Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 02.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение,
ІІІ - В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети октомври две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина Пецева, като
разгледа докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 6600 по описа на съда за 2020 г. и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 80916/03.05.2020 г. по
гр. д. № 4313/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 60 състав, е осъден А.К.А., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, ж.
к. „*******, да заплати на Д.Г. К.– Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.
к. „Хиподрума“, ул. „*******(починала в хода на въззивното производство и
заместена по реда на чл. 227 ГПК от наследника си по закон – Д.Г.К., ЕГН **********), по иска с правно основание чл. 534, ал.
1 ТЗ сумата от 5 725 евро, с която като издател на запис на заповед от
29.01.2010 г. се е обогатил в нейна вреда, ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба - 24.01.2017 г. до окончателното плащане на
дължимата сума. Отхвърлен е предявеният от Д.Г. К.– Д. срещу А.К.А. иск с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата
сумата от 1 000 лв., представляваща лихва за забава върху главницата за периода
от 12.11.2013 г. до датата на подаване на исковата молба в съда – 24.01.2017 г.
Осъден е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК А.К.А. да заплати на Д.Г. К.– Д. сумата
от 448 лв., представляваща направените по делото разноски за внесена държавна
такса съразмерно с уважената част от исковете, както и е осъдена на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК Д.Г. К.– Д. да заплати на А.К.А. сумата от 70,51 лв.,
представляваща разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно на
отхвърлената част от исковете.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника А.К.А., срещу
решението в частта, с която е
уважен искът по чл. 534 ТЗ, с оплаквания за неправилност поради нарушения на съдопроизводствените правила, както
и необоснованост. Твърди се, че съдът е
допуснал нарушение при изготвяне на доклада по делото - в отговора на исковата
молба въззивникът – ответник е посочил, че „записът е подписан с оглед обещание
от страна на ищцата за предоставяне на парични средства в заем“, т. е. при наличие
на уговорка за предоставяне на заем от страна на ищцата (кауза), която сума
обаче не е била предоставена на ответника, но в доклада по делото не се съдържат
указания в тази връзка, с позоваване на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, че въззивният съд следва да отстрани този
пропуск. При направено възражение от страна на издателя за липса или
недействителност на „каузата“ следва всяка от страните да докаже фактите и обстоятелствата,
изгодни за нея. Въззивникът заявява, че поддържа и всички възражения, направени
с отговора на исковата молба. В допълнителна молба уточнява възраженията си - че
записът на заповед е недействителен, тъй като има разминаване в начина на
плащане – веднъж е записано, че е „платим на предявяване със срок за
предявяване за плащане на 29.01.2011 г.“, а в текста – че е „платим на
предявяване, със срок за предявяване за плащане до 12 месеца от издаването“; че
ценната книга не му е била предявена за плащане, а ищцата вече е предявила два
иска – по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 535 ТЗ, предмет на гр. д. № 59864/2011
г. по описа на СРС, 34 състав и по чл. 538 ТЗ, вр. с чл. 463 ТЗ, предмет на гр.
д. № 4855/2013 г. по описа на СРС, 120 състав, които са били отхвърлени с
влезли в сила решения, поради което не е налице пропуск да се упражнят правата
по ценната книга, което е предпоставка за уважаване на иска по чл. 534 ТЗ. Поддържа,
че искът е погасен по давност. Моли за отмяна на решението и за отхвърляне на
иска. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – Д.Г. К.- Д. е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК, с
който оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли същата да бъде
оставена без уважение. Твърди, че не е допуснато процесуално нарушение при
докладване на делото, като съдът правилно е приел, че при възражение на
ответника за „безпаричност“ на записа на заповед, съществуването на каузално
правоотношение между издател и поемател не подлежи на изследване, тъй като
издаденият запис на заповед е основание и доказателство за съществуването на
вземането – решение № 143 от 01.02.2013 г. по т. д. № 870/2011 г. по описа на
ВКС, I т. о. Претендира
разноски.
Софийски градски съд, като
обсъди доводите във въззивната жалба и
становището на насрещната страна и събраните по делото
доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е процесуално допустима като
подадена от надлежна страна, в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по
същество, същата е неоснователна.
Съгласно
чл.
269 ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част.
По останалите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна
норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по
описа на ОСГТК на ВКС.
