Р Е Ш Е Н И Е
№ 434 13.11.2019
година гр. Хасково
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД
ХАСКОВО,гражданско отделение,трети въззивен състав
на …………шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година
в публично съдебно заседание
в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТОШКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ :
АННА ПЕТКОВА
ЙОНКО
ГЕОРГИЕВ
С участието на секретаря……Р.К………………………………………….
И прокурора
……………………………………………..………………………
като разгледа
докладваното от съдия П.…..……..……………………
Въззивно гражданско дело ……….№ 582 по описа за 2019 година………,
За
да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 248/12.06.2019 година,
постановено по гр.д. № 1682/2018 година, РС-Димитровград е отхвърлил предявените от С.Г.П. *** съединени осъдителни искове за сумите както
следва: 9165 лева, ведно със законната лихва от 01.02.2016 година, 8930 лева
ведно със законната лихва от 01.02.2017 година и за сумата 8648 лева, ведно със
законната лихва от 01.02.2018 година, представляващи обезщетение за претърпени
вреди и пропуснати ползи от действията на ответника, както и съединените при
условията на евентуалност искове за същите суми и периоди, представляващи
обезщетение при условията на непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД.
Недоволна от така постановеното
решение е останала въззивницата С.Г.П., която в срока по чл. 259 ГПК подава въззивна
жалба с лаконични оплаквания за неправилност, изразяваща се в
незаконосъобразност на съдебния акт. С въззивната жалба не се развиват
конкретни доводи. Прави се искане за неговата отмяна.
В
срока по чл. 263 ал. 1 ГПК въззиваемият К.И.М. *** подава писмен отговор на
въззивната жалба, като заема становище за нейната неоснователност и
немотивираност. Счита, че решението е постановено в съответствие със закона и
при правилно анализиран доказателствен материал. Прави искане за неговото
потвърждаване.
Извън законоустановения срок по чл.
259 ал. 1 ГПК въззивникът, чрез упълномощен адвокат И.И. ***, подава
допълнително писмено изложение, наименовано „въззивна жалба“. Твърди, че
решението е неправилно и несправедливо. Настоява, че независимо от
прекратяването на гражданското дружество на страните и щом като програмата НДЖ
1 продължавала да действа в процесния период, то ответникът М. бил длъжен да
поддържа положението, което да дава възможност на С.П. да получава
субсидиите. А като не го е сторил, то за
въззивницата възникнали загуби под формата на неполучени субсидии. Признава, че
въззиваемият се е разпоредил с негово собствено имущество. Но счита, че след
като това имущество е било нужно за поддържане на положението, при което
субсидиите ще бъдат дължими, то умишлено или не – причинил загуба на
финансирането и за двамата. Счита, че
предвид изнесените от тях фактически твърдения, предявените от ищцата
претенции биха могли да бъдат разгледани и на плоскостта на непозволеното
увреждане и квалифицирани по чл. 45 ЗЗД, тъй като ответникът нарушил основния
принцип да не вреди другиму. Едновременно с това, въззивникът въвежда оплакване
и за допуснати съществени процесуални нарушения – въпреки че поискал отмяна на
дадения ход по същество и събиране на допълнителни доказателства, съдът
неоснователно игнорирал исканията му. Моли ХОС, ако не се произнесе по съществото
на спора, да върне делото на ДРС за ново разглеждане на делото в друг съдебен
състав.
Въззиваемият оспорва въведените с допълнителното изложение оплаквания и
доводи, намира решението за правилно – законосъобразно и обосновано и моли
същото да бъде потвърдено. Претендира за сторените във въззивното производство
деловодни разноски съгласно представения списък.
В с.з. пред ХОС въззивницата се
представлява от адв. И., който поддържа направените оплаквания и доводи. Настоява, че въззиваемият е действал умишлено
във вреда на С.П., с цел да я лиши от субсидиите.
В с.з. пред ХОС въззиваемият се
представлява от упълномощен адвокат К., която поддържа дадения отговор и всички
въведени с него възражения и искания.
С допълнението към въззивната жалба са направени
доказателствени искания, които са оставени без уважение с протоколно
определение от 16.10.2019 година.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и правилността на обжалваното решение, като съобрази доводите на
страните, констатира следното:
Въззивната жалба е подадена в срок и е процесуално
допустима. Преценена по същество същата е неоснователна. Постановеното от
първоинстанционният съд решение е допустимо и правилно и следва да бъде
потвърдено.
Съгласно правилата по чл. 269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. Решението е валидно и допустимо.
