№ 65
гр. Кюстендил, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ в публично заседание на девети март
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Росица Б. Савова
Членове:Татяна Хр. Костадинова
Елисавета Г. Деянчева
при участието на секретаря Вергиния Хр. Бараклийска
като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско
дело № 20221500500026 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“,
чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).
Образувано е по въззивна жалба, депозирана от В. СТ. Г., ответник в
първоинстанционното производство, чрез адв. М. Д., против Решение №
260334/24.11.2021 г., постановено от състав на Районен съд – Дупница (ДРС)
по гр. дело № 326 от описа на съда за 2021 г.
Жалбоподателят смята решението за неправилно, необосновано и
постановено при нарушение на съдопроизводствените правила.
Сочи, че не желае бракът между съпрузите да бъде прекратен, заради
което иска атакуваното решение да бъде отменено. В противен случай
намира, че семейното жилище следва да бъде възложено за ползване на нея, а
първоинстанционният съд не бил изследвал възможността за съвместно
ползване на същото от двамата съпрузи.
В законоустановения срок по чл. 263 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна КР. ЛЮБ. Г. – ищец в
първоинстанционното производство, чрез пълномощника му адв. Ат. Б., с
който се сочи, че въззивната жалба е неоснователна.
Твърди се, че липсват основания за отмяна на атакуваното решение,
доколкото изводът на съда, че бракът между страните следва да бъде
прекратен, бил правилен и обоснован.
Лишени от основание били и възраженията досежно ползването на
семейното жилище, възложено с атакуваното решение на ищеца. Сочи се още,
1
че е налице правилно установена невъзможност за съвместното му ползване с
оглед изключително изострените отношения между съпрузите, за което
свидетелствали и събраните по делото гласни доказателствени средства чрез
разпита на свидетелите. Освен това г-жа Г. ползвала друго жилище, също
придобито по време на брака, заради което нямала жилищна нужда, която да
не е задоволена.
Поради посочените съображения се поддържа искане за потвърждаване
на атакувания съдебен акт.
Претендират се и сторените деловодни разноски за настоящата
инстанция.
В съдебно заседание постъпилата жалба, както и отговорът на нея, се
поддържат.
Съдът като съобрази доводите във въззивната жалба, както и
събраните доказателства по делото, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
При извършената служебна проверка настоящият въззивен съдебен
състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Постановено е
от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на
правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е
подписано от състава, който го е постановил.
Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната
жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал
допустими искове, предявени от надлежно легитимиран правен субект,
разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна
искова молба.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящият съдебен състав, след преценка на събраните
доказателства, намира следното:
В хода на първоинстанционното производство е постановено съдебно
решение, с което съдът е прекратил гражданския брак между страните с
развод, поради дълбокото му и непоправимо разстройство, предоставил е за
ползване семейното жилище на съпруга К.Г., като e осъдил двете страни да
заплатят по сметката на съда и следваща се окончателна държавна такса по
допускането на развода.
За да постанови акта си сезираният съд е приел фактическата
обстановка в мотивите на решението си, която, макар и този съдебен състав
да намира за пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал
по делото, ще посочи, че приема следното от фактическа страна:
От представеното по делото заверено копие на Удостоверение за
сключен граждански брак – дубликат от 04.02.2021 г., издадено от Община
2
Кюстендил въз основа на Акт за граждански брак № 0202/1985 г., е видно, че
страните по делото са сключили граждански брак на 16.07.1985 г. в гр.
Дупница като съпругата е приела фамилното име на съпруга си.
Видно от заверено копие на Удостоверение за раждане е, че същите са
родители на Миглена Г., понастоящем пълнолетна.
От представеното заверено копие на Нотариален акт № 92/2020 се
установява, че ищецът придобил по време на брака на оригинерно основание
семейното жилище, находящо се в **********************.
Видно от приложен Договор №317/1990 г. ответницата придобила
възмездно по време на брака си с ищеца апартамент в гр. Дупница.
Представени са документи, касаещи здравословното състояние на
страните, вкл. Медицинско свидетелство амб. № 3/01.02.2021 г., като
искането за приобщаването към доказателствата по делото на приложените с
въззивната жалба Медицинско свидетелство амб. № 20/2021 г. и Епикриза от
03.02.2021 г. е оставено без уважение по изтъкнати в Определение № 62/2022
г. доводи.
Ангажирани са доказателства за доходите на страните – л. 15, такива за
постоянен и настоящ адрес на ответницата – л. 17, нейни задгранични
пътувания – л. 16, както и за образувано досъдебно производство за
извършено престъпление по чл. 129, ал. 2, пр. 5, алт. 2, вр. чл. 129, ал. 1 от
НК, без посочени данни за известен извършител.
В хода на производството са събрани и гласни доказателствени средства
чрез разпита на свидетеля М.Ц. – дъщеря на страните, показанията на която
сочат, че съпрузите се намират във фактическа раздяла от 2020 г., а
отношенията им с годините са станали нетърпими.
Пред въззивната инстанция не са приети допълнителни доказателства.
При тези установени обстоятелства се налагат следните правни
изводи:
Предявеният иск е с правно основание чл. 49, ал.1 от СК - брачен иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 49, ал. 1 СК всеки от съпрузите може да
иска сключеният брак да бъде прекратен с развод, когато е дълбоко и
непоправимо разстроен, като съгласно ал. 3 на чл. 49 СК съдът се произнася и
относно вината за разстройството му, ако някой от съпрузите е поискал това.
В случая искане за произнасяне по вината е било поддържано с
насрещна искова молба, но производството по нея е било прекратено с влязло
в законна сила определение по реда на чл. 321, ал. 1 от СК, заради което
правилно сезираният съд не се е произнасял в този смисъл.
