Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 22.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на втори декември две хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 35 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК (отм.), вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Б.Д.“ ЕАД срещу К.А.М. за признаване за установено по отношение на ответницата,
че дължи на ищеца следните суми: 2687,88 лв. – главница по Договор за кредит за
текущо потребление от 08.02.2008 г. за периода 28.11.2014 г. – 08.02.2018 г.,
334,32 лв. – договорна лихва за периода 28.11.2016 г. – 08.02.2018 г. (след
допуснато в о. с. з. на 11.09.2020 г. намаление на иска от сумата от 4084,33
лв. на сумата от 334,32 лв.), 857,24 лв. – неустойка за забава за периода 17.12.2016
г. – 08.02.2018 г. (след
допуснато в о. с. з. на 11.09.2020 г. намаление на иска от сумата от 1296,19
лв. на сумата от 857,24 лв.), 1317,57 лв. – обезщетение за забава за периода
08.02.2018 г. – 14.11.2019 г. (след допуснато в о. с. з. на 11.09.2020 г.
намаление на иска от сумата от 1438,27 лв. на сумата от 1317,57 лв.), и 320 лв.
– такси и несъдебни разноски (след допуснато в о. с. з. на 11.09.2020 г. намаление
на иска от сумата от 451 лв. на сумата от 320 лв.), ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
18.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми е
издадена Заповед № 344/19.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 1244/2019 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че
сключил на 08.02.2008 г. с наследодателя на ответницата – Ц.М.М., договор за
кредит за текущо потребление, по силата на който ѝ предоставил сумата от
15 000 лв. със срок на издължаване от 120 месеца. Страните уговорили, че
кредитополучателят дължи лихви върху предоставената сума, като предвидили вида,
размера и начина на изчисляване на същите. Посочено е, че договорната лихва се
формирала от базов лихвен процент за този вид кредити, определян периодично от
банката, и надбавка, която можело да бъде намалена с отстъпка съгласно
Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК
Партньори“. Последните предвиждали отстъпка от 2 %, в случай че кредитополучателят
осигури кредитен оборот по разплащателната сметка в размер, равен на
погасителната вноска по кредита, увеличена със средствата за издръжка за един
член от семейството/работна заплата, две заявени или платени услуги и „ДСК
Директ“. Към датата на сключване на договора базовият лихвен процент бил в
размер на 5,19 %, а стандартната надбавка възлизала на 7,51 %, като след
намаляването ѝ с отстъпка от 2 % лихвеният процент по кредита бил в
размер на 10,70 %. Твърди се, че при сключване на договора наследодателят на
ответницата ползвал отстъпка в размер на 2%, която била отнета през м. април
2008 г. поради нарушаване от негова страна на условията по програмата.
Поддържа, че кредитополучателят починал на 25.07.2010 г., като след смъртта му
кредитът не бил обслужван. Последното плащане било извършено на 18.06.2010 г.
Посочено е още, че положил усилия да издири наследниците на кредитополучателя,
поради което инициирал производство по реда на чл. 51 ЗН. Призована била
ответницата К.А.М., която представила удостоверение за отказ от наследство. Но
тъй като ответницата била приела наследството с конклудентни действия преди да
извърши отказ от него, с решение по гр. д. № 772/2018 г. по описа на РС
Свиленград този отказ бил признат за нищожен. Предвид изложеното счита, че
ответницата следвало да отговаря за задълженията на кредитополучателя по
договора за кредит. Поради това пристъпил към принудително събиране на
вземанията си по договора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК. Образувано било ч. гр. д. № 1244/2019 г. по описа на
РС Свиленград, по което била издадена заповед за изпълнение на парично
задължение. Тъй като срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът подал
възражение, в съответствие с указанията на съда предявил иск за съществуване на
вземането си. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата К.А.М., с който
изразява становище за неоснователност на исковите претенции. Поддържа, че
дългът е погасен поради изтекла погасителна давност.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.
