Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 606 Година 2019, 19.03 Град
ПЛОВДИВ
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд., VІІ състав
на 06.02.2019 година
в публичното
заседание в следния състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯВОР КОЛЕВ
Секретар: РУМЯНА АГАЛАРЕВА
като разгледа
докладваното от СЪДИЯ ЯВОР КОЛЕВ адм. дело
номер 1941 по описа за 2018 година и като обсъди :
Производството пред първа инстанция.
Образувано е по жалба на М.В.Т. с адрес *** против Ревизионен акт
№Р-16000917007031-091-001/12.03.18г., издаден от Н.Ж.К., на длъжност Началник
сектор «Ревизии», възложил ревизията, и М.Г.Д., на длъжност главен инспектор по
приходите, потвърден с Решение № 314/04.06.2018г. на Директор на Дирекция
„Обжалване и данъчно – осигурителна практика“/Д„ОДОП“/ – Пловдив при ЦУ на НАП,
в обжалваната част, в която е установен данък върху годишната данъчна основа по
чл.17 от ЗДДФЛ за 2011 г. в размер на 10 000 лева и лихви в размер на 2 793,78
лева.
В жалбата се твърди, че въз основа на правилната фактическа
обстановка, органът по приходите е приел, че цената на придобиването на
вземането, възникнало въз основа на договор за заем от 2005 г. е със 100 000
лв. по-ниска от сумата, предоставена на ЕТ „М. – М. Ю.“ по силата на договор за
заем от 2005 г., поради което и са игнорирали обстоятелствата, че: 1. М.Т. не
само, че не е получил обратно сумата, която е предоставил по договора за заем в
размер на 200 000 лв.; 2. Не само, че не е реализирал какъвто и да било
доход, но и са му установени допълнителни задължения, за доход, който не е
ефективно получен. В жалбата се излагат теоретични постановки, както и се
цитират различни разяснения на НАП, с които се цели да се докаже, че вземането
на Т. от ЕТ „М. – М. Ю.“, което впоследствие
е прехвърлено, има документално доказана цена на придобиване и тя е
категорично и несъмнено не е нула. Иска се отмяна на акта по доводи, подробно
изложени в представената по делото писмена защита. Претендират се разноски по
делото.
Ответникът по жалбата – Директор на Дирекция “ОДОП ”– Пловдив при ЦУ
на НАП, чрез процесуалния си представител, счита жалбата за неоснователна,
поради което настоява за отхвърлянето и. Претендира присъждане следващото се юрис***ско възнаграждение.
Пловдивският
Административен Съд – Второ отделение, седми състав, след като прецени
поотделно и в съвкупност събраните в настоящото произ-водство
доказателства, намира за
установено следното.
Ревизията на жалбоподателя е започнала със Заповед за възлагане на
ревизия /ЗВР/ № Р-16000917007031-020-001/16.10.2017 г. (л.315), издадена от
началник сектор «Ревизии» в дирекция «Контрол» при ТД на НАП, гр. Пловдив. С
тази ЗВР е било възложено на М.Г.Д., на длъжност главен инспектор по приходите,
и С.П.С., на длъжност старши инспектор по приходите, да извършат ревизия на
жалбоподателя относно следните задължения за данък по чл.17 от ЗДДФЛ за периода
01.01.2011 г. -31.12.2011 г., като е определен срок
за приключване на ревизията до 2 месеца, считано от датата на връчване, което е
сторено на 03.11.2017 г. по електронен път.
В срока по чл.117 ал.1 ДОПК е изготвен ревизионен доклад № Р-16000 *********-092-01/16.02.2018
г. (л.78). Срещу така изготвения РД няма данни да е депозирано възражение в
срока по чл.117 ал.5 от с. к.
В срока по чл.119 ал.1 е издаден и оспореният в настоящото ревизионно
производство РА № 16000917007031-091-001/12.03.2018 г. (л.66).
Същият е бил обжалван по административен ред пред директора на Д
“ОДОП”, гр. Пловдив, който със свое решение под № 314/04.06.2018 г. (л.23) е
потвърдил изцяло РА.
По делото е приложена Заповед №
РД-09-1/03.01.2017г./л.3/ на Директор на ТД на НАП – Пловдив, с която са
делегирани съответните права, както и оптичен носител на цитираните по-горе
актове – СД (л.20).