В случая постановеното по делото решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми, а по същество решението е и правилно, като въззивният съд изцяло споделя
мотивите му и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във връзка с оплакванията на
въззивника настоящият съдебен състав приема и следното:
Предявени
са обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 534,
ал. 1 ТЗ - с предмет специална менителнична претенция на
Д.Г. К.- Д. за неоснователно обогатяване за сумата от 5 725
евро, предявена срещу А.К.А., в качеството му на издател на запис на заповед от
29.01.2010 г., и с правно основание чл.
86, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 1 000
лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за периода от 12.11.2013 г. до 24.01.2017
г.
Съгласно чл.
534 ТЗ,
когато приносителят по запис на заповед изгуби исковете си по него поради
давност или пропускане на необходимите действия за запазване на правата по
записа, той може да иска от издателя сумата по ценната книга, с която
последният се е обогатил в негова вреда.
В
постоянната и непротиворечива практика на ВКС се приема, че специалният иск по чл.
534, ал. 1 ТЗ принадлежи на приносителя
на запис на заповед или менителница, чийто менителнични искове са погасени
поради изтичане на специалната погасителна давност за предявяване на прекия иск
срещу издателя или ефекта е преюдициран поради пропуск да се извършат
необходимите действия за запазване на правата по него. Правната последица от
погасяване на менителничния иск по давност е прескрибиране на менителничния
ефект, а правната последица от неизвършване на необходимите действия за
запазване правата по менителничния ефект е неговото преюдициране. От момента на
изгубване на исковете по записа на заповед възниква правото на приносителя да
предяви специалния менителничен иск за неоснователно обогатяване по чл.
534, ал. 1 ТЗ.
От значение за основателността на предявения
иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.
534, ал. 1 ТЗ е
наличието на редовен от външна страна менителничен ефект, в случая запис на
заповед, и приносителят да е изгубил всички останали
искове по ценната книга, което се явява абсолютна материална предпоставка за
възникване на претендираното вземане. В производството по този иск, за разлика
от исковете за неоснователно обогатяване по чл.
55 - 59
ЗЗД, не
подлежи на изследване степента на обедняване и обогатяване и съотношението
между тях. Не се изследва и въпросът имало
ли е размяна на имуществени блага от единия патримониум в другия. При тази
форма на неоснователно обогатяване вредата се изразява в това, че имуществото
на приносителя не може да се увеличи с паричната сума по ефекта, а обогатяването
на издателя - че не е изплатил сумата за погасяване на задължението поради
пропуск да бъдат извършени необходими действия за запазване на преките
менителнични права от ползуващото се лице. В този смисъл са решение № 42/07.04.2009 г. по т. д. № 453/2008 г. по описа на ВКС, ІІ т. о.,
решение № 135/20.12.2010 г. по т. д. № 13/2010 г. по описа на ВКС, І т. о. и др., постановени по реда
на чл.
290 ГПК.
Практиката на ВКС приема, че при възникнал
между страните спор във връзка с твърдения или възражения за наличие на
конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка, с което е издаден
записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. При спор във връзка с конкретно каузално
правоотношение и направени от ответника възражения срещу твърдяните от ищеца
факти и обстоятелства, кредиторът трябва да докаже фактите, от които произтича
вземането му, пораждането на задължението по твърдяното каузално правоотношение
и връзката му с менителничния ефект, а длъжникът - да изчерпи и докаже
възраженията си срещу вземането, които могат да бъдат абсолютни (срещу формата
и съдържанието на записа на заповед) или лични, основани на отношенията му с
кредитора. В този смисъл са решение № 31/05.04.2012
г. по т. д. № 55/2011 г. по описа на
ВКС, ІІ т. о.; решение № 110/08.11.2010 г. по т. д. № 949/2009 г. по описа на ВКС, І т. о., като за разпределение на
доказателствената тежест е от значение отношението на страната към спорното
право - дали твърди, че то съществува или отрича съществуването му - решение № 452/07.04.2009
г. по т. д. № 453/2008 г. по описа на ВКС, ІІ т. о., решение № 133/05.07.2013 г. по т. д. № 104/2011 г. по описа на ВКС, ІІ т. о. и др.
На първо място, настоящият състав намира за неоснователни възраженията на ответника
срещу изводите на първоинстанционния съд относно действителността
на процесния запис на заповед, на който ищцата основава претенцията си за менителнично
неоснователно обогатяване.
