№ 930
гр. Русе, 11.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – РУСЕ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Стела Д. Бъчварова
при участието на секретаря М.В.Б.
като разгледа докладваното от Стела Д. Бъчварова Гражданско дело №
20254520100517 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взема предвид:
Производството е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 19, ал. 4 от ЗПК във вр. чл. 22 от ЗПК.
Ищецът М. И. Д. твърди, че на 27.03.2024 г. е сключила договор за
паричен заем № ********************** с ответното дружество „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, по силата на който ответника й е
предоставил в заем сумата от 1500 лева при следните условия: ГЛП от 45,00 %
и ГПР от 55,44 %, срок на погасяване – 40 седмици и обща сума за връщане
1787,40 лева. Съгласно договора – чл. 4, следвало в срок до 3 дни, считано от
датата на сключване на договора да предостави едно от следните обезпечения:
1. Две физически лица - поръчители, което да отговаря на следните
изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетния размер на дохода на всеки поръчител да е в
размер не по-малък от 1,000.00 лв.; да работят по безсрочен трудов договор;
да не са заематели или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен
с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да нямат неплатени осигуровки за последните
две години; да нямат задължения към други банкови и финансови институции
или ако имат – кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е
1
със статус не по-лош от „Редовен“ .
2. Банкова гаранция с бенефициер – Заемодателя, за сумата по чл.2, т. 7,
със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията
по настоящия договор.
3. Одобрено от Заемодателя Дружество – Гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Заявява, че едновременно с описания договор за заем, сключила договор
за предоставяне на гаранция №********************** с посочено от
заемодателя дружество – ответника „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК
*********, за което дължи допълнително възнаграждение в размер на 1,092.60
лева, платимо на разсрочени вноски, всяка към погасителните вноски по
договора за заем.
Счита, че договорът за кредит е недействителен поради неточно
посочено в него ГПР, а договорът за предоставяне на гаранция е нищожен
като противоречащ на добрите нрави.
На първо място сочи, че уговорените в чл. 4 от договора за заем условия
практически са неизпълняеми от лице, което ползва кредитна услуга от
небанкова кредитна институция. Третото условие пък било формулирано така,
че да придаде вид, че някой друг поема гаранцията, но всъщност било скрита
възнаградителна лихва по договора за заем. В тази връзка сочи, че гарантът
„Файненшъл България“ ЕООД е дружество, чийто капитал е собственост на
дружеството – заемодател, а именно „Изи Асет Менинджмънт“ АД, съгласно
справка от ТР. Счита, че договора за предоставяне на поръчителство е пряко
свързан с договора за паричен заем и е разход по него. Доказателство било
обстоятелството, че заемодателят получавал плащанията на възнаграждението
по договора за гаранция. По този начин възнаграждението от гаранцията
ставал пряк разход по договора за заем.
Счита, че непредставянето на възнаграждението на обезпечението по
договора за заем не води до претърпяването на вреди или увеличаването на
разходите за кредитора, който би следвало да съобрази възможностите за
представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем към датата на
сключване на договора.
Счита, че процесното възнаграждение води и до неравенство в правата
2
на страните, тъй като създава права за икономически по-силната страна и не
отговоря на изискването за добросъвестност.
Всъщност това възнаграждение било задължително за отпускане на
заема, поради което е в противоречие с принципите за справедливост в
гражданските и търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от
ЗПК.
На следващо място изтъква, че сумата, определена за възнаграждение за
предоставената от дъщерното дружество гаранция е в размер 1092,60 лева и е
разсрочена на вноски, дължими заедно с погасителните вноски за главница и
лихва по договора за заем. По този начин посоченият размер на ГПР на
договора за заем се увеличавал значително, но умишлено не бил определен
първоначално. Поради това договора за заем бил недействителен на основание
чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, тъй като в него не бил посочен
действителния годишен процент на разходите. В тази връзка била и
практиката на СЕС, обективирана в решение по дело С- 714/22, с което било
прието, че член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите уговорени към договор за потребителски кредит
представляващи конструкция, предназначена да прикрие действителните
разходи по този кредит попадат в обхвата на понятието "общи разходи по
кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на
понятието "ГПР" по смисъла на посочения член 3, буква и) - какъвто бил
настоящия случай. Посочването на по-нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация с характер на заблуждаваща търговска
практика съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя
подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора.
