Решение по дело №18916/2017 на Районен съд - Пловдив

Номер на акта: 2872
Дата: 17 юли 2018 г. (в сила от 6 август 2019 г.)
Съдия: Николай Колев Стоянов
Дело: 20175330118916
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 29 ноември 2017 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

                                          

 

 

 

№ 2872                    17.07.2018 година             град Пловдив

 

 

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

 

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVIII - ти състав, в публично заседание на четиринадесети юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ

 

при участието на секретаря Радка Цекова,

като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 18916 по описа на съда за 2017 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявени са искове с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.

 Ищецът „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 43, представлявано от Ю.А.С.- ***е предявил против А.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, искове за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8295/ 25.08.2017 г., по частно гр. дело № 13200/ 2017 г. на ПдРС, 2 гр. с-в, следните суми:  19 983,31 лева /деветнадесет хиляди деветстотин осемдесет и три лева и тридесет и една стотинки/- главница, дължима по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 08.10.2012г., 1242,11 лева /хиляда двеста четиридесет и два лева и единадесет стотинки/ договорна лихва за периода от 01.03.2017г.-21.08.2017г., 48 лева /четиридесет и осем лева/ договорни такси по кредита за периода 01.06.2017г.-21.08.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 23.08.2017 г. до окончателното погасяване.

 В исковата молба ищецът твърди, че на 08.10.2012г. между „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД и длъжника бил сключен Рамков договор за предоставяне на услуги и потребителски кредити, по силата на който на последния е отпуснат потребителски кредит в размер на 20 000 лева. Съгласно чл. 11, ал. 1,т. 1 от договора кредитополучателят заплаща задълженията си по договора в срок до 15-то число на всеки месец, следващ месеца през който са усвоени суми по кредита. В периода след 08.10.2012г. длъжникът усвоявал суми в рамките на предоставения лимит. Поради невнасяне на минималните погасителни вноски в 4 последователни месеца и на основание чл. 37, ал. 5 от Общите условия към Рамковия договор  на 31.07.2017г. всички вземания на кредитора по договора за кредит били обявени за предсрочно изискуеми. Към настоящия момент кредитополучателят дължал следните суми- 19 983,31 лева- главница; 1242,11 лева договорна лихва, начислена на осн. чл. 9, ал. 1 от Рамковия договор за периода от 01.03.2017г.-21.08.2017г; 48 лева- договорни такси начислени на осн. 14, ал. 1, т. 3 от Рамковия договор във вр. чл. 37, ал. 2, ал. 3, ал. 5 и ал. 6 от Общите условия към рамковия договор за периода 01.06.2017г.-21.08.2017г. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва иска като неоснователен. Твърди, че в процесния договор липсвало информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК относно периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент. В тази връзка прави възражение за недействителност на сключения договор. Прави възражение за нищожност на клаузите по т.9,3 и т. 21 от процесния договор на основание чл. 24 ЗПК вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 143, т.9 и т. 10 ЗЗП поради неравноправност на посочените клаузи. Навежда доводи, че т. 13, ал. 1 и ал. 2 от договора за нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, т. 9 и т. 10 ЗЗП. Уговорката на т. 13 от договора противоречила на чл. 10, ал. 2 ЗПК. Прави възражение за нищожност на т. 2,2 от ценовата листа във вр. с чл. 13 от договора на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, т. 5 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Твърди, че клаузата на т.9, ал. 1 от договора е нищожна на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП и чл. 143, т. 9 ЗЗП. Оспорва съдържанието на приложената от ищеца справка за дълга за периода от 24.10.2012 г. до 21.08.2017 г., относно дати и суми, посочени в нея. Твърди, че съгласно чл. 22, от ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 2 от ЗПК за периода от 05.09.2014 г до 30.03.2017 г. кредитните правоотношения между ищеца и ответника са недействителни, на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 2 ЗПК. Претендира разноски. 

ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, след като прецени събраните по делото  доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:

От приложеното ч.гр.д. № 13200/2017 г. на ПдРС, се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за слените суми: 19 983,31 лева - главница, дължима по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 08.10.2012г., 1242,11 лева договорна лихва за периода от 01.03.2017г.-21.08.2017г., 48 лева договорни такси по кредита за периода 01.06.2017г.-21.08.2017г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението – 23.08.2017 г. до окончателното погасяване, както и разноските по заповедното производство в общ размер на 425,47 лева. Срещу заповедта е постъпило възражение от длъжника, подадено в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, като след това ищецът е предявил иск по чл. 422 ГПК за установяване на вземането си. Искът е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК.

По делото се установява от приетите писмени доказателства, че на 08.10.2012г. между „Транскард Файненшъл сървисиз“ ЕАД / наричан ТФС/ и А.С.К. / клиент/ бил сключен рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити. Съгласно чл.7, ал. 1 от договора максималния размер /общия лимит/ е 20 000 лева. Срокът за погасяване на кредита е 12 месеца, считано от датата на усвояване на кредита.- чл. 8, ал. 1.