Записът на заповед представлява формална
абстрактна сделка, едностранно менителнично волеизявление, по силата на което
издателят се задължава безусловно да плати на поемателя определена парична
сума. За да е действителен записът на заповед, той следва да съдържа всеки от посочените
в чл.
535 ТЗ реквизити,
изключая падеж, място на издаване и място на плащане, които са от категорията
на презумираните, като документ, който не отговаря на тези изисквания, не представлява запис на заповед и не може да произведе правни последици на плоскостта
на менителничното право. Валидността на менителничното правоотношение по записа
на заповед е свързано само с изискванията за форма и съдържание на чл.
535 ТЗ.
Законодателят не е въвел като изискване за валидността на записа на заповед той
да съдържа основанието, на което се издава. Този подход на законодателя е обясним
с абстрактния характер на менителничното задължение.
В случая процесният запис на заповед
(представен в заверено от страната копие, чиято идентичност с оригинала е
констатирана в открито съдебно заседание) съдържа всички установени в чл. 535 ТЗ реквизити, представляващи условие за
действителност на ценната книга. В
него се съдържа наименованието „запис на заповед“, както в заглавието, така и в
съдържанието му. Налице е безусловна клауза за заплащане на определена парична
сума – 5 725 евро. В записа на
заповед като място на издаване и място на плащане е определено гр. София, кв. *******(мястото
на издателя), а
като кредитор - ищецът по настоящото дело. Вписана е датата на издаване на
записа на заповед – 29.01.2010 г. и
върху него е положен подпис на издателя - ответник (чието
авторство не е опровергано в процеса). В записа на заповед е
вписано, че е платим на предявяване както в горната дясна част на документа,
така и в текста на същия, като в горната дясна част е посочено, „срок за предявяване за плащане на 29.01.2011
г.“, а в текста – „срок за
предявяване за плащане до 12 месеца
от издаването“.
Съгласно чл.
535, т. 4 ТЗ записът
на заповед следва да съдържа посочване на падежа на задължението по ценната
книга. Съгласно чл.
486, ал. 1 ТЗ,
намиращ съответно приложение към записа на заповед, предвид изричната
препращаща разпоредба на чл. 537
ТЗ,
падежът може да бъде определен на предявяване, на определен срок след
предявяването, на определен срок след издаването или на определен ден, като
запис, издаден с падеж, определен по друг начин или с последователни падежи, е недействителен. Въззивният съд споделя
мотивите на районната инстанция, че записът на заповед не е недействителен на
соченото от ответника основание. В случая
падежът на задължението е определен на
предявяване в съответствие с чл.
535, т. 3,
вр. с чл.
537,
вр. с чл. 486,
ал. 1, т. 1 ТЗ.
В записа на заповед изрично е
посочен срок за предявяването му – до 12 месеца от издаването му, който съответства
на приетия от законодателя в чл.
487, ал. 1, изр. 2 ТЗ едногодишен
срок от издаването му. Датата
на издаване е 29.01.2010 г. и 12 - месечният срок изтича именно на 29.01.2011 г.
Посочването на конкретна дата не означава, че менителничният ефект е следвало
да бъде предявен точно на тази дата, а следва да се разбира, че срокът за предявяване
изтича на тази дата (изтичане на едногодишния срок). На три места в записа на заповед е посочено, че е платим
на предявяване, с което не се създава
неяснота относно падежа на ценната книга, а и редовността на ценната книга и
начина на уговаряне на падежа са изследвани и в предходни производства, водени
между страните. Доколкото записът на заповед съдържа
всички изискуеми от закона реквизити, то същият
е редовен от външна страна, както е приел и СРС.
Изгубеното право на иск поради изтекла давност по чл.
531, ал. 1 ТЗ, е юридическият факт, от който за
приносителя на записа на заповед възниква право да реализира правата си срещу
издателя чрез специалния субсидиарен иск за неоснователно обогатяване по чл.
534, ал. 1 ТЗ. Съгласно чл. 534, ал. 2 ТЗ, приложима по
отношение на исковете за менителнично неоснователно обогатяване е тригодишна
погасителна давност, която започва да тече от деня на изгубване на исковете по
записа на заповед поради давност или пропускане
на необходимите действия за запазване на правата по записа. Доколкото в случая
претенцията за менителнично неоснователно обогатяване е предявена срещу
издателя на запис на заповед, по отношение на когото не е необходимо
предприемането на нарочни действия за запазване на правата по ценната книга, от
значение за началото на срока по чл.
