РЕШЕНИЕ
№ 703
гр. Бургас, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, IV ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Недялка П. Пенева
Членове:Даниела Д. Михова
Кристиян Ант. Попов
при участието на секретаря Ваня Ст. Димитрова
като разгледа докладваното от Даниела Д. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20212100501843 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и сл ГПК и е образувано по въззивната жалба,
подадена от Й. Г. К., Д. И. М., М. М. Х. и Д. М. М., всички от ***, всички - чрез адв.
Валентина Стоянова от АК – Бургас, срещу Решение 260064/14.05.2021 г. по гр.д.336/2020 г.
по описа на PC – Айтос, с което е признава за установено по отношение на Й. Г. К., Д. И.
М., М. М. Х. и Д. М. М., Н. Г. Г., И. Г. Г. и Г. Г. М., че Г. Н. Г. е собственик на апартамент,
находящ се на *** етаж, вход ***, в жилищен блок № *** в ***, състоящ се от спалня,
дневна, кухня, баня, клозет и антре, със застроена площ от 58, 47 кв.м., с принадлежащо
избено помещение № *** и 3, 35 % от правото на строеж, който имот е с настоящ
административен адрес - ***; и с което решение и отхвърлен искът за делба, предявен от Й.
Г. К., Д. И. М., М. М. Х., и Д. М. М., против Н. Г. Г., И. Г. Г. и Г. Г. М., по отношение на
недвижим имот, съставляващ апартамент, находящ се на *** етаж, вход ***, в жилищен
блок № *** в ***, състоящ се от спалня, дневна, кухня, баня, клозет и антре, със застроена
площ от 58, 47 кв.м., с принадлежащо избено помещение № *** и 3, 35 % от правото на
строеж, който имот е с настоящ административен адрес - ***.
Твърди се, че обжалваното решение е неправилно и незаконосъобразно. По-
конкретно се твърди, че Г. Н. Г. - главно встъпилото лице в делбеното производство по
първоначално предявения пред PC - Айтос иск, е дъщеря на един от ответниците, и няма
качеството на наследник. Твърди се, че Г. Н. Г. живее в имота и го ползва по волята на
съсобствениците - законните наследници, които са се съгласили поради молбата на баща й
Н.. Сочи се, че съсобствениците са се съгласили Г., която е била студентка в Бургас, да
живее в имота, за да не плаща квартира докато учи, и са дали на въззиваемия Н. Г. Г. (баща
на Г.Г.), ключовете от процесния имот, с които са разполагали, тъй като са посещавали
майка си Г. и съпруга й. Едновременно се твърди, че Г.Г. се е „възползвала, без ни най-
1
малко намерение да свои имота като свой, без да уведоми съсобствениците - наследници, че
заявява собственически претенции към имота, нито пък е плащала данъците на този имот“, а
се е възползвала от търпимостта и благоволението на останалите си роднини; както и – че
ключът от апартамента е бил „отнет … бравата - сменена“ от бащата на Г.Г. - Н.Г. и ищците
не са „били желани гости в апартамента, камо ли да имат право да влизат като собственици“.
Сочи се, че съделителят Н.Г. е знаел, че останалите наследници плащат редовно данъците си
за имота, но е отказвал грубо да уредят наследствените си отношения. Твърди се, че Г.Г. не
е заявявала претенции към имота преди да се предяви искът за делбата му. Сочи се, че
бездействието на Г.Г. и баща й Н.Г. по отношение на всички останали наследници
представлява измамно поведение - умишлено държане в заблуда, за да се възползват сега от
недобросъвестното си поведение. Твърди се, че извършеният ремонт от Г., е без знанието и
съгласието на собствениците и подобренията от този ремонт са обслужвали единствено и
само нея. На следващо място се сочи, че Г. е имала и квартиранти в този имот, вероятно е
събирала и наеми от тях, но никога не е платила на никого и стотинка от това. Твърди се, че
неправилно съдът е признал правото й на собственост, тъй като е обсебила апартамента, без
да осигури на останалите съсобственици никакъв достъп до него, а съдът приема за
установено, че владението й било необезпокоявано, явно и непрекъснато.
Излагат се съображения за разликата между институтите на владението -
упражняване на фактическа власт върху вещ за себе си /чл.68, ал.1 ЗС/, и държането -
упражняване на фактическа власт върху вещ за другиго /чл,68, ал.2 ЗС/, както и за търпими
действия и съизволителните действия, които са самостоятелен вид факти, свързани с
упражняването на фактическа власт върху вещ и които не пораждат последиците на
владението и държането. Цитира се съдебна практика (Решение №483/1112.2012 г по гр.д.