При преценка на правилността на решението и с оглед
правилото по чл. 269 ГПК, ХОС намира следното: При разглеждането на спора първоинстанционният съд е събрал всички
съотносими към спора и сочени от страните доказателства. Въз основа на тях е
достигнал до правилни и законосъобразни фактически, а след това и правни
изводи. Не са допуснати процесуални нарушения при събиране на доказателствата
по делото. Анализът им е съвкупен, правилен и пълен. Въззивният съд изцяло
споделя възприетата от РС фактическа обстановка, без да се налага същата да се
преповтаря. Районният съд е дал задълбочени отговори на всички поставени от
страните въпроси и доводи. Във въззивното производство не се представиха нови
допустими и релевантни доказателства, които да са основание да бъде направен извод,
различен от направения от първоинстанционния съд.
На първо място е необходимо да се даде отговор относно направеното от
въззивницата оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила. Пред първоинстанционния съд
ответната страна е поискала събиране на информация относно регистрацията на страните като земеделски
производители за участие в схема за национални доплащания за говеда,
необвързана с производство НДЖ 1. РС-Димитровград е уважил това искане в пълния
му обем и е отправил запитване до
Държавен фонд „Земеделие“ – ОД-Хасково, съдържащ всички поставени от
ответника въпроси. На 20.03.2019 година е постъпил отговор на запитването,
който е бил приложен към делото и достъпен за страните. Последвало е още едно
запитване за регистрацията на лицата, на което също е било отговорено. В с.з.
на 12.04.2019 година процесуалният представител на ищцата адв. И. е изразил
становище за приемане на тези отговори, без повече искания и забележки. Заявил
е, че няма да сочи нови доказателства, каквото е било становището и на
насрещната страна. При тези обстоятелства ДРС е приключил съдебното дирене и е
обявил делото за решаване. С молба от 22.04.2019 година адв. И. е изразил
несъгласие с пълнотата на отговора на ДФЗ и е поискал възобновява на съдебното
дирене, което РС е оставил без уважение и е постановил решението си при налични
доказателства.
В преклузивния срок по чл. 259 ал. 1 ГПК процесуалният представител на въззивницата
е депозирал само бланкетна жалба, която не съдържа конкретни доводи, нито
доказателствени искания. Едва след изтичане срока за обжалване е въвел
оплакване за процесуално нарушение, изразяващо се в неуважаване искането му за
изискване на допълнителна информация от ДФЗ. ХОС приема, че към 23.08.2019
година, когато въззивницата е подала писменото си изложение вх. № 9472,
възможността ѝ да въвежда нови оплаквания, а и да сочи доказателства, е
била преклудирана на основание чл. 266 ал. 1 ГПК. Сочените от нея обстоятелства
не се явяват нови по смисъла на чл. 266 ал. 2 ГПК, нито са нови
доказателствата, събирането на които иска. Тя е имала достатъчно време и
възможности още в производството пред районния съд да установи съдържанието на
отговорите, дадени от ДФЗ и да възрази за тяхната непълнота преди приключване
на съдебното дирене, а след това – и да поиска изискване на допълнителна
информация от въззивния съд, но в преклузивния срок по чл. 259 ал. 1 ГПК.
Въззивният съд не следи служебно за допуснатите в първоинстанционнното
производство процесуални нарушения, а само по оплакване на страните, при това
въведени своевременно – в преклузивния срок. Отделно от това, отговорите на ДФЗ
съдържат достатъчна за правилното изясняване на спора релевантна информация. По
тези съображения съдът приема, че няма основание за събиране на допълнителни
доказателства, а оплакването на въззивника за допуснато съществено процесуално
нарушение е несвоевременно и неоснователно.
Правилен е изводът на РС-Димитровград и за неоснователност на
предявените искови претенции. На първо
място следва да се отбележи, че въведение от ищцата фактически твърдени в
своята съвкупност сочат на няколко различни и самостоятелни иска. Ищцата сочи
чл. 79 ал. 1 от ЗЗД като основанието на главния иск. Но твърденията ѝ са
най-близки до такъв с правна квалификация по чл. 88 ал. 1 изр. 2 ЗЗД. Със заявление, че след прекратяването на
договора К.М. е разпродал движимото и недвижимото имущество, необходимо за
поддържане на регистрацията по програмата НДЖ 1, ищцата на практика претендира
обезщетение за вреди от развалянето на договора, под формата на пропуснати
ползи. Настоява, че ако не е бил продал кравефермата и говедата, то и през
процесните 2015 година, 2016 година и
2017 година двете страни биха били получили субсидии, тъй като те не били
обвързани с производството, а само с поддържането на определен брой животни. В
същото време, точният анализ на твърденията
на ищцата сочи, че не се твърди разваляне на договора в рамките на правилата по
чл. 87-89 ЗЗД и дори в основата на иска си ищцата не поставя самото
прекратяване на договора, а последващите действия на ответника. От тук съдът,
който при всички случаи е обвързан от твърденията на страните, приема, че
ищцата намира основанието на иска си не в самото прекратяване на договора, а в
последващото разпореждане с имуществото от страна на К.М..
