№ 11376
гр. София, 12.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 168 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Б С
при участието на секретаря А А
като разгледа докладваното от Б С Гражданско дело № 20231110163782 по
описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 310 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, предявена от Г. Д. К. Адрес:гр.С.......
ЕГН **********, срещу „Б Е Д К"ООД, ЕИК ********, адрес С...... с която се
иска признаването на незаконосъобразно уволнението извършено със
заповед № 523/11.10.2023г., на основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ във връзка с
писмено предложение от 11.10.2023г., както и обезщетение за времето, през
което е останала без работа поради уволнението – 11.10.2023г. – 11.04.2024г.,
в размер на 9000 лева, както и неимуществени вреди, причинени от
незаконното уволнение в размер на 4000 лева. ведно със законната лихва от
датата на увреждането до окончателното изплащане на сумата.
Ищцата твърди, че започнала работа при ответника на 10.10.2022г.
Сочи, че на 10.10.2023г. работела от вкъщи, получила имейл от прекият
ръководител, че липсват справки за клиенти. Тя обяснила че документите са в
компютъра до който прекият ръководител има достъп. Сочи че била
извикана от прекия й ръководител и била нападната вербално и обвинявана
по отношение на работния процес. Сочи че разговорът преминал в кавга, а
пряката ръководителка и дала лист на който я накарала да си напише
имената и да се подпише. Предвид създалата се ситуация, и обстоятелството,
че била разстроена и обидена подписала листа без да го чете. Сочи че картата
за достъп била отнета и не била допусната повече. Прекъснат бил и
отдалечения достъп. На 19.10.2023г. на ищцата била връчена заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение с дата 11.10.2023г., която не била
подписана. Сочи че не била спазена процедурата по чл. 325, ал.1, т.1 КТ, тъй
1
като липсвало насрещно приемане на предложението в молбата на ищцата.
Счита че писмената форма на приемане на предложението е условие за
действителност последното. Ето защо предвид липсата на писмено приемане
на предложението отстрана на работодателя счита, че договорът е прекратен
на 19.10.2023г.
В срока по чл. 131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба с
който същата се оспорва. Ответникът сочи че молбата е попълнена
собственоръчно от ответницата и оспорва тя да не е знаела какво подписва.
Не оспорва, че заповедта е връчена на 19.10.2023г., но сочи че до тази дата
ищцата не се е явила в офиса да получи заповедта, а същата не се е явила на
работа без основателна причина. Сочи че пропускът за входа на канцеларията
на дружеството бил върнат на 19.10.2023г., а достъп до този момент не и е
бил отказван. Оспорва претенциите за обезщетение за времето през което е
останала без работа и за неимуществени вреди.
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 344, ал.1,
т.1 и т.3 КТ във вр. с чл. 225 КТ, и чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД.
По отношение на иска с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ.
С разпоредбата на чл. 344, ал. 1 КТ законът е признал потестативното
право на работника или служителя да оспори законността на уволнението,
освен пред работодателя и пред съда. Съдебно това право се упражнява чрез
конститутивен иск, с който се установява съществуването или
несъществуването на предявеното потестативно право - в случая, дали
предприятието е имало право да уволни работникът или служителят, тъй като
със сила на пресъдено нещо се ползва само спорното потестативно право, но
не и новото правно положение, създадено с конститутивното решение. Затова,
към момента на предявяване на конститутивния иск следва да е осъществен
юридическия факт на уволнението, който поражда признатото от закона
потестативно право на ищеца да иска да се установи незаконността на
уволнението и неговата отмяна.
В настоящия случай в тежест на ищеца е да докаже съществувало между
страните безсрочно трудово правоотношение, и неговото прекратяване, а в
тежест на ответника е да докаже законността на уволнението на основанието,
на което е извършено, а именно че по взаимно съгласие съгласно
разпоредбата на чл. 325, ал.1, т.1 КТ.
Не е спорно между страните а и се установява от представените по делото
копие на трудова книжка, трудов договор, и допълнително споразумение, че
между страните е съществувало трудово правоотношение на основание
сключен трудов договор № 620/05.10.2022 г. по силата на който ищцата Г. Д.
К. е назначена на длъжност „Агент събиране на вземания“ в „Б Е Д К“ ООД.
Не се спори, че със заповед № 523/11.10.2023г. трудовото правоотношение е
прекратено като в заповедта било посочено основание чл. 325, ал.1, т.1 КТ.
Първият спорен въпрос е дали ищцата е дала съгласието си за
прекратяване на трудовото правоотношение.
2
Съгласно чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовият договор се прекратява по
взаимно съгласие на страните, изразено писмено. Освен, че следва двете
насрещни волеизявления на страните, както предложението за прекратяване
на трудовото правоотношение, така и приемането на същото да са изразени
писмено, като писмената форма с оглед текста на горепосочената разпоредба
е условие за действителност, но следва и всяка от страните да изрази волята
си за прекратяване на трудовия договор ясно, категорично и безусловно.
Основанието по чл. 325, т. 1 КТ е взаимно съгласие на страните.
Взаимното съгласие означава, че и двете страни желаят сключеният между
тях трудов договор да престане да съществува. Взаимното съгласие се отнася
и до датата, от която трудовият договор се прекратява. Несъвпадането на
волята на страните относно датата на прекратяването на трудовия договор
означава липса на взаимно съгласие. Страната, към която е направено
предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие,
трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в
седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено се смята,
че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се
изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в
седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор.
Същата обаче трябва да е сведена до знанието на насрещната страна по
трудовото правоотношение в рамките на седемдневния срок.
Предвид гореизложеното ищцата следва да установи съществувалото
между страните трудово правоотношение за неопределен срок, издаване на
заповедта за уволнение, за чиято отмяна е предявен искът по чл. 344, ал. 1, т.
1 КТ, дата на връчване на заповедта.
Ответникът следва да установи законността на уволнението на
основанието, на което е извършено - на основание чл. 325, т. 1 КТ - по
взаимно съгласие е, дали са съвпаднали волеизявленията на ищцата и
работодателя за прекратяване на трудовия договор, считано от 11.10.2023 г.
или не и дали ответникът приел в срок предложението на ищцата, за да се
реализира хипотезата на прекратяване по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ
По делото е представена молба изхождаща от ищцата, с която е
отправено искане до управителя на работодателя за освобождаване от
заеманата от нея длъжност, считано от 11.10.2023г.
Ищцата заявява, че е подписала молбата, и същевременно по делото не
се установява, същата да е подписана под принуда или заплашване по
смисъла на чл. 30 ЗЗД.
Доколкото не се твърди и не се установява по делото при подписване на
молбата ищцата да не е могла да разбира и да ръководи действията си то
съдът намира, че конкретното емоционално състояние на ищцата към
момента на подписване на молбата е без значение за валидността на
изявлението.
Ето защо съдът намира, че за нуждите на настоящото производство по
3
делото не се установява волята на ищцата за прекратяване на трудовото
правоотношение да е била опорочена.
По делото не се твърди и не се установява, да е налице изрично
изявление на работодателя за приемане на предложението, различно от това
обективирано в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение.
В случая заповед № 523/11.10.2023г. е връчена на ищцата на
19.10.2023г.
Съгласно установената практика при такъв вид казуси (РЕШЕНИЕ №
976 ОТ 15.05.2000 Г. ПО ГР. Д. № 1969/1999 Г., III Г.О. НА ВКС, РЕШЕНИЕ
№ 406 ОТ 20.12.2012 Г. ПО ГР. Д. № 537/2012 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС;
РЕШЕНИЕ № 4 ОТ 21.02.2012 Г.ПО ГР. Д. № 278/2011 Г., Г. К., ІV Г. О. НА
ВКС). волеизявленията на страните по трудовото правоотношение за
прекратяването му по взаимно съгласие, а именно предложението и
приемането му, трябва да са изразени писмено. За разлика от тях законът не
поставя изискване за начина и формата на уведомяване на страната,
отправила предложението, че същото е прието. Необходимо и достатъчно е
волеизявлението за приемане на предложението да бъде доведено до знанието
на другата страна по трудовото правоотношение. Ако това не е направено в 7-
дневен срок от получаване на предложението и след това същото е оттеглено,
следва да се приеме, че липсва предложение и прекратяването на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие е без правно основание.
Работодателят е взел отношение по молбата на ответницата за
прекратяване на трудовото й правоотношение, но не я е уведомил в 7-дневен
срок от получаването му за становището си. По делото не са представени
никакви доказателства в тази насока. Законът не поставя изискване за начина
и формата на това уведомяване, следователно то може да се направи както
устно, така и писмено. Спазването на седемдневния срок за отговор на
предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие може да се
установява с всички допустими доказателства, включително и със
свидетелски показания, защото това обстоятелство няма отношение към
съществуването на писмено съгласие за прекратяване. Необходимо е обаче
волеизявлението на работодателя за приемане на предложението за
прекратяване на трудовия договор да бъде доведено до знанието на
служителката. Тъй като това е направено след изтичането на 7-дневния срок
/на 19.10.2023 г./, за прекратяването на правоотношението на ищцата е
следвало да даде съгласие отново.
При това положение трудовото правоотношение е прекратено при
нарушаване на правилата на чл.325, ал.1, т.1 КТ, поради което обжалваната
заповед е незаконосъобразна.
Ответникът не е установил под пълно и главно доказване, че ищцата
незаконосъобразно не се е явила на работа, поради което заповедта е връчена
след изтичането на седемдневния срок.
Представената извадка от системата на ответника за проследяване на
4
карта не е годна да установи, че ищцата не се е явила виновно на работа.
Също така не е годна да установи обективната невъзможност на работодателя
да сведе заповедта до знанието на ищцата.
Трябва да бъде отбелязано, че работодателят не е обвързан да връчи
заповедта лично в офиса на дружеството. Възможни са и други начини на за
уведомяване на работника, по телефон, с писмо с обратна разписка и т.н., но
работодателят не е направил опит да връчи заповедта редовно. И предвид
липсата на друго изявление на работодателя изразяващо съгласие достигнало
до служителката в установения срок то за съдът остава единствения възможен
извод, че не е спазен срокът по чл. 325, ал.1, т.1 КТ.
С проекта си за доклад, приет за окончателен без възражения от
страните съдът е разпределил тежестта на доказване на ответника за
установяване на процедурата по чл. 325, т.1 КТ. Съдът е посочил и че всяка
страна е длъжна да установи фактите на които излага своите твърдения и
възражения. Въпреки това ответникът не е ангажирал доказателства за
заявените твърдения за неявяване на работа на ищцата и т.н.
При това положение и при спазване на правилата на чл.154 ГПК съдът
намира, че ответникът не успя да установи, предпоставките по чл. 325, ал.1,
т.1 КТ.
Ето защо искът по чл. 344, ал.1, т.1 КТ е следва да бъде уважен, а
уволнението на ищцата следва да бъде признато за незаконно.
По отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 вр. с чл. 225, ал. 1 КТ;
Отговорността на работодателя по чл. 225, ал. 1 КТ е договорна и е за
имуществени вреди /пропуснати ползи/, като обезщетението се съизмерва с
пропуснатото брутното трудово възнаграждение за времето, през което
работникът или служителят е останал без работа поради незаконното
уволнение, но за не повече от 6 месеца.
Доказването на вредата – оставането без работа по трудово
правоотношение, е в тежест на ищеца – виж задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ВКС по тълк. дело
№ 6/2013 г., ОСГК. Фактът на безработица може да бъде доказан, като се
установи липсата на вписване на последващо трудово правоотношение в
трудовата книжка на ищеца, липсата на регистрирано трудово
правоотношение в НАП през исковия период, регистриране на ищеца в
бюрото по труда като безработен или чрез установяването на други
обстоятелства, от които може да се направи извод за оставането без работа.
Предвид задължението на работодателя по чл. 62, ал. 3 КТ за регистриране в
тридневен срок на трудовите договори, удостоверението от НАП също е
годно доказателство за установяване състоянието на безработица по трудово
правоотношение.
В разглеждания случай ищцата претендира обезщетение оставането без
работа за периода от 11.10.2023г. до 11.04.2024г. Видно от трудовата книжка
на ищцата и от представената справка за трудовите договори от ТД на НАП е
5
видно, че след прекратяването на трудовото правоотношение на 11.10.2023г.
при ответника до датата на справкта 28.03.2024г. ищцата не била в трудово
правоотношение.
По делото не се твърди и не се установява, ответникът да е заплатил
обезщетение за оставане без работа.
От представените фишове за заплата и трудова книжка се установява, че
брутното трудово възнаграждение на ищцата възлиза на 1500 лева.
Следователно за периода от 11.10.2023г. до 11.04.2024г. на нея и се
дължи обезщетение в размер на 9000 лева.
По отношение на иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД вр. с чл.
45 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД.
По въпроса за отговорността на работодателя за претърпени
неимуществени вреди при незаконно уволнение е формирана трайна и
непротиворечива съдебна практика - ППВС № 4/30.10.1975 г. по гр. д. №
5/1975 г.; решение № 73/12.06.2013 г. по гр. д. № 311/2012 г. на ВКС, ГК, ІV
ГО; решение № 350/20.10.2015 г. по гр. д. № 1730/2014 г. на ВКС, ГК, ІV ГО;
определение № 168/16.02.2015 г. по гр. д. № 8074/2014 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО;
определение 1114/18.10.2011 г. по гр. д. № 687/2011 г. на ВКС, ГК, ІІІ ГО и
др. С посоченото ППВС е разяснено, че когато ръководител на организация
или учреждение, който е издал заповед за уволнение, призната впоследствие
за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и
непозволено увреждане при недобросъвестно използване на служебното
положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД.
Тези разяснения са възприети и с актуалната съдебна практика на ВКС.
С нея се приема, че когато уволнението е признато за незаконно, работникът
или служителят има право на обезщетение за причинените му от това вреди,
но само за имуществените, изразяващи се в пропуснат доход от
възнаграждение за престиране на труд, съответно разликата между
получавано преди уволнението и по-ниското по размер възнаграждение по
нововъзникнало правоотношение. Законодателят е ограничил и времето, за
което може да се търси обезщетение за т.нар. принудителна безработица до 6
месеца - чл. 225 КТ. Тази материално-правна разпоредба се явява специална
спрямо чл. 49 ЗЗД. В случай, че уволненият служител е претърпял
действително повече вреди, той може да ги търси, но само от длъжностното
лице, издало заповедта за уволнение и то, ако с това действие му е причинено
непозволено увреждане. Тази последица настъпва, когато издателят на
заповедта е ползвал служебното си положение, за да постигне лични или
други неслужебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за
уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този
смисъл и в други подобни случаи. В тази хипотеза искът е с правно основание
чл. 45 ЗЗД и се предявява срещу издателя на незаконната заповед за
уволнение. При наличие на изрична разпоредба - чл. 225, ал. 1 КТ, работникът
или служителят не може да разшири обема на отговорността му чрез
6
предявяване на иск на общо основание - чл. 49 ЗЗД вр. чл. 45 ЗЗД.
С цитираната по - горе съдебна практика е разяснено също така, че при
прекратяване на трудовия договор, работодателят осъществява
предоставената му от закона възможност за едностранно извънсъдебно
прекратяване на договорните отношения, а когато това потестативно право е
упражнено незаконно, отговорността за вреди е ограничена до размер,
предвиден в разпоредбата на чл. 225, ал. 1 КТ (решение по гр. д. № 348/08 г.
на ВКС, ІV ГО) За да възникне отговорност за поправяне на вреди от
непозволено увреждане, следва да се установят елементите на фактическия
състав на чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД - деяние (действие или
бездействие), противоправност на деянието, настъпили вреди в сферата на
трето лице, причинна връзка между деянието и вредите и вина. В хипотезата
на общия деликтен състав на чл. 45 ЗЗД тежестта на доказване е на ищеца,
като само вината се предполага, т. е. в тежест на ответника е да установи, че
не е действал виновно. В хипотезата на чл. 49 ЗЗД, когато се претендират
вреди от незаконно уволнение, ищецът следва да установи и че
представителят на работодателя, подписал заповедта за уволнение, е знаел, че
липсват визираните в заповедта основания за уволнение, т. е. действал е
умишлено (решение по гр. д. № 5129/08 г. на ВКС, V ГО). При деликтна
отговорност за вреди от незаконно уволнение, то е незаконното действие,
като пасивно легитимиран по иска е издалият незаконосъобразната заповед за
уволнение ръководител.
В случая не са заявени фактически твърдения, че представителят на
работодателя, издал оспорената по делото заповед за уволнение, е знаел за
липсата на основание за уволнение, а и не са ангажирани доказателства в тази
насока. Ето защо и доколкото надлежно материално - правно легитимиран по
иска за ангажиране на деликтна отговорност при незаконно уволнение е
издателят на незаконната заповед за уволнение, предявеният иск се явява
изцяло неоснователен. С оглед на това не следва да се обсъждат доводите
относно претърпените от ищцата неимуществени вреди и техния обем.
Ето защо този иск следва да се отхвърли.
По отношение на разноските.
Право на разноски има ищцата съразмерно на уважената част от
исковете но същата не е представила доказателства за сторени разноски.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Софийски
районен съд сумата от 440 лева държавна такса върху уважената част от
исковете.
Мотивиран от гореизложеното, Софийски районен съд 168 състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ КАТО ТАКОВА на
7
основание чл. 344, ал.1, т.1 КТ уволнението на Г. Д. К. Адрес: гр. С....... ЕГН
**********, извършено със заповед № 523/11.10.2023г. на управителя на „Б Е
Д К"ООД, ЕИК ********, адрес С...... с която на основание чл. 325, ал. 1, т. 1
КТ е прекратено трудовото правоотношение на ищцата;
ОСЪЖДА „Б Е Д К"ООД, ЕИК ********, адрес С...... ДА ЗАПЛАТИ
на Г. Д. К. Адрес: гр. С....... ЕГН **********, на основание чл. 344, ал.1, т.3
вр. с чл. 225, ал.1 КТ сумата от 9 000 лева, представляваща обезщетение за
оставането й без работа поради незаконосъобразно прекратяване на трудовия
ѝ договор за периода от 11.10.2023г. до 11.04.2024г,
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. Д. К. Адрес: гр. С....... ЕГН **********
срещу „Б Е Д К"ООД, ЕИК ********, адрес С...... иск с правно основание чл.
49 ЗЗД вр. с чл. 45 ЗЗД вр. с чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата от 4000 лева
представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди от
незаконното уволнение, извършено със заповед № 523/11.10.2023г. на
управителя на „Б Е Д К" ООД, ЕИК ********, адрес С.......
ОСЪЖДА „Б Е Д К" ООД, ЕИК ********, адрес С...... ДА ЗАПЛАТИ
по сметка на Софийски районен съд, на основание чл. 78, ал.6 ГПК, сумата
от 440 лева държавна такса върху уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8