РЕШЕНИЕ
гр.София, 10.05.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на осемнадесети февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: А.Александрова
ЧЛЕНОВЕ:
Е.Иванова
Зл.Чолева
при секретаря Цветослава Гулийкова в присъствието на прокурора .....................
като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 12 608 по описа за 2018
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 31755, постановено на
04.05.2018 г. по гр.д.№ 11 970/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав е
признато за установено по иск с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.415 ГПК и чл.538 ТЗ, че Т.В.Й., ЕГН ********** дължи на „Т.Ю.” ЕАД, ЕИК *****сумата
от 1 300,00 лева – главница по запис на заповед от 15.04.2008 г., предявен за
плащане на 15.04.2008 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.09.2008
г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК от 01.10.2008 г. по
ч.гр.д.№ 29 177/2008 г. по описа на СРС, Го, 53 състав.
Със същия акт ответницата Т.В.Й. е осъден
да заплати на „Т.Ю.” ЕАД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 93,00 лева – разноски
за запо-ведното и исковото производства.
Така постановеното съдебно решение е обжалвано
от ответника Т.В.Й.,*** с доводи, че същото е неправилно и необосновано. Във въззивна жалба се твърди, че от събраните в първоинстанционното дело доказателства ищецът не е успял да
докаже релевантните за спора факти, съгласно разпределената доказателствена
тежест в доклада по делото, че същият не е успял да докаже вземането си,
основано на редовен от външна страна запис на заповед. Поддържа, че изготвената
по делото съдебно-почеркова експертиза е неправилна и
необоснована, която своевременно е била оспорена като неправилно, необосновано
и противоречиво, както и че в първоинстанционното произ-водство не са били доказани фактите, на които са
основани твърденията и възраженията, обуславящи съществуването на вземането, за
обезпечение на което, е издаден процесният запис на
заповед. Посочено е и че в тежест на ищеца е било да посочи и да докаже наличието
на каузално правоотношение, за обезпечаване на което, е издаден този запис на
заповед, тъй като от процесуалния представител на Т.Й. в срок е наведено
възражение за липса на валидно непогасено задължение, свързано с тази ценна
книга, което възражение изменя абстрактния характер на записа на заповед и
съдът е длъжен да изследва каузалното правоотношение във връзка с което същият
е издаден, което не е направено, в който смисъл са и разясненията, дадени в
т.17 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите към нея. Релевирани са доводи и че след като „Т.Ю.” ЕАД не е доказал
наличието на валидно и непогасено облигационно вземане, за чието обезпечение да
е издаден записът на заповед-предмет на спора, предявеният искът е
неоснователен, а решението на СРС – неправилно.
Моли въззивния
съд да отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което да се
отхвърли изцяло предявения иск. Претендира присъждането на разноски по делото.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е
подаден отговор на въззивната жалба от страна на ищеца
„Т.Ю.” ЕАД, гр.София и не е взело
становище по нея.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по
делото
доказателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за устано-вено
следното:
Въззивната
жалба е процесуално допустимо – същата е подадена от процесуално легитимирана
страна в производството, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване валиден и допустим съдебен акт.
Преценявайки основателността на
жалбата с оглед наведените в нея оплаквания, от които съдът е ограничен
съгласно нормата на чл.269, изр.2 ГПК настоящият съдебен състав приема
следното:
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбите оплаквания,
с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12. 2013
г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При
извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение
е валидно и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус
не попада в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което,
поради което следва да се обсъдят релевираните доводи
относно неговата правилност.
Съдът е сезиран с предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК и чл.535 ТЗ иск за установяване съществуването на задължение на Т.В.Й. в полза на „Т.Ю.” ЕАД /с предишно наименование „Ти Би Ай
Кредит” ЕАД/ за сумата 1 300,00 лева по запис на заповед, издаден на
15.04.2008 г. от Т.В.Й., за която сума в производството по ч.гр.д.№ 29 177/2008
г. на СРС, ГО, 53 състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.417 ГПК от 07.10.2008 г., чиято дължимост е
оспорена с подаденото от страна на ответника възражение по чл.414 ГПК, заедно с
възражение по чл.423 ГПК от 30.04.2015 г., прието с определение №
770/12.01.2016 г. по ч.гр.д.№ 11 215/2015 г. по описа на СГС, ІІ-Д състав.
От приетото по делото заверено
копие от ценната книга – предмет на заповедното производство се констатира, че
записът на заповед е издаден в гр.София на 15.04.2008 г. от Т.В.Й., ЕГН **********,***,
като с него същият неотменимо и безусловно се е задължил срещу предявяване на записа на заповед – в срок до три години от
издаването му, да заплати на „Ти Би Ай Кредит” ЕАД,
БУЛСТАТ *****или на негова заповед сумата
1 300,00 /хиляда и триста/ лева. Посочено е и че мястото на плащане е в гр.София
на ул.”****** – в офиса на „Ти Би Ай Кредит” ЕАД.