Счита договора за предоставяне на гаранция за нищожен поради
следните доводи: Той бил противоречащ на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, тъй като с него се нарушавал принципът на
добросъветност, справедливост и еквиталентността на престациите. Според
ищеца, възнаграждението по този договор се дължало без насрещна
престация, което водело до нищожност. Освен това възнаграждението по този
договор се дължало на дружеството заемодател, с което се увеличавала
3
дължимата по заема сума за връщане. Изброените по-горе факти (дружеството
- заемодател е собственик на капитала на дружеството – гарант; двата
договора са сключени в един и същи ден, с един и същи номер -
№********************** ; договора за предоставяне на гаранция е сключен
от ответното дружество „чрез „Изи Асет Мениджмънт“ АД“; еднакъв период
на дължимост на сумите по двата договора, с един и същи начален период и
краен срок на погасяване; възнаграждението за гаранта е включено в
погасителния план по договора за заем и разсрочено на равни вноски,
дължими заедно с вноските за главница и договорна лихва, водели до извод
взаимна свързаност на двата договора. Всъщност, договорът за гаранция бил
сключен едновременно с договора за кредит, на същата дата и то преди ищеца
да е направила избор за предоставяне на описаните в договора за заем
обезпечения. Счита, че по този начин сключването на договор с точно този
гарант, при тези условия е било задължително условие за сключване на
договора за заем, което съставлявало неравноправно третиране на потребител.
Възникването на задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството
- гарант, което задължение възниквало непосредствено след възникване на
задължението за връщане на паричната сума и което задължение имало
определен размер, без да се отчита дали страната заемополучател би
изпълнявала добросъвестно или би допуснала неизпълнение на своите
договорни задължения по договора за заем, представлявала уговорка, която
нарушава добрите нрави. С тази уговорка се достигало до значително
увеличение на общия размер на задължението по заема в ущърб на
икономически по-слабата страна. В процесния случай това увеличение било в
размер на 1092,60 лева при главница на договора за заем от 1500,00 лева, или
повече от половината от заетата сума. Счита, че договорът за предоставяне на
гаранция е нищожен поради накърняване на добрите нрави и нарушаване на
принципите за добросъвестност и справедливост.
Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено, че
Договор за паричен заем №************************* г. е недействителен
поради неточно посоченото в него ГПР. В условията на евентуалност, моли
съда да постановите решение, с което да признае за установено, че чл. 4 от
Договор за паричен заем №************************* е нищожен на осн.
чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Претендира адвокатски хонорар на основание чл. 38,
ал.1, т. 3, пр. 2 от Закона за адвокатурата.
4
Моля също така да постанови решение, с което да признае за
установено, че Договор за предоставяне на гаранция
№************************* г. е нищожен поради противоречието му с
добрите нрави.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* е депозирал отговор на исковата
молба чрез старши юрисконсулт Диляна Кирилова. Счита исковата молба за
допустима, но неоснователна. Заявява, че съгласно разпоредбите на чл. 22 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит може да бъде обявен за
недействителен единствено в случаите, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от закона.
Цитираните разпоредби установявали минимално изискуемото съдържание на
договора за потребителски кредит – информацията, която трябва да се
съдържа в договора. Във всички останали случаи, и в ЗПК, и в ЗЗП се
визирали нищожни клаузи, които не се отразявали непосредствено на
действителността на договора за потребителски кредит. Заявява, че съгласно
разпоредбите на чл. 19 и чл. 22 от ЗПК надвишаването на максимално
допустимия размер на годишния процент на разходите, не водел до
недействителност на договора за кредит. Съгласно императивната разпоредба
на чл. 19, ал. 5 от ЗПК, само клаузите, надвишаващи максимално допустимия
размер се считат за нищожни, а платеното по тези клаузи се приспада при
последващи плащания по кредита. Законът за потребителския кредит не
предвиждал в подобни случаи да се обяви целият договор за недействителен.
