Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 11.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЬД, ГО, ІІ Е въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на деветнадесети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при участието на
секретаря Елеонора Г., като разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр.
д. № 11830 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 ГПК – чл. 273 ГПК.
С решение № 186723/07.08.2019 г., постановено по гр. д. № 19334/2019 г. по описа на СРС, I ГО, 161 състав, П.на Р.Б.е осъдена да заплати на Р.А.М., на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ , сумата от 3 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 13.03.2018 г. до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от разследването и повдигането на обвинение в престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 вр. с ал.1 вр. с ал.2 НК, за което в последствие ищецът е оправдан с влязла в сила присъда № 32/30.11.2015 г. по НОХД № 4228/2013 г. по описа на СРС, НО, 16 състав, като искът е отхвърлен за сумата от 7 000 лв. - над уважената част от 3 000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв. Ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 800 лв., на основание чл.2, ал.1, т.3, пр.1 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 13.03.2018 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за имуществени вреди за адвокатска защита в наказателното производство по ДП № ЗМ-229/2010 г. по описа на 04 РУ-СДВР, пр. пр. № 51586/2009 г. на СРП. Ответникът е осъден да заплати на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. с чл.10, ал.3, изр.1 ЗОДОВ, сумата т 10 лв. - разноски по делото. Ответникът е осъден да заплати на Н.С. сумата от 496 лв., на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. с чл.38, ал.1, т.2 вр. с ал.2 ЗАдв. и чл.36, ал.2, изр.2ЗАдв. - възнаграждение за адвокатска защита.
Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която
са уважени предявените искове, е депозирана въззивна жалба от ответника П.НА Р.Б..
Излага съображения, че решението в обжалваната част е необосновано и
неправилно. Счита, че ищецът не е провел по делото пълно и главно доказване за
претърпените от него имуществени и неимуществени вреди във връзка с незаконното
обвинение. Твърди, че преди процесното обвинение на ищеца срещу него са водени
и други наказателни производства, поради което интензитетът на увреждането
спрямо него и значително по - нисък отколкото спрямо лице, което не е било
обект на наказателно преследване. Личността на ищеца следва да се съобрази при
определяне на дължимото обезщетение, с оглед неговия справедлив размер,
съгласно дадените разяснения с решение № 112/2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на
ВКС, ГК, ГО. Счита, че искът е уважен в завишен размер, като по този начин не е
проява на справедливост. Ищецът не е доказал заплащането на адвокатското
възнаграждение за защитата му в наказателното производство, както и дали
конкретния случай се отличава с фактическа и правна стойност. Моли съда да
постанови решение, с което да отмени решението в обжалваната част, като
отхвърли изцяло предявените искове, а в условията на евентуалност - да намали
присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от ищеца Р.А.М., с който я оспорва. Излага съображения, че
решението в обжалваната част е правилно и законосъобразно. Счита, че по делото
са доказани всички предпоставки за уважаване на предявените искове.
Наказателното производство е продължило 8 години и 2 месеца. През този период
ищецът е изпитвал основателен страх за бъдещето си, в каквато насока са и
ангажираните по делото показания на разпитания свидетел И.И.. Наказателното
производство, на което се позовава жалбоподателя, е водено през друг период и няма
отношение към случая. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част, като
му присъди сторените разноски по делото.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК
и чл. 235, ал.2 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното:
СРС е сезиран с
обективно, кумулативно съединени искове съответно с правно основание чл.2,
ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че с постановление на СРП на
14.01.2010 г. спрямо него е образувано наказателно производство - ДП № 229/2010
г. по описа на РУП-СДВР, пр. пр. № 51586/2009 г. на СРП. На 11.01.2011 г. е
привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 вр.
ал.1 вр. с ал.2 НК - закана за убийство.