гр. д. № 1244/2019 г. по описа на РС Свиленград в полза на ищеца е издадена
Заповед № 344 от 19.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК срещу ответницата К.А.М. и поръчителя И.К.У.за солидарно заплащане на
следните суми: 11 869,11 лв. – главница по Договор за текущо потребление от
08.02.2008 г., 13 028,81 лв. – договорна лихва за периода 28.03.2010 г. – 08.02.2018
г., 3840,42 лв. – неустойка за забава за периода 28.04.2010 г. – 08.02.2018 г.,
4127,51 лв. – обезщетение за забава за периода 08.02.2018 г. – 14.11.2019 г., и
451 лв. – такси и несъдебни разноски, ведно със законната лихва върху
главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 19.11.2019 г.,
до окончателното изплащане на вземането, както и деловодни разноски в размер на
666,34 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение. В срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжниците са подали възражения, поради което на
основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК за частично установяване на вземането си срещу ответницата в срока по
чл. 415, ал. 4 ГПК.
От Договор за кредит за
текущо потребление от 08.02.2008 г. се установява, че между „Б.Д.” ЕАД от една
страна, и кредитополучателя Ц.М.М., от друга страна, е сключен договор за
кредит, по силата на който банката се е задължила да предостави на кредитополучателя
сумата от 15 000 лв. Съгласно чл. 2 от посочения договор срокът за издължаване
на кредита е 120 месеца, считано от датата на неговото усвояване. В чл. 6 е
предвидено, че падежната дата е 28-мо число на месеца, а
според клаузата на чл. 7 за предоставения кредит кредитополучателят заплаща
лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян
периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка
съгласно условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма
„ДСК Партньори“. Посочено е още, че към датата на сключване на договора базовият
лихвен процент е 5,19 %, а стандартната надбавка – 7,51 %, като е намалена с 2
процентни пункта, или лихвеният процент по кредита е общо 10,70 %. Съгласно чл.
4.1 от Условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК
Партньори“ кредитополучателят има право на отстъпка от 2 процентни пункта, ако
осигури кредитен оборот по разплащателната сметка в размер, равен на
погасителната вноска по кредита, увеличена със средствата за издръжка на един
член от семейството/работна заплата, две заявени или платени услуги и „ДСК
Директ“. Отстъпката се отнема, ако клиентът не осигурява минималните месечни
постъпления по разплащателната си сметка, посочени в чл. 4. От погасителния
план се изяснява, че кредитополучателят е следвало да погаси главницата и
лихвата по кредита на 120 месечни вноски, от които 119 в размер на 204,99 лв. и
една в размер на 75,24 лв., считано от 28.02.2008 г. до 08.01.2018 г., като дължимата
лихва е в размер на 9361,85 лв.
В чл. 9.3 от Общите
условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, представляващи
неразделна част от настоящия договор за кредит (чл. 12 от договора), е
посочено, че кредиторът има право едностранно да променя базовия лихвен процент
и таксите, за което уведомява кредитополучателя по подходящ начин, като
промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия: при
изменение от поне 1 % за месец на стойностите на LEONIA, EURIBOR, LIBOR; при
изменение от поне 1 % за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар;
при изменение от поне 0,5 % за месец на индекса на потребителските цени на
България (CPI); въвеждане на рестрикции от страна на Централната Банка върху
банковата система и/или върху Банка ДСК; промени в нормативните актове, както и
в регулациите на Централната Банка, засягащи функционирането и изискванията към
банките; при изменение от поне 10 % за месец на стойностите на средните годишни
пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции,
обявени в статистиката на Централната Банка; съществена промяна в паричната
политика на Централната Банка, като премахване на валутния борд, обезценка на
лева, деноминация на лева, смяна на парите. Според чл. 19.1 от ОУ при забава на
плащането на месечна вноска от деня, следващ падежната дата, определена в
договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с
договорената лихва, увеличена с наказателна надбавка от 10 процентни пункта, а
съгласно чл. 19.2 при допусната забава в плащанията на главница и/или на лихва
над 90 дни целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в
просрочие, като до предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред
остатъкът от кредита се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
наказателна надбавка в размер на 10 процентни пункта.