Заявява, че в случая Договор за паричен заем №
********************** е действителен и в съответствие с изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 от ЗПК. Същият отговарял на
изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 от ЗПК – посочени в него били годишният
процент на разходите (55,44 %) и общата сума дължима от потребителя
(1787,40 лв.), взетите предвид допускания - чл. 2, т. 8 от договора. Същите
били изчислени към момента на сключване на договора. Заемодателят, към
момента на сключване на договора за кредит, нямал задължение да предвижда
и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на
ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем
се използвали предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от
5
ЗПК допускания. В тази връзка твърдението на ищеца, че при изчисляване на
ГПР по договора за паричен заем следвало да се включи възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство, който той е сключил с
„Файненшъл България“ ЕООД било неоснователно. Възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не се включвал при
изчисляване на ГПР, тъй като то не било част от общия разход по кредита за
потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за
потребителя“, дадена в § 1, т. 1 ДР от ЗПК. Заявява, че сключването на
договора за предоставяне на поръчителство с трето лице не се явявало
необходимо условие за сключването на договора за кредит. Отделно от това
възнагражданието по договора за предоставяне на поръчителство към деня на
сключване на договора за заем не било безусловно дължимо, а било от
значение дали гаранцията на „Файненшъл България“ ЕООД ще бъде
активирана или не, зависима от действията на заемателя. Заемодателят нямал
задължение да изчислява и посочва нов ГПР при промяна на условията по
договора. Директива 2008/48/ЕО, в членове 11 и 12(2)), не изисквала
кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент,
в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят
съответните договорни условия. Позовава се на мотивите по дела
******************* на СЕС, които били в този смисъл.
От друга страна, чл. 19 ал. 3 от ЗПК посочвал какви разходи, не се
включвали при изчисляване на ГПР, а именно тези, които са различни от
цената услугата, които потребителят дължи при предоставяне на услугата,
като възнаградителната лихва. Заявява, че разходите по договора за
предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него
възнаграждение, не е следвало да бъде включено в ГПР. Възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция/поръчителство не било част от
разходите по кредита. Ищецът сам е избрал да обезпечи задължението си по
договора за заем чрез поръчителство, имайки на свое разположение три
алтернативни начина за обезпечаване.
Неоснователно било и твърдението, че невключването на
възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство
при формиране на ГПР представлявало заблуждаваща търговска практика. В
законодателството и в практиката на СЕС се приемало, че за да се определи
една практика като заблуждаваща или нелоялна тя трябвало да променя
6
съществено икономическото поведение на потребителя или да води до вземане
на търговско решение, което потребителят не би взел.
Счита процесната клауза 4 от договора, предвиждаща представяне на
обезпечение за действителна. Тя не противоречала на законови разпоредби
или ги заобикаляла. В договора за паричен заем не съществувало изискване за
сключване на договор за предоставяне на поръчителство; не съществувало
изискване за сключване на договор за предоставяне на поръчителство с
избрано от заемодателя дружество; не била предвидена дължимост на
възнаграждение за поръчителство; представянето на обезпечение не било
условие за отпускане на кредит. Съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, заемателят
се е съгласил и задължил да представи избраното от него обезпечение в срок
до три дни от подписването на договора. Изискването да се предостави
обезпечение на кредит било напълно допустимо и законно, съгласно
разпоредбите на чл. 11, т. 18 от ЗПК и чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива
2008/48/ЕО. Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите
обезпечения било да предостави информация за тях в стандартния европейски
формуляр и в договора. Целта на исканото от страна на заемодателя
обезпечение било да се диверсифицира риска от неизпълнение на
задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор за
заем. На следващо място при неизпълнение на това договорно задължение от
страна на заемателя, рискът от непогасяване на задълженията по сключения
договор за заем бил по-висок. Липсата на предоставена банкова гаранция или
поръчителство по заемното правоотношение, водело до висока степен на риск
от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем.
Кредитополучателят е бил уведомен предварително, както за изискуемите
обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-
късно в тридневен срок след подписване на договора. Кредитополучателят,
преди да е обвързан от договор, е имал цялата необходима информация, за да
вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не,
съответно дали разполага с възможност да осигури необходимото
обезпечение, както и кое обезпечение да предостави. Съответно ищецът е
имал време още преди сключването на договора да избере вида на
обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, а ако бе
преценил, че предоставянето на обезпечение е неизпълнимо условие или че
противоречи на разбиранията му за добри нрави, не би сключил договора за
7
паричен заем. Кредитополучателят е можел да представи обезпечението
преди, по време или в тридневен срок от сключване на договора.