534, ал. 2 ТЗ е
денят на изтичане на давността по отношение на прекия менителничен иск.
В случая записът на заповед от 29.01.2010 г. е следвало
да бъде предявен за плащане до 29.01.2011 г. (не е спорно, че това не се е
случило). От тази дата (изтичане
на едногодишния срок за предявяване) е започнал да тече специалният
тригодишен давностен срок, установен в чл.
531, ал. 1 ТЗ за упражняване на правата по
ценната книга, който съответно е изтекъл на 29.01.2014 г. (доколкото последиците на прекъсване на давността са
отпаднали с отхвърляне на предходно предявени искове). Т. е., към момента на подаване на исковата
молба – 24.01.2017 г. по настоящото дело,
установеният в закона давностен срок за
упражняване на правата по чл. 531, ал. 1 ТЗ е
изтекъл. Същевременно, в срока
за писмен отговор по предходно водени дела длъжникът
(ответникът)
се е позовал на изтеклия в негова полза давностен срок по чл.
531, ал. 1 ТЗ, като по този начин е признал факта, от
който на практика възниква правото на приносителя на ефекта (ищеца) да предяви специалния менителничен иск
за неоснователно обогатяване.
Неоснователни са оплакванията, че искът по чл. 534 ТЗ следва да
се отхвърли, тъй
като ищцата вече е упражнила правата си по ценната книга, в предишни
производства. От приложените за
послужване съдебни дела се установява, че с решение № I-34-190/ 26.07.2012 г. по гр. д. № 59864/2011 г., по
описа на СРС, 34 състав, потвърдено с решение от 31.01.2013 г. по в. гр. д. №
16029/2012 г. по описа на СГС, III - Б състав, недопуснато
до касационно обжалване с определение № 784/22.10.2013 г. по т. д. № 1871/2013
г. по описа на ВКС, I т. о., е отхвърлен иск,
предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, с правно основание чл. 535 ТЗ за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищцата сумата по записа на
заповед от 29.01.2010 г., а с решение № I-120-28/05.03.2015 г. по гр. д. № 50482/2013 г. по описа
на СРС, 120 състав, потвърдено с решение № 8960/29.12.2015 г. по гр. д. №
11639/2015 г. по описа на СГС, II - Е състав (молбата за
отмяна по чл. 303 ГПК на което е оставена без уважение с решение № 9/28.02.2018
г. по т. д. № 1842/2016 г. по описа на ВКС, I т. о.) е отхвърлен предявеният от ищцата срещу ответника
осъдителен иск с правно основание чл. 535 ТЗ, вр. с чл. 538, ал. 1 ТЗ за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата по процесния запис на
заповед, като и в двете производства е прието, че исковете са неоснователни
поради това, че вземането не е изискуемо, тъй като записът на заповед не е
предявен за плащане. Въззивният съд приема, че влезлите в сила решения по други
дела не са пречка за уважаване на иска по чл. 534, ал. 1 ТЗ. Съгласно решение № 162/02.11.2012 г. по т. д. № 1126/2011 г. по описа
на ВКС, II т. о., поемателят на запис на заповед, когато
менителничният иск е погасен по давност, което е установено в производство по
иска по чл.
422 ГПК и
което прави този иск неоснователен, не може в това производство да търси
правата си по иск за неоснователно обогатяване по чл.
534 ТЗ. От
установената съдебна практика по исковете по чл.
534 ТЗ, която
е в смисъл, че правата по иска по чл. 534 ТЗ възникват при посочените в закона
предпоставки:
действителен от формална страна менителничен ефект, държане на ценната книга,
прескрибирано или преюдицирано право по ефекта, следва, че когато поемателят на
запис на заповед е изгубил възможността да установи с иск по чл.
422 ГПК вземането
си, за него остава възможността да предяви специалния осъдителен иск за
неоснователно обогатяване по чл.
534, ал. 1 ТЗ. В
решението е прието също, че в исковото производство съдът следва да се
произнесе по направените от длъжника - издател на записа на заповед -
възражения за несъществуване на вземането, за което е издадена заповедта за
изпълнение въз основа на записа на заповед - по възраженията, че не е предявен
валидно записът на заповед (не му е връчена нотариалната покана), че е
пропуснат срокът по чл.
487, ал. 1 ТЗ, и че
е погасено вземането по давност по чл.
531, ал. 1 ТЗ.
Когато възраженията са основателни, съдът следва да отхвърли иска по чл.
