РЕШЕНИЕ
№51
гр.Варна, 13.02.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
АПЕЛАТИВЕН СЪД - Търговско отделение в публичното заседание на 28.01.2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИЛИЯН ПЕТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ГЕОРГИ
ЙОВЧЕВ
НИКОЛИНА ДАМЯНОВА
при секретаря Десислава Чипева
като разгледа докладваното от съдия В.ПЕТРОВ в.т.дело № 360 по описа за 2019 год., за да се произнесе с решение,
съобрази следното:
Постъпили са въззивни жалби от „ПФК-Черно море“АД-гр.Варна и от „ПФК-Левски“ АД-гр.София срещу решение №1030/21.12.2018 г. на Окръжен съд Варна-ТО по т.д. №1373/2017 г., съответно по първата жалба - в отхвърлителната му част за разликата от 37500 евро до 52500 евро – главница и за сумата 20000 евро – неустойка за забава, ведно със законната лихва от завеждането на делото, и в осъдителната част за разноски /3613 лв/, а по втората жалба – в осъдителната част на решението за сумата 37500 евро – главница и за сумата 5632 лв - съдебни разноски. Постъпила е и частна жалба от „ПФК-Левски“ АД-гр.София срещу определение №1164/26.03.2019 г. по делото, с което е изменено решението в частта за разноските и е оставено без уважение искането му за присъждане на разноски.
Първият въззивник
моли с жалбата и в с.з. чрез процесуалния си представител за отмяна на
решението в обжалваната му отхвърлителна част, както и в частта за разноските в
полза на другата страна, и за уважаване на претенциите в цялост, ведно с
присъждане на съдебните разноски по делото в пълен размер за двете съдебни
инстанции. Оспорва въззивната жалба и частната жалба на насрещната страна, като
съображения за това излага в писмени бележки.
Вторият
въззивник моли с жалбата и в с.з. чрез процесуалния си представител за отмяна
на решението в осъдителната му част до размера на 37500 евро и в частта за
разноските в полза на другата страна и за отхвърляне на иска в същата част.
Моли за уважаване на частната жалба относно разноските и за потвърждаване на
решението в останалата му част, ведно с присъждане изцяло на съдебните разноски
за двете инстанции, като съображения за това излага в писмени бележки.
Съдебният
състав на АС-Варна по оплакванията в жалбата и след преценка на събраните по
делото доказателства приема за установено следното:
Жалбите са
подадени в срок и са процесуално допустими.
Разгледани по
същество, първата от тях е частично основателна, а втората жалба е
неоснователна.
С обжалваното
решение ОС Варна е присъдил на основание чл.3, ал.2 от договора за трансфер на
футболист от 08.01.2016 г. между страните част от възнаграждението за последващ
трансфер на футболиста М Б в турския клуб „Коняспор“ за сумата от 500000 евро в
размер на 15% върху цената на трансфера, а именно 37500 евро от общо дължимо
такова в размер на 75000 евро предвид доброволното заплащане от ответника на
ищеца на сумата 37500 евро. Отхвърлил е претенцията по иска за разликата до
52500 евро, представляваща начислен върху възнаграждението ДДС, както и изцяло
претенцията за неустойка за забава по чл.8 от договора.