Между страните по делото не се спори относно това, че същите са
отглеждали съвместно млекодайни животни в пригоден за това обект – краварник,
собственост на К.М.. Отношенията им са били уредени на плоскостта на договора
за дружество по чл. 357 от ЗЗД, сключен на 25.10.2006 година и нотариално
заверен на 25.03.2008 година. Дружеството не е било обвързано със срок. Самата
въззивница признава, че договорните взаимоотношения между страните са
прекратени с нотариална покана, отправена от съдружника К.М. до съдружника С.П..
Договорът следва да се счита прекратен считано от 31.03.2011 година, когато е
изтекъл срокът на посоченото в нотариалната покана предизвестие, на основание
чл. 363 б. „г“ ЗЗД – т.е. близо четири години преди началото на периода, за
който ищцата претендира обезщетенията.
С прекратяването на
облигационната връзка, и за двете страни са отпаднали поетите с договора
задължения, поради което ответник не е бил длъжен нито да се въздържа от
разпореждане с недвижимо имущество, относимо към вече прекратената съвместна
стопанска дейност, нито да поддържа какъвто и да било брой говеда. Поради това
ищцата няма основание да се позовава на договорно неизпълнение, респективно да
търси обезщетение за договорно неизпълнение или обезщетение поради вреди от
развалянето на договора (както бе посочено по-горе, развалянето не се и твърди).
Впрочем, както признава самата въззивница, и след прекратяването на
гражданското дружество страните са продължили да получават субсидиране по
програма НДЖ 1, т.е. самото прекратяване
на договора като юридически факт не е довело до понасяне на вреди от С.П. и, от
там, не е породило за нея право на обезщетение за пропуснати ползи.
Дори да се приеме, че предявените от нея искове са на плоскостта на
непозволеното увреждане, както пледира процесуалният представител на
въззивницата, то събраните по делото доказателства не установяват наличието на
елементите на фактическия състав по чл. 45 ЗЗД ЗЗД. Ответникът се е разпоредил
в свой интерес със своето имущество. Дори този резултат да е неблагоприятен за
ищцата, то той не води до реализиране отговорността на ответника за непозволено
увреждане поради липса на облигационната връзка. От мотивите на Решение № 176/18.05.2018 година, постановено
по гр.д. № 647/2017 година, постановено по предявен от С.П. срещу К.М. иск с
правно основание чл. 135 ЗЗД става ясно, че ответникът М. се е разпоредил с
процесната кравеферма, за да направи невъзможно събиране на паричните вземания
на ищцата П. от него, а не за да ѝ попречи за в бъдеще да участва в
програмата по НДЖ 1 и да получава субсидии. Тук следва да се има предвид
установения по делото факт, че разпродавайки имуществото, относимо към
правилата по тази програма, К.М. също се е лишил от възможността да получава
субсидиите. А след 2014 година и през целия процесен период никой от двамата не
е подавал заявление за участие в програмата (писмо но ДФЗ л. 56), като след
29.02.2016 година и двамата не са подновили регистрациите си. Следователно, освен
останалите елементи на фактическия състав на непозволено увреждане, не се
доказва и причинно-следствената връзка между претърпените от ищцата вреди под
формата на пропуснати ползи и поведението на ответника М., изразяващо се в
продажба на кравефермата и животните.
Споделят се и останалите мотиви, изложени в атакуваното решение, поради
което ХОС препраща към тях на основание чл. 272 ГПК.
Като е разсъждавал в същия смисъл, РС-Димитровград е постановил правилно
– законосъобразно и обосновано решение, което следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото, предвид своевременно направеното искане и
представени надлежни доказателства, въззивницата следва да понесе тежестта от
сторените от въззиваемия разноски, а именно – заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1232, 38 лева.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 248
от 12.06.2019 година, постановено по гражданско дело № 1682 по описа на РС-Димитровград
за 2018 година.
ОСЪЖДА С.Г.П. ***, ЕГН ********** да заплати на К.И.М. ***,
ЕГН **********, сумата 1232, 38 лева – деловодни разноски за въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.