Видно от чл. 13 от
договора за кредит страните са уговорили кредитополучателят да заплаща такси
съгласно Тарифата за лихвите, таксите и комисионите, които банката прилага по
извършвани услуги на клиента. В чл. 14 кредитополучателят е декларирал, че е
запознат с тарифата, действаща към деня на сключване на договора. Общите
условия на банката предвиждат, че кредитополучателят дължи административна
такса за обслужване на кредит с еднократно усвояване, такса за управление на
кредита, която в края на всяка година на падежната дата, определена в договора,
се събира от авоара по разплащателната сметка на кредитополучателя след
погасяване на месечната вноска за лихва и главница, както и други обявени от
кредитора такси и комисиони – чл. 23.1, 3 и 6.
Съгласно удостоверение
за наследници изх. № 112/27.10.2016 г., издадено от Кметство с. Малко градище,
кредитополучателят Ц.М.М. е починала на
25.07.2010 г., като е оставила за наследник нейната майка К.А.М.. По искане на
ищеца е образувано ч. гр. д. № 652/2016 г. по описа на РС Свиленград за
предоставяне на срок на основание чл. 51 ЗН на ответницата да заяви дали приема
или се отказва от оставеното наследство. Видно от съдържанието на Определение №
595 от 20.12.2016 г. по ч. гр. д. № 652/2016 г. молбата е връчена на
ответницата на 09.12.2016 г. На 19.12.2016 г. в особената книга при РС
Свиленград за отричане от наследство е вписан отказът на ответницата от
наследството, оставено от дъщеря ѝ Ц.М.М.. С Решение № 32 от 04.02.2019
г. по гр. д. № 772/2018 г. по описа на РС Свиленград, влязло в сила на
27.02.2019 г., този отказ е прогласен за нищожен, тъй като преди извършването
му ответницата се била разпоредила с оставените от наследодателя недвижими
имоти.
За изясняване на спора
от фактическа страна по делото бе изслушана съдебно-счетоводна експертиза,
чието заключение, съдът кредитира като компетентно и обосновано изготвено.
Вещото лице е установило, че ищецът е предоставил кредит за текущо потребление
на Ц.М.М. в размер на 15 000 лв. Тази сума била преведена по сметка на
кредитополучателя на 08.02.2008 г. Посочено е още, че кредитът не бил погасяван
в уговорените в погасителния план срокове. Последното плащане по договора било
постъпило на 18.06.2010 г. Съгласно предоставената от ищеца справка към момента
на подаване на исковата молба били дължими следните суми: 2687,88 лв. –
главница за периода 28.11.2014 г. – 08.02.2018 г., 4084,33 лв. – договорна
лихва за периода 28.11.2016 г. – 08.02.2018 г., 1296,19 лв. – лихвена надбавка
за забава за периода 28.11.2016 г. – 08.02.2018 г., 1438,27 лв. – обезщетение
за забава за периода 08.02.2018 г. – 14.11.2019 г., и 451 лв. – такси и
несъдебни разноски. Лихвеният процент бил променян, както следва: април 2008 г.
– 11,45 %; май 2008 г. – 13,45 %, ноември 2008 г. – 14,95 %. След извършване на
съответните изчисления вещото лице е посочило, че при лихвен % от 14,95
дължимата главница за периода 28.11.2014 г. – 08.02.2018 г. възлиза на 7365,31
лв., а при лихвен % от 12,70 дължимата главница за същия период била в размер
на 7010,95 лв. Що се отнася до договорната лихва за периода 28.11.2016 г. –
08.02.2018 г. при лихвен % от 14,95 тя била в размер на 334,32 лв., а при
лихвен % от 12,70 % – в размер на 263,83 лв. Лихвената надбавка за забава за
периода 17.12.2016 г. – 08.02.2018 г. при лихвен % от 14,95 била на стойност
857,24 лв., а при лихвен % от 12,70 – на стойност 804,82 лв. Изрично е
посочено, че при изчисляването на лихвената надбавка за забава е прилагана
наказателната лихва от 10 %. Начисленото обезщетение за забава от 08.02.2018 г.