Не се констатира нарушение на
процесуалните правила, но дори да беше налице нарушение на процесуалните норми,
следва се има предвид разпоредбата на чл.160 от ДОПК, съгласно която, съдът,
при съдебното обжалване на ревизионните актове, е задължен да разреши материалноправния спор по същество. Поради това, дори и да
констатира процесуални нарушения в хода на ревизионното производство, съдът
няма правомощието да отмени РА, само на това основание, а следва да приложи
материалния закон по отношение на установените по делото факти и да определи
конкретния размер на данъчните задължения.
От фактическа страна съдът намира за
установено следното.
Ревизираното лице М.В.Т. по смисъла
на чл.4 ал.1, т.1 от ЗДДФЛ е данъчно задължено лице по същия закон, на
основание чл.3 т.1 и чл.6 от ЗДДФЛ, за доходите, получени от него през
отделните данъчни години, попадащи в обхвата на ревизията.
В РД е посочено, че РЛ има
регистрация като ЕТ с наименование: „М-*** – М.В.“, активен от 08.04.1997г., прекъснал
дейност – 01.02. 2001г., както и земеделски производител, с начало на дейност –
21.12.2010 г. и има участие в „***“ ООД, с булстат ***,
от 21.11.2000 г., с размер на участието – 50% - 2 500 лв. Посочено е
семейно положение – женен; съпруга – М.С.Т.; членове на домакинството по
смисъла на §1 т.2 и т.3 б.“а“ от ДР на ДОПК – 2-ма души; основно жилище –
апартамент в гр.Кърджали, ***
В хода на ревизията е установено, че
съгласно договор за заем от 10.05. 2005г.(л.268), М.Т., заемодател, предоставя
заем в размер на 200 000 лв., за срок от 10 години, чрез ДСК-Кърджали,
като заемополучателят – ЕТ „М. – М. Ю.“ се задължава
да изплаща (погасява) ежемесечно, съгласно погасителния план по договорите за
кредит между ДСК и М.Т., редовно и в срок, всички вноски и такси по двата
кредита в банка ДСК – Кърджали до пълното погасяване. След изплащане на двата
кредита, заемополучателят следва да заплати на М.Т.
сумата от 60 000 лв. като цена по този договор.
Установено е, че съгласно т.7 от
договора, за всеки ден закъснение по погасяването на кредитите, ЕТ „М. – М. Ю.“
дължи на М.Т. по 2 000 лв. за всеки просрочен ден до пълното погасяване на
кредитите. Установено е също така и, че ако
двата кредита станат изискуеми и/или съдебни от ДСК, към натрупаната
сума по т.7 от договора се добавя еднократна допълнителна неустойка в размер на
петкратния размер на отпуснатата заемна сума, т. е. 1 000 000 лв.
Установено е и, е на 30.11.2011г. РЛ
М.Т. – цедент, сключва договор за цесия със „***“ ООД
– цесионер (л.260), и дружеството се представлява от
управителя М.Т.. С този договор, цедентът прехвърля
възмездно на цесионера свое вземане към ЕТ „М. – М. Ю.“,
което вземане възлиза на стойност 648 000 лв. Договорено е и, че цесионерът е длъжен да заплати сумата от 100 000 лв.,
след сключване на окончателен договор за прехвърляне на собственост на НИ от
длъжника ЕТ „М. – М. Ю.“. На 30.10.2011г. е сключен анекс към догвора от 10.05.2005г., с който, съгласно т.7 и т.8 от
договора, заемополучателят признава като задължение
към М.Т. сумата от 1 500 000 лв.
На 31.10.2011 г. ЕТ „М. – М. Ю.“ издава фактура №9/ 31.10.2011г. (л.263) за
продажба на офис и ПИ с данъчна основа 540 000 лв.и начислен ДДС в размер
на 108 000 лв.
На 29.02.2012 г. е изготвен НА за
продажба на недвижимия имот на „***“ ООД.
