Р Е Ш Е Н И Е
№ ………………../19.10.2021 г., гр.София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГO, IV-В въззивен
състав, в публично съдебно заседание на петнадесети декември през две хиляди и
двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА И.
ЧЛЕНОВЕ
: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
ЙОАНА ГЕНЖОВА
при участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като разгледа докладваното от съдия Генжова в.гр.дело № 4186 по описа
за 2019 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. от ГПК.
С решение
№551185/03.12.2018г., постановено по гр.д. №29583/2015г. по описа на СРС, 60
състав, е признато за установено, че съществуват следните вземания на „Е.Е.П.Т.“
ЕООД срещу А.И.Г. по иска с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6
ЗПФУР във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД за сумата от 400 лева, представляваща
главница по договор за потребителски кредит „Класик“ №4851/18.02.2013г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда – 12.06.2013г., до окончателното изплащане на дължимата
сума, по иска с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6 от ЗПФУР
във вр. с чл.240, ал.2 от ЗЗД за сумата от 208 лева, представляваща договорна
възнаградителна лихва за периода от 18.02.2013г. до 11.06.2013г., и по иска с
правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6 от ЗПФУР във вр. с чл.86,
ал.1 от ЗЗД сумата от 8,88 лева, представляваща лихва за забава върху
главницата от шестия ден на забавата на основание т.4.4.3 от договора за
периода от 24.03.2013г. до 11.06.2013г., които вземания са предмет на издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 29.12.2013г. по
ч.гр.д. №25008/2013г. по описа на СРС, 60 състав. Отхвърлен е предявеният от „Е.Е.П.Т.“
ЕООД срещу А.И.Г. иск с правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6
ЗПФУР във вр. с чл.92 от ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника
съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 240 лева,
представляваща неустойка за забава по т.4.4 от договора за периода от
19.03.2013г. до 11.06.2013г. Осъден е на основание чл.78, ал.1 от ГПК А.И.Г. да
заплати на „Е.Е.П.Т.“ ЕООД направените в исковото и в заповедното производства
разноски в общ размер на 597,53 лева за внесени държавни такси, депозит за вещо
лице и заплатено адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от
исковете. Осъдено е на основание чл.78, ал.3 от ГПК „Е.Е.П.Т.“ ЕООД да заплати
на А.И.Г. направените в исковото и в заповедното производства разноски за
заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер на 184,86 лева, съразмерно с отхвърлената
част от исковете.
Постъпила е
въззивна жалба срещу решението от ответника А.И.Г., чрез пълномощника адв. Б.В..
В жалбата се излагат оплаквания, че решението е недопустимо, неправилно и
незаконосъобразно. Въззивникът поддържа, че неправилно първоинстанционният съд
е приел, че е настъпил прехвърлителен ефект на договора за прехвърляне на
вземане от 30.12.2013г., поради което ищецът се явява процесуално легитимиран в
качеството му на цесионер, придобил процесното вземане. Посочва, че не е
уведомен за цесията, като представеното известие за доставяне от 24.03.2014г.
не удостоверявало съдържанието на пощенската пратка, както и датата на
уведомлението – 12.03.2014г., и приложената разписка за връчване на дата
24.03.2014г. предхождали датата на пълното изплащане на продажната цена по
договора за цесия – 14.05.2015г., от когато настъпвал прехвърлителния ефект на
договора за цесия, съобразно уговорките между страните. На следващо място
оспорва наличието на валидно договорно правоотношение по договор за
потребителски кредит, сключен между ответника и „К.и.“ ООД, като поддържа, че
не са представени по делото доказателства за съставянето на електронни
документи във връзка със сключването му. Липсвали доказателства за разменени
между „К.и.“ ООД и ответника съобщения, установяващи сключването на договор за
кредит от разстояние. При условията на евентуалност поддържа направеното
възражение за прекомерност, респ. за нищожност на претендираното от ищеца
акцесорно вземане за договорна лихва в размер на 208 лева за периода от
18.03.2013г. до 11.06.2013г., тъй като същата надвишавала 50% от главницата и
за период на забава от няколко месеца, като за същия период законната лихва за
забава се равнявала на 12,70 лева. С оглед изложеното моли обжалваното решение
да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да
бъдат отхвърлени, или при условията на евентуалност да бъде отхвърлена
претенцията за възнаградителна лихва в размер на 208 лева. Претендират се и
направените по делото разноски.
