Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 21.06.2019
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в публично заседание на двадесет
и първи май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
СВЕТЛАНА
АТАНАСОВА
при секретаря Антоанета
Петрова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 4179
по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 58 от 02.01.2019 г., постановено по гр.
д. № 37842/2018 г., Софийският районен съд, I ГО, 162-ри състав, е уважил предявения от „К.– В.П.“
ЕООД срещу К.Д.И. иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 485, ал. 1
във вр. с чл. 538, ал. 1 ТЗ, като е признал за установено в отношенията между
страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 763,82 евро по запис на
заповед, издаден на 25.09.2012 г., с падеж на 25.04.2013 г., авалиран от
ответника, ведно със законната лихва върху сумата по записа, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение – 07.04.2016
г., до окончателното погасяване на вземането, за която сума е издадена заповед
от 21.04.2016 г. за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на
документ по ч. гр. д. № 4498/2016 г. по описа на Районен съд – Пловдив, II брачен състав. С оглед изхода на спора, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, К.Д.И. е осъден да заплати на „К.– В.П.“ ЕООД сумата от 30
лв. – разноски за заповедното производство, както и сумата от 129,76
лв. – разноски за първоинстанционното производство.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от К.Д.И. чрез адв. Т.Л., в която се правят оплаквания, че
обжалваното решение е неправилно. Жалбоподателят оспорва извода на
първоинстанционния съд, че предявеното в производството менителнично вземане не
е погасено по давност. Счита, че погасителната давност за вземането не се
прекъсва с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение, поради
което към датата на подаване на исковата молба в съда погасителният давностен
срок за вземането е бил изтекъл. С оглед на изложеното, моли обжалваното решение
да бъде отменено, като вместо него да бъде постановено друго, с което
предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемото дружество, което излага подробни съображения в подкрепа
на обжалваното решение. Счита, че първоинстанционният съд правилно е приел, че
представеният по делото запис на заповед, на който ищецът основава претенцията
си, представлява редовен от външна страна документ, удостоверяващ поемането на
менителнично задължение, за изпълнението на което ответникът се е задължил да
отговаря като авалист, с оглед на което правилно е уважил предявения иск.
Оспорва възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност, доколкото
счита, че с подаване на исковата молба за вземането давността се счита
прекъсната, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за незабавно изпълнение, която дата в конкретния случай предхожда
изтичането на тригодишната погасителна давност по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Моли жалбата
да бъде оставена без уважение, а решението потвърдено. Претендира разноски за
въззивната инстанция.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Настоящият въззивен състав счита, че същото е правилно по следните съображения:
Предмет на разглеждане в настоящото производство е
положителен установителен иск с предмет пряка менителнична претенция на „К.– В.П.“
ЕООД за сумата от 763,82 евро, предявена срещу К.Д.И., в качеството му на
авалист по запис на заповед, издаден на 25.09.2012 г.
Съгласно чл. 485 ГПК менителничният поръчител
отговаря като лицето, за което е поръчителствал, като задължението му е
действително и когато задължението, за което е дадено поръчителството е
недействително поради каквато и да било причина, различна от недостатък във
формата. Предвид изложеното основателността на предявения иск с правно
основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 485, ал. 1 във вр. с чл. 538, ал. 1 ТЗ се
обуславя от наличието на редовен от външна страна запис на заповед, издаден в
полза на „К.– В.П.“ ЕООД, по който К.Д.И. се е задължил да отговаря като
менителничен поръчител.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/2005г., за да е редовен
записът на заповед от външна страна, самият документ следва да бъде назован
„запис на заповед“, като същия израз, освен в заглавието, следва да се съдържа
и в текста на документа. В т. 2 от тълкувателното решение е прието, че не е
нужно записът на заповед да съдържа изразите „безусловно се задължавам“, или
„неотменимо се задължавам“, или „поемам задължение“, като е достатъчно да не е
поставено условие за пораждане на действието на поетото задължение за плащане
на определена парична сума.
Представеният по делото документ, озаглавен „запис
на заповед“, съдържа реквизитите, изискуеми съгласно текста на чл. 535 ТЗ,
поради което представлява редовен от външна страна документ, както правилно е
приел и първоинстанционният съд. Менителничният ефект е издаден на 25.09.2012
г., като падежът му е определен съгласно чл. 486, ал. 1, т. 4 ТЗ – на определен
ден, а именно на 25.04.2013 г. Като място на издаване и плащане на записа е
посочен гр. Асеновград, сревизна база „К.– В.П.“ ЕООД. Записът на заповед е
издаден при спазване на изискуемата съгласно чл. 535 ТЗ форма, като
удостоверява поето от издателя „Виктория Грейн“ ЕООД безусловно и неотменимо
задължение за плащане на сумата от 763,82 евро, без протест в полза на
поемателя „К.– В.П.“ ЕООД, както и редовно учреден съгласно чл. 484, ал. 1 ТЗ авал
от К.Д.И., който се е задължил да отговаря за изпълнението на задължението по
ефекта като менителничен поръчител.
От изложеното следва, че К.Д.И. се е задължил да
отговаря като менителничен поръчител по валиден и редовен от външна страна
запис на заповед за сумата от 763,82 евро, по който „К.– В.П.“ ЕООД се
легитимира като поемател. Записът на заповед е с настъпил падеж – на 25.04.2013
г., като, видно от отбелязванията върху лицевата страна на ефекта, е предявен на
К.Д.И. за плащане на същата дата. Доколкото К.Д.И. не е доказал погасяване на
вземането посредством плащане или друг предвиден от закона погасителен способ,
следва извода, че вземането по ценната книга съществува, а с оглед настъпилия
падеж – че същото е изискуемо и подлежи на изпълнение.
Предвид извода на съда за съществуване на
претендираното по отношение на авалиста по записа на заповед менителнично
задължение, следва да бъде разгледано възражението на жалбоподателя за
погасяване на задължението по давност. Съгласно чл. 531, ал. 1 ТЗ, който текст
на основание чл. 537 във вр с. чл. 485, ал. 1 ТЗ намира приложение и по
отношение на отговорността поръчителя по запис на заповед, преките менителнични
искове срещу авалиста се погасяват с тригодишна давност, считано от датата на
падежа на задължението по записа на заповед, който в конкретния случай е
настъпил на 25.04.2013 г. Съгласно чл. 116, б. „б“, предл. първо ЗЗД давността
се прекъсва с предявяването на иск за вземането, като на основание чл. 422, ал.
1 ГПК същият се смята предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен едномесечният срок по чл.
415, ал. 4 ТЗ. В конкретния случай исковата молба за вземането е постъпила в
съда на 27.04.2016 г., като на основание чл. 422, ал. 1 ГПК материалните и
процесуалните последици от предявяването на иска се смятат настъпили, считано
от 07.04.2016 г., когато е подадено заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение. От изложеното следва, че в конкретния случай тригодишният давностен
срок за вземането е прекъснат преди изтичането му, а именно на 07.04.2016 г. с
подаването на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, от
която дата се счита предявен установителният иск за вземането. Предвид
изложеното възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност се
явява неоснователно, с оглед на което предявеният иск следва да бъде
уважен.
При съвпадане крайните изводи на въззивния съд с
тези на първоинстанционния обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора и предвид неоснователността
на въззивната жалба не се дължат разноски
на въззивника, а на въззиваемия, но не следва да се присъждат след като няма
доказателства такива да са направени пред въззивния съд.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 58 от 02.01.2019 г. на Софийският районен съд,
I ГО, 162-ри състав, постановено по гр. д. № 37842/2018 г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.