Предвид изложеното е прието, че се
касае до придобиване на финансов актив по смисъла на §1 т.3 от ДР на ЗКПО и, че
във връзка с облагането на доходите от прехвърляне на права или имущество, в
ЗДДФЛ е използвано това понятие, независимо от обстоятелството, е физическите
лица, които не са търговци, не водят счетоводство. Посочено е, че вземанията, по своето
естество, също са финансови активи, поради което за тях е приложима нормата на
чл.33 ал.3 и свързаните с нея разпоредби на ЗДДФЛ. Според ревизиращите органи,
с прехвърлянето на вземането от 30.10.2011г., М.Т. е реализирал доход, който е
облагаем съгласно чл.33 ал.3 от ЗДДФЛ. В тази връзка е цитирана и цялата норма
на чл.11 от с. з. и според ал.2 е прието, че доходът се смята за придобит към
датата на прехвърлянето – т.е. към 30.10.2011 г. – датата на договора за цесия.
Формиран
е извод, че печалбата за тази конкретна сделка, следва да се определи, като
продажната цена се намалява с цената на придобиване на финансовия актив
(100 000 лв. – 0.00 лв. = 100 000 лв.), тъй като съгласно чл.33 ал.6,
т.3 от ЗДДФЛ, цената на придобиване е нула, когато няма документално доказана
цена на придобиване. Визирани са нормите на §1 т.3 от ДР на ЗКПО, МСС 32, т.11
и т.14. Счетено е, че при реализиране на продажба от вземането, същото се явява
получен доход по раздел V от ЗДДФЛ „Доходи от прехвърляне на права или
имущество“, т. е. горната сума следва да се обложи с данъчна ставка 10% или
дължим данък 10 000 лв.
За да потвърди РА, решаващият орган
изцяло е възприел мотивите на ревизиращия екип, като е посочил подробно
нормативната уредба, регулираща този вид отношения, включително, като е посочил
и кое обстоятелство е наложило прилагането и на МСС 32.
В хода на съдебното производство е
изслушана и приета без възражения от страните съдебно-счетоводна експертиза /ССчЕ/ (л. 443), за изготвянето на която вещото лице е
използвало: извлечения от банкови сметки в банка „ДСК“ ЕАД, РД и РА, договор за
цесия от 30.10.2011г. и други документи.
Вещото лице изчислило, че цената на придобиване за
жалбоподателя на дадените чрез цесия вземания от ЕТ„М.–М.
Ю.“ е 575 567,65 лв., от които – предоставени парични средства на ЕТ „М. –
М. Ю.“ – 200 000 лв. и платени суми за погасителни вноски по кредити – 372 567,65
лв. Така вещото лице е констатирало, че не е налице превишение
между продажната цена по договора за цесия в размер на 100 000 лв. и на
цената на придобиване на продадените чрез цесия вземания в размер на 572 567,65
лв., тъй като се получава отрицателна величина от сделката в размер на 472 567,65
лв. и не следва да се извършва преизчисление, тъй
като получената сума е отрицателна величина.
Вещото лице е установило също така, че на 31.10.2011г. и двата кредита
от банка ДСК са станали предсрочно изискуеми, като последното плащане преди
датата на предсрочна изискуемост е на 17.09.2010 г., като по кредита във валута
от 12.08.2005 г. вноските като цяло са били просрочвани, но последно платената
сума преди 31.10.2011 г. е на 31.08.2011 г. в размер на 204 евро.
При така установеното от фактическа
страна, съдът формира следните правни изводи.
Не се спори между страните, че по силата на сключен договор на 30.10. 2011 г. жалбоподателят е прехвърлил
в полза на „***“ ООД свое вземане в
размер на 200 000 лв. по договор за заем от 10.05.2005 г., сключен с ЕТ „М.
– М. Ю.“, за сумата от 100 000 лв. Съгласно този договор е постигнато
съгласие М.Т. да предостави на ЕТ два кредита от ДСК, съответно в размер на
100 000 лв. и 50 000 евро, срещу цена на договора 60 000 лв.
Спор не се формира и по отношение на
отпуснатите от банката заеми – за потребление и във валута.
Органът по приходите е квалифицирал продажбата на вземането на М.Т.
като продажба на финансов актив предвид дефиницията за финансов актив по §1 т.3 на ЗКПО във връзка с
МСС 32.11. Оспорващото лице счита, че не е реализирало доход за облагане, тъй
като сумата от продажба на този финансов актив е документално доказана.
Видно от съдържанието на изготвения ревизионен доклад, неразделна част от
обжалвания РА, органът по приходите не е
извършил облагане на ревизираното лице по ЗКПО, а се е позовал в своите изводи
на даденото легалното определение за финансов актив по ЗКПО.