В срока по
чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от насрещната
страна „Е.Е.П.Т.“ ЕООД, чрез пълномощника адв. Р.Д.. Излагат се доводи, че
решението е правилно и законосъобразно и следва да бъде оставено в сила.
Посочва се, че изложените във въззивната жалба възражения се навеждат за първи
път без да са били заявени редовно в първоинстанционното производство. Излага
доводи, че длъжникът е надлежно уведомен за цесията с писмо, изпратено с
„Български пощи“ ЕАД, респективно чрез връчване на препис от исковата молба.
Оспорва твърденията на въззивника, че не е било налице валидно договорно
правоотношение по договор за кредит. Излага доводи, че в предоставената от
ответника информация фигурирали данни, свързани само и единствено с него, която
била предоставена лично от него на дружеството при кандидатстването за кредит.
Поради това с попълване на данните в заявката за кредит следвало да се счита
автоматично, че е неин автор и никое друго лице не следва да притежава тези
данни. Липсвали също така доказателства, че е извършена злоупотреба с данните
му и сигнал до съответните органи, че не е изтеглил преведената сума. На
ответника бил предоставен по електронна поща екземпляр от договора и общите условия
към него, като с избора си да активира съответната препратка потребителят е
приел условията на съглашението. С извършване на това действие договорът се
валидирал и страните се задължавали по него, като се считали обвързани и от
общите условия, представляващи неразделна част от съглашението. Поради това
било налице редовно възникнало правоотношение по такъв тип договор за заем, по
което всяка от страните дължи изпълнение и с извършения превод на исканата
парична сума заемодателят изпълнил своето основно задължение. По делото били
представени доказателства, че на А.И.Г. е предоставена от страна на „К.и.“ ООД
сумата от 400 лева, получена на каса на „Изипей“ АД, за което била съставена
разписка. В жалбата се излагат доводи, че уговорената възнаградителна лихва не
е прекомерна, като размерът на акцесорните задължения е предварително
съгласуван между страните по договора и е съобразен с действащите към момента
на сключване на договора изисквания в ЗПК относно годишния процент на разходите
по кредита и е в резултат от съзнателен и свободен избор на договарящите. С
оглед изложеното моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част.
Претендира разноски.
Постъпила е и
частна жалба от А.И.Г., чрез пълномощника адв. Б.В., срещу определение от
08.02.2019г. по гр.д. №29583/2015г. по описа на СРС, 60 състав, с което е
отхвърлена молбата му с правно основание чл.248 от ГПК за изменение на
решението в частта за разноските. Жалбоподателят поддържа, че
първоинстанционният съд неоснователно е отхвърлил искането на ищеца за
присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева, като
е счел този размер за прекомерен. Излага доводи, че не е отчетена от
първоинстанционния съд фактическата и правна сложност на делото, като поддържа,
че заплатеният адвокатски хонорар кореспондира на сложността на процеса и
неговия обем, тъй като процесуалният представител на ответника по делото освен
отговора на исковата молба е изготвил и подробна писмена защита, както и се е
явил в проведените две открити съдебни заседания, на които била изслушана и
съдебно-счетоводна експертиза. С оглед изложеното моли обжалваното определение
да бъде отменено и на ищеца да бъдат присъдени в пълен размер направените
разноски за адвокатско възнаграждение от 1000 лева.
