерност на адвокатското възнаграждение
за настоящата инстанция, съдът намира за основателно. Претенцията от 400 лева,
предвид фактическата и правна сложност на делото и с оглед факта, че адвокатът
на ответника го е представлявал само в едно съдебно заседание, тъй като в
процеса е бил защитаван от назначения на разноски на ищеца особен представител,
не съответства на възнаграждението от 100 лева, предвидено в чл. 7, ал. 9 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за едно явяване в съдебно заседание, поради което следва да
бъде намалено този размер. Ето защо въззивникът следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сумата от 100 лева – разноски за въззивна инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 113242 от 08.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 11952/2019 г. на Софийския районен съд, II ГО, 156-ти състав.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК*******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на Г.А.Б., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 100 лева – разноски за въззивна
инстанции.
Решението е постановено при участието на „Т.С.“
ЕООД, ЕИК*******, като трето лице помагач на страната на „Т.С.” ЕАД, ЕИК*******.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.