От
текста на този акт е видно и че записът на заповед е платим без протест и раз-носки на поемателя, както и
че същият е предявен на издателя му на 15.04.2008 г.
От
приложения по делото от страна на ищеца оригинал за записа на заповед се установява,
че ценната книга се намира в държане на поемателя с
настоящо наименование „Т.Ю.” ЕАД и че в същата липсват
отбелязвания за извършени плащания и джира.
Във връзка с направено оспорване на
истинността – авторството на разглежданата ценна книга от страна на ответника в
първоинстанционното производство, по искане на последния
е допуснато изслушването на съдебно-графическа експертиза /СГЕ/ с вещо лице
Манол Златев.
От
приетото заключение на същата, депозирано в съда на 14.12.2017 г. /протокол за съдебно-почеркова експертиза/ се констатира, че подписите за
„Издател” в записа на заповед от 15.04.2008 г. – обекти на експертизата, са
положени от Т.В.Й., от чието име изхождат.
Във връзка със своевременно извършено оспорване на експертизата пред въззивния съд е допуснато изслушването на повторна съдебно-почеркова експертиза, изготвена от вещото лице С.Х..
От приетото заключение на същата, неоспорено в произ-водството,
е обосновано заключение, че подписите за издател в изследвания запис на заповед
за сумата 1 300,00 лева, с дати на издаване и предявяване – 15.04.2008 г.,
са изпълнени от Т.В.Й., от чието име изхождат. Съдебният състав кредитира заклю-ченията на двете СПЕ, като обективни, пълни,
обосновани и компетентно изготвени, на базата на установените научни методи на
изследване.
С
оглед резултата от извършената проверка на оспорената ценна книга на основание
чл.194, ал.3 ГПК настоящата инстанция приема, че записът на заповед от 15.04.2008
г. е истински документ и се ползва с материална доказателствена
сила в процеса.
След преценка на обстоятелствата
по делото и събрания в първоинстанционното и във въззивното производство доказателствен материал – поотделно
и в неговата съвкупност, настоящата инстанция напълно споделя изводите на първоинстанционния
съд, с които е обоснована дължимостта на претендираното вземане, изведени на основата на правилно установената фактическа обстановка по
делото и при правилно приложението на релевантните правни норми, поради което
на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение на мотивите на СРС и във
връзка с доводите, наведени с жалбата, в рамките на които въззивният
съд е ограничен, съгласно нормата на чл.269, изр.2 ГПК, следва да се добавят и
следните съображения:
В
дадената хипотеза „Т.Ю.”
ЕАД е основал вземането си на запис на
заповед, издаден на 15.04.2008 г. от ответника Т.В.Й.. По
своята правна същност записът на заповед е едностранна, формална абстрактна
сделка, по силата на която издателят й поема безусловно менителнично
задължение спрямо съответния легити-миран поемател, като действителността на този менителничен
ефект не е обусловена от из-искването за отразяване
на основанието /причината/ за неговото издаване – като съществен елемент от
съдържанието му, нито пък от съществуването на друга сделка с каузален харак-тер или нейната действителност.
Изхождайки от визирания характер на записа на заповед като сделка,
пораждаща възникването на самостоятелно менителнично
правоотношение, се налага изводът, че в про-изводството
по установяване на вземането по издадената заповед за изпълнение, трябва да се
извърши проверка дали са спазени изискванията на закона относно формата и
реквизитите,
които трябва да съдържа записът на заповед – установени от закона като
императивно усло-вие за пораждането на неговите
правни последици.
Разглежданата
ценна книга от 15.04.2008 г. съдържа изискуемите се реквизити по чл. 535 ТЗ във
връзка с презюмирания такъв по чл.536, ал.4 ТЗ
относно мястото на издаване, за което по силата на цитираната разпоредба от ТЗ
се счита мястото, посочено до името на издателя. Ценната книга е с падеж,
определен в съответствие с нормата на чл.486, ал.1, т.1 ТЗ във връзка с чл.537 ТЗ; падежът й е настъпил преди подаване на заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по делото на 29.09.2008 г.; в
същата е поето обезусловно обещание да се плати
определена сума пари от страна на издателя; ищецът е поемател
и приносител на тази ценна книга, като с оглед вписаната в нея клауза „без
протест”, кредиторът е освободен от задължението да извърши протест поради
неплащане. От приетите в производството
СПЕ бе установено и че записът на заповед е истински – автентичен документ, с
оглед на което същият е породил валидно действие в правната действителност.