Заявява, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем отговаряла и на
изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива
93/13. За физическите лица-поръчители били посочени ясно критериите, на
които следвало да отговарят, а за поръчител-юридическо лице било посочено
единствено, че следва да бъде одобрен от кредитора. Потребителят имал
възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и
само при негово възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би
могло да се претендира недобросъвестно поведение. По настоящото
производство нямало посочени факти, които да доказват недобросъвестно
поведение на кредитора, а абстрактната преценка за яснота и прозрачност на
формулираните към поръчителите изисквания не разкривала каквато и да
било неяснота за същите относно средния потребител.
Заявява, че действителността или недействителността на клаузата в чл. 4
от договора за паричен заем не се отразявал на действителността на договора
за паричен заем, тъй като оспорваната клауза не засягала основните права и
задължения на страните по договора за паричен заем - относно размера на
кредита, размера на лихвата, начина и срока за погасяване.
С оглед на гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове. Моли
да отхвърли предявения при условие на евентуалност иск като неоснователен
и недоказан. Претендира направените в производството разноски. Прави
възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение и
моли определеното от съда възнаграждение да бъде съобразено с липсата на
правна и фактическа сложност на делото.
В рамките на предоставения му срок по чл. 131 от ГПК, ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК ********* е депозирал отговор на
исковата молба чрез юрисконсулт Мария Златанова. Счита исковата молба за
допустима, но неоснователна. Заявява, че Договорът за предоставяне на
гаранция, сключен между М.И.Д. и „Файненшъл България“ ЕООД, уреждал
отношенията между страните по договора – възложител и гарант. По силата на
договора за предоставяне на гаранция, едната страна - „Файненшъл България“
ЕООД се задължавала да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет
8
Мениджмънт“ АД, с наредител М.И.Д., с цел гарантиране за изпълнението на
задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а
другата страна - М.И.Д., се задължавала да заплати уговореното за тази услуга
възнаграждение. Това не бил договор за поръчителство, каквото твърдение
било наведено в исковата молба, а бил договор за предоставяне на услуга по
издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и
кредитор. Сключеният между ищеца и ,,Файненшъл България“ ЕООД бил с
характер на двустранен договор – „Файненшъл България“ ЕООД предоставяло
услуга, а потребителят следвало да заплати възнаграждение за услугата.
Задължението за заплащане на възнаграждение по договора за предоставяне
на гаранция възниквало след влизане в сила на договора за предоставяне на
гаранция. Договорът за предоставяне на гаранция влизал в сила след изтичане
на тридневен срок от сключване на договора за паричен заем и то, при
условие, че потребителят не предостави друго обезпечение на кредитора.
Възможността за заплащане на възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция разсрочено чрез дружеството-кредитор „Изи Асет Мениджмънт“
АД била предвидена с оглед на удобството на клиентите на дружеството.
Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция противоречи
на добрите нрави било неоснователно. То било насрещна престация срещу
задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за
кредит. Заявява, че дружеството-ответник е вписано като финансова
институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с
основен предмет на дейност – предоставяне на гаранционни сделки по
занятие. Именно в това си качество – на търговец, дружеството следва да
получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна
сделка. Уговореното между „Файненшъл България“ ЕООД и ищеца
възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната
престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция. При сключване
на договора дружеството е действало добросъвестно. Клаузите в договора за
поръчителство били формулирани достатъчно ясно и разбираемо.
Твърдението на ищеца, че сключването на договор с точно този гарант, при
тези условия е било задължително условие за сключване на договора за заем
било неоснователно. Договорът за предоставяне на гаранция бил сключен
след подписване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума.
Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с
9
поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество-гарант. Ищецът е
можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези условия или не.
Ищецът е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи.
С оглед на гореизложеното, моли съда да отхвърли исковата претенция като
неоснователна и недоказана.