Претенцията за
възнаграждение по чл.3, ал.2 от договора от 08.01.2016 г. без начисляване на
ДДС е основателна. Ответникът доброволно е заплатил на ищеца половината от
дължимия размер възнаграждение за последващия трансфер на посочения футболист в
трети клуб, с което е признал действителността на процесната уговорка за това
възнаграждение, така че не може да твърди сега, че тя е нищожна. От една страна
Правилникът за статута и трасфера на футболистите на Световната футболна
асоциация ФИФА, макар задължителен за всички футболни клубове в страната –
членове на БФС, не представлява закон, нарушаването на императивни норми от
който да води до нищожност на договора или на клаузи от него. Евентуално
противоречие на договорна клауза с принципи и правила на ФИФА, УЕФА и БФС би
могло да води до имуществена, административна или дисциплинарна отговорност за
съответния клуб и неговите органи, но не съставлява основание съответната
клауза да бъде обявена за нищожна от съда. От друга страна, сочените норми на чл.18ter във връзка с чл.14 от Правилника на ФИФА не могат да се тълкуват еднозначно
в смисъла, който ответникът твърди, че имат, най-малкото поради ограничения
обем, в който се представят – само от отделни текстове, а не в цялост, и
предвид липсата на коректен и пълен превод от английски на български език от
лицензиран преводач. Така например в превода на дефиницията на чл.14 за трета
страна пред израза „всеки друг предишен клуб, в който играчът е бил
регистриран“, в английския текст съюзът е „или“, а не „и“, посочен в превода,
което води до съвсем друг смисъл на текста, а именно че трета страна е страна,
различна от двата трансфериращи клуба или всеки друг предишен клуб, в който
играчът е бил регистриран. Текстът може да се тълкува в посочения от ответника
смисъл, ако съюзът е „ в това число“, „включително“ или „както и“. Съмнително е
тогава, че предишният клуб – продавач на играча е адресат на забраната по чл.18ter от правилата за постигане на споразумения между клуб или играч с трета
страна, с които тя се овластява да участва изцяло или частично при компенсация,
платима във връзка с бъдещ трансфер на играч от един клуб в друг, или й се възлагат
права във връзка с бъдещ трансфер на играч или трансферна компенсация, като
този текст е отново неточно и непълно преведен. Самият текст е неясен, като,
подложен на тълкуване, смисълът на забраната му не може да се извлече по
несъмнен начин – дали се забранява скритото придобиване на права от трансфера,
придобиване на такива чрез подставено лице, прехвърляне на правата от повече от
един собственик или нещо друго. Затова прилагането на двата неясни текста
изисква по принцип автентично тълкуване или подобряване на редакцията им от
ФИФА.
Договорът е
предвидил в чл.1 прехвърляне изцяло на трансферните и състезателни права на
футболиста, като с чл.3, ал.1 и ал.2 е уговорено заплащане за него на части:
основна фиксирана трансферна цена от 60000 евро без ДДС в срок до 14.01.2016 г.
и на допълнителна определяема цена при последващ трансфер от 15 % върху
трансферната цена при продажба на футболиста в трети клуб, но не по-малко от
20000 евро, в 10-дневен срок от извършване на конкретната сделка. Уговорката за
цялостно прехвърляне на собствеността върху играча е за пред трети лица, а във
вътрешните отношения на страните клубът-продавач запазва част от правата си
върху играча с оглед на евентуален бъдещ трансфер. При такъв трансфер клубът-купувач действа от свое
име като собственик за себе си и като комисионер за сметка на клуба-продавач
/негов доверител/ за запазената му част, като дължи на последния отчитане на
резултата от изпълнителната сделка. Хипотезата е сходна с тази по чл.292, ал.2
– ЗЗД относно косвеното представителство, допустима е от закона и не води до
нищожност на уговорката поради липса на основание.
Претенцията за
дължим ДДС върху сумата от 15 % от трансферната цена, по която футболистът е
трансфериран в трети клуб, е неоснователна. Това е така не защото „без ДДС“ е
изрично посочено само след третата хипотеза по чл.3, ал.2 от трансферния
договор, докато претенцията попада в първата хипотеза – продажба и/или
прехвърляне и/или преотстъпване на трансферните и състезателните права на
футболиста. Ползването в третата хипотеза на израза „и изобщо 15% от всички активи, договорени от
„ПФК Левски“ АД, с който и да е трети клуб“ ясно показва, че трите хипотези не
са различни като краен резултат, като ДДС се дължи от ответника при всяка от
тях, но само ако задължението му е за заплащане на минимално договорената сума
от 20000 евро. Доколкото никъде в текста не е посочено, че дължимото
допълнително възнаграждение от 15 % върху трансферната цена при продажба на
футболиста в трети клуб е без ДДС, данък върху този размер и при трите хипотези
не се дължи. И това има своето обяснение, доколкото трансферната цена е
договорена на пазарен принцип, а пазарната цена принципно включва всичко в себе
си, в т.ч. и евентуален ДДС, така че ответникът го е заплатил на третия клуб в
рамките на трансферната цена и начисляване повторно на ДДС от ищеца би го
обогатило неоснователно за сметка на ответника. Има основание за начисляване на
ДДС само върху сумата 20000 евро, доколкото тя е минимално договорената от
страните твърда сума при последващ трансфер на играча, затова изразът „без ДДС“
е записан именно до нея в края на третата хипотеза преди уговорката за срока на
задължението.
Претенцията за
неустойка за забава относно изпълнението за заплащане на допълнителното
възнаграждение по чл.3, ал.2 от договора се търси на основание чл.8 от
трансферния договор, предвиждащ при забава за заплащане на уговорената цена
ответникът да дължи на ищеца неустойка в размер на 1% на ден от неплатената
част от цената за всеки ден на забава, но не повече от 20000 евро. Доколкото
уговорената цена по договора включва една основна твърда цена по чл.3, ал.1 и
една допълнителна определяема цена, но не по-малко от определена твърда цена,
при последващ трансфер на футболиста по чл.3, ал.2 от договора, няма основание
да се приеме, че тази неустойка за забава се отнася само до основната
трансферна цена от 60000 евро, без ДДС. Клаузата на чл.3, ал.3 от договора
визира друга неустойка – такава за
неспазване на изискванията и/или за нарушаване на клаузата на чл.3, ал.2
относно последващ трансфер на футболиста в трети клуб, т.е. има характер на
неустойка за неизпълнение на предходната клауза, а не за забава при извършване
на плащанията, затова и неустойката е уговорена твърдо в размер на 20000 евро,
без отчитане на период на забава. От това следва, че ищецът правилно е търсил
процесната неустойка за забава на основание чл.8 от трансферния договор, а не
на основание чл.3, ал.3 от него, като предвид забавата относно изпълнението на
задължението на ответника по чл.3, ал.2 от договора, считано както от
изпадането му в забава с изтичане на 10-дневния срок от датата на трансферната
сделка на 03.07.2017 г., така и от датата на поканата на ищеца до него, връчена
му на 13.07.2017 г., последният му дължи неустойка за забава по чл.8 от
договора в размер на 20000 евро, като искът за същата е основателен и следва да
се уважи.
Частната жалба
срещу определението на ОС Варна по чл.248 ГПК от 26.03.2019 г. е неоснователна,
тъй като правилно съдът е изменил решението в частта на присъдените в полза на
ответника разноски /3613 лева/ и оставил без уважение искането му за присъждане
на разноски, доколкото ответникът не е представил най-късно в последното с.з.
доказателства за никой от твърдените като направени разходи. Представеното едва
с писмената защита платежно нареждане без посочено основание и представените с отговора
на молбата на ищеца по чл.248 ГПК писмени доказателства не могат да бъдат
обсъждани.
Обжалваното
решение следва да се отмени само в частта за неустойката за забава в размер на
20000 евро, като вместо него бъде постановено друго, с което искът за нея бъде
уважен, ведно с лихви и разноски. В останалата му обжалвана част решението е
правилно и следва да се потвърди. Следва да се потвърди и обжалваното
определение по чл.248 ГПК. Въззивният съд препраща и към мотивите на
първоинстанционното решение на основание чл.272 – ГПК. При този изход на спора
в полза на първия въззивник се присъждат съдебни разноски за въззивната
инстанция по съразмерност.
Воден от
изложеното и на основание чл.271, ал.1 - ГПК съставът на Варненския апелативен
съд
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №1030/21.12.2018
г. на Окръжен съд Варна-ТО по т.д. №1373/2017 г. в отхвърлителната му част по
иска за неустойка за забава за сумата 20000 евро, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Професионален футболен клуб-Левски“ АД - гр.София, ЕИК *********,
да заплати на „Професионален футболен клуб-Черно море“АД -гр.Варна, ЕИК *********,
сумата 20000 евро - неустойка за забава по чл.8 относно
изпълнение на задължението по чл.3, ал.2 от договора за трансфер на футболист от 08.01.2016 г., ведно със законната лихва върху
присъдената сума, считано от 13.10.2017 г. до окончателното й изплащане, както
и сумите: 2945.41 лева – допълнителни съдебни разноски за първата инстанция и 1562.47
лева – съдебни разноски за въззивната инстанция.
ПОТВЪРЖДАВА
решението в останалата му обжалвана част.
ПОТВЪРЖДАВА определение
№1164/26.03.2019 г. по чл.248 ГПК на Окръжен съд Варна-ТО по т.д.
№1373/2017 г.
Решението
подлежи на обжалване в месечен срок от съобщаването му на страните пред ВКС на
РБ при предпоставките на чл.280, ал.1 – ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.