422 ГПК, с
което ищецът губи правото за принудително осъществяване на вземането си,
основано на издадената заповед за незабавно изпълнение по чл.
417, т. 9 ГПК, въз
основа на записа на заповед, но ищецът
може да търси правата си по иск за неоснователно обогатяване по чл.
534 ТЗ, ако
са налице условията затова. Аналогично, съгласно решение № 320/17.06.2010 г. по т. д.
№ 161/2009 г. по описа на ВКС,
II т. о., погасяването на правото на приносителя на
запис на заповед на пряк иск по чл.
531, ал. 1 ТЗ е
онзи юридически факт, от който за последния възниква право на специалния
субсидиарен иск за неоснователно
обогатяване по чл.
534, ал. 1 ГПК срещу
издателя на ефекта до размера на инкорпорираното в същия парично вземане, с
което настъпилата в патримониума му вреда, довела до увеличаване имуществото на
платеца - издател
се съизмерява, като наличието или не на предхождащ го неуспешно проведен пряк
менителничен иск, респ. неуспешно принудително изпълнение, е правно ирелевантно.
С оглед изложеното,
процесният запис на заповед е прескрибиран и
преюдициран, както правилно е приела и районната инстанция.
Съдът приема, че по делото е установена и
другата предпоставка за уважаване на иска
по чл.
534, ал. 1 ТЗ, а
именно – претърпяна от ищцата вреда, изразяваща се в невъзможност да увеличи
имуществото си със сумата по ценната книга. Както се посочи, искът по чл.
534 ТЗ ще
бъде основателен тогава, когато приносителят на менителничния ефект търпи вреда
поради невъзможност да реализира менителничните си имуществени права. Вредата е
невъзможността да се увеличи имуществото на приносителя със сумата по
менителничния ефект поради прескрибирано (погасено по давност) или преюдицирано
(не са извършени необходими действия за запазване правата) вземане по ценната
книга, а обогатяването на
ответника се състои в това,
че той намалява пасивите в имуществото си и то поради факта, че спестява
разходи за погасяване на задължението, поето с ценната книга. При иска по чл. 534 ТЗ за разлика от
исковете за неоснователно обогатяване по ЗЗД, размяната на имуществени блага от
патримониума на страните, е ирелевантна.
Такава размяна няма и това се извежда от спецификата на менителничните
правоотношения.
Не е доказано и наличието на каузално
правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед. Трайно в
практиката се приема, че в производството
по иск по чл.
534 ТЗ може
да се изследва каузално правоотношение, задължението по което е обезпечено със записа на заповед,
като погасяването на същото,
включително и по давност, би
обосновало извод за неоснователност на иска по чл.
534 ТЗ. Съобразявайки задължителните разяснения на ТР №
1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и с оглед
оплакванията за допуснати процесуални нарушения при докладване на делото, въззивният
съд с определение от 08.09.2020 г. е указал на въззивника, че по правилото на
чл. 154, ал. 1 ГПК в негова тежест е да установи пълно и главно, че между
страните е постигнато съгласие за сключване на конкретен договор за заем –
обещание за заем по чл. 241 ЗЗД, индивидуализирано по страни, предмет и
съдържание, както и че процесният запис на заповед е издаден във връзка с това
правоотношение, указал му е, че не сочи и не представя доказателства за
посочените обстоятелства и му е дал възможност да ангажира такива. В случая ответникът е възразил, че не дължи
исковата сума, тъй като според него записът на заповед е бил издаден с оглед
уговорен заем между страните, по който ищцата
не е предоставила на ответника посочената в записа на заповед
сума. В молба
от 19.11.2020 г., в изпълнение на дадената от въззивния съд възможност,
въззивникът е посочил, че между страните е имало преддоговорни отношения във
връзка със сключването на договор за заем за сума от 11 000 лв., която е
следвало да се предаде фактически от ищцата в брой, на 29.01.2010 г. и при дата
на издължаване на заема – една година от предаването на сумата, при уговорена
годишна лихва от 1.4 %, за обезпечаването на което е издаден записът на
заповед, но тази сума не е била предадена на ответника. За тези твърдени
обстоятелства не са ангажирани никакви доказателства (включително не е доведен
допуснатият свидетел), а в тежест на ответника е било да докаже наличието на каузално
правоотношение, ако твърди такова. Представените и приети от въззивния съд писмени доказателства – Предварителен договор
за продажба на недвижим имот под условие от 31.10.2005 г., Договор за управление на недвижим имот от 29.12.2009 г.