Обвинителният акт е внесен за разглеждане в СРС на 20.12.2011 г. и е образувано НОХД № 24454/2012 г. по описа
на СРС, НО, 10 състав. На 01.11.2012 г. е постановена оправдателна присъда п
повдигнатото спрямо него обвинение. С решение от 05.03.2013 г., постановено по
ВНОХД № 194/2012 г. на СГС, ХVII наказателен
въззивен състав, делото е върнато на СРС за повторно разглеждане от друг състав
поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. След проведени
7 открити по НОХД $ 4228/2013 г. по описа на СРС, НО, 16 състав, съдебни
заседания ищецът е бил признат отново за невиновен. С решение от 13.03.2017 г.,
постановено по ВНОХД № 568/2018 г. на СГС, НО, II въззивен състав е потвърдена оправдателната присъда
на СРС. Решението е влязло в сила на 13.03.30298 г. В резултат от незаконно
повдигнатото спрямо него обвинение е претърпял имуществени и неимуществени
вреди. През време на продължилият 8 години и 2 месеца наказателен процес е
изпитвал основателен страх за бъдещето си. Притеснявал се от евентуална
осъдителна присъда. Влошили се отношенията му с неговите роднини и колеги.
Наложило се да смени работата си. От спокоен човек станал раздразнителен и
сприхав. Бил обсебен от наказателното дело - говорел на всички само за него, за
заседанията, за притесненията, които изпитвал и постоянно разказвал какво в
действителност се е случило. Това е попречило на свободните му контакти с
хората, като приятелите му се отдръпнали от него. Станал подозрителен спрямо
хората от обкръжението си. Това се отразило не само на психичното му състояние,
но и на здравословното му състояние, тъй
като започнал да вдига кръвното си налягане. Моли съда да постанови решение, с което
даосъди ответника да му заплати сумата от 10 000 лв. - обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, както и сумата от 800 лв. - обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в разходи з адвокатско възнаграждение в
наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 13.03.2018 г.
- датата на влизане в сила на оправдателната присъда, до окончателното
изплащане, както и сторените по делото разноски.
С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор
ответникът оспорва предявения иск. Счита, че същият не е подкрепен с
доказателства. Твърди, че срещу ищеца са водени и други наказателни
производства, поради което счита, че е недоказано твърдението му за
злепоставяне в обществото и отдръпване на неговите приятели. В условията на евентуалност поддържа, че претендираното
обезщетение за неимуществени вреди е завишено по размер. Твърдението на ищеца
за заплащане на адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв. счита, че не е
доказано по делото. Прави възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения
иск.
С постановление за образуване на досъдебно
производство от 14.01.2010 г. на СРП е образувано досъдебно производство срещу Р.А.М.
за това, че на 26.08.2009 г., около 14.30 ч. в гр. София, на ул. „Бунтовник“ №
54, в подземен гараж - работилница, се е заканил с престъпление срещу личността
на А.К.Д.- М., с убийство, като й заявил „Ще те убия и ще нарежа на машините в
цеха, та никой да не те намери!“ и това заканване е възбудило основателен страх
за осъществяването му - престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 вр. с ал.1 НК.
С постановление за привличане на обвиняем и вземане на
мярка за неотклонение от 11.01.2011 г. по пр. пр. № 51586/11.01.2011 г. по
описа на СРП на Р.А.М. е повдигнато обвинение за горепосоченото престъпление,
като му е взета мярка за неотклонение „подписка“.
С постановление от 18.02.2011 г. по пр. пр. №
51586/2009 г. по описа на СРП досъдебно производство № ЗМ-229/2010 г. по описа
на 04 РУ „Полиция“ СДВР, с пр.пр. № 51586/2009 г. по описа на СРП е предложено
обвиняемият Р.А.М. да бъде освободен от наказателна отговорност и да му бъде
наложено административно наказание по чл.78а НК за извършеното от него
престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 вр. с ал.1 вр. с ал.2 НК.
С разпореждане от 11.03.2011 г., постановено по НАХД №
3047/2011 г. по описа на СРС, НО, 10 състав съдебното производство по посоченото
дело е прекратено, като делото е върнато на СРП.
На 21.12.2011 г. обвинителния акт срещу Р.А.М. е
внесен в съда за горепосоченото престъпление, като е образувано НОХД №
24454/2011 г. по описа на СРС, НО, 10 състав.
На 15.02.2011 г. между Р.А.М. и адв. Н.С. и адв. С.К.е
сключен договор за правна защита и съдействие по ДП 229/2010 г. по описа на 04
РПУ-СДВР, пр. пр. 51 556/2009 г. по описа на СРП. Уговорено е адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лв. В договора е отразено, че адвокатското
възнаграждение е изплатено изцяло и в брой.
С решение № 122/01.11.2012 г., постановено по НОХД №
24454/2011 г. по описа на СРС, НО, 10 състав обвиняемият Р.А.М. е признат за
невиновен и е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление
по чл.144, ал.3, пр.1 вр. с ал.1 НК.
С решение № 282/05.03.2013 г., постановено по ВНОХД №
194/2013 г. по описа на СГС, НО, ХVII
въззивен състав е отменено горепосоченото решение и делото е върнато за ново разглеждане
от друг състав на СРС.
С присъда № 32/30.11.2015 г., постановена по НОХД №
4228/2013 г. по описа на СРС, НО, 16 състав, Р.А.М. е признат за невиновен и е
оправдан по повдигнатото обвинение в престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 вр.
ал.1 НК. В производството по посоченото дело са проведени 7 открити съдебни
заседания на 6 от които подсъдимият се е явявал лично и с процесуалния си
представител адв. Колев.
С решение № 352/13.03.2018 г., постановено по ВНОХД №
568/2018 г. по описа на СГС, НО, II въззивен
състав, е потвърдена горепосочената присъда от 30.11.2015 г. Така постановеното
решение е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.
Видно от представената справка от МВР-СДВР, ищецът е
осъден с влязла в сила присъда от 19.12.1996 г. за престъпление по чл.342-чл.343Б НК , като е освободен от наказателна отговорност по реда на чл.78А НК и му е
наложено административно наказание „глоба в размер на 1 000 лв.“. През 2008 г.
има заявителски материал за престъпление по чл.343 НК във връзка с причинена по
непредпазливост телесна повреда при ПТП.
От показанията на разпитания пред СРС свидетел И.Б.И.се
установява, че познава ищеца от 1993 г., работили заедно. Бил много весел
човек. Знаел, че започнал производство за развод със съпругата му, а след това
срещу него се водели дела и за опит за убийство. Ищецът се променил коренно.
Станал мнителен, отказвал да излиза. Наказателното производство срещу ищеца
започнало от 2010 г. - 2011 г. Ищецът непрекъснато споделял със свидетеля, че
ще го осъдят. Свидетелят имал строителна фирма. Поканил ищеца да работи при
него, но той се уединил и си стоял в къщи. Рядко се виждали, чували се по
телефона. Ищецът бил много притеснен дали няма да го осъдят, че децата му ще
знаят, че е осъден. Ищецът споделил на свидетеля, че започнал да вдига високо
кръвно, за което се лекувал. Ставал емоционално невъздържан. Разводът на ищеца
предхождал образуването на наказателното производство срещу него. Свидетелят не
знаел колко време е траел бракоразводния процес и как е приключил, както и как
ищецът е преживял развода. Ищецът не говорел за това, а дали ще бъде осъден.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна и е процесуално допустима. Разгледана
по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от
посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд
установи, че ожалваното съдебно решение е валидно, като същото е процесуално
допустимо.
Наказателното производство
срещу ищеца е образувано по обвинение, повдигнато и поддържано от СРП. Предвид
обстоятелството, че съгласно чл.136, ал.3 ЗСВ и чл.137 П.е единна и
централизирана, като същата е юридическо лице на бюджетна издръжка, ответникът
е надлежно материално – правно легитимиран да отговаря по иска, предмет на
делото.
За да бъде ангажирана отговорността
на държавата по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, следва да се установи, че ищецът е
претърпял имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена
последица от действията на органите на П.от незаконно повдигнатите му обвинения
в извършване на престъпления, за които същият е оправдан с влязла в сила присъда.
От събраните по делото доказателства, обсъдени по –
горе, се установи осъществяването на всички елементи от горепосочения
правопораждащ фактически състав.
СРП е повдигнала и поддържала обвинение срещу ищеца в извършване на
престъпление по чл.144, ал.3, пр.1 вр. ал.1 НК – престъпления против личността,
за което е предвидени наказание лишаване от свобода до 6 години.
С влязла в сила присъда
ищецът е оправдан по повдигнатите обвинения.
Съгласно последователната и
непротиворечива съдебна практика в понятието неимуществени вреди се включват
всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и
страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални
изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и
социален дискомфорт в определен период от време. Установеният в чл.52 ЗЗД
критерий за справедливост не е абстрактен, а се извежда от преценката на
конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и
степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и
социално положение. Принципът на справедливост включва в най – пълна степен
обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие (решение №
298/04.07.2011 г. по гр. д. № 1152/2010 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по
реда на чл.290 ГПК и др.)
От ангажираните по делото
свидетелски показания се установи, че в резултат от воденото срещу него
наказателно производство ищецът е преживял притеснения и неудобства. Изнервил
се, затворил се в себе си, не общувал с приятелския си кръг. Най - големи
притеснения ищецът е изпитвал във връзка с възможността да бъде осъден. Съдът
възприема показанията на разпитания свидетел относно посочените обстоятелства,
тъй като са логични и последователни, както и кореспондират с останалите
събрани по делото доказателства и не са ангажирани такива, които да ги
опровергават.
Установи се също така
наличието на пряка причинна връзка между воденото срещу ищеца наказателно
производство и претърпените от него болки и страдания. По време на висящия
наказателен процес спрямо ищеца не са водени други наказателни производства.
Постановената по реда на чл.78А НК присъда, с която е освободен от наказателна
отговорност и му е наложено административно наказание е от 19.12.1996 г. –
повече от 14 години преди началото на разглежданото наказателно производство.
Други наказателни производства спрямо ищеца не са били висящи през периода на
развитие на разглежданото наказателно производство.
По изложените съображения
въззивният съд счита, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест,
разпределена от решаващия съд със съставения по реда на чл.140 ГПК доклад, като
е установил осъществяването на всички елементи от сложния правопораждащ
фактически състав на спорното право. Ето защо изложените от жалбоподателя
доводи за липсата на осъществено главно и пълно доказване от страна на ищеца на
релевантните за спора факти се явяват неоснователни.
По релевираните доводи
относно размера на обезщетението за неимуществени вреди:
При определяне размера на
дължимото на ищеца обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди
следва да се съобрази э, че наказателното производство е
продължило около 7 г. и 2 м., считано от момента на привличане на ищеца като
обвиняем 11.01.2011 г., до момента на постановяване на влязлата в сила
оправдателна присъда – 13.03.2018 г. Спрямо ищеца е приложена най
- леката мярка за неотклонение: „подписка”. Воденото срещу ищеца наказателно
производство му е причинило негативни изживявания, притеснения и дискомфорт. Ищецът
е бил изнервен и напрегнат.
Заявеното от ищеца влошаване
на здравословното му състояние и повишаване стойностите на кръвното му налягане
в причинна връзка с наказателното производство не са доказани по делото. Тези обстоятелства
не подлежат на установяване чрез свидетелски показания, а посредством
медицинска документация и експертизи, каквито не са ангажирани по делото.
Предвид тежестта на
повдигнатото на ищеца обвинение, продължителността на наказателното производство,
както и неблагоприятното отражение върху него, взетата мярка за неотклонение „подписка”
и съобразявайки се с принципа на
справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД,
както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., съдът счита,
че обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди възлиза на 3 000
лв. Обезщетението в този размер ще
възмезди в най - пълна степен претърпените от ищеца емоционални
неудобства във връзка с воденото наказателно производство срещу него. Този
размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените от
ищеца болки и страдания, на вида на упражнената процесуална принуда и
удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страна
обществено – икономически условия на живот към момента на увреждането, с оглед
конкретните обстоятелства по делото и липсата на твърдения за трайни негативни
последици за психичното и физическото състояние на ищеца. Отделно от това осъждането на ответника само по себе
си има ефекта на овъзмездяване (решение № 359/25.09.2012 г., постановено по гр.
д. № 1224/2011 г. на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК).
Ищецът претендира заплащането на обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в разноски за организиране на защитата му в
наказателното производство.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от
11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г., ОСГК на ВКС, в НПК не е уредена
отговорността за разноски, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение
от лицето, признато за невиновно или по отношение на което наказателното
производство е прекратено. Поради това тези разноски могат да се претендират
като имуществена вреда в производството за обезщетение на вреди от
незаконосъобразно обвинение на основание чл.2, ал.1 ЗОДОВ. Тази отговорност е
гражданска и се урежда от правилата на ЗЗД за отговорността от неизпълнение на
общото задължение да не се вреди другиму, доколкото за отговорността на
държавата за причинени вреди не са уредени особени правила в ЗОДОВ. Изразходваните средства за адвокатско
възнаграждение в наказателното производство, приключило с оправдателна присъда
или прекратено на основанията, посочени в чл.2, ал.1 ЗОДОВ, са имуществена
вреда за лицето, подложено на неоснователна наказателна репресия, тъй като то
има право на адвокатска защита във всеки стадий на това производство.
Жалбоподателят релевира довод, че по делото не е
доказано заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение. В представения по
делото препис от договор за правна защита и съдействие от 15.02.2011 г.,
обсъден по – горе, е удостоверено заплащането в брой на уговореното адвокатско
възнаграждение в размер на 800 лв. С оглед на това възражението на жалбоподтеля
се явява неоснователно.
Жалбоподателят своевременно е релевирал с депозирания
писмен отговор на исковата молба възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на упълномощения в наказателното производство адвокат на ищеца,
което поддържа и в настоящото производство.
С горепосоченото тълкувателно решение са дадени
задължителни разяснения, че в случай, че уговореното адвокатско възнаграждение
надвишава съществено разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение,
изплатеното в повече няма за причина незаконното обвинение и не е необходима
последица от него. То остава в тежест на неположилия дължимата грижа пострадал,
тъй като е в причинна връзка с неговото поведение. За платеното в повече
държавата не дължи обезщетение.
Предвид продължителността на наказателното
производство, броя на проведените открити съдебни заседания пред първата и
втората съдебни инстанции, както и извършените процесуални действия в тях,
въззивният съд счита, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение в
размер от 800 лв. е в рамките на разумния и обичаен размер. Ето защо и това
възражение на жалбоподателя не неоснователно.
Тъй като реално заплатеното
от ищеца адвокатско възнаграждение на представлявалия го в наказателното
производство адвокат възлиза на 800 лв., предявеният иск за имуществени вреди е
изцяло основателен.
Във въззивната жалба не са релевирани доводи относно момента, от който
е присъдена законната лихва върху дължимите от ответника обезщетения, като
същият е определен от първоинстанционния съд, считано от момента на влизане в сила на оправдателната присъда за
извършено престъпление, съобразно задължителните разяснения, дадени с ТР № 3 от 22.04.2005 г. по т. гр. д. №
3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т.4.
Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението
следва да се потвърди.
По
разноските по производството:
При този изход на делото и
на основание чл.78, ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв. и доколкото е налице
постигната уговорка между ответника по жалбата и процесуалния му представител
за осъществяване на безплатна правна помощ, в полза на адв. Н.С. следва да се
присъди адвокатско възнаграждение в размер на 300 лв.
Воден от гореизложеното,
съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 186723/07.08.2019 г., постановено о гр. д. № 19334/2019 г. по описа на СРС, І ГО,
161 състав.
ОСЪЖДА П.НА Р.Б., с адрес гр. София,
бул. „*****, да заплати на адв. Н.С., САК, с адрес ***, сумата от 300 (триста) лв., на основание чл.78,
ал.3 ГПК вр. с чл.38, ал.2 ЗАдв., представляваща адвокатско възнаграждение за
оказана безплатна правна помощ във въззивното производство.
Решението
не подлежи на обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.