до 14.11.2019 г. при лихвен % от 14,95 възлизало на 1317,57 лв., а при лихвен %
от 12,70 лв. – на 1254,18 лв. При лихвен % от 14,95 неплатената главница за
целия кредит била в размер на 11 869,11 лв., а неплатената договорна лихва
– в размер на 9382,80 лв. При прилагане на лихвен % от 12,70 неплатената
главница за целия срок на договора била на стойност 11 869,11 лв., а за
договорната лихва – 7208,22 лв. Видно от погасителния план годишна такса за
управление в размер на 35 лв. се начислявала всяка година на 28.01., като към
момента не били погасени таксите за периода 28.01.2012 г. – 28.01.2017 г. в общ
размер на 210 лв. Също така не била заплатена и таксата за първоначално
разглеждане на кредита в общ размер на 110 лв. с падеж 08.02.2008 г.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
За основателността на
предявените искове следва да се установи от ищеца, че по силата на процесния
договор за банков кредит е предоставил на кредитополучателя кредит в посочения
в исковата молба размер, който е усвоен, и за ответника е възникнало
задължението за връщане на получената сума съгласно уговореното, ведно с
възнаградителната лихва, както и че е било уговорено заплащане на неустойка за
забава. В тежест на ответника е при доказване на горните факти да установи, че
е погасил задълженията си.
В разглеждания случай
спрямо процесния Договор за кредит за текущо потребление от 08.02.2008 г. е
приложим ЗПК (отм.), който е действал към момента на сключването му. Видно от
съдържанието на договора са налице уговорки относно общия размер на кредита и
условията за усвояването му, лихвения процент по кредита, годишният процент на
разходите, условията за издължаване на
кредита, вкл. погасителен план, съдържащ данни за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски. Поради това не са налице основания
за обявяване на договора за недействителен на основание чл. 14, ал. 1 ЗПК
(отм.).
Следователно, договорът
от 08.02.2008 г. е породил валидна облигационна връзка между ищеца, от една
страна, и наследодателя на ответницата, от друга. Съгласно заключението на ССчЕ
се установи, че банката е изпълнила задължението си да предостави на
наследодателя на ответницата – Ц.М.М., уговорената парична сума в размер на 15
000 лв. Поради това за последната е възникнало задължение да върне усвоения
кредит заедно с уговорената възнаградителна лихва, като е следвало да заплаща
до 28-мо число на всеки месец посочената в погасителния план вноска. Видно от
ССчЕ до смъртта си на 25.07.2010 г. наследодателят Ц.М.М. е извършвала плащания
по договора, макар и с известни закъснения, като е погасила вноските за периода
28.02.2008 г. – 28.05.2010 г. След смъртта ѝ на 25.07.2010 г. поетото от
нея задължение по договора за кредит е преминало съгласно императивната
разпоредба на чл. 60, ал. 1 ЗН върху ответницата – нейна майка, която с оглед
правилото на чл. 6 ЗН е наследила цялото наследство. По делото няма спор, че
ответницата е приела наследството, тъй като се е разпоредила с имоти, собственост
на наследодателя. Заявеният от нея отказ от наследство е обявен за нищожен с
решение по гр. д. № 772/2018 г. по описа на РС Свиленград. От всичко изложено
следва, че след смъртта на кредитополучателя задължението за изплащане на
кредита е преминало върху наследника ѝ по закон – ответницата К.А.М..