В същото време са ангажирани доказателства, в т.ч. гласни такива, че в
резултат на настъпила трайна фактическа раздяла, съпрузите не обитават
общо семейно жилище от 2020 г., нито общо домакинство, което е в
противоречие с разпоредбата на чл.15 СК. От своя страна липсата на
физическа и духовна взаимност помежду им са лишили от съдържание
3
съществуващата брачна връзка и тя е престанала да изпълнява социалната си
функция. При тези обстоятелства следва да се приеме, че същата е изцяло и
окончателно разстроена, а семейната общност е разкъсана по необратим и
непреодолим начин, съществува само формално, а в това си състояние не е
полезна нито за съпрузите, нито за обществото. Всичко това обосновава
извод, че бракът следва да бъде прекратен, като се допусне РАЗВОД. В този
смисъл е постановен и атакуваният съдебен акт, заради което ще бъде
потвърден в тази част.
Досежно ползването на семейното жилище:
По смисъла на § 1 от ДР на СК „семейно жилище“ е жилището,
обитавано от двамата съпрузи и ненавършилите им пълнолетие деца. Според
трайната съдебна практика то може да бъде всяко такова, независимо от
предназначението му или неговия статут - временна или постоянна
постройка, апартамент, къща, вила, годна за постоянно обитаване, щом
съпрузите живеят в нея или в нейна част. Без правно значение е
собствеността върху същото, като то може да е на единия или на двамата
съпрузи, на близки на единия съпруг или собственост на трето лице (в т.см.
постановките на ППВС № 12 от 28.11.1971 г. са запазили значението си).
Поначало не се налага служебно произнасяне по въпроса за ползването на
семейното жилище в случая, т.к. страните нямат родени от брака деца, които
към този момент не са навършили пълнолетие - така Решение № 144 от
3.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 777/2012 г., IV г. о., ГК, в който случай
интересът на децата би бил основание за служебно възлагане на същото.
Изрично искане за произнасяне в тази насока обаче е поддържано от двете
страни, заради което въпросът за ползването му следва да бъде решен
съобразно разпоредбите на чл.56 от СК. Това налага преценка на фактите
могат ли двамата съпрузи да ползват съвместно жилището, имат ли жилищна
нужда, кой носи изключителна вина за разстройството на брака, какво е
здравословното им състояние и други обстоятелства.
В случая невъзможността за общо ползване по начина, по който
страните са обитавали семейното жилище до раздялата им, следва от липсата
на търпимост, взаимна толерантност, възможност и желание за диалог,
наличните данни за взаимна физическа и вербална агресия в отношенията
между страните, установени и с показанията на свидетеля Цветанова –
дъщеря на страните.
Наличието на здравословни проблеми за двамата съпрузи, налагащи
нужда от специални грижи, по делото не са установени. Поддържани са
твърдения едва пред въззивната инстанция, че ищецът следва да се подлага на
лечение, но доказателства в този аспект не са ангажирани.
От друга страна и двамата съпрузи притежават имоти, които са
придобили по време на брака, като няма доказателства за незадоволени
жилищни нужди и за двете страни. Понастоящем съпругът К.Г. живее в
семейното жилище, находящо се в гр. **********************, което
4
притежава по наследство и давностно владение. Законодателят е предвидил
обаче, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на
съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това
на чие име са придобити” (чл. 21, ал. 1 СК), а в случая презумпцията за
съвместен принос не е оборена. Ответницата В.Г. е напуснала посоченото
семейното жилище още през 2020 г., като се е установила да живее в
апартамент, също придобит от нея по време на брака. Така не може да се
приеме, че има незадоволена жилищна нужда, налагаща съвместно живеене
на бившите съпрузи в едно жилище. В т.см. въззивната инстанция намира за
правилен извода на районния съд, че ползването на семейното жилище
следва да се предостави на съпруга К.Г. и в тази част също остави в сила
атакуваното решение.
По разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно чл. 329, ал.1 от ГПК съдебните разноски по брачните дела се
възлагат върху виновния или недобросъвестния съпруг, а когато няма вина
или когато и двамата съпрузи са виновни или недобросъвестни, разноските
остават в тежест на всеки от тях, както ги е направил. И тъй като в случая
липсва произнасяне по вината, вкл. и пред тази инстанция, то сторените
разноските от страните следва да останат за тяхна сметка, както са сторени.
По обжалваемостта:
Настоящото съдебно решение за прекратяване на брака поради развод
не подлежи на касационно обжалване съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3,
т. 2, пр. 2 от ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260334/24.11.2021 г., постановено от
състав на Районен съд – Дупница (ДРС) по гр. дело № 326 от описа на съда за
2021 г., с което съдът е прекратил с развод гражданския брак между КР.
ЛЮБ. Г., с ЕГН **********, с адрес гр. ********************** и В. СТ. Г.,
с ЕГН **********, с адрес гр. **********************, сключен на
16.07.1985 г., за което е съставен Акт за сключен граждански брак №
0202/16.07.1985 г. на Община Дупница, поради настъпило дълбоко и
непоправимо разстройство, като е предоставил за ползване семейното
жилище, находящо се в с адрес гр. **********************, представляващо
еднофамилна жилищна сграда с идентификатор 68789.29.296.2 по КККР на
гр. Дупница, одобрени със Заповед №300-5-56/30.07.2014 г. на ИД на АГКК, с
предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, с площ от 59 кв.м., на
съпруга К.Г., като e осъдил двете страни да заплатят по сметката на съда и
следваща се окончателна държавна такса от 50 лв. по допускането на развода.
5
Решението не подлежи на касационно обжалване – арг. от чл. 280, ал. 3,
т. 2, пр. 2 от ГПК.
Препис от решението ДА СЕ ВРЪЧИ на страните (по общите указания
на чл. 7, ал. 2 ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6