и Уведомление за прекратяване на договор за наем от 29.12.2009 г. не установяват каквото и да било каузално
правоотношение във връзка с процесния запис на заповед - от една страна ищцата не фигурира като страна по тях, а от друга страна са
сключени по повод други облигационни правоотношения. Освен
това, както е приел и СРС, по
своята правна същност възражението на ответника представлява общо възражение за
безпаричност на записа на заповед. Заемът е реален договор, който се сключва с
предаването на сумата. Твърдението на ответника, че не е получавал сумата,
изключва възражението за наличие на валидно каузално правоотношение между
страните по договор за заем. При това положение следва да се приеме, че
представеният по делото редовен запис на заповед като абстрактна сделка
представлява годно основание за присъждане в полза на поемателя на сумата, с
която издателят се е обогатил за сметка на поемателя, без да е необходимо да
бъдат изследвани евентуалните каузални правоотношения между страните – така и
решение № 45/31.03.2016 г. по т. д. № 1029/2015 г. по
описа на ВКС, II т. о.
С оглед на гореизложеното съдът приема, че по
делото е установено валидно вземане на ищцата към ответника за неоснователно
обогатяване по чл.
534 ТЗ за
сумата от 5 725
евро.
По възражението за изтекла погасителна
давност на иска по чл. 534, ал.
1 ТЗ:
Съгласно чл.
534, ал. 2 ТЗ, искът по чл. 534, ал. 1 ТЗ се погасява с тригодишна
давност, считано от
изгубване на исковете по записа на заповед. В конкретния случай по делото се
установи, че менителничните искове са изгубени поради погасяването им по
давност на 29.01.2014 г., поради което и като съобрази датата на подаване на
исковата молба – 24.01.2017 г., въззивният съд
приема, че искът за неоснователно обогатяване не е погасен по давност и възражението на
ответника в обратен смисъл е неоснователно.
Предвид това, предявеният иск е основателен и правилно е уважен от районния съд и решението на СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната част, включително в частта за
разноските.
По отговорността за
разноските пред
въззивната инстанция:
С оглед изхода на делото съдът приема, че разноските
следва да се поставят в тежест на въззивника и той следва да бъде осъден да
заплати на въззиваемия сумата от 1 460 лв. - възнаграждение за адвокат съгласно представените договор за правна
защита и съдействие и разписка за заплащане на сумата в полза на процесуалния
представител на въззиваемата страна. Разноски на въззивника с оглед неоснователността
на въззивната жалба не се дължат.
Съгласно чл. 286, ал. 2 ТЗ, търговски са сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ, независимо от качеството на лицата, които ги сключват. Записът на заповед
представлява абсолютна търговска сделка съгласно чл.
286, ал. 2, вр. с чл.
1, ал. 1 ТЗ. Поради това
менителничните сделки винаги са търговски, независимо дали страните по тях имат търговско качество. В случая предмет на спора е вземане, произтичащо от
сделка, явяваща се търговска за всички страни по нея, независимо дали
притежават качеството търговец. Поради това, делото е търговско по смисъла на
чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и касационната обжалваемост се определя от установения в
посочената разпоредба праг - 20 000 лв. Процесното вземане не надхвърля тази
сума, поради което и по
аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 80916/03.05.2020 г. по гр. д. № 4313/2017 г. по описа на Софийски районен съд, II ГО, 60 състав, в обжалваната част, с която е осъден А.К.А., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, ж.
к. „*******, да заплати на Д.Г. К.– Д., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.
к. „Хиподрума“, ул. „*******(починала в хода на въззивното производство и
заместена по реда на чл. 227 ГПК от наследника си по закон – Д.Г.К., ЕГН **********),
по иска с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ сумата от 5 725 евро, с която като
издател на запис на заповед от 29.01.2010 г. се е обогатил в нейна вреда, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 24.01.2017 г. до
окончателното плащане на дължимата сума, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 448 лв., представляваща направените по делото разноски за внесена
държавна такса съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА А.К.А., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, ж. к. „*******,
да заплати на Д.Г.К., ЕГН **********, с постоянен адрес:***, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК сумата от 1 460 лв. (хиляда четиристотин и
шестдесет лева) - разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното
производство.
Решението в
отхвърлителната част е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.