За да бъде установен
конкретният размер на дълга, за съда съществува императивно задължение да
разгледа дали клаузата за изменение на лихвения процент е неравноправна. По
делото е безспорно установено, че наследодателят Ц.М.М. е заплащала със
закъснение вноските си по договора за кредит, поради което през м. май 2008 г. отстъпката
от 2 % е отнета на основание Условията за ползване на преференциален лихвен
процент по програма „ДСК Партньори“. Съдът намира, че в съответствие с
постигнатите между страните уговорки за банката е възникнало право да увеличи лихвения
процент на 12,70 % (10,70 % + отстъпката от 2 %). В случая обаче от
заключението по ССчЕ се установява, че от м. ноември 2008 г. до изтичане срока
на договора е прилаган лихвен процент в размер на 14,95 %. Съгласно константната
практика на ВКС една договорна клауза е неравноправна при наличието на следните
предпоставки: 1 клаузата да не е индивидуално уговорена; 2 да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3 да създава значителна
неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и
необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4 да е
сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за
приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената
да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не
може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението
на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля.
В случая, както беше
посочено по-горе, съгласно чл. 7 от сключения договор за кредит за текущо
потребление от 08.02.2008 г. кредитополучателят се е задължил да заплаща лихва,
формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора,
и надбавка от 7,51 %, която може да бъде намалена с отстъпка от 2 % съгласно
условията за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК
Партньори“. Т. е. към датата на сключване на договора лихвеният процент по
кредита е общо 10,70 %, а след отнемане на отстъпката – в размер на 12,70 %. В
чл. 7.1 и чл. 9.3 от ОУ е предвидено, че кредитът се олихвява с фиксирана и/или
плаваща лихва, състояща се от базов лихвен процент и надбавка, посочени в
договора, както и че кредиторът има право да променя базовия лихвен процент, за
което уведомява кредитополучателите по подходящ начин. Установяването в процеса
на обстоятелството, че определено условие от договора и ОУ е индивидуално
уговорено е поставено в тежест на ищцовото дружество на основание специалната
норма на чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В хода на производството ищецът не е представил
доказателства, че включването на клаузите за формиране и изменение на лихвения процент
са в резултат на изричното им обсъждане и постигане на съгласие с потребителя
по отношение на тяхното съдържание. Поради това съдът намира, че след като по
делото не е установено от ищеца, че тези клаузи са индивидуално уговорени, то
следва да се приеме, че клаузите на чл. 7 от договора за кредит, предвиждаща,
че базовият лихвен процент се определя периодично от кредитора, чл. 7.1 и чл.
9.3 от ОУ са били изготвени от банката предварително и кредитополучателят не е
имал възможност да влияе върху съдържанието им при сключването му.
Поради това и съобразявайки
горната практика на ВКС, съдът намира, че тези уговорки са неравноправни по
смисъла на чл. 143 ЗЗП. В тази връзка следва да се отчете, че промяната на
базовия лихвен процент е предоставена изцяло на преценката на банката, без да е
посочена методика за промяната му, с която да може да се аргументира
основателна причина по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП или зависимост от външни
фактори съгласно чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, поради което по отношение на тези
клаузи посочените изключения не са приложими. В клаузата на чл. 9.3 от ОУ се
съдържа единствено изброяване на обективните фактори като условия, при които
банката може да извърши промяната, но не е посочен никакъв алгоритъм и правила,
по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства и правило
за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с изменението на
стойностите на факторите, които са посочени като основание за промяната (така
Решение № 299 от 15.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 2023/2017 г., II т. о., ТК,
отнасящо се до идентични клаузи на същата банка). На следващо място, от така
формулираните в ОУ предпоставки за промяна на БЛП се извежда, че кредиторът
определя нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница във всеки
случай на промяна на БЛП. Последното, обаче, е предвидено като право единствено
в полза на кредитора, едностранно по негова преценка в зависимост от настъпване
на някое от предвидените условия. От друга страна, в договора, както и в ОУ
липсва възможност и право на кредитополучателя да поиска аналогична промяна,
тогава, когато промяната в условията, определящи БЛП, биха довели до намаляване
на същия, т. е. в случаите, в които промяната на условията е в интерес на кредитополучателя.