Постъпил е
отговор на частната жалба от насрещната страна „Е.Е.П.Т.“ ООД, чрез
пълномощника адв. Р.Д.. Излагат се съображения, че жалбата е неоснователна, а
обжалваното определение е правилно и законосъобразно. Поддържа се, че
поисканите разноски за адвокатско възнаграждение са прекомерни, тъй като делото
не се отличава с фактическа и правна сложност, поради което съдът правилно ги е
редуцирал. Излагат се съображения, че липсват доказателства за заплащане на
претендираното възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по
делото доказателства и становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно
разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното
решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е бил сезиран с предявени по реда на чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6 от
ЗПФУР във вр. с чл.240, ал.1 от ЗЗД, чл.240, ал.2 от ЗЗД, чл.86, ал.1 от ЗЗД и
чл.92 от ЗЗД за установяване дължимостта на следните вземания, за които е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д. №25008/2013г. по описа на СРС, 60 състав: 400 лева – главница по
договор за потребителски кредит „Класик“ №4851 от 18.02.2013г., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение в съда – 12.06.2013г. до окончателното изплащане на дължимата сума,
208 лева – представляваща договорна възнаградителна лихва за периода от 18.02.2013г.
до 11.06.2013г., 8,88 лева – лихва за забава върху главницата от шестия ден на
забавата на основание т.4.4.3 от договора за периода от 24.03.2013г. до
11.06.2013г., и 240 лева – неустойка за забава по т.4.4 от договора за периода
от 19.03.2013г. до 11.06.2013г.
За да уважи
предявените искове за главница, възнаградителна лихва и мораторна лихва
първоинстанционният съд е приел, че между ответника и „К.и.“ ООД е възникнало
валидно облигационно правоотношение по процесния договор за кредит в размер на
400 лева, че сумата по кредита е получена от ответника, че вземанията по
договора са прехвърлени от кредитора на ищцовото дружество с договор за цесия,
както и, че длъжникът е надлежно уведомен за цесията. Приел е, че не е
установено плащане на дължимите суми в установените срокове, поради което се
дължи връщане на дължимата главница по договора, както и на възнаградителната и
мораторна лихви. По отношение на неустойката е приел, че клаузата е нищожна като
неравноправна и искът е отхвърлен изцяло.
Въззивният съд
споделя изложените от първоинстанционния съд фактически констатации и направените
правни изводи, и съгласно чл. 272
от ГПК препраща към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно
да ги повтаря, с изключение на частта, с която е приета за дължима
възнаградителната лихва по договора в размер на 208 лева.
По направените
оплаквания с въззивната жалба следва да се добави следното:
При договорите за предоставяне на финансови
услуги от разстояние доставчикът е длъжен на докаже, че е получил съгласието на
потребителя за сключване на договора /чл.
18, ал. 1, т. 3 от ЗПФУР/. За доказването на електронните изявления чл.
18, ал. 2 от ЗПФУР препраща към Закона за електронния документ и
електронния подпис /изм. ДВ бр. 85 от 2017 г. – Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги/. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен на 18.02.2013г., поради което приложим е
действащия към този момент материален закон – Законът за електронния документ и
електронния подпис, в редакцията му ДВ бр. 100 от 21.12.2010 г., в сила от
01.07.2011 г. Съгласно чл. 2,
ал. 1 от същия закон електронно изявление е словесно изявление, представено
в цифрова форма чрез общоприет стандарт за преобразуване, разчитане и визуално
представяне на информацията. Електронен документ е електронно изявление,
записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано /чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕП/. Писмената форма се смята за
спазена, ако е съставен електронен документ /чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕП/.
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл.
184, ал. 1 от ГПК електронният документ може да бъде представен
възпроизведен на хартиен носител като препис, заверен от страната. Поради това
съдът намира, че представените на хартиен носител преписи от договор за кредит
и общи условия, представляващи електронни документи, са годни доказателства за
съдържането на материализираните в тях електронни изявления.
Съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП електронен
подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Доколкото
процесният договор за потребителски кредит съдържа в електронна форма лични
данни на ответника /три имена, ЕГН, адрес, телефон, електронна поща/ следва да
се приеме, че носи неговия електронен подпис по см. на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП.
Нормата на чл. 13, ал. 4, изр. 1 от ЗЕДЕП придава значение на подписан документ
само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран електронен
подпис. По см. на чл. 13, ал. 3 във вр. с чл. 16 от ЗЕДЕП квалифициран
електронен подпис е усъвършенстван електронен подпис, който е придружен от
издадено от доставчик на удостоверителни услуги удостоверение за квалифициран
електронен подпис, отговарящо на изискванията на чл. 24 от ЗЕДЕП и
удостоверяващо връзката между автора и публичния ключ за проверка на подписа, и
е създаден посредством устройство за сигурно създаване на подписа. По делото не
се твърди, а и не се установява процесният електронен договор за потребителски
кредит, да е подписан от страните с квалифициран електронен подпис.
Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 от ЗЕДЕП обаче допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен. В случая извод за постигнато съгласие в този смисъл
може да се изведе чрез тълкуване на т. 3. 6 от общите условия към договора за
потребителски кредит, където е предвидено, че кредитополучателят ще получи
електронно писмо на посочената от него електронна поща, с което ще бъде
уведомен дали е одобрен за отпускане на кредит за сумата и условията, за които
е кандидатствал. Посоченото писмо ще съдържа линк към договор за потребителски
кредит „класик“, като кандидатът следва да се запознае със същия и да го
потвърди. След потвърждаването на посочения договор се счита, че между
кандидата и „К.и.“ ООД има сключен договор за потребителски кредит. Съдът
намира, че в случая страните са постигнали съгласие по см. на чл. 13, ал. 4,
изр. 2 от ЗЕДЕП, че ще признават стойността на електронния подпис като
саморъчен в отношенията си. Поради това следва да се приеме, че процесният
договор за кредит представлява подписан частен електронен документ, който се
ползва с формална доказателствена сила относно авторството на обективираните
волеизявления в него съгласно чл. 180
от ГПК /в този см. решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. №
868/2012 г., IV г. о. /. Тази доказателствена сила на документа в случая не е
оборена и се подкрепя от останалите доказателства по делото.
По делото е приета като доказателство разписка
№70000156541818 от 18.02.2013г., от която се установява, че ответникът А.И.Г. е
получил сумата от 400 лева, а като основание е посочено договор за кредит
4851-18.02.2013г. Представената разписка, неоспорена от ответника, представлява
частен свидетелстващ документ, който се ползва с формална доказателствена сила
относно авторството на обективираните в нея изявления, поради което съдът
приема, че кредитополучателят е получил сумата по кредита, удостоверено с
подписа му в разписката, с което е завършен фактическият състав на реалния
договор за заем. Падежът на задълженията е определен, съобразно погасителен
план към договора, като крайният падеж е настъпил на 18.05.2013г. Ответникът,
чиято е доказателствената тежест в процеса да установи, че е заплатил дължимите
погасителни вноски в установените срокове, не е ангажирал доказателства в тази
насока, което е основание за ангажиране на договорната му отговорност за
заплащане на дължимата главница по договора и мораторна лихва в размер на
законната лихва върху главницата за периода на просрочие.
Неоснователни са изложените във въззивната
жалба оплаквания, че ищцовото дружество „Е.Е.П.Т.“ ООД не е легитимирано да
предяви исковете. Установява се от събраните по делото доказателства, че е
сключен договор за цесия между „К.и.“ ООД и ищеца по делото, с който вземанията
на кредитора по договора с ответника са прехвърлени на ищцовото дружество.
Съобразно разрешението, възприето в т.10б от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС при
частно правоприемство при прехвърляне на вземането чрез договор за цесия,
настъпило в периода след издаване на заповедта за изпълнение до предявяване на
иска по чл.422 от ГПК, легитимиран да участва в производството по
установителния иск е цедентът с приложение на нормата на чл.226 от ГПК. Посочено
е обаче също така, че легитимиран да предяви иска е и цесионерът, ако е спазил
срока по чл.415, ал.1 от ГПК (ал.4 в сегашната редакция на ГПК).
По отношение на
длъжника прехвърлянето на вземането има действие от деня, когато му бъде
съобщено от предишния кредитор /чл.99, ал.4 от ЗЗД/. Правнорелевантно за
действието на цесията е съобщението, извършено от цедента. В случая по делото
са представени доказателства за връчване на уведомление изх. №196/12.03.2014г. на
ответника на 24.03.2014г. Дори и да се възприеме тезата на въззивника, че
уведомлението не е достигнало до него, в установената трайна съдебна практика
/в този смисъл Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г. състав на ВКС,
ІІ т. о., Решение № 3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на ВКС, І т. о., и
Решение №78/09.07.2014 г., постановено по т.д. 2352/2013г. на ВКС, ТК, ІІ
т.о./, е възприето становището, че поради отсъствие на специални изисквания в
закона за начина, по който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената
цесията, то надлежно уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба на
цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед
императивното правило на чл.235, ал.3 ГПК. Предвид изложеното съдът приема, че
ответникът е надлежно уведомен за цесията с връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея, сред които е и уведомлението за цесията.
По отношение на
претенцията за възнаградителна лихва въззивният съд намира за основателно
направеното от ответника възражение за нищожност на посочената клауза от
сключения между страните договор поради противоречие с добрите нрави.
В тази връзка следва да бъдат съобразени приетите след
сключването на процесния договор изменения в ЗПК, обнародвани в ДВ, бр.
35/22.04.2014 г., като с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е установен
максимален размер на годишния процент на разходите, който не може да бъде
по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, а според чл.19, ал.5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
В случая в договора е уговорена възнаградителна лихва
в размер на 52%, като същата надхвърля петкратния размер на законната лихва за
просрочени задължения, която през февруари 2013 г., когато е сключен договорът,
е 10,01% (основен лихвен процент 0,01%, обявен от БНБ, плюс 10 пункта),
съответно петкратният й размер е 50,05 %.
Доколкото посочените изменения на ЗПК целят
уравновесяване на интересите на потребителите и на заемодателите, които
предоставят финансов ресурс без да правят детайлно проучване на имущественото
състояние на кредитополучателя и кредитите не са обезпечени, поради което се
повишава и рискът от настъпване на неблагоприятни имуществени последици в
патримониума на доставчика на финансовата услуга, съдът приема, че уговорките в
процесния договор, макар и сключен преди приемането на посочените изменения,
противоречат на добрите нрави и създават значително неравновесие между правата
на търговеца и на потребителя.
Поради изложеното
и предвид частично несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважена
претенцията по чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6 от ЗПФУР във вр. с чл.240,
ал.2 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземане в размер на 208 лева, представляващо
договорна възнаградителна лихва за периода от 18.02.2013г. до 11.06.2013г., както
и в частта, с която е осъден ответникът да заплати на ищцовото дружество
разноски по делото за разликата над сумата от 431,60 лева до пълния присъден
размер от 597,53 лева, и да бъде постановено ново решение, с което претенцията
за възнаградителна лихва да бъде отхвърлена. В останалата обжалвана част
решението следва да бъде потвърдено.
По частната жалба:
Въззивният съд
споделя изложените в обжалваното определение мотиви, че спорът не се отличава с
фактическа и правна сложност, както и, че не са извършени от процесуалния
представител на ответника процесуални действия, обуславящи присъждане на
възнаграждение над минималния размер по Наредба №1 от 9 юли 2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, с оглед направеното от насрещната
страна възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 от ГПК, поради което частната
жалба се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
При този изход на
спора на въззивника следва да бъдат присъдени разноски за въззивното
производство, съразмерно с уважената част от жалбата. Въззивникът претендира
разноски за въззивното производство, както следва: 1000 лева адвокатско
възнаграждение и държавна такса в размер на 75 лева по въззивната жалба, и 300
лева адвокатско възнаграждение и 15 лева държавна такса по частната жалба.
Съдът намира, че на въззивника не следва да бъдат присъждани разноски по
частната жалба с оглед установената константна съдебна практика на ВКС, според
която в производствата относно дължимостта и размера на разноските, каквото е и
посоченото, не се допуска кумулиране на нови задължения за разноски и
разпоредбата на чл.
81 ГПК не намира приложение (определение № 489 от 17.10.2017 г. по ч. гр.
д. № 3926/2017 г. на IV г. о. ВКС, определение № 933 от 17.09.2018 г. по ч. гр.
д. № 2845/2018 г. на IV г. о. ВКС и др.).
По отношение на
претендираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева,
съдът намира за основателно своевременно направеното от насрещната страна
възражение по чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на заплатеното от страната
адвокатско възнаграждение, като с оглед обстоятелството, че спорът не се
отличава с фактическа и правна сложност, и предвид обема на извършените от
пълномощника на страната процесуални действия, разноските на въззивника за
процесуално представителство пред въззивния съд следва да бъдат намалени до
минималния размер, установен в Наредба №1 от 9 юли 2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, а именно 300 лева. Поради това и
съобразно уважената част от жалбата на въззивника следва да бъдат присъдени
разноски за въззивното производство в размер на 132,60 лева.
С оглед изхода на
спора на въззиваемата страна също се дължат разноски за въззивното
производство, съразмерно с отхвърлената част от жалбата, в размер на 198 лева.
По изложените мотиви, Софийски градски
съд, ГО, ІV-В въззивен състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение
№551185/03.12.2018г., постановено по гр.д. №29583/2015г. по описа на СРС, 60
състав, В ЧАСТТА, с която е признато
за установено, че съществува вземане на „Е.Е.П.Т.“ ЕООД срещу А.И.Г. по иска с
правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6 от ЗПФУР във вр. с чл.240,
ал.2 от ЗЗД за сумата от 208 лева, представляваща договорна възнаградителна
лихва за периода от 18.02.2013г. до 11.06.2013г., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 29.12.2013г. по
ч.гр.д. №25008/2013г. по описа на СРС, 60 състав, както и в частта, с която А.И.Г.
е осъден да заплати на „Е.Е.П.Т.“ ЕООД разноски по делото за разликата над
сумата от 431,60 до пълния присъден размер от 597,53 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Е.Е.П.Т.“ ЕООД срещу А.И.Г. иск с
правно основание чл.415, ал.1 от ГПК във вр. с чл.6 от ЗПФУР във вр. с чл.240,
ал.2 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземането в размер на 208 лева,
представляващо договорна възнаградителна лихва за периода от 18.02.2013г. до
11.06.2013г. по договор за потребителски кредит „Класик“ №4851 от
18.02.2013г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 29.12.2013г. по ч.гр.д. №25008/2013г. по описа
на СРС, 60 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение
№551185/03.12.2018г., постановено по гр.д. №29583/2015г. по описа на СРС, 60
състав, в останалата обжалвана част.
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба, подадена
от А.И.Г., чрез пълномощника адв. Б.В., срещу определение от 08.02.2019г.,
постановено по гр.д. №29583/2015г. по описа на СРС, 60 състав, с което е
оставена без уважение молбата му за изменение по реда на чл.248 от ГПК на
постановеното по делото решение в частта му за разноските.
ОСЪЖДА
„Е.Е.П.Т.“ ЕООД да заплати на А.И.Г.
разноски за въззивното производство в размер на 132,60 лева.
ОСЪЖДА А.И.Г. да заплати на „Е.Е.П.Т.“ ЕООД разноски за
въззивното производство в размер на 198 лева.
Решението не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.