В съдебно заседание ищецът не се представлява. В писмено становище
на процесуалния представител ищеца адв. Д. Г. заявява, че поддържа исковата
молба, счита, че исковете са основателни и доказани. Претендира направените
съдебно-деловодни разноски – 110 платена ДТ, както и адвокатски хонорар по
чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание ответната страна „Изи Асет Мениджмънт“ АД не се
явява, не се представлява, не вземе становище.
В съдебно заседание ответната страна "Файненшъл България" ЕООД не
се явява, не се представлява, не вземе становище.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и като
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено от фактическа и
правна страна следното:
Не се спори между страните, а и от представения по делото Договор за
паричен заем № **********************, се установява, че на 27.03.2024 г.
между ищцата М. И. Д. и първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за кредит, по силата на който на ищцата е предоставен
паричен заем в размер на 1500,00 лева при следните условия: фиксиран
лихвен процент в размер на 45,00 %; годишният процент на разходите – 55,44
%. Между страните било уговорено, че заемателят ще върне главницата на 20
седмични вноски, съгласно погасителен план, който е приложен по делото и са
посочени падежите – от 12.04.2023 г. до 03.01.2025 г. Размер на седмична
вноска – 89,37 лв. Страните се споразумели, че общата сума за изплащане от
страна на заемателя ще бъде в общ размер на 1787,40 лв.
Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем, заемателят се задължава в
срок от три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1.две физически лица-поръчители,
всяко от които да отговаря на следните изискавания: да представи служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер
на трудовото му възнаграждение да е над 1500 лв.; да работи по безсрочен
10
договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД; да няма неплатени осигуровки за
последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови
институции или ако има - кредитната му история в ЦКБ към БНБ една година
назад да е със статус не по-лош от "редовен"; поръчителят подписва договор
за поръчителство; 2.банкова гаранция с бенефициер-заемодателя, за сумата по
чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора; 3.одобрено от заемодателя дружество -
гарант, което предоставя гаранционни сделки.
Видно от представения договор за предоставяне на гаранция №
************************* г., сключен с "Файненшъл България" ЕООД,
ищцата М. И. Д. възлага, а гарантът се задължава да издаде гаранция за
плащане ( за изпълнение на парични задължения) в полза на "Изи Асет
Мениджмънт" АД, с цел гарантиране на всички задължения на потребителя по
договора за заем, както и за всички последици от неизпълнението му. За
поемане на посоченото задължението потребителят дължи възнаграждение на
гаранта в размер на 1092,60 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които
в размер на 54,63 лв., дължими на падежа на плащане на погасителните
вноски по договора за паричен заем, сключен с "Изи Асет Мениджмънт" АД.
Въз основа на така приетото за установено от фактическа страна, съдът
прави следните изводи от правна страна:
Съдът е сезиран с главен и евентуален иск с правно основание чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, предявени срещу "Изи Асет Мениджмънт" АД.
Безспорно между страните е обстоятелството, че ищцата е потребител
по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 2 от
ЗКИ, поради което, може да отпуска заеми със средства, които не са набавени
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Това
обстоятелство определя дружеството като кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4
ЗПК. Според чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор,
въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. В този смисъл процесния договор
попада под уредбата на ЗПК. При разрешаване на спорния между страните
11
въпрос нищожен ли е договор за паричен заем №
************************* г., евентуално нищожна ли е клаузата на чл. 4 от
процесния договор за паричен заем, следва да намерят приложение правилата
за действителността на договора за кредит, залегнали в действащия ЗПК, в
глава трета, в който са уредени изискванията за форма и съдържание на
договора и във вр. с чл. 22 от цитирания ЗПК, който определя кои нарушения
на формата и съдържанието на договора водят до извод за недействителност
на същия.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изиск-
ванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и, ал. 2 и чл. 12, ал. 1,т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Посочените раз-
поредби уреждат императивни законови изисквания към формата и съдър-
жанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на пот-
ребителите. В случая ищцата твърди, че договорът за заем е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вр. чл.
22 от ЗПК.
Чл.22 от ЗПК, както бе посочено, се отнася до недействителност на
договора при неспазване на посочените в разпоредбата на чл. 11 от същия
закон изисквания. Това води до недействителност на целия договор за кредит.
А съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но
не дължи лихва или други разходи по кредита.
Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че дого-
ворът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кре-
дита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в Приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално
ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Клаузата на чл. 4 от Договора за паричен заем №
************************* г. възлага в тежест за ищцата да осигури
обезпечение с поръчителство, предоставено от втория ответник "Файненшъл
12
България" ЕООД в полза на кредитора "Изи Асет Мениджмънт" АД. Анализът
на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага извода, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране
и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави
обезпечение, така и какво да бъде то.
Същевременно кредиторът "Изи Асет Мениджмънт" АД не включва
възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като по този начин
заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 фй ЗПК.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразя-ва
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лих-ви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всяка-къв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просро-чени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Ми-
нистерския съвет на Република България.
В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши
потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По
силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя " са
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, въз-
награждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на креди-тора
и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално заст-
рахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услу-га е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариал-ните
такси.
В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
девети състав, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички раз-
ходи, което ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който не
13
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възмож-ността да
определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от
предвидените в чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48 разходи, дого-ворът за
кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане са-мо на
главница.
В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР от 55,44 %, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл.
19, ал. 4 от ЗПК. Този ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по
договора за предоставяне на гаранция, сключен от потребителя с "Файненшъл
България" ЕООД, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на
§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
В конкретния случай е посочен ГПР, но от съдържанието на договора
потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид
предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати
възнаграждение за поръчителство ( гаранция), то същото е с характер на
сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на
ГПР. В случая, от една страна, в тежест на потребителя се възлага заплащането
на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, а от друга
страна, ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му
включване в разходите по кредита), то той би могъл да направи информиран
избор дали да сключи договора.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно
положение спрямо кредитора, тъй като на практика той няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта
на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и
14
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да
бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните
продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя.
Възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на
договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на
вземанията по договора. От служебно извършена справка в Търговския
регистър се установява, че "Изи Асет Мениджмънт" АД е едноличен
собственик на капитала на "Файненшъл България" ЕООД, като двете
дружества са с един адрес на управление, т.е. към датата на сключване на
процесния договор за заем -27.03.2024 г., тези обстоятелства са били налице. В
същото време, съгласно чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на гаранция,
"Изи Асет Мениджмънт" АД е овластено да приема вместо гаранта
"Файненшъл България" ЕООД възнаграждението по договора за предоставяне
на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в
полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от
уговорения начин за плащане на възнаграждението по договора за гаранция-в
полза на "Изи Асет Мениджмънт" АД. От представения договор за заем и
договор за гаранция се установява, че са сключени на една и съща дата -
27.03.2024 г., имат един и същ номер, като съгласно чл. 2 от договора за
поръчителство, гаранцията влиза в сила, в случай, че поръчителят не изпълни
задължението си по чл. 4, т. 1 или чл. 4, т. 2 от Договора за паричен заем в
указания срок да предостави обезпечение - поръчителство от две физически
лица или банкова гаранция. Съдът счита, че условията, на които следва да
отговаря отговарят поръчителите са изключително завишени, като е налице
изключително кратък срок за предоставяне на поръчителство и банкова
гаранция - 3 дни от подписаване на договора. Това реално поставя заемателя в
невъзможност да представи обезпечение посредством възможностите
посочение в чл. 4, т. 1 и т. 2 от договора за заем и единствената възможност за
заемателя е предоставяне на обезпечение по т. 3 от чл. 4 от договора за заем, а
именно, чрез одобрено от заемателя дружество - гарант, което предоставя
15
гаранционни сделки, в случая втория ответник "Файненшъл България" ЕООД.
Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита води до извод за
липса на доброволност и възможност при избора на обезпечение, а от
формулировката им става ясно, че потребителят следва да обезпечи договора
като сключи договор за предоставяне на поръчителство с посочено от
кредитора юридическо лице - поръчител. Гореизложеното води и до извода, че
в конкретния случай договорът за поръчителство има за цел да обезщети
кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на
длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване
към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции.