От изложеното следва, че задължението на кредитора по чл. 8.1 от ОУ, свързано с
определяне на нов размер на месечната вноска за лихва и/или главница, е
поставено в зависимост от условията по чл. 9.3 от ОУ – промяна на БЛП, чието
изпълнение е поставено в зависимост единствено от неговата воля.
Предвид горното, съдът
приема, че банката е уговорила възможност едностранно да изменя
възнаградителната лихва при липса на ясен механизъм и конкретни параметри за
това и при непредвидена възможност за потребителя да се откаже безусловно от
договора. Това поставя кредитополучателя в неравноправно положение по смисъла
на чл. 143 ЗЗП, тъй като уговорките не отговарят на изискването за
добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията
на търговеца и потребителя. По изложените съображения следва да се приеме, че
клаузите на чл. 7 от договора в частта, предвиждаща, че базовият лихвен процент
се определя периодично от кредитора, чл. 7.1 и чл. 9.3 от ОУ са нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Ето защо, съдът приема,
че наследодателят на ответницата не е дължал завишения размер на
възнаградителната лихва по процесния договор. Съгласно Решение № 92/09.09.2019 г.
по т. д. № 2481/2017г. на ІІ т. о. на ВКС при обявяване на нищожността на
клаузата, с която се въвежда променлива лихва, по кредита продължава да се
дължи лихвения процент, първоначално уговорен между страните при сключване на
договора, като сбор от стойността на определен от банката основен лихвен
процент и посочената в договора фиксирана надбавка. Или се налага изводът, че
дължимият към деня на сключване на договор лихвен процент, макар и уговорен
като променлив, остава да действа между страните като фиксирана лихва за целия
срок на договора. По тези съображения и с оглед изложеното по-горе за наличието
на основание за изменение на лихвения процент от 10,70 % на 12,70 % съдът
намира, че именно този лихвен процент е следвало да се приложи до изтичане
срока на договора. Поради това и след приспадане на извършените от
наследодателя плащания съобразно заключението по ССчЕ съдът счита, че ответницата
е следвало да заплати на ищеца неплатената главница в общ размер на 11 869,11
лв. и договорната лихва в размер на 7208,22 лв. Тъй като с оглед принципа на
диспозитивното начало ищецът претендира суми в по-малък размер, дължими са
главницата в размер на 2687,88 лв. за периода 28.11.2014 г. – 08.02.2018 г. и договорната
лихва в размер на 263,83 лв. за периода 28.11.2016 г. – 08.02.2018 г.
В случая задълженията за
заплащане на месечните вноски по договора за кредит са срочни, тъй като
страните са уговорили изрично дата, на която те следва да бъдат изпълнени, която
настъпва всеки месец за периода на действие на договора и от която те стават
изискуеми. Тъй като кредитополучателят е починал и предмет на разглеждане в
производството са вземания, чийто падеж е настъпил след неговата смърт, то
приложение следва да намери императивната разпоредба на чл. 84, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, която предвижда, че когато денят за изпълнение на задължението, който е
определен, е изтекъл след смъртта на длъжника, неговите наследници изпадат в
забава след изтичане на 7 дни от поканата. Именно такъв е и разглежданият
случай, тъй като падежите на месечните вноски след 28.07.2010 г. са настъпили
след смъртта на кредитополучателя, поради което, за да изпадне в забава и да се
начислява неустойка по чл. 19.1 от ОУ, ответницата е следвало да бъде поканена
да заплати задълженията си. Препис от договора за кредит ѝ е връчен с
молбата на кредитора по чл. 51 ЗН за определяне на срок за приемане на
наследството на 09.12.2016 г., от което следва, че от 17.12.2016 г. е изпаднала
в забава. Според заключението на вещото лице при възприетия от съда лихвен
процент начислената неустойка за периода 17.12.2016 г. – 08.02.2018 г. възлиза
на 804,82 лв., а обезщетението за забава за периода 08.02.2018 г. – 14.11.2019
г. – на 1254,18 лв. Ответницата е следвало да заплати и сумата от 320 лв., представляваща
такси за управление на кредита за периода 28.01.2012 г. – 28.01.2017 г. и такса
за разглеждане на искането за кредит. Доколкото тези такси са предвидени в
тарифата към договора за кредит и действащият към този момент ЗПК (отм.) не е
предвиждал забрана за заплащането им, съдът приема, че за ответницата е
възникнало задължение да ги погаси.