Тук е необходимо да се отбележат няколко важни въпроса: на първо
място, от гледна точка на ЗКПО няма
никакви въпроси за решаване, тъй като резултатът от сделка по продажба на
вземане, сам по себе си, не е обект на облагане с корпоративен данък. Той е
част от общия счетоводен резултат. Обектът на облагане с корпоративен данък е
данъчният финансов резултат, който е резултатна величина и се получава от
счетоводния финансов резултат лед извършване на увеличения и намаления,
регламентирани в ЗКПО – чл.18, чл.19, чл.21 и чл.22.
На второ място, съгласно чл.50 ал.1, т.1 от ЗДДФЛ местните ФЛ подават ГДД по чл.50 от с. з. за придобити през годината
доходи, подлежащи на облагане с данък върху общата годишна данъчна основа.
Нормата на чл.17 от ЗДДФЛ определя
общата годишна данъчна основа като сбор от годишните данъчни основи по
чл.25(доходи от трудови правоотношения), чл.30 (за доходите от друга стопанска
дейност), чл.32 (за доходите от наеми), чл.34 (за доходите от прехвърляне на
права и имущество) и чл.35 (за доходите от други източници).
В случая се касае за доход от
прехвърляне на права. Определянето на облагаемите доходи от продажба на акции и
други финансови активи, както и доходите от търговия с чуждестранна валута е
регламентирано в раздел V „Доходи от прехвърляне на права или
имущество“
По правило, годишният данък за
доходи от трудови правоотношения се определя от работодателя (чл.49 ал.1 от ЗДДФЛ). А съгласно чл.33 ал.3 от ЗДДФЛ, облагаемият доход от продажба или
замяна на акции, дялове, компенсаторни инструменти, инвестиционни бонове и
други финансови активи, както и от търговия с чуждестранна валута, е сумата от
реализираните през годината печалби, определени за всяка конкретна сделка,
намалена със сумата от реализираните пред годината загуби, определени за всяка
конкретна сделка.
По отношение на определянето на
понятието „други финансови активи“ следва да се има предвид, че правната норма
на чл.3 т.2 от Закона за пазарите на финансови инструменти (обн.
ДВ, бр.52 от 29.06.2007 г., в сила от 01.11.07г., послед.
изм., ДВ, бр.95 от 2009г.) предмет на регулиране са инструменти, различни от
ценни книжа, които могат да бъдат инструменти на паричния пазар, дялове на
предприятия за колективно инвестиране, фючърси,
опции, валута, лихвени проценти и други деривативни
инструменти, задълженията по които, могат да бъдат изпълнени чрез парично
плащане или чрез доставка, когато се търгуват на регулиран пазар и/или на
многостранна система за търговия.
Съгласно §1, т.3 от ДР на ЗКПО,
финансов актив е активът, определен в приложимите счетоводни стандарти, в т. ч.
компенсаторните инструменти по смисъла на чл.2 от Закона за сделките с
компенсаторните инструменти. Когато лицето не е предприятието по смисъла на
ЗСч, както е в настоящия случай, за целите на изр. първо, приложимите
счетоводни стандарти са международните счетоводни стандарти, приложими в
страната за съответната година.
Съгласно т.11 от МСС 32 - Финансови
инструменти, финансов актив е всеки актив, който е: парични средства; договорно
право да се получават парични средства или друг финансов актив от друго
предприятие или договорно право да се разменят финансови активи с друго
предприятие при условия, които са потенциално благоприятни за предприятието;
капиталов инструмент на друго предприятие.
В т.14 от МСС 32 е посочено, че за
целите на дефинициите от стандарта, терминът „предприятие“ включва: физически
лица, търговски дружества, юридически лица, фондове и правителствени
агенции.
Съгласно чл.33 ал.4 от ЗДДФЛ –
реализираната печалба/загуба по ал.3 за всяка сделка се определя, като
продажната цена се намалява с цената на придобиване на финансовия актив. Когато
финансови активи от един вид, издадени от едно лице, са с различни цени на
придобиване и впоследствие се продава част от тях и не може да бъде доказано
коя част се продава, цената на придобиване на всеки един от тях е средно
претеглена цена, определена въз основа на цената на придобиване на държаните
към датата на продажбата финансови активи от същия вид и издател. Продажбата
цена включва всичко придобито от лицето във връзка с продажбата – чл.33 ал.5, а
цената на придобиване е документално доказаната цена на придобиване – чл.33
ал.6.