Съдът счита, че с оглед приетото за установено по делото и доколкото се
констатира, че в процесния договор за паричен заем е налице несъответствие
между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него
компоненти, то следва да се приеме, че договор за паричен заем №
************************* г. е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК. От това следва и че Договор за гаранция, доколкото е акцесорен, губи
своето основание. Съдът счита, че самият Договор за гаранция изначално е
лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в
полза на потребителя не се предоставя услуга. Обезпечението е единствено и
само в полза на кредитора, за което цялото възнаграждение е поето от
потребителя. Нещо повече - в случай, че гарантът "Файненшъл България"
ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, той има право на регрес
срещу него за пълната стойност на платеното, ведно със законната лихва и
направените разноски (чл. 5, т. 1 от договора за гаранция). По този начин
срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, което
е в размер на 1092,60 лева, ищецът - потребител не е получил каквато и да е
било услуга.
Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР
представлява невярна информация и следва да се квалифицира като нелоялна,
и по-конкретно- заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 68г, ал. 4 от
ЗЗП във вр. чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазване
на забраната по чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните
16
икономически последици от сключване на договора за кредит.
Предвид изложеното съдът намира, че следва да уважи предявения иск
срещу "Изи Асет Мениджмънт" АД, като приеме за установено, че договор за
паричен заем № ************************* г. е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по
предявения евентуален иск.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД, предявен срещу
"Файненшъл България" ЕООД:
Ищцата обосновава иска си срещу "Файненшъл България" ЕООД с
твърдения, че сключеният от нея договор за гаранция с този ответник е
нищожен поради накърняването на добрите нрави.
Този договор е акцесорен и сключването му е обусловено единствено от
клузата на договора за паричен заем, уреждаща задължение на заемателя да
представи обезпечение чрез поръчителство.
Договорът, сключен между ищцата и "Изи Асет Мениджмънт" АД, и
договорът, сключен между ищцата и "Файненшъл България " ЕООД, се
намират във взаимовръзка помежду си, поради което последиците от
прогласяване недействителността на договора за потребителски кредит
неминуемо рефлектират и по отношение на договора за предоставяне на
поръчителство поради естеството на правоотношенията между страните.
Въпреки, че всеки един от представените договори - този за кредит и този за
предоставяне на гаранция, формално представляват самостоятелни договори,
те са изцяло обвързани, като сключени в един и същи ден и от свързани
дружества, като второто правоотношение е функционално обусловено от
сключения преди това договор за кредит.
Съдът счита, че с така уговореното възнаграждение за гаранция се цели
заобикаляне на закона и по-конкретно забраната за уговаряне на
допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора -
чл. 10, ал. 2 от ЗПК. Със сключването на отделен договор се цели и
заобикаляне и на предвиденото ограничение в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото
възнаграждението за поръчител не би се включило в ГПР по отпуснатия
кредит. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
17
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на ЗПК, е
нищожна.
На следващо място, клаузите, на база на които е начислено
възнаграждението за поръчител, се явяват нищожни и като противоречащи на
добрите нрави, доколкото ползите от така уговореното обезпечение са
единствено за кредитора, тъй като той получава един обезпечен кредит, а
задължението за заплащане на възнаграждение се поема от длъжника.
Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона. Нищожността произтича и от
разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗПК.
Не е налице еквивалентност на насрещните престации, тъй като
уговореното възнаграждение за предоставена гаранция в размер на 1092,60
лева представлява повече от половината сума на самия кредит, поради което
съдът счита същото за прекомерно. То води до оскъпяване на кредита и
неоснователно обогатяване на кредитора. Изводът за нарушение на добрите
нрави се подкрепя и от факта, че едноличен собственик на капитала на
дружеството-поръчител "Файненшъл България " ЕООД е "Изи Асет
Мениджмънт" АД - дружеството, с което длъжникът е сключил договора за
кредит, като по този начин се търси да бъде получено допълнително
възнаграждение във връзка с отпуснатия потребителски кредит. Това е видно
от договора за поръчителство, че поръчителят се е съгласил да предостави
поръчителство за задълженията при цена на услугата 1092,60 лева, платимо
разсрочено на вноски, които вноски са дължими на падежа на вноските по
договора, т.е. това възнаграждение е включено в месечния погасителен план,
т.е. то е част от задължението по кредита, с което е нарушена нормата на чл.
33 ЗПК.
Предвид изложеното следва да бъде уважен предявения иск срещу
"Файненшъл България" ЕООД, като бъде прието за установено, че сключеният
между това дружество и ищцата договор за предоставяне на гаранция №
************************* г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от
ЗЗД.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответните
дружества следва да бъдат осъдени да заплатят на ищцата направените от нея
18
разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК в размер на 110,00 лв. за платена ДТ.
На основание чл. 38, ал. 1, т. 3 вр., ал. 2 от ЗА "Изи Асет Мениджмънт"
АД и "Файненшъл България" ЕООД следва да платят на адв. Д. Г. адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата по
предявените искове.
По делото е представен договор за правна помощ и съдействие,
съгласно който на ищцата е предоставена безплатна правна помощ по реда на
чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за възнаграждения за
адвокатска работа. В случая при определяне размера на дължимото адвокатско
възнаграждение за осъществено процесуално представителство по делото е
приложима разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004 г.
Съдът счита, че справедливия размер за адвокатското възнагреждение по
делото е минималният размер на възнаграждението за първия иск от 540,00
лева с ДДС. Дължимият ДДС се начислява върху възнаграждението по тази
наредба и се счита за неразделна част от дължимото адвокатско
възнаграждение (в този смисъл Решение №50079/30.01.2024 г. по т.д. №
1300/2022 г. на ВКС, II т.о., Определение № 2600/19.09.2023 г. по гр. д. №
4236/2022 г. на ВКС, III г.о., Определение №791/20.04.2023 г. по к.гр. д. №
3649/2022 г. на ВКС, I г.о, Определение №287/06.07.2022 г. по ч.т.д. №
1360/2021 г. на ВКС, II т.о и др.), доколкото делото не се отличава с правна и
фактическа сложност, не са разпитвани свидетели и не е изслушвана съдебна
експертиза, а единственото съдебно заседание протече без явяване на страните
и техните процесуални представители. Аналогично второто ответно
дружество дължи на адв. Д. Г. сумата от 491,11 лева с ДДС.
Според настоящия съдебен състав в случая са налице предпоставките
за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител
на ищцата. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето
е материално затруднено или не е материално затруднено се извършва от
самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента (в
този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС,
ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр. д. № 4891/2015 г. на ВКС,
ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна
помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от
19
данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за
оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в договор за
правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния
й представител, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на
конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за
предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по
делото не е необходимо да се провежда (в този смисъл Определение №
163/13.06.2016 г. по гр. д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от
предоставения договор за правна защита и съдействие, сключен между
ищцата и адв. Д. Г., е посочено, че предоставената правна помощ е договорена
като безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА и липсват данни, които
да опровергават това. Ако ответникът счита, че не са налице предпоставките
на чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, може да опровергае твърдението за наличието на
основанието по чл. 38, ал. 1, т. 3 от ЗА, като представи доказателства в тази
насока.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл. 22 във вр.
чл. 11, ал. 1,т. 10 от ЗПК Договор за паричен заем №
************************* между "ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД и М.
И. Д., ЕГН **********.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр.3 от ЗЗД,
както и на основание чл. 26, ал. 1, пр.2 от ЗЗД във вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл.
143 от ЗЗП Договор за предоставяне на поръчителство №
************************* г. между "ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД и
М. И. Д., ЕГН **********.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да
заплати на М. И. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Русе, бул.
******************** сумата 55,00 (петдесет и пет) лева, представляваща
разноски за платена ДТ.
20
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК "ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ж.к. Лю-лин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да
заплати на М. И. Д., ЕГН **********, с адрес: гр. Русе, бул.
********************, сумата 55,00 (петдесет и пет) лева, представляваща
разноски за платена ДТ
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 вр., ал. 2 от ЗА "ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, ж.к. Лю-лин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, да
заплати на адв. Д. Г., вписан в *************************, сумата 540,00
(петстотин и четиридесет) лева с ДДС за осъщественото представителство и
защита на М. И. Д. пред първа инстанция.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 вр., ал. 2 от ЗА
"ФАЙНЕНШЪЛ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап.
40-46, да заплати на адв. Д. Г., вписан в *************************, сумата
491,11 лева с ДДС ( четиристотин деветдесет и един лева и 11 ст.) за
осъщественото представителство и защита на М. И. Д. пред първа инстанция.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му
на страните пред Русенския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Русе: _______________________
21