Издателят
Т.Й. не е извършвал плащания по записа на заповед, нито на
датата на падежа – 15.04.2008 г., нито след това, като с оглед вписаната в
него клауза „без протест, без разноски”, кредиторът е освободен от задължението
да извърши протест поради неплащане.
С
оглед изложените обстоятелства разглежданият ефект е редовен от външна страна и
обективира една действителна едностранна абстрактна
правна сделка по смисъла на чл.535 ГПК, която поражда менителнични права и
задължения.
Неоснователни
са и наведените в жалбата твърдения, че в производството не са били доказани фактите,
на които са основани твърденията и възраженията, обуславящи съществуването на
вземането, за обезпечение на което, е издаден процесният
запис на заповед. В отговора по чл.131,
ал.1 ГПК не е наведено възражение за наличието на конкретно каузално
правоотношение, което е основание за издаване на менителничния
ефект. От съдържанието на отговора е видно, че са наведени доводи за липсата на
правоотношение в рамките, на което за обезпечаване на вземания на ищеца да се
налага издаване на запис на заповед.
Съгласно задължителните
разяснения, дадени в т.17 от Тълкувателно решение № 4/ 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по
предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК въз основа
на запис на заповед е вземането по редовен от външна страна менителничен
ефект. Ищецът-кредитор доказва вземането си, основано на записа на заповед,
като при липса на релативно възражение от ответника, към която се приравнява и
общото възражение на ответника за безпаричност на
ценната книга, вкл. в случаите на разкрита в исковата молба обезпечителна
функция на менителничния ефект, ищецът-поемател
не е длъ-жен да доказва възникване и съществуване на
вземане по каузално правоотношение, какъвто е и конкретният казус. Съгласно
константната практика на ВКС, формирана след приемане на визираното тълкувателно
решение, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решения: № 15/16.06.2017
г. по т.д.№ 1484/2015 г. на ВКС, І ТО, № 87/11.07.2016 г. по т.д.№
1093/2015 г.на ВКС, II ТО, № 66/30.06.2016 г. по т.д.№ 3803/2014 г.на ВКС, II
ТО, № 69/09. 05.2016 г. по т.д.№ 1185/2015 г. на ВКС, II ТО, № 18/18.12.2015 г.
по т.д.№ 535/2014 г. на ВКС, I ТО, № 17/16.02. 2015 г. по т.д.№ 116/2014 г. на
ВКС, II ТО, № 179/04.03.2015 г. по т.д.№ 3747/2013 г. на ВКС, II ТО, №
27/07.07.2015 г. по т.д.№ 1384/2013 г. на ВКС, I ТО, № 26/15.04.2015 г. по т.д.№
2205/2013 г. на ВКС, II ТО, № 24/29.05.2015 г. по т.д.№ 2328/2013 г. на ВКС, I
ТО, № 12/30.01.2015 г. по т.д.№ 2714/2013 г. на ВКС, I ТО, № 213/22.12.2014 г.
по т.д.№ 2700/2013 г. на ВКС, II ТО и мн.др., общо оспорване от ответника по менителничния иск е налице, когато той не сочи конкретни
факти за причината за издаване на записа на заповед. Прието е, че проява на
общо оспорване, при което липсва относително възражение, са примерно твърдения
за: липсва на каквото и да е каузално отношение с ищеца, във връзка с което да
е издаден записа на заповед; че записът на заповед е безпаричен, тъй като срещу
обещаната с него парична сума ответникът не е получил насрещна престация от ищеца; че не съществува посоченото в исковата
молба от ищеца каузално правоотношение, без ответни-кът да сочи такова и други.
По своята правна същност инвокираните от жалбоподателя
–ответник доводи в обсъжданата насока, попадат изцяло в кръга на разглежданото
понятие, с оглед на което за ищеца-поемател не се е
породило задължение да сочи основание на поетото от издателя задължение за
плащане и да доказва възникване и съществуване на вземане по каузално
правоотношение между него и издателя на ценната книга по повод или във връзка с
която е издадена същата.
Поради съвпадение на изводите на въззивната
инстанция с тези на първоинстан-ционния съд относно
изхода от разглеждането на спора, постановеното от СРС, ІІ ГО, 53 състав решение като
правилно следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора на
жалбоподателя не се дължат разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Искане по
реда на чл.78, ал.3 ГПК не е заявено от въззиваемата
страна, поради което съдът не дължи произнасяне на това основание.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 31755, постановено на 04.05.2018 г. по гр.д.№
11 970/2016 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 53 състав.
Решението е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.