№ 22430
гр. София, 11.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110134902 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на „К.И.” АД срещу Р. Г. К., с която са предявени по
реда на чл. 422 ГПК кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 9
ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи
на ищеца следните суми във връзка с Договор за потребителски кредит „Екстра” №
101989/12.05.2020 г.: сумата от 900 лв. - главница, ведно със законната лихва, считано от
28.05.2021 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното плащане,
сумата от 64,80 лв. - възнаградителна лихва за периода 12.06.2020 г. - 12.11.2020 г. и сумата
от 111,58 лв. – мораторна лихва за периода 13.06.2020 г. - 26.05.2021 г., за които суми е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 30455/2021 г. по описа на
Софийски районен съд, 48 състав.
Ищецът твърди, че ответникът е кандидатствал за получаване на потребителски
кредит чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg. Същият е потвърдил, с
избиране на изпратения му от „К.И.” АД линк за потвърждение, сключването на Договора за
потребителски кредит „Екстра” № 101989/12.05.2020 г. Желаната сума от 900 лв. му е била
преведена чрез системата Е-pay и получена от ответника на каса на партньорски офис на
„И.” АД срещу представена от Р. Г. К. лична карта. Ищецът посочва, че ответникът е поел
задължение да върне предоставения кредит с договорна възнаградителна лихва, като
задължението е платимо на равни месечни вноски със следните падежи: 12.06.2020 г.,
12.07.2020 г., 12.08.2020 г., 12.09.2020 г., 12.10.2020 г., 12.11.2020 г. Твърди, че ответникът не
е погасил никаква част от задълженията си, поради което дължи и мораторна лихва в размер
на законната лихва по просрочени задължения, която до датата на подаване на заявлението
1
по чл. 410 ГПК възлиза на 111,58 лв. С оглед гореизложеното ищецът моли за уважаване на
предявените искове, както и за присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника.
В открито съдебно заседание назначеният на ответника особен представител оспорва
исковете като неоснователни и моли за отхвърлянето им.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно разпоредбата на чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи,
намира от фактическа и правна страна следното:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК кумулативно обективно съединени
установителни искове с правно основание чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР и чл. 86 ЗЗД.
За основателността на исковете по чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6 ЗПФУР ищецът следва да
докаже следните факти: че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
„Екстра” № 101989/12.05.2020 г. със соченото в исковата молба съдържание, по силата на
който на ответника е предоставена сумата от 900 лв. и за последния е възникнало
задължение за погасяване на кредита, заедно с възнаградителна лихва в претендирания
размер за исковия период, произтичаща от валидна клауза за възнаградителна лихва, и
настъпила изискуемост на претендираните вземания.
За основателността на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД ищецът следва да докаже следните
факти: наличието на главно задължение, изпадането на ответника в забава, респективно
падеж на задължението за заплащане на претендираните суми по главния иск, периода на
забавата и размера на обезщетението за забавено изпълнение.
При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
претендираните вземания.
В конкретния случай ищецът се позовава на възникнало между страните
правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от разстояние – по
електронен път чрез използване на интернет страница. Правната уредба на договора за
потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския кредит (ЗПК) – съгласно
нормата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за
предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при който потребителят заплаща стойността на услугите, съответно
стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК формата за действителност на договора за
потребителски кредит е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем
начин; като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв договор може да бъде сключен и като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
2
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Предвид разпоредбата на т. 1 от ДР на ЗПФУР, такава финансова услуга, по отношение на
която законът е приложим е и кредитирането. Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т.
2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което може да
се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременното
физическо присъствие на доставчика и потребителя, като несъмнено използването на
електронни формуляри в интернет, провеждането на разговори по телефон и изпращането
на писма по имейл представляват средства за комуникация от разстояние. Предвид
изложените от ищеца фактически твърдения за начина на сключване на процесния договор,
съдът намира, че правоотношението между страните попада в приложното поле на
посочения нормативен акт.
Съгласно чл. 18, ал. 1 ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя; че е спазил сроковете по
чл. 12, ал. 1 или 2; че е получил съгласието на потребителя за сключване на договора и, ако е
необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има право да се
откаже от сключения договор. Съгласно нормата на чл. 18, ал. 2 ЗПФУР за доказване
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно
ЗПФУР се прилага чл. 293 ТЗ, а за електронните изявления – ЗЕДЕП (загл. изм. ДВ бр.
85/2017 г. - Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги).
Ищецът е изложил твърдения, че процесният договор за потребителски кредит е
сключен посредством подаване на заявка на онлайн сайта на търговеца, а именно
www.creditins.bg с избор на сума, срок, запознаване с преддоговорна информация, Общи
условия и СЕФ, попълване на лични данни, предвид на което приложимият закон относно
формата на изявленията е ЗЕДЕУУ (с предишно наименование ЗЕДЕП). Съобразно чл. 3
ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е съставен електронен документ,
съдържащ електронно изявление. Съдебната практика приема, че електронният документ не
е необходимо да бъде инкорпориран на хартия и подписан. В този смисъл е и легалната
дефиниция на понятието по чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на Европейския
парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., съобразно която електронен документ означава
всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-специално текстови или звуков,
визуален или аудио-визуален запис. Съобразно разпоредбата на чл. 4, изр. 1 ЗЕДЕУУ автор
на електронното изявление е лицето, което се сочи като негов извършител.
В настоящата хипотеза ответникът е сезирал кредитора посредством попълване на
електронна заявка на сайта на търговеца за кандидатстване за кредит. Самият формуляр от
12.05.2020 г. (заявка № 101989) е приет по делото и съдържа лични данни, а именно: три
имена на ответника, ЕГН, месторабота и длъжност, доходи в лева, IP на клиента, както и
номер на заявката, дата и час на заявката, вид кредит – продукт „Екстра“, начин на
получаване на сумата – И., сума на кредита – 900 лв., срок – 6 месеца (връщане на
12.11.2020 г.), цел на кредита – за текущ ремонт, посочено е, че договорът е одобрен на
3
12.05.2020 г. в 17:12:41 ч. и видян на 12.05.2020 г. в 17:14:13 ч. По делото е представен и
сключеният от разстояние Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 101989/12.05.2020 г.
между „К.И.“ ООД, ЕИК ********* (с правоприемник ищецът „К.И.“ АД, ЕИК *******) и Р.
Г. К., и приложимите към него общи условия, в който се съдържат личните данни на
ответника, включително номер на лична карта и дата на издаването й и постоянен адрес,
както и изявлението на ответника, че е бил запознат и приема специалните и общите
условия на търговеца, както и че на последния се предоставя потребителски кредит в размер
на сумата от 900 лв. за задоволяване на текущи потребителски нужди, за което се начислява
и договорна лихва в общ размер на 64,80 лв., при уговорен между страните годишен лихвен
процент от 36 % и годишен процент на разходите (ГПР) от 49,7 %, както и такса „Гарант“ в
общ размер на 513 лв., при което общият размер на всички плащания възлиза на сумата от
1477,80 лв., от която 900 лв. – главница, 64,80 лв. – договорна лихва, 513 лв. – такса
„Гарант“. Съгласно уговореното между страните и приложения в договора погасителен план
кредитът подлежи на връщане за период от 6 месеца с размер на месечната вноска от общо
246,30 лв. (включваща 150 лв. – главница, 10,80 лв. – договорна лихва и 85,50 лв. – такса
„гарант“), платима на 12-то число от месеца, с краен срок за издължаване на кредита –
12.11.2020 г.
По делото е приета и разписка за извършено плащане № 2000000211779576 от
12.05.2020 г., с която ищецът на посочената дата в 17:15 ч. е извършил паричен превод към
„И.“ АД в размер на договорената сума от 900 лв. с посочено основание „договор №
101989/12.05.2020 г.“ в полза на ответника Р. Г. К. с посочен ЕГН, номер на лична карта и
дата на издаването й.
Съобразявайки легалните дефиниции на понятията „електронен документ“ и
„електронен подпис“, дадени в чл. 3, т. 35 и т. 10 от Регламент (ЕС) № 910/2014 на
Европейския парламент и на Съвета от 23 юли 2014 г., и с оглед представените и приети по
делото заявка № 101989/12.05.2020 г. и Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
101989/12.05.2020 г., съдържащи подробна информация относно личните данни на
ответника Р. Г. К., и разписка за извършено плащане на същата дата, настоящият съдебен
състав приема, че процесният договор е сключен именно от ответника, който се е съгласил
на отправеното му предложение от ищеца – кредитодател, предоставяйки му личните си
данни. В случая договорът за кредит се счита за сключен не в момента на подписването му
на хартиен носител, а в момента на изразяване на съгласието на ответника чрез
потвърждение в съответния линк. Ето защо и съдът приема за доказан факта, че между
страните е сключен посоченият договор за потребителски кредит с посоченото в исковата
молба съдържание, както и че сумата по договора е получена от ответника, който не е
оспорил нито сключването на договора за потребителски кредит, нито получаването на
сумата по договора.
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на кредитополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
4
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9,
ал. 1 ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП. Нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда
задължението служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител. Предвид нормата на чл. 22 ЗПК относими към служебната проверка на съда в
разглежданата хипотеза са изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Процесният Договор за потребителски кредит „Екстра“ № 101989/12.05.2020 г. е
сключен в електронна форма, като същият е възпроизведен и на хартиен носител, написан е
ясно, четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен с шрифт, по-малък от
изискуемия от закона.
В чл. 4., вр. чл. 4.1. от договора е предвидено, че кредитодателят поема задължение да
ангажира дружество - гарант за гарантиране връщане на вноските по кредита срещу
заплащането от страна на кредитополучателя на такса „Гарант“, разсрочена към месечните
му вноски съгласно приложения към договора погасителен план, видно от който таксата
„Гарант“ е в общ размер на 513 лв., разсрочена на 6 вноски от по 85,50 лв. всяка,
представляващи част от общата месечна вноска по договора за кредит.
В чл. 8.1. от представените Общи условия, приложими към договора, е посочено, че с
цел гарантиране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на
кредитодателя към кредитополучателя последният следва да представи лично или по пощата
с препоръчано писмо оригинал на банкова гаранция, покриваща пълния размер на
дължимата по кредита сума. Гаранцията следва да бъде предоставена до 3 дни след
одобрение на кредита, като в случай, че същата отговаря на всички законови изисквания
кредитодателят ще предостави в полза на кредитополучателя одобрената сума. В чл. 8.2. е
посочено, че предоставянето на гаранция е задължително условие за отпускане на кредита, а
съгласно чл. 8.3. – че банковата гаранция следва да съдържа неотменяемо и безусловно
изявление, че ако кредитополучателят не заплати което и да е свое парично задължение,
произтичащо от договора за потребителски кредит, банката ще заплати на кредитодателя
всички дължими от кредитополучателя суми след получаване на писмено искане от страна
на кредитодателя. В чл. 8.4. е уговорено, че в случай, че кредитополучателят не успее и не
желае да предостави посочено обезпечение кредитодателят може да предостави на
кредитополучателя гаранция от посочено и одобрено от страните дружество гарант, в който
случай кредитодателят се задължава да събира дължимите гаранционни такси от името на
избраното от кредитополучателя дружество гарант, като същият урежда отношенията си с
дружеството гарант съгласно условията на договор, сключен помежду им.
В договора са посочени фиксираният годишен лихвен процент по заема – 36 % и
годишният процент на разходите на заема – 49,7 %.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, че в случая не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
такса „Гарант“ представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
5
изчисляването на годишния процент на разходите.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Поради това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в неравноправно положение спрямо кредитора и на
практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита.
Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Следователно, за да е спазена и
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово
какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и
които са отчетени при формиране на ГПР.
В разглеждания случай в договора за кредит е посочено, че ГПР е 49,7 %, но от
съдържанието на уговорките между страните не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Не са посочени основните данни,
които са послужили за неговото изчисляване, каквото е изискването на закона. Не става ясно
какво представлява разликата между размера на ГПР и на възнаградителната лихва, която е
част от него, съответно дали в същия е включен размерът на такса „Гарант“ и/или на други
разходи, което поставя потребителя в невъзможност към момента на сключване на договора
да прецени какъв е видът и размерът на всички разходи, които следва да направи във връзка
с кредита. Нещо повече, безспорно по естеството си таксата „Гарант“ представлява разход,
който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като
индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този
извод се налага от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно която „Общ
разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия.
6
В случая този вид такса е уговорена още към момента на сключване на договора за
кредит, като тя се дължи ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски
без заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
кредитополучателя, същата е предварително известна на кредитодателя и е условие за
сключването на договора. Ето защо същата би следвало да се приеме за част от ГПР по
договора, с което ще се стигне до нарушаване на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава,
че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в
договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. В
случая е посочено, че ГПР по договора е 49,7 %, но при съпоставка между размера на
отпуснатия кредит – 900 лв. и размера на дължимото възнаграждение за гаранта – 513 лв., е
видно, че ГПР надхвърля 50 % и с уговорката за възнаграждение на гарант е заобиколена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна.
На следващо място, принципът на договорната свобода, закрепен в чл. 9 ЗЗД, дава
възможност на страните да договарят обезпечения, гарантиращи изпълнението на поетите от
тях задължения по договора. Учредяването на надлежно обезпечение поначало дава
сигурност на кредитора, че при липса на доброволно изпълнение на задължението от
длъжника, неговият интерес ще бъде удовлетворен при принудителното осъществяване на
дължимата престация. Задължението за учредяване на обезпечение има изцяло вторичен
характер и не се отразява върху основното задължение на заемополучателя - да върне
заетата сума. Непредставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди от страна
на кредитора, който следва да съобрази възможностите за представяне на обезпечение и
риска при предоставянето на заем към датата на сключване на договора с оглед
индивидуалното договаряне на условията по кредита (арг. чл. 16 ЗПК).
В случая, така както е договорено обезпечение в полза на кредитодателя –
поръчителство/гаранция от трето лице, същото не попада в приложното поле на чл. 138 ЗЗД,
а по своята правна същност представлява допълнителен разход (възнаграждение) по
смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, който е дължим от кредитополучателя във връзка с отпуснатия
му кредит. Видно от съдържанието на процесния договор и Общите условия на дружеството
– кредитодател, таксата „гарант“ не е уговорена с оглед възможните вреди от
неизпълнението, а нейната дължимост е предвидена кумулативно и предварително – таксата
се дължи в пълен размер на разсрочени месечни вноски, независимо от изпълнението на
основното парично задължение на кредитополучателя по сключения договор и независимо
от обстоятелството дали изобщо е налице неизпълнение по договора от страна на последния.
Ето защо следва да се приеме, че таксата „гарант“ по процесния договор съставлява „общ
разход“ по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и поради това тя следва да се
7
включи в общия размер на плащанията по кредита, тъй като представлява допълнително
възнаграждение по кредита извън договорната лихва.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от
сделката е особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на
годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви
изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните
продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени
обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или
подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като
порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В
този смисъл с неоповестяването на действителния ГПР в договора за кредит са нарушени
императивните изисквания на закона и ищецът не може да се ползва от уговорената сделка.
Предвид изложеното съдът приема, че липсата на ясно определен ГПР в процесния
договор за потребителски кредит води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 ЗПК – поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При
недействителност на договора за кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да
установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за
потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита (решение № 50174/26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г.
по описа на ВКС, ІV г. о.). Доколкото по делото няма доказателства ответникът да е
извършвал плащания по сключения договор, то същият дължи връщане на цялата получена
сума в размер от 900 лв.
Предвид така установеното, ищецът се легитимира като кредитор на вземане в
размер на сумата от 900 лв., съответно искът за главница е основателен в пълен размер,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК (28.05.2021 г.) – получената чиста стойност на
кредита подлежи на връщане при поискване. Предходна забава обаче няма, доколкото
уговорките за връщане на кредита на погасителни вноски не обвързват потребителя.
Предявеният иск за главница е основателен и следва да бъде уважен.
По изложените съображения и по аргумент от чл. 23 ЗПК претенциите за сумата от
64,80 лв. - възнаградителна лихва за периода 12.06.2020 г. - 12.11.2020 г., както и за сумата от
111,58 лв. - мораторна лихва за периода 13.06.2020 г. - 26.05.2021 г., са неоснователни и
следва да се отхвърлят изцяло.
По разноските:
8
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на
направените от него разноски съразмерно на уважената част от исковете. Същият
претендира такива в настоящото производство в общ размер на 781,77 лв., от които 31,77 лв.
за платена държавна такса, 450 лв. за платено адвокатско възнаграждение и 300 лв. за
депозит за особен представител. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 21.06.2023 г., служещ като разписка за заплащане на възнаграждението. Съдът
приема възражението на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК за неоснователно, тъй като
уговореното адвокатско възнаграждение надхвърля с малко минималното такова съгласно
чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения и не следва да бъде намалявано. Съразмерно на уважената част от исковете
и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от общо
653,65 лв.
Ищецът има право и на сторените от него разноски в заповедното производство.
Същият претендира пълния размер на направените такива - 331,77 лв. (31,77 лв. за платена
държавна такса и 300 лв. за платено адвокатско възнаграждение). Следва да бъде взето
предвид обаче, че направените разноски за сумите, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК, респективно са предмет на разглежданите искове по чл. 422
ГПК, са в общ размер на 224,69 лв., от които 21,52 лв. за платена държавна такса и 203,17 лв.
за платено адвокатско възнаграждение. Това е така, тъй като с влязло в сила разпореждане от
06.07.2021 г. заявлението за издаване заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е частично
отхвърлено, включително за част от разноските. Следователно дължимите в случая разноски
в заповедното производство, определени съразмерно на уважената част от исковете възлизат
на сумата от общо 187,87 лв.
Право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК има и ответникът съразмерно на
отхвърлената част от исковете, но същият не е претендирал такива, поради което съдът не
присъжда разноски в полза на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„К.И.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.............., ет. мецанин,
иск с правно основание чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 23 ЗПК, че Р. Г. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. С............. дължи на „К.И.“ АД, ЕИК *******, сумата от 900 лв.,
представляваща непогасена главница по Договор за потребителски кредит „Екстра“ №
101989/12.05.2020 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК - 28.05.2021 г. до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 30455/2021 г. по описа на СРС, 48 състав, като
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „К.И.“ АД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. С.............., ет. мецанин, искове с правно основание
9
чл. 6 ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че Р. Г. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. С............. дължи на „К.И.“ АД, ЕИК *******, сумата от 64,80 лв. -
възнаградителна лихва за периода 12.06.2020 г. - 12.11.2020 г., както и сумата от 111,58 лв. –
мораторна лихва за периода 13.06.2020 г. - 26.05.2021 г., във връзка с Договор за
потребителски кредит „Екстра“ № 101989/12.05.2020 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 30455/2021 г. по описа на СРС, 48 състав.
ОСЪЖДА Р. Г. К., ЕГН **********, с адрес: гр. С............. да заплати на „К.И.“ АД,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. С.............., ет. мецанин, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 653,65 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 187,87
лв. – разноски в заповедното производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10