С оглед установяване
частичната дължимост на претендираните суми следва да се разгледа и въведеното
от ответницата възражение за погасителна давност. В съдебната практика се
приема, че връщането на предоставената за ползване сума на погасителни вноски
представлява по своята същност изпълнение на основното задължение на длъжника
на части (чл. 66 ЗЗД). Ето защо, приложима по отношение на това задължение е
общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД, а не кратката тригодишна давност по
чл. 111, б. „в“ ЗЗД (така Решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г.
на ВКС, II т. о.). Тригодишната давност намира приложение по отношение на
претендираните договорна лихва и обезщетения за забава. Също така с тригодишна
давност се погасява и начисляваната всяка година такса за управление на
кредита, която съставлява периодично плащане съгласно разясненията, съдържащи
се в Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2011 г.,
ОСГТК. Начислената еднократно такса в размер на 110 лв. за разглеждане на
искането за кредит се погасява след изтичане на общата петгодишна давност. Разпоредбата
на чл. 116, б. „б” ЗЗД предвижда, че давността се прекъсва с предявяване на иск
или възражение, като в хипотезата на установителен иск по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В настоящия случай
заявлението е подадено на 18.11.2019 г., като към този момент не е било
погасено по давност нито едно от претендираните задължения за главница,
договорна лихва, неустойка или обезщетение за забава. При подаване на исковата
молба ищецът е съобразил направено възражение в заповедното производство от
ответницата, като е поискал присъждането на горепосочените вземания за
периодите, за които не е бил изтекъл предвиденият в закона давностен срок. С
изтичане на петгодишна давност от падежа на 08.02.2008 г. се е погасило
задължението за изплащане на еднократната такса в размер на 110 лв. В случая
към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.11.2019 г., е била изтекла кратката тригодишна давност за
падежиралите такси управление за периода 28.01.2012 г. – 28.01.2016 г., като се
дължи заплащането единствено на начислената такса управление на 28.01.2017 г. в
размер на 35 лв.
Предвид всичко изложено
съдът намира, че следва да се уважат предявените установителни искове за
признаване, че съществува вземане на „Банка ДСК” АД по отношение на ответницата
К.А.М. за следните суми: 2687,88 лв. – главница за периода 28.11.2014 г. –
08.02.2018 г., 263,83 лв. – договорна лихва за периода 28.11.2016 г. –
08.02.2018 г., 804,82 лв.– неустойка за забава за периода 17.12.2016 г. –
08.02.2018 г., 1254,18 лв. –обезщетение за забава за периода 08.02.2018 г. – 14.11.2019
г., и 35 лв. – такса управление за 2017 г., ведно със законната лихва върху
главницата от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.11.2019 г., като за
разликата до пълните предявени размери от 334,32 лв. – договорна лихва, 857,24
лв. – неустойка, 1317,57 лв. – обезщетение за забава, и 320 лв. – такси и
несъдебни разноски, се отхвърлят като неоснователни и недоказани.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР №
4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на
чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на
разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на
спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в
заповедното производство.