Доходите от продажба на акциите и
други финансови активи се декларират чрез попълване на Приложение № 5 със
съответните кодове.
На следващо място, съгласно чл.99 и следв. от ЗЗД цесията е договор, по силата на който,
кредиторът на едно вземане /цедент/ го прехвърля на
трето лице /цесионер/, освен ако в закона, договора
или естеството на вземането не допуска това. Договорът за цесия е консенсуален договор, т.е. с постигането на съгласието
между страните по този договор, цедентът се
разпорежда с вземането си, а цесионерът става титуляр
на вземането по отношение на цедента. Прехвърлянето на вземането има действия по
отношение на трети лица и на длъжника, от деня, когато то бъде съобщено на
последния от предишния кредитор.
По правило е каузален договор –
чл.26 ал.2 от ЗЗД (проф.А. К., „Облигационно право“, изд. „С.“, 2001, стр.431),
като основанието може да бъде различно – продажба, дарение, даване вместо
изпълнение. В конкретния случай няма спор, че през 2011г. Т., в качеството си
на цедент, е извършил валидно разпореждане със свое
парично вземане, произтичащо от договор за заем от 10.05.2005 г., сключен между
него и ЕТ „М. – М. Ю.“ в полза на трето лице – „***“ ООД, цесионер,
по силата на валидно сключен договор за продажба от 30.10.2011 г. Или иначе
казано, така сключеният договор за цесия е породил своето правно действия.
От гледна точка на ЗДДФЛ,
последиците от прехвърляне на вземане пораждат задължение за облагане и това
следва от чл.12 ал.1 ЗДДФЛ,според която норма, облагаеми по този закон за
доходите от всички източници, придобити от ДЗЛ през данъчната година, с
изключение на доходите, които са необлагаеми по силата на закона.
Каза се по-горе, доходът от
прехвърляне на права или имущество е определен като вид доход по чл.10 ал.1,т.5
от ЗДДФЛ и е регламентиран в раздел V.
От своя страна, чл.11 ал.2 от ЗДДФЛ
определя момента на придобиване на дохода. В случаите на продажба, замяна или
друго възмездно прехвърляне на права и имущества по чл.33 ал.3 от ЗДДФЛ,
доходът се смята придобит към датата на прехвърлянето. Следва да се посочи, че
с тази разпоредба, е въведено изключение от общия принцип по чл.11 ал.1 от
с.з., че доходът се смята за придобит към датата на получаване на престацията, респ. към датата на плащане. В случая се касае
за възмездно разпореждане с парично вземане, което по силата на чл.10 ал.1, т.5
от ЗДДФЛ е отделен вид доход и моментът на придобиването му е изрично уреден в
закона.
Страните спорят относно цената на неговото придобиване. Според приходната
администрация тази цена е нула, поради липсата на документално доказана цена. Според жалбоподателя придобивната цена на неговото вземане е 572 567,65 лв.
лв., която съотнесена към продажната цена, сочи за
реализирана загуба в размер на 472 567,65 лв., а не печалба.
Съгласно чл.33 ал.6, т.3 от с.з., цената на придобиване по ал.1, 2 и 4 е
нула - когато няма документално доказана цена на придобиване, включително за
имущество, придобито по дарение, или за акции и дялове, получени при
разпределение на печалба или друг източник на собствен капитал. Органите по
приходите неправилно не са направили разграничението между стойността на
вземането 100 000 лв., като обект на прехвърляне по договора за цесия и цената
на придобиване по смисъла на чл.33 ал.4 във връзка с ал.6, тъй като безспорно
се установи, че налице безспорни доказателства за заплащане на различни суми от
РЛ, а именно: - главници, лихви и такси по двата кредита на банка „ДСК“ ЕАД,
отпуснати през 2005 г. и обслужвани от РЛ от 2005г. до 2013г.
С договора за цесия Т. е прехвърлил свое вземане. Вземането представлява субективно право. Съгласно
правната доктрина, субективното право е призната и осигурена с държава принуда
възможност за носителя му, да получи едно имуществено или неимуществено благо/ така
профМ.П., Гражданско право - Обща част, 2002г.,
стр.173/. Тази теоретична постановка, съотнесена към
казуса, налага извод, че сумата от 572 567,65 лв. е имущественото благо,
което М.Т. има право да получи във връзка с предоставен от него паричен заем в
размер на 200 000 лв. Тази сума е обект/предмет/ на неговото вземане, но
не и цена, на която той е получил това вземане. Предвид тези разсъждения съдът
кредитира заключението на ССчЕ, според което цената
на придобиване на продаденото чрез цесията вземане от Т. е именно 572 567,65 лв.
Неправилно органът по приходите е приел, че цената на придобиване в случая
не е доказана. При преценката на документалната обоснованост на цената на
придобиване следва да се държи сметка за естеството на вземането, предмет на
разпореждане по договора за цесия. В случая се касае да прехвърляне на вземане
по договор за заем, предоставен в резултат на теглени два кредита от банка
„ДСК“ЕАД в размер, съответно на 100 000 лв. и 50 000 евро и разходи
във връзка с обслужването на тези кредити. Разходите за придобиване на това
вземане са разходите за главници, лихви и такси за периода от 19.05. 2005г.–18.04.2013г./по договора за
кредит за текущо потребление от 19.05.05г./ и за периоди 12.08.2005г. –
02.03.2011г., 02.03.2011г. – 22.04.2013г. и от 12.08. 2005г. – 02.03.2011г.(по
договора за кредит във валута от 12.08.2005г.). Размерът на тези разходи е
установен по делото от представените документи – договори за кредит от банка
„ДСК“ ЕАД, банкови извлечения, подробно описани в заключението по ССчЕ, като всички тези разходи за платени главници, лихви и
такси са документално доказани.
Поради това и доказването на цената на придобиване по чл.33 ал.6 т.3 от ЗДДФЛ на главници, лихви и такси, следва да бъде съобразена с документите,
които не са оспорени от ответника, и от които се установяват платените суми за
основните партиди на кредитите, платени главници, платени суми по „Отнесени
главници в просрочие“, платени суми по „Отнесени
лихви в просрочие“, и които според заключението на ССчЕ, неоспорено от страните, и което съдът кредитира като
коректно и безпристрастно изготвено; същите са на стойност 372 567, 65 лева,
както и не превишават цената по договора за цесия.
Предвид изложеното съдът намира за основателно възражението на жалбоподателя,
че продажбата на вземане по договор от 30.10.2011г. е на загуба и
жалбоподателят не е реализирал облагаем доход по чл.33 ал.3 във връзка с
ал.4 в размер на 100 000 лв. Този доход незаконосъобразно е включен в
данъчната основа за 2011г. и неправилно за него са определени данъчни
задължения в размер на 10 000 лв., поради което жалбата следва да бъде
уважена, а РА, като неправилен и незаконосъобразен – отменен.
При този изход на спора и предвид претенциите на страните за присъждане на
разноски по делото, съдът намира, че такива се следват на жалбоподателя и
същите се констатираха в размер на 1 830 лева,представляващи – 50 лева ДТ,
400 лева депозит за ССчЕ и 1 380 лева адвокатско
възнаграждение.
Ето защо и поради
мотивите, изложени по – горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪД – ІІ отд.,
VІІ състав :
Р
Е Ш И
ОТМЕНЯ Ревизионен акт № Р-16000917007031-091-001/12.03.2018 г., издаден от Н.Ж.К.,
на длъжност началник сектор «Ревизии», възложил ревизията, и М.Г.Д., на
длъжност главен инспектор по приходите, потвърден с Решение № 314/04.06.2018г.
на Директор на Дирекция „Обжалване и данъчно – осигурителна практика“/Д„ОДОП“/
– Пловдив при ЦУ на НАП, в обжалваната част, в която е установен данък върху
годишната данъчна основа по чл.17 от ЗДДФЛ за 2011 г. в размер на 10 000 лева
и лихви в размер на 2 793,78 лева, като НЕЗАКОНОСЪОБРАЗЕН.
ОСЪЖДА
Дирекция „ОДОП“ – Пловдив при ЦУ на НАП да
заплати на М.В.Т. с адрес *** сумата от 1 830/хиляда осемстотин и
тридесет/лева разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в 14 – дневен срок от съобщението до
страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ :