Р Е Ш Е Н И Е
№……………..
гр. София, 21.01.2021 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично съдебно заседание на втори ноември две хиляди и
двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: ЕВЕЛИНА МАРИНОВА
при секретаря Донка Шулева, като разгледа
докладваното от съдия Анастасова гр. дело № 15775 по описа за 2019 година и за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 192323/14.08.2019 г. и Решение № 258375/29.10.2019 г. по
гр.д.№ 50106/2018 г. по описа на СРС, 162 с-в е признато за установено по
предявените от Т.Д.Г., ЕГН **********, срещу Б.В.Б., ЕГН **********, и В.В.Б.,
ЕГН **********, искове с правно основание чл. 108 ЗС, че ищецът Т.Д.Г. е носител
на право на собственост върху реална част от имот с идентификатор
68134.4142.2006, с площ от 28 кв.м., заключена в границите между точки А, Б, В
и Г на приложената към исковата молба комбинирана скица (л. 29 от делото),
респ. между точки 1, 12, 5 и 14 на приложената към основното заключение на СТЕ
комбинирана скица (л. 105 от делото), представляваща неразделна част от
решението, която реална част погрешно е отразена в одобрената със заповед №
КД-14-56 от 20.07.2012 г. кадастрални карта в границите на имот с идентификатор
68134.4142.2006 по неприложения регулационен план, одобрен със заповед №
106/07.07.1989 г. и следва да бъде включена в границите на собствения на ищеца
недвижим имот с идентификатор 68134.4142.752, придобит по договор за продажба,
съобразно скица-проект, приложена към заключението на допълнителната СТЕ на
вещото лице С.Б.К.от 07.06.2019 г. и представляваща неразделна част от
решението (л. 123 от делото), и са осъдени ответниците Б.В.Б. и В.В.Б. да
предадат на ищеца Т.Д.Г. владението върху описаната реална част от имота.
С
постановеното решение е признато за установено по предявените от Т.Д.Г., ЕГН **********,
срещу П.Ц.С., ЕГН **********, и А.Ф.С., ЕГН **********, искове с правно
основание чл. 124 ГПК, че ищецът Т.Д.Г. е носител на право на собственост върху
реална част от имот с идентификатор 68134.4142.745, с площ от 46 кв.м.,
заключена в границите между точки В, Г, Д и Е на приложената към исковата молба
комбинирана скица (л. 29 от делото), респ. между точки 5, 6, 15 и 14 на
приложената към основното заключение на СТЕ комбинирана скица (л. 105 от
делото), неразделна част от решението, която реална част погрешно е отразена в
одобрената със заповед № КД-14-56 от 20.07.2012 г. кадастрални карта в
границите на имот с идентификатор 68134.4142.745 по неприложения регулационен
план, одобрен със заповед № 106/07.07.1989 г„ и следва да бъде включена в
границите на собствения на ищеца недвижим имот с идентификатор 68134.4142.752,
придобит по договор за продажба, съобразно скица- проект, приложена към
заключението на допълнителната СТЕ на вещото лице С.Б.К.от 07.06.2019 г. и
представляваща неразделна част от решението (л. 123 от делото).
Срещу
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответниците Б.В.Б., В.В.Б. и
П.Ц.С. с изложени доводи за неправилност, необоснованост и постановяването му в
нарушение на закона. Отправят искане за отмяна на решението на СРС и отхвърляне
на исковете. Претендират разноски.
Въззиваемата страна Т.Д.Г.
в срока по чл.263 ГПК е подал отговор на въззивната жалба, в който изразява
становище за нейната неоснователност. Излагат доводи за правилност, законосъобразност и
обоснованост на постановеното решение.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта и по наличието на противоречие с императивните правни норми – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
състав намира постановеното от СРС, 162-ри състав, решение в обжалваната част за
валидно и допустимо. Последното е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК
въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и
във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и
следното:
Производството
е образувано по искова молба на Т.Д.Г., с която същият е заявил правни и
фактически доводи, че през 1981 г. е придобил правото на собственост върху
недвижим имот, представляващ парцел XII-1 от квартал 35 по регулационния план
на гр. София, квартал Суходол, приет със Заповед № 254/20.09.1965 г., с площ от
882 кв.м. Поддържа, че със заповед № 106/07.08.1989 г. е приет нов регулационен
план, съобразно който имотът му е нанесен като УПИ XII-752 с площ от 790 кв.м.,
като 51 кв.м. (впоследствие уточнени на 28 кв.м. въз основа на заключението на
СТЕ) са придадени към съседния УПИ XIII-745, собственост на ответниците Б. и В.
Б., 32 кв.м. (впоследствие уточнени на 46 кв.м. въз основа на заключението на
СТЕ) са придадени към съседния УПИ XVIII-745, собственост на ответниците П. и А.
С., а 9 кв.м. са отчуждени в полза на общината за изграждане на улица.
Поддържа, че сметките по регулация с ответниците не са били уредени, поради
което отчуждителното действие на неприложения дворищнорегулационен план от 1989
г. се е прекратило автоматично (с изтичане на срока по § 6, ал. 2 от ПР на ЗУТ),
но въпреки това имотът му е бил нанесен в кадастъра с идентификатор
68134.4142.752 и намалена площ по плана от 1989 г. - 789 кв.м., респ. имотът на
ответниците Б. е нанесен с идентификатор 68134.4142.2006 и включени 28 кв.м., придадени от имота на ищеца, а имотът на
ответниците С. е нанесен с идентификатор 68134.4142.745 и включени 46 кв.м.,
придадени от имота на ищеца. Заявил е, че в кадастъра е допусната грешка, като
не е съобразено прекратеното отчуждително действие на неприложения дворищнорегулационен
план, при отчитане на което собственият му имот е следвало да бъде отразен
съобразно границите му по предходния регулационен план от 1965 г. Ето защо моли
да бъде установено неговото право на собственост спрямо Б.В.Б. и В.В.Б. върху
1) реална част от имот с идентификатор 68134.4142.2006. с площ от 28 кв.м.,
заключена в границите между точки А, Б, В и Г на приложената към исковата молба
комбинирана скица (л. 29 от делото), която погрешно не е отразена в кадастъра в
границите на собствения му недвижим имот с идентификатор 68134.4142.752,
придобит по договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 101, том XIII,
дело № 2039/1981 г.; както и да бъдат осъдени ответниците Б.В.Б. и В.В.Б. да му
предадат владението върху спорната реална част от имота; както и да бъде
установено неговото право на собственост спрямо П.Ц.С. и А.Ф.С. върху 2) реална
част от имот с идентификатор 68134.4142.745. с площ от 46 кв.м., заключена в
границите между точки В, Г, Д и Е на приложената към исковата молба комбинирана
скица (л. 29 от делото), която погрешно не е отразена в кадастъра в границите на собствения му недвижим имот с
идентификатор 68134.4142.752, придобит по договор за продажба, обективиран в
нотариален акт № 101, том XIII, дело № 2039/1981 г. (съобразно допуснатото с
протоколно определение от 25.06.2019 г. изменение на предявените претенции).
В срока за
отговор ответниците Б.В.Б., В.В.Б. и П.Ц.С. са оспорили исковете, като
неоснователни, като са заявили, че описаните реални части от недвижими имоти са
били винаги част от собствените им имоти. При условията на евентуалност са
заявили възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност за описаните
реални части от недвижими имоти.
Според
разпоредбата на чл.108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице,
което я владее или държи без да има основание за това. Основателността на
предявения иск предполага кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/
ищецът да е собственик на претендирания имот на посоченото основание; 2/
процесният имот да се владее или държи от ответника /да се намира във
фактическата му власт/ и 3/ ответникът да владее или държи имота без правно
основание. Тежестта на доказване на първите две обстоятелства лежи върху ищеца,
а на третото /основанието за владение/ – върху ответника.
По иска
за собственост по чл.124 ГПК в тежест на ищеца е да установи правото си на собственост
върху описаните реални части от имоти, придобито на наведеното основание.
По
наведеното от Б.В.Б., В.В.Б. и П.Ц.С. възражение за придобивна давност в тежест
на ответниците е да установят, че са упражнявали в продължение на 10 години
непрекъснато, спокойно и явно фактическа власт върху процесиите реални части от
имотите с намерение да ги своят.
В случая
чрез събраните пред първата инстанция доказателства е установено, че ищецът е
собственик на описаните реални части от недвижими имоти на въведеното основание,
поради което правилно и законосъобразно предявените искове по чл.124 ГПК и по чл.108
ЗС са били уважени. Идентични правни изводи формира и настоящия състав при
изразяване и на следните допълнителни съображения:
По делото не
се спори, а и от приетите пред първата инстанция писмени доказателства се
установява, че с договор за продажба на недвижим имот чрез народен съвет,
обективиран в нотариален акт № 101, том XIII, дело № 2039/1981 г., ищецът Т.Д.Г.
е придобил правото на собственост върху дворно място, съставляващо парцел XII-1
в кв. 35 по регулационния план на гр. София, квартал Суходол, с площ от 882
кв.м.
Установява
се, че Б.В.Б. и В.В.Б. са собственици на недвижим имот с идентификатор
68134.4142.2006 и към настоящия момент упражняват фактическа власт върху
спорната реална част от 28 кв.м. от него; респ. че П.Ц.С. и А.Ф.С. са
собственици на недвижим имот с идентификатор 68134.4142.745.
Чрез
приетата пред първата инстанция СТЕ, която настоящия състав кредитира по реда
на чл.202 ГПК се установява, че с регулационния план от 1989 г., одобрен при
действието на ЗТСУ (отменен с приемането на ЗУТ, считано от 31.03.2001 г.),
реални части от недвижимия имот, собственост на Т.Д.Г., са били придадени към
съседните недвижими имоти - към УПИ XVIII-745 (собственост към настоящия момент
на П.Ц.С. и А.Ф.С.) и към УПИ XIII-745 (собственост към настоящия момент на Б.В.Б.
и В.В.Б.).
Съгласно
действащата към този момент разпоредба на чл.110, ал. 1 ЗТСУ (отм.),
дворищнорегулационният план има непосредствено отчуждително действие, като правото
на собственост върху придадените по регулация части от един имот към парцел,
отреден за друг имот, се придобива по силата на самата регулация от момента на
влизане в сила на дворищнорегулационния
план. Съобразно дадените разяснения с Тълкувателно решение № 3 от 15.07.1993 г.
по гр.д. № 2 от 1993 г. на ОСГК на ВС, това придобиване е под прекратително
условие, тъй като съгласно чл. 33, ал. 1 ЗТСУ (отм.) и чл. 86, ал. 2 ППЗТСУ
(отм.), ако до влизане в сила на следващия дворищнорегулационен план планът,
предвиждащ придаване по регулация на част от един имот към съседен парцел,
отреден за друг имот, не бъде приложен, новият план се създава въз основа на
първоначалното (преди неприложения план) положение на недвижимите имоти. Съобразно
тези задължителни разяснения, дворищнорегулационният план следва да се счита за
приложен от момента, когато настъпва трансформация на регулационните линии в
имотни граници при хипотезите на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗТСУ (отм.) - когато са
уредени сметките за придадения имот (чрез изплащане на дължимото обезщетение за
придадените части на правоимащия собственик) и в резултат на това той е завзет
по законоустановения ред, на база съставен след изпълнение на всички условия
нотариален акт за собственост по регулация за придаваемото място.
За уреждане
на отношенията, възникнали по повод на приети по реда на ЗТСУ (отм.), но все
още неприложени дворищнорегулационни планове са приети преходните разпоредби на
§ 6 и § 8 от ПР на ЗУТ, съобразно които отчуждителното действие на влезлите в
сила, но неприложени дворищнорегулационни планове, се продължава само временно
- до изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ, след което това
отчуждително действие отпада автоматично, по силата на закона. В този смисъл са
и дадените разяснения с Тълкувателно решение № 3/28.03.2011 г. по тълк. дело №
3/2010 г. на ВКС, ОСГК. Както е посочено в същото с изтичането на шестмесечен
срок от влизане на ЗУТ в сила, в случай че планът не бъде приложен в рамките на
този срок, правото на собственост върху парцела се трансформира в право на
собственост върху имота, за който е бил отреден дворищнорегулационният парцел,
а придаваемите части се връщат в патримониума на собственика на имота, от който
са били отчуждени.
С оглед тези
разпоредби и тяхното задължително тълкуване в производството е установено, че с
влизане в сила на регулационния план от 1989 г. (при действието на ЗТСУ (отм.))
описаните реални части от имота на ищеца са преминали в собственост на
ответниците (респ. на техните наследодатели) като собственици на съседните
имоти, към които тези части са били придадени. В проведеното производство не е
установено, че регулационният план е бил приложен. Напротив, чрез дадените от
експерта констатации е установено, че сметките по регулация не са били уредени.
Не са ангажирани от ответниците доказателства, за това че дължимото на Т.Д.Г.
обезщетение е заплатено, респ. че ответниците са заели придадените части по
законоустановения ред въз основа на издаден в тяхна полза нотариален акт по
регулация. С оглед тези фактически констатации е възприет и извода на експерта,
че последният приложен регулационен план по отношение на спорните граници е този
от 1965 - 1968 г., който е възприет от съда. Следователно, на основание § 8,
ал. 1 от ПР на ЗУТ, с изтичане на шестмесечния срок от влизане в сила на ЗУТ
отчуждителното действие на неприложения регулационен план от 1989 г. по
отношение на придадените от имота на ищеца части към имотите на ответниците се
е прекратило, като считано от 01.10.2001 г. правото на собственост върху тези
реални части от имота е преминало обратно в патримониума на ищеца. Поради това,
съдът намира, че в производството е установено, че ищецът е собственик на
описаните реални части от недвижими имоти на посоченото придобивно основание –
по силата на договор за покупко-продажба от 1981 г. и след отпадане на
отчуждителното действие на дворищнорегулационния план, с който са били придадени
към съседни имоти.
Наведеното
от ответниците при условията на евентуалност възражение за изтекла в тяхна
полза придобивна давност за посочените реални части, съдът намира за
неоснователно.
Разпоредбата
на чл.79 ал.1 ЗС предвижда, че правото на собственост по давност върху недвижим
имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а в чл.68 ЗС владението се определя като
упражняване на фактическата власт върху вещ, която владелецът държи, лично или
чрез другиго, като своя. За да е основание за придобиване на имот по давност,
владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин,
така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно /според теорията
означава то да не е установено с насилие, както и да не е поддържано с
насилие/.
В
трайната практика на ВКС, обобщена с решение №112/29.10.2018 г. по гр.д.
№4681/2017 г. на I ГО на ВКС, което се споделя напълно от настоящия състав, се
приема, че реална част от парцел /УПИ/ може да бъде придобивана по давност или
ако срокът на владение на тази част е изтекъл преди влизане в сила на ЗТСУ през
1973 г. /съгласно чл.181 ал.1 ЗТСУ отм./; или ако е осъществявано владение в
период повече от 10 г. след влизане в сила на ЗУТ, но при условие, че владяната
част от поземления имот може да се обособи като самостоятелен УПИ съобразно
изискванията на чл.19 ЗУТ или ако тази част се присъединява към съседен имот по
реда на чл.17 ЗУТ, а оставащата част отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ или
се присъединява към съседен имот. Съгласно решение №102/30.05.2016 г. по гр.д.
№5728/2015 г. на І ГО на ВКС, и решение №67/16.06.2017 г. по гр.д. №3533/2016
г. на II ГО на ВКС, реално обособена част от УПИ може да се придобие по давност
в хипотезата на чл.200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл.19 ЗУТ, като
предвиденото в чл.200 ал.2 ЗУТ изключение намира приложение единствено в
хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при
първоначално урегулиране на територията. Съображенията за това са, че при
действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се
извършва само по предвидения в закона ред, какъвто е този по чл.15 ЗУТ.
Разпоредбата на чл.15 ал.3 ЗУТ изрично предвижда, че собствениците на съседните
имоти могат да постигнат съгласие за промяна на границите на урегулирани
поземлени имоти, обективирано в заявление и предварителен договор за
прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи, при което
вещноправният ефект, т.е. промяна в принадлежността на правото на собственост
върху съответната реална част от урегулиран имот, ще настъпи само ако по реда
на чл.15 ал.6 ЗУТ бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който
се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на
преценка дали с проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо
по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи /чл.15
ал.9 ЗУТ/, и дали не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с
лице и повърхност под минимално установените по закон /чл.15 ал.10 ЗУТ/, едва
след което ще може да бъде сключен и окончателен договор. Това означава, че
след като веднъж дадена територия бъде урегулирана, законът допуска промяна в
границите на имотите само при наличие на определени предпоставки, подлежащи на
преценка от администрацията, при което промяната в пространствените предели на
правото на собственост настъпва след одобряването и по административен ред.
Предвид недопустимостта, извън изрично предвидените в закона случаи, да се
придобива реална част от УПИ чрез правна сделка, то на същото основание не е
допустимо такова придобиване и по давност, освен ако са налице изискванията на
чл.200 ал.1 ЗУТ.
Следователно
реална част от поземлен имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ, както
в случая, може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на
собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ, но само ако
и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани
поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията
на чл.19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл.15 ЗУТ.
В
конкретния случай ответниците се позовават на упражнявано владение с намерение
за своене считано от 1981 г. /за ответниците Б./, респ. 1977 г. за /ответника П.С./.
Правилни са изводите на СРС, че за времето от 1977 г., респ.1981 г. ответниците
не са могли да придобият по давност описаните реални части от недвижимите
имоти, тъй като с разпоредбата на чл.59, ал.1 ЗТСУ /отм/ това е забранено,
освен ако давността не е изтекла до 1973 г. /каквато хипотеза в случая не е
налице/.
За
периода от 1977 г., респ. 1981 г. до 01.10.2001 г. за посочените реални части
от недвижими имоти ответниците са притежавали легитимация по силата на
отчуждителното действие на дворищнорегулационния план /чл.110 ЗТСУ /отм./,
което съответно е отпаднало, както бе посочено по-горе. Поради това и същите не
са могли да придобият тези реални части по давност за същия период. Освен това
за този период /т.е. след влизане в сила на ЗТСУ през 1973 г./ и следващия от
01.10.2001 г. /влизане в сила на ЗУТ/ до приключване на устните състезания по
делото /25.06.2019 г./, според настоящия състав в производството не се
установява да са налице изключенията на чл.200 ал.2 вр. чл.17 ЗУТ за
присъединяване към съседен имот /имота на ответниците/ на тези реални части,
тъй като в случая не е налице тази хипотеза, а именно- първоначално урегулиране
на територията, каквито доводи и не са били излагани от ответниците.
Касае
се за реални части с площ от 28 кв.м. и 46 кв.м. от урегулирани поземлени имоти,
които не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ и доколкото не са изпълнени
условията на чл.15 ЗУТ, то и спорната между страните част не може да бъде
придобита по давност от ответниците, както и правилно е приел и СРС. Последното
води до извод за неоснователност на възраженията за давност, до който извод е
достигнал и първоинстанционният съд. За формиране на тези изводи е без значение
установеното в производството чрез събраните гласни доказателства, а именно: че
ответниците Б. и В. Б. не са установили с категоричност и яснота и без съмнение
са упражнявали фактическа власт с намерение за своене върху спорната реална
част от 28 кв.м. в период по-дълъг от десет години, както и че ответникът П.С.
е упражнявал фактическа власт с намерение за своене върху спорната реална част
от 46 кв.м. в период по-дълъг от десет години.
Поради
съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния
съд, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна,
а обжалваното решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отговорността за
разноски:
При този изход на спора
в полза на въззивниците не се следват разноски.
На основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемия се следват разноски за въззивната инстанция за
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 800.00 лв. по представения
списък.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 192323/14.08.2019 г. с допусната
поправка на очевидна фактическа грешка с Решение № 258375/29.10.2019 г. по
гр.д.№ 50106/2018 г. по описа на СРС, 162 с-в.
ОСЪЖДА Б.В.Б.,
ЕГН **********, В.В.Б., ЕГН **********, двамата с адрес: гр. София, кв.
„Лозенец“, ул. „****** и П.Ц.С., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплатят
разделно при равни дялове на Т.Д.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от общо 800.00 лв., разноски в производството.
Решението подлежи на
обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280 ГПК в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/