№ 493/2012 г, ВКС, I г.о.) по повод определението на търпими действия. Твърди се, че в
конкретния случай се касае именно за търпими действия поради съгласието на
съсобствениците да допуснат дъщерята на единия от тях - Н. Г. Г., да ползва имота, след
което тя е обсебила ползването му, лишила е останалите съсобственици от достъп до имота,
а сега предявява и претенции за еднолична собственост.
По посочените съображения се твърди, че обжалваното решение, с което се
уважава установителния иск на Г. Н. Г. е неправилно и незаконосъобразно и следва да бъде
отменено като такова.
Твърди се, че въззивниците, като наследници на починалите си наследодатели,
притежават в съсобственост с ответниците по иска за делба, недвижимия имот -
АПАРТАМЕНТ - жилище, дадено им по време на брака им като обезщетение срещу
отчужден имот за мероприятия по ЗТСУ в поземлен имот с 562 - петстотин шестдесет и
втори в кв. 154 по плана на гр.Айтос. Посочват се наследниците на Г. Г. Г. - децата от
първия му брак Н. Г. Г. и Г. Г. Г. - починал на 05.02.2000 г. и заместен от неговите
наследници И. Г. Г. – съпруга и Г.Г. Г. – дъщеря; и преживялата съпруга на Г. - Г. Й. Д.,
чийто наследници са децата й от първия си брак - Й. Г. К. и М. Г. М., поч.на 26.12.2017 г. и
заместен от неговите наследници - Д. И. М. - преживяла съпруга; М. М. Х. - дъщеря и Д. М.
М. – син.
Твърди се, че имотът е неподеляем, поради което се претендира обжалваното
решение да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постановите друго, с което
да се отхвърли като неоснователен искът на Г. Н. Г. за собственост върху процесния имот,
придобит по давност и да се допусне съдебна делба между сънаследниците на починалите
наследодатели на страните, при квоти:
ПЪРВИ ДЯЛ: Й. Г. К. - 1/3 ;
ВТОРИ ДЯЛ: Д. И. М. - 1/9; М. М. Х. - 1/9 и Д. М. М. - 1/ 9, като наследници на
починалия си наследодател - М. Г. М., поч. на 26.12. 2017 г.
ТРЕТИ ДЯЛ: И. Г. Г. - 1/12 и Г. Г. М. - 1/12, като наследници на Г. Г. Г., наследил
2
1/6 ид.ч. от процесния имот като наследник на Г. Г. Г.;
ЧЕТВЪРТИ ДЯЛ: Н. Г. Г. - 1/6 като пряк наследник на Г. Г. Г..
В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа от процесуалния
представител на въззивниците.
Не са ангажирани нови доказателства, допустими съгласно чл.266 ГПК.
В законовия срок против въззивната жалба са подадени отговори от Н. Г. Г. чрез
адв.М.Топалова, и от Г. Н. Г., чрез адв.Борислав Янков.
Въззиваемият Н.Г. оспорва въззивната жалба като неоснователна. Твърди се, че
обжалваното решение е правилно и се претендира потвърждаването му. Сочи се, че след
главното встъпване на Г. П. Г. в производството за делба на процесния имот и връчването
на всички страни в процеса на исковата й молба, с която предявява претенция, че е
придобила имота по давност, в срока за отговор, отговор е подал единствено въззиваемият
Н.Г., а останалите ответници по установителния иск, в това число - и въззивниците, не са
подали писмен отговор и не са се възползвали от правото си да оспорят и представят
доказателства по иска за главно встъпване и претенцията за давност. Независимо от
изложеното, ако решението, с което е уважен установителният иск на Г.Г. бъде отменено, се
оспорва претенцията делбата на имота да бъде допусната при посочени във въззивната
жалба и исковата молба квоти. Поддържат се заявените в първата инстанция възражения по
квотите. Твърди се, че е неморално да се претендират като наследствени квоти от
въззивниците тези, посочени в исковата молба - общо 4/6 ид.части от апартамента, при
представените доказателства, че имотът е даден като обезщетение за отчужден имот на
наследодателя Г. и първата му съпруга П. - майка на Н. Г. Г. и брат му Г. Г. Г.. Твърди се, че
по делото са представени доказателства, че по време на брака между Г. и първата му
съпруга П., те са закупили една къща в ***, застроена на площ от 60 кв.м. с дворно място и
навес от З0 кв.м., с административен адрес: ***, като имотът е закупен през 1950 г., а П. И.
Г. е починала на 08.04.1969 г., т.е. след нейната смърт имотът е останал на съпруга й Г. и на
децата им Н. и Г.. Излагат се твърдения, че по правилата на чл.14, ал.7 от СК (от 1968 г.),
действащ към онзи момент, при прекратяване на имуществената общност поради смърт на
единия от съпрузите, когато преживелият съпруг наследява заедно с деца на починалия
съпруг, той не получава дял от частта на починалия съпруг от общото имущество, т.е. след
смъртта на П., съсобственици в имота са: по 1/4 ид.част от недвижимия имот за Н. Г. Г. и за
Г. Г. Г., и 2/4 ид.части за баща им Г. Г.. Твърди се, че през 1972 г. Г. Г. Г. е сключил втори
граждански брак с Г. Й. Д., от който нямат деца; през 1979 г. наследственият имот е
отчужден, като срещу отчуждения имот е дадено обезщетение - процесният апартамент в
***.
По изложените съображения, изложени и в отговора на исковата молба, се
претендира, ако съдът допусне имота до делба, делбените квоти да бъдат: за Н. Г. Г. - 5/12
ид.части, от които 3/12 ид.части по наследство от майка му П. Г., и 2/12 ид.части - по
наследство от баща му Г. Г.; за И.Г. и Г.М. /наследници на Г. Г./ - общо за двете при равни
квоти - 5/12 ид.ч., от които 3/12 по наследство от П. Г., и 2/12 ид.части по наследство от Г.
Г.; за ищците: Й.К., Д. М., М.Х. и Д.М. - за всички като наследници на Г. Г. - общо 2/12
ид.части.
Претендира се, ако съдът приеме, че за доплащането посочено в НА е възникнала
СИО, делбата да се допусне при квоти: за Н. Г. Г. - общо 2550,84/7442 ид.ч. (1310,50/7442 ид.
части - по наследство от П. Г., и 1240,34/7442 ид.ч. по наследство от Г. Г.); за И.Г. и Г.М.
/наследници на Г. Г./ - общо за двете при равни квоти 2550,84/7442 ид.ч. (1310,50/7442 ид.
части по наследство от П. Г., и 1240,34/7442 ид.ч. по наследство от Г. Г.); за ищците: Й.К.,
Д. М., М.Х. и Д.М. - за всички като наследници на Г. Г. - общо 2340,34/7442 ид.ч. Поддържат
се изложените в отговора по исковата молба съображения по отношение на наследствените
квоти.
3
Оспорва се изложеното във въззивната жалба, относно отношенията и
противопоставянето на Н.Г. въззивниците да ползват имота. Твърди се, че установената от
събраните гласни доказателства фактическа обстановка е абсолютно различна от изложената
във въззивната жалба. Твърди се, че в период от повече от 25 години въззивниците по
никакъв начин не са се интересували от имота, не са го посещавали, и не е имало
противопоставяне от Н.Г., тъй като не имало никакъв интерес от страна на
въззивниците. Претендира се потвърждаване на обжалваното решение. Не се сочат нови
доказателства.
Въззиваемата Г. Н. Г. с представения писмен отговор, също оспорва жалбата като
неоснователна. Оспорват се като недоказани “житейските и морални“ оспорвания,
формулирани в т.1 от жалбата. Твърди се, че тази позиция за първи път е заявена с
въззивната жалба, поради което е налице преклузия по чл,133 ГПК и по чл.266 ГПК.
Твърди се, че по делото не са налице допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения във връзка със своевременно въведената по делото от името на
въззиваемата Г.Г. искова претенция, предявена по реда на чл.225, вр.с чл.124 ГПК и чл.79 от
ЗС. Сочи се, че са правилни и обосновани изводите първоинстанционния съд, че Г. Н. Г. е
доказала твърдението си за изтекла в нейна полза придобивна давност по чл.79, ал.1 ЗС и за
основателността на предявения от нея положителен установителен иск за собственост.
Твърди се, че са правилни и съобразени със съдебната практика изводите на съда, че след
като Г. Н. Г. не е сред кръга на сънаследниците и недвижимият имот се явява чужд за нея, и
за да бъде придобит по давност имотът от нея, е необходимо единствено да се докаже, че
владението, осъществявано от нея е явно, необезпокоявано и непрекъснато, което по делото
е доказано за периода от 1999 г. до 2012 г.
По отношение на оплакванията, изложени в т.2 от жалбата се твърди, че предвид
постановките на Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК
на ВКС, за поетапна процесуална преклузия в производството пред първата инстанция и за
принципа за ограничения въззив, същите се явяват процесуално недопустими, тъй като не са
били своевременно въведени в предмета на делото пред първата инстанция, въпреки
изрично предоставена процесуална възможност за това. По цитираната съдебна практика по
чл.290 ГПК се твърди, че същата е напълно неотносима към предмета на делото, тъй като
“търпимите“ действия съделителите са приети към бащата на Г.Г., а не към нея, която не е
наследник и съделител по отношение на процесния недвижим имот. На второ място се
твърди, че не биха могли да се приемат за търпими действия от страна на съделителите,
доколко в жалбата се твърди, че ключът за апартамента е бил отнет от Н.Г., който е сменил
бравата и не е допускал никой от наследниците. Излагат се твърдения, че в конкретния
случай може да намери приложение съдебна практика, съгласно която, когато фактическата
власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание, поради което,
според презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи
вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота
по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо
собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на
владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона
срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Цитира се съдебна практика в посочения
смисъл.
Претендира се потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на съдебни
разноски по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата. Също няма искания по доказателствата.
Въззивната жалба е подадена от легитимирани лица, против акт на съда,
подлежащ на обжалване, в законовия срок, поради което съдът я намира за допустима.
По делото е подадена и частна жалба от адв.Валентина Стоянова като
пълномощник на ищците Й. Г. К., Д. И. М., М. М. Х. и Д. М. М., против определение №
4
260332/26.07.2021 г. на Айтоски PC по гр.д.336/2020 г., с което въззивниците-ищци са
осъдени да заплатят на Г. Н. Г. като главно встъпило лице в делото за делба, сторените от
нея разноски в първоинстанционното производство. Твърди се, че разноските са недължими
и прекомерни. Сочи се, че определението е неправилно и незаконосъобразно, поради което,
в зависимост от изхода на въззивното производство по обжалването на Решението по
делото, се претендира да се отмени и определението за съдебно-деловодните разноски.
Против частната жалба не е подаден отговор от въззиваемата Г.Г..
Частната жалба е подадена от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ
на обжалване, постъпила е в законовия срок, видно от извлечението от електронната поща
на АРС, поради което съдът я намира за допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото доказателства, съдът
приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по исковата молба
на въззивниците Й. Г. К., Д. И. М., М. М. Х. и Д. М. М., против Н. Г. Г., И. Г. Г. и Г. Г. М., за
допускане на делба на съсобствен на страните недвижим имот - съставляващ апартамент №
***, находящ се на *** етаж, вход ***, в жилищен блок, с настоящ административен адрес -
***, състоящ се от спалня, дневна, кухня, баня, клозет и антре, със застроена площ от 58,47
кв.м., с принадлежащо избено помещение № *** и 3, 35 % от правото на строеж. Твърди се,
че страните, в качеството на наследници на починалите си наследодатели – Г. Г. Г. и
преживялата му съпруга Г. Й. Д., са съсобственици на недвижим имот, който не могат да
поделят доброволно помежду си, и който имот от години се ползва само от единия ответник.
Претендира се делбата на имота да се допусне при следните квоти: за ищцата Й. Г. К. – 1/3
ид.ч.; за ищците Д. И. М., М. М. Х. и Д. М. М. – по 1/9 ид.ч. за всеки от тримата; за
ответниците И. Г. Г. и Г. Г. М. - по 1/12 за всяка от двете, и за ответника Н. Г. Г. - – 1/6
ид.част.
Производството е по реда на чл.341 и сл ГПК - по иск за делба с правно
основание чл.34 от Закона за собствеността, и е във фазата по допускане на делбата.
Ответниците са оспорили иска като в срока по чл.131 ГПК са подали писмен
отговор на исковата молба.
Ответникът Н. Г. Г. е оспорил претендираните от ищците квоти, при които да се
допусне и извърши делбата. Изложени са твърдения по фактите и е направен извод, че
процесният имот, поради това, че е предоставен на наследодателя на страните Г. Г. като
обезщетение за отчужден имот на Г. Г., който е бил съсобствен на него и на бившата му
съпруга П. И. Г., няма характера на СИО между Г. Г. и втората му съпруга Г. Г.
(наследодателка на ищците). По изложените съображения се твърди, че делбата следва да се
допусне при квоти, отчитащи обстоятелството, че ответниците, в качеството си на
наследници на П. Г. (починала преди отчуждаването на съсобствения й с Г. Г. имота), са
придобили по наследство идеални части от този имот, съотв.са станали съсобственици по
наследство от своята майка и на идеални части от дадения като обезщетение за отчуждения
имот, процесен апартамент, докато наследодателката на ищците Г. Г. е станала собственик
на идеални части от процесния имот само на основание наследяване на съпруга си Г. Г..
Сочи се, че този случай делбата следва да се допусне при квоти: 5/12 ид.части за ответника
Н. Г. Г.; общо 5/12 ид.части за ответниците И.Г. и Г.М. (наследници на брата на ответника
Н.Г.); и общо 2/12 ид.части за ищците, в качеството им на наследници на Г. Г.. Евентуално,
в случай, че съдът приеме, че за доплатената част от процесния имот между Г. Г. и
съпругата му Г. Г. е възникнала СИО, се претендира допускане на делбата при съответните
квоти: 2550,84/7442 ид.части за ответника Н. Г. Г.; общо 2550,84/7442 ид.части за
ответниците И.Г. и Г.М. (наследници на брата на ответника Н.Г.); и общо 2340,34/7442
ид.части за ищците, в качеството им на наследници на Г. Г.. Моли за отмяна на констативен
нотариален акт 38, том 2, дело 423/1981 г. на АРС изцяло или до размера на признатите
5
квоти. Изложени са твърдения, че след смъртта наа П. Г., ищците са предали на ответника
Н.Г. ключовете на апартамента и 25 години не са имали никакви претенции към имота.
Ответниците И. Г. Г. и Г. Г. М. излагат становище за неоснователност на иска за
делба на наследствен имот, като твърдят, че ищците като наследници на втората съпруга на
Г. Г. - Г. Г., не могат да наследяват имуществото на първата му съпруга, поради което и те
никога не са имали претенции към този имот. Твърдят, че след смъртта на П. Г., ищцата
Й.К. лично е предала ключовете на апартамента на ответника Н.Г. и няколко години по-
късно в имота е заживяла трайно дъщерята на Н.Г. – Г.Г., направила е ремонт на
апартамента, обзавела го е, и те са й ходили на гости в имота. Претендира се производството
по делото да се прекрати, тъй като имотът не е съсобствен между страните.
Преди насрочване на първото по делото открито съдебно заседание, по делото е
постъпила искова молба от Г. Н. Г. от ***, против страните по гр.д.336/2020 г. по описа на
РС Айтос, с искане за главно встъпване на ищцата, предявяваща против страните по делото
за делба установителен иск, за приемане за установено по отношение на съделителите, че
ищцата Г.Г. е придобила собствеността върху процесния имот въз основа на изтекло в нейна
полза давностно владение за период от повече от 20 години. Твърди се, че от настаняването
си в имота през 1999 г., в посочения период от 20 години, ищцата е стопанисвала процесния
имот със знанието и без противопоставянето на съсобствениците; извършила множество
подобрения в него. Твърди се, че през цялото време от настаняването си в имота през 1999
г., ищцата упражнявала владение върху него, като след настаняването си в имота е сменила
бравата на вратата. Претендира да да бъде призната за собственик на процесния имот на
основание давностно владение и искът за делба да бъде отхвърлен.
Предявеният при условията на чл.225 ГПК иск е с правно основание чл.124 от
ГПК, вр.чл.79, ал.1 от ЗС.
Против предявения от главно встъпилата ищца Г.Г. установителен иск, в
указания на съделителите (ответници по този иск) срок, писмен отговор е подаден само от
съделителя Н. Г. Г. (баща на Г.Г.). Изложени са твърдения по фактите. Изразено е
становище за основателност на предявения иск.
Останалите съделители – ответници по установителния иск, не са представили
отговор на исковата молба и не са излазили становище по него.
С обжалваното решение първоинстанционният АРС е приел за основателен и
доказан предявеният от главно встъпилото лице Г.Г. установителен иск, като е признал за
установено по отношение на страните, че Г.Г. е е собственик на процесния недвижим имот.
Със същото решение съдът е отхвърлил иска за делба. Съдът е изложил съображения, че от
събраните по делото доказателства се установява, че Г.Г. – лице, което не е измежду
сънаследниците, съотв.съсобствениците в имота, е установила по отношение на процесния
имот явно, необезпокоявано и непрекъснато владение в продължение на повече от 10
години, поради което е придобила имота по давност. С оглед уважаването на
установителния иск и липсата на съсобственост в имота, съдът е отхвърлил иска за делба.
С определение № 260332 от 26.07.2021 г., по молба на ищцата по установителния
иск, на основание чл.248 ГПК, съдът е осъдил ищците и ответниците по иска за делба –
ответници по предявения установителен иск, да заплатят на Г.Г. съдебни разноски в размер
на 1000 лв за адв.възнаграждение и 145,41 лв за заплатена държавна такса.
При извършената проверка по реда на чл.269 ГПК, съдът констатира, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по които въззивният
съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
На първо място следва да се посочи, че според настоящия състав,
първоинстанционният съд е установил правилно и обосновано фактическата обстановка,
6
още повече, че по голяма част от фактите, твърденията на страните съвпадат.
С оглед твърденията на страните, вкл.на ищците във въззивната им жалба, съдът,
че приема, че не е спорно, а е и доказано от събраните доказателства, че:
Ответниците по иска за делба са наследници по закон на Г. Г. Г., б.ж.на ***,
починал на 14.10.1994 г., като ответникът Н. Г. Г. е негов син, а ответниците И. Г. Г. и Г. Г.
М. са съответно съпруга и дъщеря на починалия му син Г. Г. Г.. Ищците по иска за делба са
наследници по закон на Г. Й. Г., поч.на 19.08.1995 г. – втора (преживяла) съпруга на Г. Г. Г.,
като ищцата Й. Г. К. е нейна дъщеря (от първия й брак), а останалите ищци – Д. И. М., М. М.
Х. и Д. М. М. са съответно съпруга, дъщеря и син на починалия й син (също от първия й
брак) – М. Г. М.. Главно встъпилата ищца по установителния иск – Г. Н. Г. е дъщеря на
ответника по иска за делба – Н.Г..
По време на първия си брак, сключен на 04.05.1942 г. с П. И. Г., поч.на
08.04.1969 г. (майка на ответника Н.Г. и на починалия му брат Г. Г.), с нот.акт № 138, том І,
дело № 207/1950, Г. Г. Г. е закупил къща в *** със застроено дворно място, съставляващо
урегулиран самостоятелен парцел № ХVІ-10 по плана на гр.Айтос.
Първата съпруга на Г. Г. - П. И. Г., е починала на 08.04.1969 г., поради което,
съгласно чл.103 от СК от 1968 г. (в сила от 22.05.1968 г., отм.1985 г.) бракът на Г. Г. и П. И.
Г. представлява заварен брак по смисъла на чл.103 СК (отм.) и съгласно същата разпоредба,
придобитият с покупко-продажба недвижим имот от Г. Г. по време на брака им, е станал
общ на съпрузите по силата на закона.
Ето защо, след смъртта на П. И. Г. през 1969 г., на основание наследяване по
закон, имотът е станал съсобствен между преживелия съпруг Г. Г. и децата му от брака му с
П. Г. – ответника Н. Г. Г. и Г. Г. Г. - наследодател на ответниците И. Г. Г. и Г. Г. М..
На 14.08.1972 г. Г. Г. е сключил граждански брак с втората си съпруга Г. Й. Г. –
наследодател на ищците по иска за делба.
Със Заповед № 712 от 25.06.1979 г. на Председателя на ОНС Бургас, на
основание чл.95 от ЗТСУ (отм), вр.чл.268, ал.2 ППЗТСУ, имотът на Г. Г. (и на наследниците
на починалата му съпруга П. Г.) е отчужден при оценка на отчуждения имот – 5242 лв и Г.
Г. е обезщетен с двустайно жилище – процесния апартамент (Заповед № 891 от 28.08.1979
г., Заповед № 1034 от 15.10.1979 г., двете на Председателя на ОНС Бургас), оценено на
стойност 8442 лв. Със Заповед № 1069/25.10.1979 г. на председателя на ОНС Бургас е
допълнена Заповед № 1034 от 15.10.1979 г., в смисъл, че жилището се отстъпва на Г. Г. Г. и
съпругата му Г. Й. Г.. По делото няма доказателства с какви средства е доплатена разликата
между получената като обезщетение за отчуждения имот сума и оценката на полученото
като обезщетение процесно жилище, въпреки, че точно ответникът по иска за делба – Н.Г.
твърди, че това е станало с жилищен заем, погасен по време на брака на Г. Г. и Г. Г.. С оглед
разяснението, дадено по т.3 от Постановление № 5 от 31.X.1972 г., Пленум на ВС, съдът
приема, че при това положение процесният имот е станал съсобствен между Г. Г., децата му
от първия брак, в качеството им на наследници на П. Г., и втората съпруга – Г. Г. –
последната – по силата на възникнала семейна имуществена общност върху идеална част от
имота, съответна на доплатената по време на брака разлика между цената на дадения като
обезщетение имот и стойността на отчуждения имот.
След смъртта на Г. Г. Ганчев на 14.10.1994 г., собственици на имота са били
децата му от първия му брак Н. Г. Г. и Г. Г. Г. (наследодател на ответниците И. Г. Г. и Г. Г.
М.), и преживялата му съпруга Г. Й. Г. (удостоверение за наследници, л.25).
След смъртта на Г. Й. Г. на 19.08.1995 г., собственици на имота са станали освен
наследниците на Г. Г. Г. - децата му от първия му брак Н. Г. Г. и Г. Г. Г., и наследниците на
преживялата му съпруга Г. Й. Г. – Й. Г. К. и М. Г. М. (наследодател на ищците Д. И. М., М.
М. Х. и Д. М. М.) (удостоверение за наследници, л.27-28).
7
След смъртта на сина на Г. Г. - Г. Г. Г. на 05.02.2000 г., собственост в имота са
придобили и неговите наследници -ответниците И. Г. Г. и Г. Г. М. (удостоверение за
наследници л.25-26), а след смъртта на сина на Г. Й. Г. – М. Г. М. на 26.12.2017 г.,
собственици на идеални части от имота са станали неговите наследници по закон – ищците
по иска за делба - Д. И. М., М. М. Х. и Д. М. М. (удостоверение за наследници, л.27-28).
От твърденията на ищците в исковата им молба, а и във въззивната жалба, и на
ответниците по иска за делба в отговора им на исковата молба, както и на главно встъпилата
ищца Г. Н. Г., се установява, че след смъртта на Г. Г., Н.Г. е поискал и получил от ищцата
Й.К. ключовете за процесния апартамент, „за да може да настани там дъщеря си Г., която е
студентка в Бургас тогава, да не плаща квартира“. По делото не е спорно, че в периода от
1999 г. (по признание на ищцата по установителния иск), до 2014 г. тя е живяла в процесния
имот трайно, постоянно и необезпокоявано; непосредствено след настаняването й в имота е
сменила бравата на външната врата; правила е ремонти в апартамента, обзавела го е. Тези
обстоятелства се подкрепят от твърденията на ответниците по иска за делба в отговора им
на исковата молба за делба, и се доказват от събраните по делото писмени и гласни
доказателства, вкл.удостоверение за промени на постоянен адрес (л.82). Макар от 2013 г.
ищцата Г.Г. да е заживяла в ***, тя е продължила да държи фактическата власт върху имота
и да го стопанисва, като през 2018 г. е извършила и поредния значителен ремонт в него.
Според разпитаните по делото свидетели, друг, освен бащата на ищцата Г.Г. –
Н.Г., не са виждали в имота в годините след смъртта на възрастните хора.
Твърденията на ищцата по установителния иск, че от 1999 г. до настоящия
момент упражнява владение върху имота, кореспондират с твърденията на ищцата по иска
за делба – Й.К. в Писмени обяснения (л.144), че след смъртта на възрастните Г. Г., ищцата е
„окупирала” имота и е лишила от достъп останалите наследници.
Съдът изцяло споделя изводите на първоинстанционния съд, че доколкото
ищцата по установителни иск не е измежду наследниците на процесния имот, в случая е
достатъчно тя да докаже установено от нея явно, необезпокоявано и непрекъснато владение
в продължение на 10 години и не е било необходимо тя изрично да демонстрира владението
си по отношение на останалите наследници.
Спорно по делото е, безспорно установената от ищцата по установителния иск
фактическа власт върху имота, дали представлява завладяване на имота и според
презумпцията на чл.69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта
за себе си, т.е. Г.Г. има качеството на владелец, в който случай за придобиване на имота по
давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо
собственика, или –за първи път изрично заявено във въззивната жалба – са налице търпими,
съизволителни действия, при които упражняването на фактическа власт върху имота не
поражда последиците на владението и държането.
Тези твърдения са заявени от ищците по иска за делба за първи път с въззивната
жалба, като дори с „Писмените обяснения от ищцата Й.К.“, депозирани по делото в
съдебното заседание на 11.03.2021 г., съотв. – след изтичане на срока по чл.131 ГПК за
представяне на отговор на исковата молба на главно встъпилата ищца, такива възражения –
за търпими действия от страна на Г.Г., не са заявени. Ето защо съдът намира, че за
заявяването им едва с въззивната жалба е настъпила преклузия.
Независимо от това, за пълнота следва да се посочи, че според настоящия състав,
в случая установяването на фактическа власт върху имота от ищцата по установителния иск
Г.Г. не представлява търпими действия по смисъла на съдебната практика и в частност – по
смисъла на даденото в правната теория и в решение № 483/11.12.2012 г. по гр.д.493/2012 г.,
ВКС, І г.о. определение на търпими действия, тъй като: ключът от имота е бил предоставен
не на ищцата Г.Г., а на нейния баща; установената от ищцата Г.Г. фактическа власт върху
имота, продължила повече от 20 години, придружена от смяна на ключа за имота и
8
„окупирането“ му от ищцата, в никакъв случай не може да се възприеме като „незначително
безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с
изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той
би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност,
гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с
неговото съгласие“.
При доказаното по делото установено от ищцата Г.Г. владение върху процесния
имот в продължение на повече от 10 години, с намерение за своене на имота, съдът намира
предявения положителен установителен иск за собственост по давност по отношение на
съделителите, за основателен и доказан.
Поради уважаването на установителния иск за собственост по давност от Г.Г.,
искът за делба на същия имот следва да бъде отхвърлен, тъй като не е налице съсобственост
върху този имот.
Поради съвпадането на изводите на двете инстанции, обжалваното решение
следва да бъде потвърдено при споделяне на мотивите на първоинстанционния съд, към
които настоящият състав препраща на основание чл.272 ГПК.
По отношение на подадената от въззивницата Й. Г. К. частна жалба (вх.№
262026/16.08.2021 г. по описа на АРС) против Определение № 260332/26.07.2021 г. по
гр.д.336/2020 г. на АРС, съдът намира следното:
С обжалваното определение съдът по молба на ищцата по установителния иск
Г.Г. за изменение на решението в частта на разноските, на основание чл.248 ГПК е осъдил
съделителите (ищците и ответниците по иска за делба) – ответници по предявения
установителен иск, да заплатят на ищцата съдебни разноски в размер на 1000 лв за
заплатено адв.възнаграждение и 145,41 лв – за заплатена държавна такса. В мотивите на
определението си съдът е изложил съображения, че разноските са доказани от ищцата, а
възражението на ищците по иска за делба за прекомерност на адв.възнаграждение, е
неоснователно поради незначителната разлика между заплатеното от ищцата
адв.възнаграждение и определеното с чл.7, ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери
на адвокатските възнаграждения минимален размер с оглед материалния интерес по делото.
Изложените в частната жалба оплаквания са, че определението е
незаконосъобразно, тъй като присъдените на Г.Г. разноски са недължими и прекомерни.
Ответниците по установителния иск и по частната жалба, не са депозирали
писмен отговор но нея и не са изложили съображения.
Съдът намира частната жалба за допустима, тъй като е подадена от легитимирано
лице, в законовия срок.
По същество съдът намира частната жалба за неоснователна.
При постановения резултат по делото – уважаване на предявения установителен
иск за собственост, на основание л.78, ал.1 ГПК, ищцата по него има право на съдебни
разноски, съотв.същите са дължими от ответниците по делото (следва да се отбележи, че в
случая не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК).
Претендираните от ищцата Г. съдебни разноски са доказани от представените по
делото доказателства – договор за правна защита и съдействие (л.158) и вносна бележка
(л.112).
Ето защо съдът намира за неоснователно възражението на частния жалбоподател,
че разноските са недължими.
Съдът намира за неоснователно и второто възражение – че претендираните
разноски за заплатено адв.възнаграждение са прекомерни, предвид незначителната разлика
между заплатеното от ищцата адв.възнаграждение (1000 лв) и дължимото съобразно чл.7,
9
ал.2, т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения – 965,42 лв,
с оглед материалния интерес по делото – 14 513,70 лв, като в този смисъл споделя изцяло
съображенията на първоинстанционния съд в обжалваното определение.
Поради изложеното, както и поради оставяне без уважение на въззивната и на
частната жалба, решението на АРС, допълнено на основание чл.248 ГПК с Определение №
260332/26.07.2021 г., следва да бъде потвърдено и в частта на разноските.
При така постановения резултат, въззивниците Й. Г. К., Д. И. М., М. М. Х. и Д.
М. М. следва да заплатят на въззиваемата Г. Н. Г. (която единствено е заявила претенции за
присъждане на разноски за въззивното производство), съдебни разноски за въззивната
инстанция в размер на 600 лв, платими, на основание чл.38 от ЗАдв.на пълномощника й –
адв.Борислав Яворов Янков от АК Бургас.
Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение 260064/14.05.2021 г. по гр.д.336/2020 г. по описа на
Pайонен съд – Айтос.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх.№ 262026/16.08.2021 г. на АРС,
подадена от адв.Валентина Стоянова като пълномощник на Й. Г. К., Д. И. М., М. М. Х. и Д.
М. М., против Определение № 260332/26.07.2021 г. по гр.д.336/2020 г. на РС – Айтос.
ОСЪЖДА Й. Г. К. с ЕГН **********, Д. И. М. с ЕГН **********, М. М. Х. с
ЕГН ********** и Д. М. М. и **********, да заплатят на основание чл.38 от Закона за
адвокатурата, на адв.Борислав Яворов Янков от АК Бургас, личен № **********, адвокатско
възнаграждение в размер на 600 лв (шестстотин лева) за осъществено процесуално
представителство на въззиваемата Г. Н. Г. във въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10