В заповедното
производство на ищеца са присъдени разноски за платена държавна такса в размер
на 666,34 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., а ответницата
е заплатила 300 лв. за адвокатско възнаграждение. В исковото производство
ищецът е направил разноски за държавна такса в размер на 215,14 лв. и депозит
за вещо лице в размер на 400 лв., като е бил защитаван от юрисконсулт. От своя
страна, ответницата е заплатила 1000 лв. за адвокатско възнаграждение. Съгласно
разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични
търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били
защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на
чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към
Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25, ал. 1 ЗПП
предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лв., а в
исковото – от 100 до 300 лв. Предвид вида и характера на извършените
процесуални действия, съдът определя на ищеца възнаграждение за юрисконсулт в
размер на 50 лв. за заповедното и 200 лв. за исковото производство. Доколкото
настоящият иск не е предявен за цялата сума, предмет на заповедното
производство, на ищеца следва да се присъдят разноски съобразно уважената част,
които възлизат на 108,49 лв. – арг. чл. 78, ал. 1, вр. ал. 4 ГПК. По отношение
разноските на ищеца в исковото производство следва да се съобрази, че посочените
в списъка по чл. 80 ГПК разноски са сторени за първоначалните претенции (преди
намалението им), поради което ответницата дължи разноски съобразно уважената
част от иска преди изменението му или общо 413,04 лв. В разглежданата хипотеза
ищецът няма право на разноските, направени за тази част, в която производството
е било прекратено, доколкото при частично прекратяване на делото разноски се
дължат на ответника, ако е направил искане в тази насока. Съгласно разпоредбата
на чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция,
съдът се произнася и по искането за разноски. От това следва, че за сумите, за
които ищецът не е предявил установителен иск, следва да се присъдят разноски на
ответницата от съда в заповедното производство при обезсилване на заповедта за
изпълнение, а по отношение разноските при частично прекратяване ответницата е
следвало да направи искане за допълване на прекратителното определение по реда
на чл. 248 ГПК (така Решение № 459
от 05.12.2016 г. по в. гр. д № 679/2016 г. по описа на ОС Хасково). Поради
това с настоящото решение съдът ще съобрази единствено сторените от ответницата
разноски за частта, за която исковете са отхвърлени. В тази връзка, като взе
предвид фактическата и правна сложност на делото, съдът намира възражението на
ищеца за прекомерност на адвокатското възнаграждение за неоснователно,
доколкото същото не надвишава значително минималния размер, предвиден в
разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет. Ето защо,
съдът счита, че съобразно отхвърлената част от исковете разноските на
ответницата в заповедното производство възлизат на 4,24 лв., а в исковото – на 47,33
лв. От това следва, че по компенсация на ищеца следва да се присъдят разноски в
заповедното производство в размер на 104,25 лв., а в исковото производство – на
стойност 365,71 лв.
Така мотивиран, РС
Свиленград
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 4 ЗПК (отм.), вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД по отношение на К.А.М., ЕГН: **********, адрес: ***, че
дължи на „Банка ДСК” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***,
следните суми: 2687,88 лв. – главница за периода 28.11.2014 г. – 08.02.2018 г.,
263,83 лв. – договорна лихва за периода 28.11.2016 г. – 08.02.2018 г., 804,82
лв. – неустойка за забава за периода 17.12.2016 г. – 08.02.2018 г., 1254,18 лв.
– обезщетение за забава за периода 08.02.2018 г. – 14.11.2019 г. и 35 лв. –
такса управление за 2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 18.11.2019 г., до окончателното
изплащане на вземането, като за разликата над сумата от 263,83 лв. до пълния
предявен размер от 334,32 лв. за договорна лихва, над сумата от 804,82 лв. до
пълния предявен размер от 857,24 лв. за неустойка за забава, над сумата от
1254,18 лв. до пълния предявен размер от 1317,57 лв. за обезщетение за забава и
над сумата от 35 лв. до пълния предявен размер от 320 лв. за такси ОТХВЪРЛЯ исковете, за които суми е
издадена Заповед № 344/19.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч. гр. д. № 1244/2019 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА К.А.М., ЕГН: **********, адрес: ***, да заплати на „Банка
ДСК” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 104,25
лв., представляваща разноски в заповедното производство, и сумата от 365,71 лв.
– разноски в исковото производство по компенсация.
Решението подлежи на
обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му
на страните.
Районен съдия: