Р Е Ш Е Н И Е
№ 88 11.03.2020 г. гр.С.З.
С. ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, І-ви въззивен състав,
в открито съдебно заседание, проведено на
дванадесети февруари две хиляди и двадесета година,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА ТЕЛБИЗОВА - ЯНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ УРУКОВ
АТАНАС АТАНАСОВ
Секретар: Таня Кемерова
като разгледа докладваното от съдия
Атанас Атанасов в.гр.д. № 1521 по описа на
съда за 2019 година, за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 от Граждански процесуален кодекс /ГПК/ и сл.
Образувано е по въззивна жалба на М.Г.П. *** против решение
№ 797/06.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 320/2019 г. по описа на С. районен
съд /СтРС/ в частта му, в която е отхвърлен предявеният от въззивницата срещу „Г.У.С.В.“
/в несъстоятелност/ ЕАД – гр.С. иск за установяване съществуването на вземане
за сумата от 2 261,49 лв., представляваща обезщетение за забава за периода
от 28.04.2014 г. до 27.04.2017 г. по отношение на обезщетение по чл.222 от КТ в
общ размер от 7 637,76 лв., за което е била издадена заповед за изпълнение
па парично задължение по чл.410 от ГПК от 19.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 34435/2017
г. по описа на СРС.
Решението се обжалва като неправилно,
незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени процесуални
нарушения и в нарушение на материалния закон.
Излагат оплаквания за неправилност и
необоснованост на правните изводи на първоинстанционния съд, че работодателят
не е изпаднал в забава за плащане до подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение.
Твърди се, че изискуемостта на
задължението за плащането на обезщетението е била категорично определена в
заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение в зависимост от представянето на решение за отпускане на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, а в този смисъл по делото били налице
достатъчно доказателства за наличието на такова решение, взето на 30.06.2014
г., което било представено веднага на работодателя, поради което изискуемостта
настъпила към месец юли 2014 г.
Претендира се отмяната на
първоинстанционното решение в обжалваната му част и постановяването на ново, с
което предявеният иск бъде уважен, а на страната бъдат присъдени направените
разноски.
В законоустановения
срок е постъпил отговор от „Г.У.С.В.“
ЕАД /в несъстоятелност/ – гр.С., с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Излагат се доводи за бланкетност на
оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения, и за правилност и
обоснованост на първоинстанционния съдебен акт в обжалваната му част.
Развиват се съображения, че изискуемостта
на вземането не е равнозначна на изпадането на длъжника в забава, поради което
изводите на СтРС за необходимостта от оправянето на покана и липсата на
доказателства за наличието на такава били правилни.
Претендира се потвърждаване на решението в
обжалваната му част и присъждането на разноски.
В съдебно заседание въззивницата се представлява от
пълномощник-адвокат, чрез когото поддържа въззивната си жалба и пледира за уважаването
й, както и за присъждането на разноски. Прави възражение за прекомерност на
заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Въззиваемото дружество се представлява пълномощник-адвокат,
чрез когото оспорва жалбата и пледира за потвърждаване на обжалваното решение,
както и за присъждането на разноски.
След запознаване твърденията и възраженията на
страните, въз основа на събраните доказателства, съдът намира за установено от
фактическа страна следното:
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с искова молба от М.Г.П. срещу
„Г.У.С.В.“ ЕАД /в несъстоятелност/ – гр.С., с
която е бил предявен иск за установяване съществуването на вземането за сумите
от 5 637,76 лв., представляваща неизплатено обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ и от 2 261,49 лв., представляваща обезщетение за забава , считано от
датата на падежа на задължението за
изплащане на обезщетението до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, за което е била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№ 34435/2017 г. по описа на СРС.
Ищцата е
изложила твърдения, че за периода от 12.04.2004 г. до 28.04.2014 г. е била в
трудово правоотношение с ответното дружество, което е било прекратено по
взаимно съгласие на страните на 28.04.2014 г.
Посочила
е, че към момента на прекратяване на правоотношението е била придобила право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, поради което в заповедта за
прекратяването на трудовото правоотношение работодателят посочил, че при
представяне на решение за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст
следва да заплати обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ за работа при един и същ
работодател през последните 10 години, в размер на БТВ за срок от 6 месеца,
увеличено с 20 %.
С разпореждане № **********
за отпускане на пенсия от 30.06.2014 г., представено на работодателя, било
разпоредено отпускането на пенсия за осигурителен стаж и възраст на ищцата.
Изложила е твърдения,
че дължимото й обезщетение било в размер на 7 637,76 лв., което било
частично заплатено със забава от работодателя до размера на 2 000,00 лв.
на 22.12.2016 г.
Остатъкът от
5 637,76 лв. не бил заплатен към момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение.
Според ищцата
работодателят бил в забава за плащане на обезщетението, считано от 28.04.2014
г., поради което й дължал и обезщетение за забава в общ размер от 2 261,49
лв., формирано като сбор от обезщетение за забава върху главницата от
7 637,76 лв. за периода от 28.04.2014 г. до 22.12.2016 г. и обезщетение за
забава върху главницата от 5 637,76 лв. за периода от 22.12.2016 г. до
28.04.2017 г. в размер на 200,47 лв.
Тъй като работодателят
не заплатил доброволно претендираните суми ищцата подала заявление за издаване
на заповед за изпълнение на парично вземане по чл.410 от ГПК.
Такава била издадена
по ч.гр.д.№ 34435/2017 г. по описа на СРС, но в срока за възражение длъжникът
оспорил съществуването на вземането, поради което в предвидения едномесечен
срок ищцата предявила установителен иск по чл.422 от ГПК.
С подадения отговор на
исковата молба ответното дружество е оспорило предявените искове, като е
изложило възражения, че не дължи претендираното обезщетение, т.к. към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение ищцата не е била придобила право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст.
При условията на
евентуалност искът е оспорен като неоснователен, т.к. вземането за обезщетение
е било погасено по давност.
Досежно претенцията за
обезщетение за забава е оспорил основателността на иска предвид акцесорния характер
на вземането.
Освен това е възразил,
че ищцата не е уведомявала дружеството за разпореждането за отпускане на
пенсия, поради което лихва за забава не се дължи преди подаване на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение.
С обжалваното решение
първоинстанционният съд е намерил установителния иск по отношение на сумата от 5 637,76 лв.,
представляваща обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение след
придобиване от работника на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст за
основателен.
Искът по отношение на
сумата от 2 261,49 лв., представляваща обезщетение за забава е отхвърлен
като неоснователен, т.к. съдът е приел за недоказан факта на изпадане на
длъжника в забава.
Въззивният съдебен състав намира, че относимите факти
са били установени правилно от първоинстанционния съд, поради което на
основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение в тази им
част.
От събраните от СтРС доказателства се установява, че
със заявление от 28.04.2017 г. М.Г.П. е процесните
свои вземания по реда на заповедното производство, като за тях е била издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№
34453/2017 г.
В срока по чл.414 от ГПК длъжникът е подал
възражение срещу заповедта за изпълнение, а в срока по чл.415, ал.4 от ГПК М.Г.П.
е предявила иск за установяване съществуването на вземането си по оспорената
заповед за изпълнение.
Установено е, че страните са били в трудово
правоотношение за период повече от десет години, което е било прекратено по
взаимно съгласие, считано от 07.05.2014 г., когато на М.Г.П.
е било връчено волеизявлението на работодателя, обективирано в заповед от
28.04.2014 г. на изпълнителния директор на „ГУСВ“ ЕАД – гр.С..
Към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение М.Г.П. е била придобила право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, установено с разпореждане № **********/
30.06.2014 г. на ТП на НОИ – гр.С.З., считано от 28.04.2014 г.
В заповедта на работодателя за прекратяване на
трудовото правоотношение е било предвидено изплащането на работника на
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ в размер на БТВ за шест месеца, увеличено с
20 %, което е било начислено в платежните ведомости на работодателя за
м.07.2014 г. в размер на 7 637,76 лв.
Безспорно е установено, че полагащото се на М.Г.П. обезщетение е било в размер на 7 637,76
лв., като на 22.12.2016 г. работодателят е извършил частично плащане със сумата
от 2 000,00 лв.
Размерът
на дължимата мораторна лихва върху обезщетението за периода от 28.04.2014 г. до
28.04.2017 г. е общо 2 259,20 лв., а
за периода от 24.06.2014 г. до 28.04.2017 г. е общо 2 137,91 лв.
Въз
основа на така установените факти съдът направи следните правни изводи:
Въззивната жалба е
редовна и е допустима, т.к. е подадена от процесуално легитимирана страна,
срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт в съответната му част, в
предвидения в закона срок за обжалване.
В рамките на правомощията
си въззивният съд намира, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, а по същество правилно, по следните съображения:
Предмет на въззивната
проверка е първоинстацинното решение в частта му, в която е отхвърлен като
неоснователен предявеният установителен иск по чл.422 от ГПК по отношение на
сумата от 2 261,49 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от
28.04.2014 г. до 27.04.2017 г. по отношение на обезщетение по чл.222 от КТ в
общ размер от 7 637,76 лв., присъдена със заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 19.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 34453/2017 г. по описа
на СРС.
Въззивният съд намира, че направените от
първоинстанционния съд правни изводи за
неоснователност на тази искова претенция съответстват на материалния закон и са
обосновани, поради което на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на
обжалваното решение в тази им част.
Обезщетението по чл.222, ал.3 от ГПК
е парично вземане на работника/служителя, което възниква при прекратяване на
трудовото правоотношение, ако към него момент той е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст.
Изискуемостта на вземането настъпва
в момента, в който кредиторът може да иска изпълнение - момента на прекратяване
на трудовото правоотношение.
Поради договорния характер на отговорността на
работодателя и липсата на уредба в Кодекса на труда относно началната дата, от
който се дължи обезщетение за забава върху обезщетението, следва да се приложат
общите правила на Закона за задълженията и договорите относно неизпълнение на
задълженията.
Съгласно чл. 86, ал.
1, изр. 1 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като при
безсрочните задължения, каквото е това по чл.
222, ал. 3 от КТ, длъжникът-работодател изпада в забава, след като бъде
поканен от кредитора.
В случая по делото не е било установено М.Г.П. да е поканила работодателя си за плащане на
полагащото й се обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ.
Посочването в заповедта за прекратяване на
трудовото правоотношение от страна на работодателя, че следва да изплати
обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ след представяне от въззивницата на
разпореждане за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст не води до
отпадане на нуждата от отправяне на покана, т.к. то не представлява определяне
на определен ден за изпълнението по чл.84, ал.1 от ЗЗД.
В случая настъпването на този факт
представлява условие, а не определяне на срок за изпълнение на задължението за
плащане на обезщетението.
Не може да се приеме за отправяне на покана и самото
представяне на работодателя от страна на въззивницата на разпореждането на ТП
на НОИ-гр.С.З., с което й е била отпусната пенсия за осигурителен стаж и
възраст.
Това обстоятелство е от значение за доказване
възникването на правото на обезщетение за работника/служителя и има отношение
за установяване настъпването на изискуемостта на вземането.
Изискуемостта на вземането обаче не влече автоматично
изпадането на длъжника в забава, т.к. за последната по силата на чл.84, ал.2 от ЗЗД е нужна кредиторовата покана за изпълнение.
По изложените
съображения съдът намира, че оплакванията във въззивната жалба за пороци на
обжалваното решение на СтРС в съответната му обжалвана част, изразяващи се в
допуснати съществени процесуални нарушения, нарушение на материалния закон и
необоснованост, са неоснователни, а самото решение е правилно, поради което
следва да бъде потвърдено.
Относно
разноските:
При този
изход на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК въззиваемото дружество има
право на разноски, като с оглед на представените доказателства за платено
адвокатско възнаграждение в размер на 388,23 лв., тази сума следва да му бъде
присъдена като разноски в производството.
Възражението за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение е неоснователно, т.к.
същото е съобразено с действителната фактическа и правна сложност на делото и с
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Разноски за
транспортни разходи в полза на въззиваемото дружество не следва да бъдат
присъждани, т.к. не се отнасят за производството.
Водим от изложените
мотиви и на основание чл.271, ал.1, предл.І – во от ГПК С. окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 797/06.06.2019 г., постановено по гр.д.№ 320/2019 г. по
описа на С. районен съд в частта му, в която е отхвърлен предявеният от М.Г.П. ***
срещу „Г.У.С.В.“ ЕАД /в несъстоятелност/ – гр.С. иск за установяване
съществуването на вземане за сумата от 2 261,49 лв., представляваща
обезщетение за забава за периода от 28.04.2014 г. до 27.04.2017 г. по отношение
на обезщетение по чл.222 от КТ в общ размер от 7 637,76 лв., за което е
била издадена заповед за изпълнение па парично задължение по чл.410 от ГПК от
19.01.2018 г. по ч.гр.д.№ 34435/2017 г. по описа на СРС.
В останалата му част решение № 797/06.06.2019 г., постановено по гр.д.№
320/2019 г. по описа на С. районен съд като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК М.Г.П., ЕГН – ********** *** да заплати на „Г.У.С.В.“ ЕАД /в несъстоятелност/, ЕИК № ****със седалище
и адрес на управление: гр.С., р-н ******, представлявано от синдика М.Г.Ш.сумата
от 388,23 лв./триста
осемдесет и осем лева и двадесет и три стотинки/ - съдебно-деловодни разноски
пред настоящата съдебна инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване и е
окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.