В чл. 9, ал. 1 от договора са уговорени размерът на дължимата лихва – в размер на 15,7 %  на годишна основа, а годишния процент на разходите е 17,98%.- чл. 10, ал. 1.  В чл.14, ал.1, т.3 от договора е предвидено,  при неизпълнение от страна на клиента на задължението за погасяване в срок на минималните погасителни вноски по кредита, ТФС има право да изпраща съобщения до клиента и да начислява такси за това съгласно ценовата листа. 

На 16.10.2012 г. е подписан от страните приемно предавателен протокол, като ищецът е предоставил на ответника платежна карта и ПИН код.   Към делото са приложени и Общите условия по рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити кредит. 

На 15,08,2017 г. ответникът е бил уведомен писмено от ищеца, че разполага със седем дни, за да изплати цялото си задължение. Ако не го погаси ищецът ще упражни правото си за принудително събиране. 

От заключението на съдебно- счетоводната експертиза, което настоящият съдебен състав кредитира изцяло като обективно, компетентно дадено и не оспорено от страните, се установява, че размерът на дължимите от ответника суми по процесния договор са: 19 983,31 лв. – главница, 1242,11 лв. – договорна лихва за периода от 01,03,2017 г. до 21,08,2017 г., 48 лв.- такси за обслужване на кредита. Ответникът е извършил плащания за периода от 08,10,2012 г. до 21,08,2017 г. за възнаградителна лихва в размер на 13 876,62 лв. Размерът на дълга към 21,08,2017 г., след като бъдат приспаднати от усвоената главница всички извършени от ответника плащания е 4403,69 лв.

При така установената по делото фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:

Видно от представения по делото рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити кредит, сключен между страните на 08.10.2012 г. ищецът е предоставил на ответника потребителски кредит с лимит в максимален размер от 20 000 лв., за усвояването на който на ответника била предоставена кредитна карта.

Предвид на изложеното между страните е възникнало договорно правоотношение основано на сключен помежду им договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 и сл. ЗПК, вр чл. 240 и сл. ЗЗД. по силата на който кредиторът е предоставил на ответника кредитна карта с кредитен лимит от 20 000 лв. Съгласно чл. 8, ал.1 от договора срокът за погасяване на всеки кредит е 12 месеца считано от датата на усвояване на този кредит. Съгласно чл. 9.1 от договора лихвеният процент по кредитите е в размер на 15,5 % на годишна основа и се прилага към сумите на усвоените кредити. Според чл. 11, ал.1 от договора клиентът се задължава да погасява сума равна или по-голяма от минималните погасителни вноски по всички кредити, дефинирани в общите условия и ценовата листа и посочени в последното месечно извлечение по чл. 12, ал.1.

Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор от 08,10,2012 г. по свята правна същност е договор за потребителски кредит по смисъла на разпоредбата на чл. 9 от Закона за потребителския кредит. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК - договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на договора за потребителски кредит.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК/ действащ към датата на сключване на процесния договор/ предвижда, че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа:

т.9  лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти;

т. 11 условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването;  

Правната норма на чл. 22 ЗПК предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1, чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9 договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.

С оглед изложеното, съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9, и 11 ЗПК , поради което договорът за потребителски кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки предвид последиците на тази недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.

Освен това съдът намира, че клаузите посочени в чл. 9, ал. 3 от процесния договор – ищецът има право едностранно да променя лихвения процент по кредита при условия и начин посочени в общите условия; чл. 13, ал. 2, който дава възможност на ищеца да променя таксите и комисионните  по ал. 1 при условия и начин определен в ОУ;  чл. 21, който дава право на ищеца да прави едностранна промяна в рамковия договор свързани  с лихвени проценти, такси и комисионни, са неравноправни.

Несъмнено рамковият договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредит има характер на финансова услуга по смисъла на § 13, т.12, б”б” от ДР на ЗЗП. От друга страна ищецът има качеството на “търговец”, дефинирано в разпоредбата на § 13, т.2 от ДР на ЗЗП, тъй като е ЮЛ, което предоставя услуги и сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или частния сектор. Безспорно и ответникът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, възпроизвеждаща чл.2, б”б” от Директива 93/13/ ЕИО, тъй като по делото липсват данни при сключване на договора същият да е действал в рамките на упражнявана от него търговска или професионална дейност. Поради изложените съображения настоящата инстанция счита, че процесният договор попада в приложното поле на ЗЗП и по отношение на него следва да намерят приложение разпоредбите на чл.143-148 от същия.

Съгласно чл.143 от ЗЗП “неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за доборсъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя”, като в 17 точки са изброени неизчерпателно неравноправни клаузи. Законът квалифицира неравноправните клаузи като нищожни, освен ако са уговорени индивидуално / чл.146, ал.1/. Според чл.146, ал.2 от ЗЗП не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. Неравноправните уговорки, които са индивидуално уговорени са действителни, но тежестта на доказване пада върху търговеца / чл.146, ал.4 ЗЗП/. В случая оспорената клауза не се съдържа в общите условия, но от договора е видно, че същият е бланков и предварително изготвен, поради което ответникът не е имал възможност да влияе върху неговото съдържание. 

 Ето защо съдът счита, че клаузите на чл. 9, ал. 3, чл. 13, ал. 2 и чл. 21 от договора като неравноправна по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП, тъй като  позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Анализът на нормата на чл.143 от ЗЗП води до извод, че идеята на законодателя е била нормативно да се осигури закрилата на потребителя в отношенията с търговците, доколкото потребителят винаги е икономически по-слабата /т.е. неравностойна/ страна в една облигационна връзка, а търговецът е професионалиста в нея. Изброяването в 17-те точки на чл.143 от ЗЗП на хипотезите на възможни неравноправни клаузи предпоставя, че във всяка една от тях постигнатата уговорка е във вреда на потребителя, защото не отговаря на изискването на добросъвестност и има за свой резултат създаването на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Съдът намира, че посочените по-горе клаузи са неравноправни по смисъла на чл.143, т.10 от ЗЗП, тъй като дава възможност на ищеца нерегламентирано да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Неравноправността на тази клауза води и до нейната нищожност съгласно разпоредбата на чл.146, ал.1 от ЗЗП. Тя не обвързва страните и в случая ответникът не дължи  заплащане на претендираните от ищеца договорна лихва и такси. 

 

Клаузите на чл. 13, ал. 1 предвижда, че клиентът дължи на ищеца такси и комисионни в размер и в срокове, посочени в настоящия рамков договор, общи условия и ценова листа.  Същата противоречи на чл. 10, ал. 2 ЗПК, която предвижда, че кредиторът не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит.  

В настоящия  случай и съгласно разпоредбата на  чл.23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита. Ответникът, както вече беше посочени, има качеството на „потребител” по смисъла на параграф 13 от ЗЗП. На  ответникът А.К. в  качеството му на  физическо лице е предоставена финансова  услуга/ отпуснат кредит в размер на 20 000 лв. и именно тази стойност същият дължат на ищеца. Установи се от заключението на ССЕ, което съдът кредитира като компетентно и безпристрастно изготвено, че към датата на  подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 23.08,2017 г., ответникът дължи сумата от 4403, 69 лв., до която сума предявения главен иск се явява доказан по основание и размер, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер, както и за акцесорните искови претенции за заплащане на договорна лихва и такси по кредита е неоснователен и следва се отхвърли. 

Поради частичното уважаване на предявените установителни искове за вземанията, за които ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13200/17 г. на РС – Пловдив  следва да бъдат редуцирани и разноските присъдени по производството по последното до размера на сумата от 88,07 лв.

 

По отношение на разноските:

Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената част от иска. Исковете на ищеца са уважени частично. Предвид това и разпоредбите на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят направените от него съдебни разноски в хода на производството съразмерно с уважената част от иска, а именно в размер на 129,14 лв. Ответникът също е направил разноски пред настоящата инстанция, като съгласно чл. 78, ал. 3 на него също му се дължат разноски по съразмерност с отхвърлената част от иска – в размер на от по 491,65 лв.

 

По изложените съображения, съдът

                           

Р    Е    Ш    И :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че А.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, ДЪЛЖИ на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 43 сумата от 4403, 69 лв. – главница дължима по Рамков договор за предоставяне на платежни услуги и потребителски кредити от 08.10.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, начиная  от 23.08.2017 г. до окончателното погасяване, като за разликата над уважения до пълния предявен размер от 19 983,31 лева, както и за сумите от 1242,11 лева договорна лихва за периода от 01.03.2017г.-21.08.2017г., 48 лева договорни такси по кредита за периода 01.06.2017г.-21.08.2017г. отхвърля предявените искове, като неоснователни, които суми са присъдени по частно гр. дело № 13200/ 2017 г. на ПдРС, 2 гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8295/ 25.08.2017 г.

 ОСЪЖДА А.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 43, направените по делото разноски в размер на 129,14 лева и сумата от 88,07 лв. – разноски по ч. гр. д. № 13200/17 г. на РС – Пловдив, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА „Транскарт Файненшъл Сървисис“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Черни връх“ № 43, да заплати на А.С.К., ЕГН **********, с адрес ***, направените по делото разноски в размер на 491,65 лв., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

 

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ:/П/ Н. СТОЯНОВ

 

 

 

Вярно с оригинала!

ДГ